Александра Кристо
Да убиеш кралство (39)

39

Подритвам сабята си от земята и я улавям. Държа и двете остриета насочени към Морската кралица.

— Съвсем по човешки — просъсква тя. — Разчиташ на оръжия, за да убиеш.

Морската кралица вдига ръка, извисява стълб вода и го запраща към мен. Отскачам встрани, но ръбът на голямата вълна удря глезена ми и ме завърта във въздуха. Приземявам се с подхлъзване, ледът изгаря крака ми през плата.

Тя ме наблюдава злорадо, после отново вдига ръка. Приготвям се за сблъсъка, но той не идва. Вместо това тя запраша вода със силата на чук срещу половин дузина от хората ми. Мигом ги обгръща и ги повлича в рова, гъмжащ от протягащи нокти сирени.

Озъбвам се и замахвам към нея със сабята си, но острието отскача от стъклената й кожа.

— Глупак — изплюва злобно тя. — Илтиа аноитос.

— Вече си изгубила — казвам й, като се надигам на крака. — Кристалът на Кето е у мен. Лира не можа да ми го отнеме.

Но дори когато изричам думите, ми липсва увереност. Кристалът, който преди жужеше, сега лежи като мъртва тежест в джоба ми.

Морската кралица отскача назад при вида на кристала в ръката ми.

— Ще се погрижа Лира да бъде наказана за това, когато всичко приключи — отсича. — Всъщност мисля, че вече е наказана.

Проследявам погледа й и замръзвам.

Недалече Лира се бие с Юкико. Принцесата я блъска грубо към един леден стълб, а Лира отскача и се втурва напред, за да я прониже в гърдите със сабята си. Не е нужно да ги чувам, за да знам, че Юкико се смее. Лира може да е убиец в океана, но Юкико е пагосиански воин и върху твърда земя и сняг — особено в тази планина, всички предимства са на нейна страна. Пагосианците са обучени да бъдат безпощадни, а за Юкико Лира не е просто коя да е сирена. Само дето сега е лесна плячка.

Неколцина от екипажа ми я заобикалят, готови да пронижат предателката. Изгубил съм от поглед Кай и Мадрид, но дори да бяха наблизо, не знам как биха постъпили. Дали биха помогнали на Лира, или на Юкико.

Юкико вдига ръка към хората ми, за да се дръпнат. Дава знак, че иска сама да се разправи с Лира.

Лира понечва да замахне с юмрук, но Юкико отскача встрани и при това успява силно да я плесне по бузата с опакото на дланта си. Почти усещам този удар. Лира плюе, а в следващия миг Юкико я сграбчва грубо и съдира дрехата на рамото й. Лира рита, но този път Юкико успява да я събори на земята.

Пагосианската принцеса вади револвера от кобура си и Морската кралица изсумтява презрително.

— Ето, виждаш ли? Досущ по човешки.

Липсата на загриженост в тона й ме шокира повече, отколкото би трябвало. За нея това е игра. Всичко, от самата война до смъртта на дъщеря й. Ще остави Лира да бъде убита, за да живея с вината за случилото се. Ще откаже да я спаси, за да го сторя аз и да се опозоря.

Спускам се към тях, преди да съм си съставил солиден план, а Морската кралица ми позволява да я изоставя насред водата. Няма нужда да поглеждам назад, за да знам, че ме наблюдава с доволна усмивка. Хили се, докато й върша мръсната работа, сякаш съм един от поданиците й.

Пристигам твърде късно.

Нещо се блъска в Юкико, тя се подхлъзва и отхвърча на три метра в снега. Сирената ръмжи, жълтата й коса пада на къдрици пред очите й. Тя извива рамене назад, облизва устни и отново скача. Проехтяват изстрели, но чудовището е по-бързо от куршумите.

Ноктите й раздират тялото на Юкико и аз сподавям стон, когато озъбената сирена притиска ръка към гърдите на принцесата, решена да изтръгне още биещото й сърце като трофей. Стискам сабята си, поемам насечено дъх и се приготвям за смъртоносния удар.

— Калия! — писва Лира.

Сирената се обръща рязко към мен с червени капчици, осеяли лицето и косата й.

Лира скача помежду ни, бърза като светкавица. Едва съумявам да спра острието си, преди да е прерязало шията й. Предизвиквам себе си отново да я оставя жива.

Лира преглъща — това движение я тласва към стоманата, — но не отстъпва. На бузата й има розова резка и аз с мъка откъсвам поглед от нея.

