Александра Кристо
Да убиеш кралство (16)

16

Гледам как човеците се щурат от единия край на кораба до другия, теглят въжета и крещят думи и имена, които не разбирам напълно. В някакъв момент момчето с ножа — Кай, се препъва и порязва дланта си. Татуираното момиче бързо сваля кърпата от главата си и я мята към него, преди да се втурне към руля и да го извърти рязко на ляво. Корабът се отклонява прекалено бързо, за да запазя равновесие и аз отново се строполявам на земята.

Писвам ядосано и оглеждам палубата за похитителя ми.

Принц Елиан се надвесва над парапета — на едната му ръка е намотано въже, а с другата е вдигнал мистериозният предмет към светлината.

— Кротко — заръчва на екипажа. — Дръжте стабилен курс.

Прошепва нещо на себе си. Поредица от думи на мидаски, които не мога да различа, а какво остава да разбера. После се усмихва към компаса и кресва:

— Торик, сега!

Едрият мъж навежда глава към долната палуба и ревва към екипажа. В мига, в който костите ми започват да вибрират от гръмкия му смях, въздухът е разцепен от остро изсвирване. Вдигам ръка към ушите си. Не е толкова шум, колкото острие, дълбаещо в черепа ми. Звукът е толкова пронизителен, че усещам как тъпанчетата ми ще експлодират. Около мен хората изглеждат незасегнати, така че отдръпвам дланите си с гримаса и се старая да прикрия дискомфорта си.

— Влизам — подвиква Елиан през рамо. Хвърля компаса към момичето. — Мадрид, снижи мрежата по мой сигнал.

Тя кимва, а той откача малка тръба от колана си и я поставя в устата си. После го няма. Достига водата почти без да издаде звук, толкова тихо, че се примъквам да се уверя дали наистина е скочил. Разбира се, повърхността е набраздена от вълнички, а принцът не се вижда никъде.

— Какво прави? — питам.

— Изпълнява ролята — отвръща Мадрид.

— Каква роля?

Тя откача малък арбалет от колана си и поставя стрела.

— На стръвта.

— Той е принц — отбелязвам. — Не може да бъде стръвта.

Кай й подава колчан, пълен със стрели, и ми хвърля предпазлив поглед.

— Ако си толкова загрижена, можем да хвърлим теб.

Пренебрегвам както коментара, така и враждебността в очите му. Човешката дребнавост не знае граници.

— Със сигурност не може да диша под вода задълго — изтъквам.

— Пет минути кислород — отговаря ми Мадрид. — Затова служи тръбата. Находчиво приспособление, с което капитанът се сдоби в Ефевреси.

Ефевреси. Земята на изобретенията. Това е едно от малкото кралства, от което гледам да стоя настрана. Отнасям се с голяма предпазливост към механизмите, които патрулират във водите му. Мрежи, изтъкани от мълния, и апарати, които плуват по-бързо от всяка русалка. Корабите са по-скоро зверове със свои собствени познания и интелигентност.

— Когато капитанът се върне обратно горе, ще видиш нещо прелестно — уверява ме Кай.

— Чудовищата не са прелестни — поправя го Мадрид.

— Да виждаш как умират, е прелестно — Кай гледа преднамерено в моя посока. — Това се случва с враговете ни.

— Не спирай да следиш за сигнала на капитана — напомня му пренебрежително Мадрид.

— На теб го заръча.

Тя се усмихва.

— Формално погледнато, скъпи, по ранг съм над теб.

Кай почесва лицето си със среден пръст, което явно не е особено ласкателен жест, защото челюстта на Мадрид увисва и тя прави опит да го перне по рамото. Кай й се изплъзва без усилие, сграбчва ръката й в движение и я придърпва към себе си. Когато Мадрид отваря уста да каже нещо, той притиска устни към нейните и си открадва целувка. Задига мига досущ като джебчия. Донякъде очаквам да го простреля с арбалета — знам, че аз бих го сторила, — но когато той се отделя от нея, тя го побутва едва-едва. Усмивката й е безмилостна.

Извръщам се от тях и се вкопчвам в рифа за опора. Слънцето пече върху голите ми крака, а вятърът свисти меко покрай ушите ми. Пронизителното звънене се е снижило до далечно ехо и на неговия фон всичко ми се струва прекалено тихо. Прекалено спокойно. Под водата никога не е така ведро. Неизменни крясъци, сблъсъци и раздори. Океанът непрестанно се движи и прераства в нещо ново. Никога не е спокоен и никога не е същият. На сушата, на този кораб, всичко е твърде неподвижно.

— Не обръщай внимание на Кай — обажда се Мадрид. Застанала е до мен. — Винаги е такъв.

— Какъв?

