Александра Кристо
Да убиеш кралство (8)

8

Една седмица е всичко, с което разполагам. След седем дни ще навърша осемнайсет и майка ми ще ме застави да открадна сърцето на моряк. Някое по-добро създание би приело наказанието и би се радвало, че това е всичко, което е разпоредила Морската кралица.

Аз не съм по-добро създание.

Глупаво е да обмислям отново да не се подчиня на кралицата, но представата да ми бъде нареждано кого да убивам и кого не, ме влудява. Кара ме да се чувствам като ловното куче на майка ми, което тя насъсква по когото й скимне. Разбира се, избиването на хора само по себе си е по нейна заповед, така че, положението май винаги е било такова. Толкова съм привикнала да бъда брутална, че почти не помня как не съм го започнала по мой избор, а по нечия повеля. Да убивам хора. Да допринасям за приключването на войната, която те са предизвикали с убийството на Кето. Да бъда истинска сирена.

Замислям се за миг дали бих била такова чудовище, ако майка ми и нейните предшественици бяха постановили мир вместо война. Ако бяха решили гибелта на Кето да сложи край на нашата битка и да оставят омразата в миналото. Учени сме никога да не оспорваме, или да възприемаме себе си като по-различни от онова, което сме, така че, вероятно би било мъдро да пренебрегна тази идея. Все пак наказанието за отказ да убия би надхвърлило всякакво въображение.

Сплитам косата си на една страна. Доплувала съм до границата на нашето море, възможно най-далече от майка ми, без да напускам кралството. Не знам в какво ще прерасне гневът ми, ако я видя сега. Не искам да си представям каква дързост бих извършила.

Лежа на океанското дъно и побутвам медузата до мен. Пипалата й ожулват корема ми и изпитвам прелестен прилив на болка. Такава, която притъпява, успокоява и пречиства мислите ми. Носи облекчение както нищо друго и когато болката се уталожва, повтарям. Този път задържам създанието върху мястото и давам на пипалата му да танцуват върху кожата ми. Нагоре по корема ми и в застиналото ми сърце плъзва мълния. Пари и сърби и аз позволявам на разсъдъка ми да се замъгли от агония.

На света не съществува друго, освен болката и кратките междинни моменти.

— Красива принцеса, а така сама — прозвучава шепот на псариин. — Търси болка, търси кости.

— Не кости, а сърце — казва някой друг. — Виж искрата вътре.

Избутвам медузата настрана и се надигам до седнало положение, за да погледна към двете същества, които се въртят наблизо. И двете са тъмносини на цвят, с лъскави опашки и тела като на змиорки. Ръцете им са покрити чак до лактите с черни люспи, наподобяващи бръсначи. Коремите им образуват големи, твърди мускули, които се притискат към скелетните им гърди. Когато говорят, увисналите им челюсти се движат хлабаво като на риби.

Русалки.

— Красива принцеса — произнася първата.

Тялото й е покрито с ръждясал метал, несъмнено придобит от пиратски кораби или даден й като отплата, задето е спасила ранен човек. Забила ги е в плътта си. Брошки, ками, монети с провряна през тях жица — всички са пробили кожата й като бижута.

— Иска да бъде свободна — казва втората.

— Свободна от кралицата.

— Да освободи сърцето си.

— Да отнеме сърце.

— Да се сдобие с това на кралицата.

Сбърчвам нос към тях.

— Тръгни и следвай човешки кораб до края на земята, докато не изпаднеш от нея.

Онази с ръждивия метал отмята косата си, съставена от пипала, и по тялото й на змиорка потича слуз.

— Изпадни от земята — заръчва ми тя.

— Изгуби душата си.

— Не можеш да я изгубиш, ако изобщо не си я имала.

Смехът им представлява съскане.

— Хайде, тръгвай — изричат те в хор. — Отивай да намериш сърце.

— За какво говорите? — питам. — Какво сърце?

— Спечели сърцето на кралицата.

— Сърце, за да спечелиш това на кралицата.

— За рождения ти ден.

— Сърце, достойно за осемнайсет.

Досаждането им е непоносимо. Русалките са противни същества, чиито умове работят по загадъчен начин, а устите им не спират да редят загадки.

— Морската кралица разпореди за осемнайсетия си рожден да открадна сърцето на моряк — обявявам отегчено. — Сигурна съм, че вече го знаете.

Те накланят глави с маниер, който приемам, че значи кимване. Русалките са откровени шпиони и притискат уши към всяко кътче на океана. Именно този факт ги прави опасни. Поглъщат тайни със същата лекота, с която челюстите им зейват и поглъщат кораби.

— Махайте се — подканвам ги. — Мястото ви не е тук.

— Това е ръбът.

— Мястото ни е точно на ръба.

— Редно е да мислиш по-малко за ръба и повече за сърцето си.

— Сърце от злато струва много за кралицата.

Онази с метала изтръгва брошка от основата на опашката си и я хвърля към мен. Това е единственото по русалката, което не е покрито с ръжда.

— Кралицата — натъртвам бавно и въртя брошката в ръце — не я е грижа за златото.

— За сърцето на неговата страна ще я е грижа.

— За сърцето на принц.

— Златен принц.

— Сияещ като слънцето.

— Макар и да не е никак забавен.

— Не и за нашия вид.

— Вече не.

Напът съм да изгубя търпение, когато премервам тежестта на думите им. Разтварям леко устни заради осъзнатото и се отпускам обратно върху пясъка. Брошката е от Мидас, страната на златото, управлявана от крал, в чиято кръв тече то. Крал, който ще бъде наследен от принц пират. Странстващ из океана. Убиец на сирени.

Взирам се в русалките с техните черни очи без клепачи, наподобяващи безкрайни орбити. Ясно ми е, че не може да им се има доверие, но не съм в състояние да отхвърля безмилостната гениалност на думите им. Каквито и да са подмолните им мотиви, няма да са от значение, ако успея.

— Принцът на Мидас е наш убиец — изтъквам. — Ако донеса сърцето му на кралицата за осемнайсетата ми годишнина, може да си спечеля обратно благоразположението й.

— Сърце, достойно за принцеса.

— Сърце, достойно за прошката на кралицата.

Насочвам поглед обратно към брошката. Блести със сияние, каквото преди не съм виждала. Майка ми иска да ми откаже сърцето на принц, но сърцето на този принц ще е достатъчно да заличи всякакви лоши чувства помежду ни. Аз ще си остана наследница, а на кралицата вече няма да й се налага да се тревожи, че видът ни е преследван. Ако го постигна, и двете ще получим каквото искаме. Помежду ни ще цари мир.

Подхвърлям брошката обратно на русалката.

— Когато стана кралица, няма да забравя за това — уверявам я.

Хвърлям им един последен поглед и забелязвам как устните им се изкривяват в усмивки, а после поемам към златото.