Александра Кристо
Да убиеш кралство (32)

32

Тази нощ сънувам смърт.

Слънцето е обагрено в кръв, а сред пяната на победеното ми кралство се носят човешки тела. Когато вълните най-накрая се извисяват достатъчно, че да достигнат нощта, се спускат надолу и телата се блъскат в дъното.

Пясъкът изригва под тях и обсипва кралството ми със златен прашец. Насред всичко това тризъбецът на майка ми се втечнява. Викам я, но вече не съм част от този велик океан, така че тя не ме чува. Не ме вижда. Няма представа, че наблюдавам падението й.

Тя оставя тризъбеца да чезне и да се разтопи.

Елиан стои до нея и озарената от слънчевите лъчи вода се разделя заради него. Очите му са като огромни водни басейни, а устата му е съставена от останки от кораби и натрошени корали. Всяко негово движение е бързо и плавно. Той принадлежи на океана. Сътворен е от него, също колкото и аз.

Сродници сме.

Елиан се взира в морското дъно. Искам да го попитам защо е така очарован от пясъка, когато в този океан има цял напълно непознат за него свят. Защо той не го вижда? Защо не го е грижа достатъчно, та да погледне? Аз видях света през неговите очи — не може ли и той да го съзре през моите?

Потребността да крещя ме разкъсва, но успявам да си спомня думата единствено на псариин, а не смея да говоря езика пред него.

Наблюдавам го как се обръща към пясъка, а лицето му е също толкова съкрушено като това на майка ми.

Едва когато съм убедена, че ще изгубя разсъдъка си заради тежестта на мъката, която изпитвам, успявам да си спомня неговия език. Прехвърлям набързо мидаския и издирвам нужните ми думи. Искам да му опиша колко пълен с магия и възможности може да бъде моят свят, ако майка ми не го управлява. Искам да го утеша с вероятността за мир, без значение колко е малка. Да му заявя, че нещата могат да са различни, стига аз да съм кралицата. Че не съм родена убийца. Но нацелвам думите прекалено късно. Докато се оформят в ума ми, вече мога да съзра истината за това какво вижда Елиан.

Изобщо не се взира в пясъка, а в сърцата, които се подават от него.

Не гледай. Не гледай.

— Ти ли го направи? — Очите на Елиан намират моите. — Ти ли го направи? — пита отново на псариин.

Бръсначите на моя език са достатъчно остри да прережат езика му и аз потрепвам, когато от устните му се стича кръв.

— Отнела съм много сърца — признавам. — Неговото беше последното.

Елиан клати глава и смехът, откъснал се от гърлото му, е идеално ехо на този на майка ми.

— Не — отсича. — Не беше.

Протяга ръце и се препъва ужасено назад. Вече не държа положението под контрол, когато краката ми се подкосяваш и ме запращат на земята. Поглеждам към сърцето в ръката на Елиан, а между пръстите му се събира кръв. Не просто нечие сърце. Неговото собствено.

— В това ли се целеше? — крещи той.

Прави крачка напред, а аз клатя глава, предупреждавам го да не се приближава.

— Лира — шепне Елиан, — не искаше ли именно това?

Будя се отчаяна за глътка въздух.

Дланите ми стискат тънкия бял чаршаф, а косата ми е полепнала по голите ми рамене. Корабът се поклаща леко, но движението, което преди намирах за утешаващо, сега усилва замайването ми с всеки изминал миг. Сърцето ми блъска бясно в гърдите, като по-скоро подскача, отколкото да тупти.

Когато юмруците ми освобождават чаршафа, по дланите ми има драскотини. Гневни червени резки. Независимо колко се опитвам, не успявам да овладея дишането си.

Образът на сърцето на Елиан не си отива от съзнанието ми. Предателството в очите му. А наказанието да чуя смеха на майка ми е като фонова музика.

Прекарах живота си в криене от възможността да бъда различна от онова, което майка ми заяви, че трябва да бъда. Погълнах детето в желанието си да бъда друго. Бях сирена, следователно бях убийца. Никога не е било погрешно или правилно — просто безспорен факт. Но сега спомените ми са жестоки сънища, изкривяващи се в безмилостни изображения и обвиняващи ме за минало, което не мога да отрека.

Истината за това коя съм, е прераснала в кошмар.