— Абсурден — отговаря и се обръща към него. — Ако сонарът прекъсне отново, слез в трюма и развърти ножа си срещу механика, та да се вземе в ръце.

— Сонар ли? — питам.

— Звъненето — обяснява тя. — Нас не ни смущава, но влудява сирените. Засяга нервните им окончания и ги обезврежда.

Кай чисти мръсотия под нокътя на палеца си с ножа.

— Пречи им да пеят песните си и да ни издавят всички.

Стискам зъби. Типични човеци, служат си с мръсни технологични номера, които да водят битките им вместо тях. Никога преди не съм чувала за механизъм, способен да отнеме мощта на сирените, но след като черепът ми ме цепи така, съм склонна да повярвам. Чудя се колко ли мъчително би било да го чуя в облика си на сирена. Дали е равносилно на магията на майка ми?

— Наясно съм, че изглеждаме доста западнали — заговаря Мадрид. — Обикновено екипажът е много по-голям, но сме на специална мисия. Капитанът оряза бройката наполовина в името на последната си прищявка.

Поглеждам я учудено.

— Не съм те питала за екипажа ви.

Тя се смее и отмята къдрица от лицето си. Без завързаната кърпа косата й е напълно необуздана.

— Реших, че ще имаш някои въпроси — изтъква. — Не всеки се буди на борда на позорния кораб за лов на сирени в компанията на златния принц. Без съмнение си чувала най-лоши и най-хубави неща за нас. Искам единствено да ти е ясно, че само половината истории са истина.

Ухилва се на последните си думи, все едно сме стари съюзници. Все едно има причина да се чувства спокойно около мен.

— Не може да си на борда на кораба ни, без да си наясно с детайлите и подробностите.

Кай изсумтява презрително.

— Не мисля, че на капитана ще му се понрави външен човек да е запознат с подробностите.

— Ами ако тя стане част от екипажа?

— Ако да носи ризата на капитана я прави част от екипажа, тогава половината от момичетата в Айдилио щяха да плават с нас.

— Хубаво — отговаря Мадрид. — Нужна ни е малко повече женска кръв.

— Сирените оплискват палубата ни с достатъчно от нея.

— Морската пяна не се брои — избърборва тя и презрителното изражение на Кай, когато ми говори, е заменено от дяволита усмивка.

— Допада ти да налагаш правила в движение. Нали, драга?

Мадрид повдига рамене и отново се обръща към мен, а покритите й с мастило ръце са разперени като криле.

— Добре дошла на „Саад“ — произнася тя.

А после Елиан изскача от океана.

За мое мигновено облекчение сонарът замлъква и въпреки остатъчното звънтене в ушите ми болката веднага се смекчава. Устните на Кай се разтягат в усмивка веднага когато Елиан поема глътка въздух, а на кораба настава пълно безумие. От дълбините към повърхността се издига мрежа и предизвиква мощни вълни. Създанието вътре се мята и съска, а заплетената й опашка е единствената преграда между нея и сърцето на принца.

Елиан седи от другата страна, стиснал нож, и наблюдава сирената. Тя посяга към него с нокти, но мрежата е широка и ги разделя поне метър. Все пак Елиан изглежда нащрек — с едната си ръка се е хванал за мрежата, за да запази стабилност, а с другата държи ножа си.

— Ако ви се намира свободно време — подвиква Елиан към кораба, — няма да възразя да се кача на борда.

— Размърдайте се! — реве Торик към екипажа. — Исках тази мрежа да е горе преди пет минути.

Кай се втурва до него и усуква въжето, което изтегля мрежата нагоре. Отпуска се назад, така че цялото му тяло балансира срещу нея. На моменти не му достига въздух заради тежестта. Долу сирената крещи така злобно, че едва успявам да различа нашия език псариин. Кърви, макар че не виждам откъде. Червеното покрива голяма част от нея, като че ли кожата й е оцапана с боя. Докато мъжът издърпва мрежата на кораба, тя продължава да се мята диво и свирката зазвучава отново. Стискам юмруци встрани от тялото си, за да си попреча да вдигна длани към ушите си. Сирената обезумява. Стрелва ръце към лицето си и впива нокти в бузите си в опит да прогони звука. Собствените й писъци са като смъртта. Карат новопридобитите ми пръсти на краката да се сгърчат върху повърхността на палубата.

Кай дърпа въжето по-силно, а от ръцете му се лее пот. Когато мрежата най-накрая достига върха, той подава въжето на друг член на екипажа и се втурва към принца. След броени мигове мрежата е разплетена и Елиан е освободен.

