Александра Кристо
Да убиеш кралство (2)

2

Шиповете на пръстите ми долавят, че повърхността на кораба е груба. Дървото е нацепено, боята е напукана. Разсича водата твърде назъбено. Като тъп нож е, който натиска и разръфва, докато не пререже. На места е загнил и вонята ме кара да сбърча нос.

Корабът принадлежи на беден принц.

Не всички благородници са еднакви. Някои носят хубави дрехи и непосилно тежки бижута, толкова големи, че телата потъват два пъти по-бързо. Други са скромно облечени, само с един или два пръстена и бронзови корони, боядисани в златно. Не че за мен е от значение. Все пак принцът си е принц.

Калия не се откъсва от мен и двете плуваме заедно с кораба, докато той пори морето. Скоростта му е равномерна и ние я поддържаме с лекота. Чакането хората да се превърнат в плячка е агонизиращо. Минава известно време, преди принцът най-накрая да пристъпи на палубата и да устреми очи към морето. Не може да ни види. Прекалено близо сме и плуваме прекалено бързо. Калия поглежда към мен през килватера^[1] на кораба и очите й молят за отговор на въпроса й. Отвръщам на взора на братовчедка ми с усмивка, равносилна на кимване.

Показваме се сред пяната и разтваряме устни.

Пеем в идеално съзвучие на езика на Мидас — най-разпространения човешки и такъв, който сирените владеят добре. Не че думите са важни. Музиката е тази, която ги съблазнява. Гласовете ни се носят към небето и вятърът ги разстила. Пеем, все едно сме цял хор, а натрапчивата мелодия отскача и се извисява, загнездва се в сърцата на екипажа, докато корабът най-накрая не спира.

— Чуваш ли го, майко? — пита принцът. Гласът му е тънък, а тонът замечтан.

Кралицата стои редом до него на палубата.

— Не мисля…

Думите й секват, когато мелодията й налага покорство. Като команда е и всяко човешко същество е застинало, телата им са неподвижни, а очите им претърсват водите. Вниманието ми пада върху принца и запявам по-меко. Само след миг взорът му среща моя.

— О, небеса — промълвява. — Ти си.

Усмихва се, а от лявото му око се търкулва самотна сълза.

Спирам да пея и просто тананикам нежно.

— Любов моя — реди принцът. — Най-накрая те открих.

Стиска парапета, наднича далече отвъд ръба, с гърди, плътно притиснати към дървото, и протяга едната си ръка, за да ме докосне. Облечен е в бежова риза, връзките на гърдите му са разхлабени, а ръкавите са прокъсани и на места изядени от молци. Короната му е от златен варак и има вид, сякаш ще се счупи, ако той направи твърде рязко движение. Изглежда запуснат и беден.

Но пък лицето му е друга история.

Меко и кръгло, с кожа като лакирано дърво и очи, по-тъмни с нюанс. Косата му обгръща главата в плътни къдрици, прелестна бъркотия от букли и масури. Калия беше права: той има ангелски вид. Дори великолепен. Сърцето му ще се превърне в отличен трофей.

— Толкова си красива — отронва кралицата, втренчила се с благоговение надолу в Калия. — Сама не разбирам как някога съм харесвала друг.

Усмивката на Калия е древна и първична, когато се протяга към кралицата и я приканва в океана.

Насочвам вниманието си обратно към принца, който трескаво простира ръце към мен.

— Любов моя — мълви той. — Качи се на борда.

Клатя глава и продължавам да тананикам. Вятърът реве заедно с ромоленето на моя глас.

— Тогава аз ще дойда при теб! — виква той, все едно някога е било въпрос на избор.

Мята се във водата с ликуваща усмивка и след цопването на неговото тяло идва второ, за което знам, че е на кралицата. Хвърлила се е и се е оставила на милостта на братовчедка ми. Звукът пробужда нещо у екипажа и след миг те вече крещят.

Надвесили са се над парапета — около петдесет души са, вкопчили са се във въжета и дървени части и наблюдават с ужас зрелището долу. Никой обаче не посмява да скочи зад борда, за да помогне на повелителите си. Мога да подуша страха им, примесен с объркването, което настъпва при внезапното замлъкване на песента ни.

Срещам погледа на моя принц и галя меката му ангелска кожа. Опряла съм нежно едната си ръка до бузата му, а другата съм отпуснала върху крехките кости на рамото му. Целувам го и щом устните ми вкусват неговите, го дърпам под водата.

Прекъсвам целувката, когато вече сме достатъчно дълбоко. Песента ми отдавна е завършила, но принцът продължава да е влюбен. Дори когато водата изпълва дробовете му и устата му зейва безпомощно.

Задържа върху мен очи, преливащи от страст.

Докато се дави, докосва устните си с пръсти.

До мен се мята кралицата на Калия. Вкопчва се в шията й и блъска братовчедка ми. Калия стиска ядосано глезена й и я задържа под повърхността, а лицето на кралицата се изкривява, докато се мъчи да се спаси. Безсмислено е. Хватката на сирените е като менгеме.

Галя моя умиращ принц. Рожденият ми ден е след две седмици. Това пътуване беше подарък за Калия: да улови в ръце благородническо сърце и да отбележи петнайсетата си година. Не се е очаквало и аз да крада сърце цели две седмици по-рано, така нарушавам най-съкровеното ни правило. Но все пак, ето ме с принца, чезнещ бавно пред мен. Кафява кожа и устни, сини като океана. С коса, рееща се зад него като черни водорасли. Нещо в чистотата му ми напомня за първото ми убийство. На момчето, помогнало на майка ми да ме превърне в чудовището, което съм сега.

Толкова красиво лице, мисля си.

Плъзвам палец по устната на бедния принц, наслаждавам се на умиротвореното му изражение. И после надавам безподобен писък. Звук, който прекършва костите ти и се пропива в кожата ти. Звук, който да накара майка ми да се гордее.

С едно движение забивам юмрук в гърдите на принца и изтръгвам сърцето му.