— Не и тя — промълвява и варди сирената от мен с тялото си.

Пристъпвам побеснял напред, докато сянката ми не пада върху лицето й.

— Мислиш, че ще пощадя някоя от тези твари само защото ти ми го казваш? — питам. — Тя току-що се опита да убие принцесата на Пагос.

Лира хвърля поглед назад към Юкико.

— Изглежда ми достатъчно жива — отвръща и разперва ръце, за да предпази сирената. — Принцесата бе тази, която насочи пистолет към главата ми.

— Не ме е грижа.

Понечвам да я заобиколя, но Лира притисва длани към гърдите ми. Почти ме избутва, но когато залитам няколко крачки назад, тя ме следва, без да отлепя ръце от ризата ми. Допирът пробужда буря в мен.

Не е кожа до кожа, но все едно че е. Усещам студа, струящ от нея, и необяснимата топлина, която носи. Искам да се протегна и да я притисна към себе си, да я спася, както се спасихме взаимно на кораба на Райкрофт. Ала именно този мой инстинкт е проблемът, а фактът, че тя ще се опита да го използва срещу мен — същата слабост, която сама е създала, — ме кара да кипя от негодувание.

Поглеждам към ръката на Лира, притисната до сърцето ми.

— Луда ли си — изричам. Не е въпрос.

— Елиан — прошепва тя. — Не можеш да го направиш.

Отблъсквам ръката й от гърдите си и отсичам ядосано:

— Грешиш.

Отново се опитвам да я заобиколя, но тя се вкопчва отчаяно в мен и преплита пръсти с моите, сякаш е най-естественият жест на света. Пронизва ме тръпка.

— Елиан — повтаря. Пулсът й се слива с моя. — Тя ми е братовчедка.

Трепвам стъписано.

Когато пак поглеждам сирената, виждам, че надали е на повече от петнайсет — едното й око е млечно жълто като косата й, а другото е абсолютно същото като тези на Лира. Братовчедки. Вдига питащите си очи към нас, но не сабята, а камъкът, който стискам в ръка, привлича интереса й. Само че другата ми ръка е диво преплетена с тази на Лира. Тя ни гледа с младежко любопитство и тънките й вежди образуват трапчинки над ококорените й очи и ненадейно заприличва повече на момиче, отколкото на демон.

Отстъпвам назад и ръката ми се откъсва от тази на Лира.

Лира отново се протяга към мен, но аз стискам челюст и отварям длан, за да изложа на показ Кристала на Кето. Предупреждение, мисля си, макар да не съм сигурен към нея ли е отправено, или към мен.

Лира поклаща глава, все така неразколебана, и прави решителна крачка към мен.

Докато тя се приближава, кристалът изгаря дланта ми. Блъска тъй бясно като сърцето ми.

— Спри — настоявам и гласът ми пресеква.

Ако не довърша тази война сега, излагам човечеството на риск. Сирените доказаха, че не може да им се вярва, нито да се сключва сделка с тях. Ако оставя смъртоносната им раса да продължи съществуването си, ще е обида към всичко, в което вярвам. А да оставя Гибелта на принцовете да живее… ще е най-лошото от всичките ми деяния. Би било чудовищно да застраша толкова много хора. И все пак един поглед към умоляващите очи на Лира ми е достатъчен, за да знам, че точно това ще направя.

Отпускам ръка и свеждам засрамено очи към земята.

Като съм се влюбил в чудовище, и аз съм станал такова.

— Аноитос.

Гласът на Морската кралица е студен и безразличен, когато тя изниква в полезрението ми. Гротескно красива. У мен кипи ярост и само при вида й съм обзет от желание да забия ножа си в студеното й черно сърце.

— Лира — извръща глава към дъщеря си Морската кралица. — Парте то ано тон.

Лира се взира внимателно в мен. Очите й са като магнит за моите. Поклаща глава бавно и едва забележимо. Не поглежда майка си.

— Няма да го направя — изрича на отсечен мидаски, като ми дава да разбера, че не просто отговаря на майка си. Тя се обръща към мен. Към екипажа, от който е станала част. Към армията на своя вид, която се е втренчила в нея откъм водата. Изразява неподчинение към заповед, така че всички да чуят.

Морската кралица повдига вежда.

— Обичаш този език повече от собствения си, така ли? — пита. — Може би тогава трябва да отрежа твоя.