Кай и Мадрид го стискат за лактите и го завличат надалече от опасността да пострада. Докато го правят, виждам, че ръката му е срязана. Резки, така сходни с онези от деня, когато русалката се опита да открадне сърцето му от мен. Кай бързо съдира ръкава си и сграбчва ръката на Елиан. Осеяна е с дълбоки тъмни дупки. Кръвта е тъмночервена и няма нищо общо със златото, за което съм чувала. Видът й ме кара да се замисля.

— Полудя ли? — крещи му Кай. Използва ризата си като импровизирана превръзка. — Не мога да повярвам, че си влязъл в мрежата.

— Това беше единственият начин. — Елиан разтърсва ръка, сякаш за да се отърси от нараняването. — Не се поддаваше на подмамване.

— Можеше да засегне артерия — намесва се Мадрид. — Не си мисли, че ще се хабим да ти правим шевове, ако и бездруго ще кървиш до смърт.

Елиан се подсмихва заради непокорството й. За него всичко е игра. Той е загадка, маскирана като владетел, умее да се смее на идеята за неподчинение, все едно е немислимо. Умът ми не го побира.

— Ако ще продължаваш по този начин, трябва да инвестираме в по-сигурни мрежи — отбелязва Кай.

Хвърлям поглед към въпросната мрежа и едва не се усмихвам. Представлява плетеница от жици и стъкло. Фрагменти се преплитат един с друг, така че усуканият им метал оформя подвижна клетка. Чудовищна и прелестна е.

Сирената вътре вие.

— Умна е — отбелязва Елиан и идва до мен. — Обикновено шумът ги обърква толкова много, че само заставам до мрежата и те нахлуват. На нея обаче този номер не й минаваше. Не влезе, докато аз не се озовах вътре.

Екипажът се събира с подготвени оръжия.

— Опитвала се е да те надхитри — заключавам и Елиан се ухилва.

— Може да се опитва да се прави на по-умна, но няма как да е по-бърза.

Изсумтявам заради арогантността му и се обръщам към съществото, което е уловил в паяжината си. Почти нямам търпение да видя сирената, която е достатъчно глупава, че да падне в подобен капан, но щом зървам лицето й, ме обзема неизвестно чувство.

Познавам я.

Лъскава опашка с цвят на въглен, която шляпа по палубата. Чисто черна коса, полепнала по бузите й, и нащърбени нокти. Ръмжи и оголва удължените си кучешки зъби. Блъска настойчиво с опашка по жиците. Свирката продължава да звучи и всеки път, когато реша, че е възможно да запее, тя просто хленчи. Приближавам се малко и тя присвива очи. Едното е кафяво, а другото е смесица от кърваво и синьо. Набраздено е от белег, който достига до устата й.

Мейв.

— Бъди внимателна — предупреждава Елиан и дланта му се поколебава над ръката ми. — Смъртоносни са.

Обръщам се към него, но той гледа към сирената — зеленият му като водорасли взор е по-остър от нейните нокти.

— Айдиастико гуруни — процежда Мейв.

Противно прасе.

Думите й са като изречените от мен, когато Елиан ме спаси от удавяне.

— Запази спокойствие — казвам й и после правя гримаса, защото осъзнавам, че още говоря на мидаски.

Когато очите на сирената срещат моите, преливат от същата ненавист, която винаги сме изпитвали една към друга. Едва не се разсмивам при мисълта как дори като сме си чужди, враждебността ни може да бъде така наситена, че да се простира отвъд границите на познанството.

Мейв плюе на палубата.

— Мръсна човешка уличница — произнася на псариин.

Аз инстинктивно се хвърлям напред, но Елиан ме дърпа рязко през кръста.

Ритам с всички сили срещу него, решена да се докопам до дръзкото момиче пред мен. Сирена или не, няма просто да оставя обидата ненаказана.

— Престани. — Пасът на Елиан е заглушаван от косата ми. — Ако толкова искаш да бъдеш убита, някой от нас може да го направи по-пригледно.

— Пусни я — обажда се Кай през смях. — Искам да видя как ще завърши това.

Гърча се в ръцете на Елиан и го дращя като животното, което съм.

— След като ме нарече така, ще завърши със сърцето й на земята — заявявам.

Мейв се кикоти и описва с пръст върху дланта си кръг на псариин. Когато разширявам очи заради обидата, тя само се смее още повече. Това е символ, запазен за най-долните твари. За русалките, които умират с опашки, заровени в пясъка за назидание.

— Убийте я — кипвам аз. — Асчимил го скайла.

— Човешка отрепка! — кресва в отговор Мейв.

Дъхът на Елиан е горещ върху шията ми, докато се мъчи да ме удържи.

— Какво й каза?

— Мръсна малка кучка — превеждам на мидаски. — Та сас скотосо тон еафто моу.

Лично ще те убия.