Запраща пипало към гърба на Лира и я изтласква напред. Плясък на перка в кожа прорязва въздуха като камшичен удар и аз се хвърлям към Лира. Улавям я, преди да е паднала на земята, хлъзвам се и се озовавам долу вместо нея. Усещам болка в усукания си глезен, докато ръцете ми здраво я държат през кръста.

Лира обвива с ръка врата ми и се отпуска на сгънатото ми коляно.

— Добри рефлекси имаш — изрича и така се усмихва, че предизвиква експлозия у мен.

Улавям я по-здраво.

— А ти нямаш.

Морската кралица изръмжава и се обръща рязко и театрално към останалите си поданици. Всичко, което прави, е шоу, всяка заплаха е маскирана като представление. Тя е колкото кралица, толкова и актриса.

Във вихрещата се около нас война е настъпило затишие.

— Виждате ли как човеците обръщат дори най-верните ми поданици срещу мен? — заговаря Морската кралица на мидаски, така че и екипажът ми да я разбере. — Дъщеря ми стана плячка на лъжите и чара му. Дотолкова, че трябва да се омърсявам с този език, за да я накарам да ме чуе. Сега виждате как хората могат да ни убиват не само с копия и ножове. Този принц — тя ме посочва като със зареден револвер — трябва да умре от ръцете на сирената, която е омагьосал. Тогава аз ще възстановя предишната й слава. — Обръща се към Лира със змийска усмивка и повдига тризъбеца си като за тост. — Да живее Гибелта на принцовете.

Случва се за секунди.

Морската кралица изтласква тризъбеца си към небето и когато ръцете й не стигат по-високо, той се издига сам. Увисва над главата й, а после се завърта тъй шеметно, че блясъкът на рубина прераства в непрекъснат лъч слънчева светлина, който заслепява всички ни. После също толкова внезапно спира.

Лира откъсва ръцете ми от тялото си и ме отблъсква. Падам назад тъкмо навреме, а светлината от тризъбеца пронизва като копие гърдите й. И тогава експлодира.

Лира е на колене и ръцете й се разперват като криле.

От гърлото й се изтръгва нечовешки писък и внезапно Кай е до мен, стиснал рязко китката ми. Едва тогава осъзнавам, че съм се устремил напред. Че съм се приготвил отново да притичам до нея. Че дори сега, докато ръката му ме държи така здраво, че троши костите ми, аз не мога да откъсна очи от Лира. Не съм в състояние да я изпусна от поглед.

Светлината приижда на мощни тласъци, но когато на Лира не й остават повече писъци, тя кара тялото й да се сгърчи. Лира изпада в конвулсии, едновременно е скована и се тресе. Очите й се извъртат в орбитите си и после се затварят, виждам я как скърца със зъби.

Всички са неподвижни. Екипажът ми е застинал от ужас. Сирените наблюдават със страхопочитание.

Някои издават мелодични въздишки с жадно разтворени челюсти. Други явно изпитват несигурност, очите им са присвити, допрели са нокти до устните си. Сирената от по-рано — Калия — попива с поглед всяко потреперване на Лира. Когато вратът на братовчедка й рязко се килва назад, тя пребледнява.

А през всичкото това време на Морската кралица й тече слюнка от злорадство.

Краката на Лира се прилепват върху натрошения лед. Кожата се разтапя и по стъпалата й започват да се оформят люспи, които плъзват нагоре към кръста й. Цветът им не прилича на нищо друго, което съм виждал преди. Като уловена слънчева светлина е, преливаща в безбройни нюанси на оранжевото. Слива се плавно с хълбоците й и свършва точно под пъпа.

Кожата нагоре започва да изсветлява.

Промяната тръгва от извивката на ребрата й и се извива нагоре като морски прилив. Не че Лира става по-бледа — надали е възможно, — просто кожата й започва да лъщи. Течна светлина танцува надолу по ръцете и гърдите й. Плъзва се по изящната линия на ключицата й. Косата й се разстила по раменете й с цвета на зрънца от нар и когато тялото й се отмята назад с широко разперени ръце, снегът около нея се разпръсква във формата на ангел.

Лира извива гръб, наслаждава се на студа върху тялото си, отваря хриле с всяка промяна на позата си. Свива се на една страна, а лицето й е отчасти обърнато към водата, отчасти към мен. Остава така за миг — със затворени очи, сгушена в снега, който е също толкова бял като кожата й, без да изглежда по-малко човек — и в този момент изпитвам странно умиротворение.

Тогава Лира отваря очи, а аз виждам, че само едното е в синия цвят, който помня. Другото е същински адски огън.