На път съм да се освободя, но в мига, в който Елиан разхлабва хватка си около кръста ми, дланите му стискат здраво раменете ми. Завърта ме и после ме запраща към люка над долната палуба. Когато се надвесва над мен, в дъха му се усеща силен мирис на черни бонбони.

Избутвам го и понечвам да го отмина, но той е прекалено бърз дори за мен, така че блокира пътя ми и ме блъсва обратно към лакираното дърво. Вдига бавно ръка, за да я опре в дървения панел до мен, и ми прегражда изхода.

— Ти говориш псариин.

Гласът му е гърлен, а очите — тъмни като кръвта, процеждаща се от ръката му. Зад него екипажът следи зорко Мейв, но на всеки няколко секунди отправят подозрителни погледи в наша посока. В лудостта си се самозабравих. Или може би си спомних коя съм. Заговорих на собствения си език, все едно е най-естествената постъпка на света. А тя никога няма да е такава за човешко същество.

Елиан е достатъчно близо, така че ако се заслушам, съм способна да чуя сърдечния му ритъм. Ако застина, бих могла да доловя ударите, пулсиращи във въздуха между нас. Свеждам очи към гърдите му, където връзките на ризата му са се разхлабили и разкриват окръжност от нокти. Моят дар на раздяла.

— Лира — заговаря той. — Най-добре да разполагаш с изключително добро обяснение.

Мъча се да измисля отговор, но с ъгълчето на окото си забелязвам Мейв да застива при споменаването на името ми. Присвива очи към мен и се накланя, така че мрежата се впива в ръцете й.

Просъсквам и Мейв отскача назад.

— Принк писа! — произнася.

Принцесо.

Тя клати глава. Беше готова да умре от ръцете на пиратите, но сега, когато се взира в очите на своята принцеса, страхът най-сетне плъзва по лицето й.

— Разбираш я — изтъква Елиан.

— Разбирам много неща.

Избутвам го настрани и той дава знак на екипажа си да ми позволи да доближа затворничката им.

— Паракало — крещи Мейв, щом стигам до нея. — Паракало!

— Какво казва? — пита Мадрид.

Оръжието й сочи към Мейв, както и тези на останалите от екипажа. Мечове и куршуми, зад които да се скрият, защото човеците не притежават вътрешна сила да се отбраняват. Само че, за разлика от останалите, това на Мадрид не е просто оръжие. В някакъв момент е сменила арбалета с нещо далеч по-смъртоносно. Позлатеният метал проблясва под формата на пушка, но от него стърчи дълга черна стрела с връх от чисто сребро. Въпреки че разполага с толкова специално оръжие, Мадрид не изглежда нетърпелива да нападне. Видът й подсказва, че би предпочела да не омърсява ръцете си с убийство.

Насочвам вниманието си обратно към Мейв и виждам как в очите й се нагнетява страх. Помежду ни никога не е съществувала и капка търпимост, но едва напоследък започнахме да гледаме една на друга като на врагове. Или по-скоро Мейв започна да ме смята за враг и аз приех комплимента с удоволствие.

Оглеждам обезобразеното й око, обагрено с кръв и обезобразено от белези. Неотдавна я ослепих с тъпия край на парче корал. Сега, когато мига, дясното й око остава отворено. Като се замисля, не мога да си спомня защо го направих. Сигурно Мейв е казала нещо. Сторила е нещо, което така не ми се е понравило, че да я накажа. В действителност може и да не е сторила нищо, но е било без значение, защото повече от всичко съм искала да я нараня.

Поради каквато и да било причина и без причина. Искала съм да я чуя да крещи.

В морето е така. Брутално и неумолимо. Пълно с безкрайна жестокост, която не среща отплата. Имаше времена, когато не желаех нищо повече от това да убия Мейв, но се боях прекалено много от яростта на майка ми, за да действам. Сега възможността е налице. Може би не да го извърша лично, но да гледам как някой друг го прави. Врагът на моя враг.

— Преведи ни какво казва — настоява Кай.

— Не казва нищо — втренчвам се в Мейв. — Умолява.

— Умолява.

Елиан е до мен, а изражението на лицето му е неразгадаемо, когато повтаря думата. Стиска ножа си в ранената ръка и кръвта изчезва, когато капе по острието. Металът поглъща метал. Усещам чародейството да струи от него като тътен. Шепотът на оръжието, изпълнено с желание да пролее още кръв, та да я поеме у себе си. Пропито е с достатъчно магия, че да запее някоя мелодия, подобна на моите, но Елиан не се поддава на рефрените му. Лицето му е колебливо и е изтекло много време, откакто съм съзирала нещо подобно в очите на убиец. Елиан се взира надолу към Мейв, все едно заради молбите й случващото се е станало погрешно. Мръсно.

— Умолява — повтаря отново той. — Сигурна ли си?

— Паракало — произнасям аз. — Значи „моля“.