Александра Кристо
Да убиеш кралство (12)

12

„Златната гъска“ е единствената константа в Мидас. Всеки сантиметър от страната сякаш се променя, докато ме няма, претърпява малка еволюция, която никога не ми се струва постепенна. „Златната гъска“ обаче е каквато е била винаги. Пред вратата й не бяха посадени златни цветя, както се случи с всички други постройки, когато беше модерно — останките от тези растения все още могат да се видят сред дивите цветя, които ги погълнаха впоследствие. Нито издигна пясъчни колони или окачи вятърни камбанки. Също така не премоделира покрива си във формата на пирамида. Съществува в недосегаемо безвремие и когато се върна и нещо в дома ми е различно, мога да съм сигурен, че няма да е „Златната гъска“. Не и Сакура.

Рано е и слънцето още има млечнооранжев цвят. Реших, че е най-добре да посетя свърталището „Златната гъска“, докато останалите в Мидас още спят. Не ми се стори разумно да моля за услуга родената сред ледовете ханджийка, докато пияните й клиенти надават ухо. Почуквам на вратата от секвоя и в кокалчето ми се забива треска. Измъквам я точно когато вратата се отваря. От другата й страна Сакура не изглежда никак изненадана.

— Знаех, че ще си ти. — Надзърта зад мен. — Татуираната не е ли с теб?

— Мадрид подготвя кораба — уведомявам я. — Ще отплаваме днес.

— Жалко. — Сакура мята на рамо кърпа за съдове. — Ти далеч не си толкова хубав.

Не споря.

— Може ли да вляза?

— Един принц може да помоли за услуга на прага, както всеки друг.

— На прага ти няма уиски.

Сакура се усмихва, тъмночервените й устни кривват на една страна. Разперва ръце и ми дава знак да вляза.

— Надявам се джобовете ти да са пълни.

Пристъпвам вътре, като не я изпускам от очи.

Не че мисля, че ще прибегне до някоя непристойна постъпка — например да ме убие тук, насред „Златната гъска“, — не и когато отношенията ни са от такава полза за нея. Но у Сакура има нещо, което винаги ме е смущавало, и не съм единственият. Малцина са онези, способни да управляват бар като „Златната гъска“, с редовни клиенти, които трупат грехове, сякаш са скъпоценни камъни. Свадите и боевете са постоянни и в много от вечерите се лее повече кръв, отколкото уиски. Когато обаче Сакура заяви, че й стига толкова, мъжете и жените кротват. Нагласят яките си, изплюват се на мърлявия под и продължават да си пият питиетата, все едно не се е случило абсолютно нищо. Може да се каже, че тя е най-страховитата жена в Мидас. А аз нямам навика да обръщам гръб на страховити жени.

Сакура пристъпва зад бара и налива от кехлибарената течност. Аз се настанявам срещу нея, а тя вдига чашата до устните си и отпива. По ръба остава петно от тъмночервеното й червило и аз отбелязвам наум колко е уместен моментът.

Сакура плъзва чашата към мен.

— Удовлетворен ли си? — интересува се.

Има предвид, че питието не е отровно. Може да кръстосвам моретата в издирване на чудовища, които са способни буквално да ми откъснат главата, но това не значи, че съм безотговорен. Докато сме на суша, не хапвам хапка и не пийвам глътка, без първо да я е пробвал някой друг. Обикновено задължението се пада на Торик, който се захвана доброволно със задачата от мига, в който го взех на борда. Настоява, че не рискува живота си, защото дори най-силната отрова не би могла да го убие. Като се имат предвид дори самите му размери, съм склонен да се съглася.

Кай, разбира се, отказа отговорността.

— Ако умра, за да спася живота ти, кой ще те предпазва — попита.

Хвърлям поглед към размазаното червило на Сакура и се подсмихвам — завъртам чашата, за да го избегна, когато отпивам.

— Няма смисъл от заобикалки — отбелязва Сакура. — Направо питай.

— Значи си наясно защо съм тук.

— Всички в Мидас говорят за твоята сирена. — Сакура се обляга на скрина с напитки. — Не мисля, че тук се случва каквото и да било, с което да не съм запозната.

Погледът й е по-остър от всякога и очите й са присвити по начин, който ми дава ми да разбера, че много малко от тайните ми не са й известни. Един принц може да разполага с лукса на дискретността, но не и един пират. Наясно съм, че голяма част от разговорите ми са били откраднати от непознати и продадени на предложилия най-висока цена. За известно време Сакура беше един от тези продавачи — търгуваше информация срещу злато винаги когато й се отвореше възможност. Естествено, че се е погрижила да чуе думите на мъжа, обърнал се към мен посред нощ, за да ми разкаже истории за дома й и съкровищата, които се съхраняват в него.

— Искам да дойдеш с мен.

Сакура се изсмива и звукът не приляга на мрачното изражение на лицето й.

— Това заповед на принца ли е?

— Молба е.

— Тогава я отхвърлям.

— Да знаеш… — бърша петното от чашата. — Червилото ти е размазано.

Сакура оглежда тъмночервения цвят по ръба и притиска пръст към устните си. Когато го отдръпва и той е чист, ми отправя сърдит поглед. Сега вече мога да видя съвсем ясно онова, което винаги съм знаел, че представлява. Жената със снежно лице и устни, по-сини от окото на всяка сирена.

Синьо, запазено за благородници.

Местните в Пагос се различават от всяка друга раса в стоте кралства, но кралското семейство не се смесва с други. Изсечени са от масивен леден блок, кожата им е толкова по-бледа, косата — толкова по-бяла, а устните им имат същия син цвят като на печата им.

— Отдавна ли знаеш? — пита Сакура.

— Поради тази причина допуснах да ти се разминават толкова много неща — обяснявам. — Не желаех да разкривам тайната ти, докато не открия как да я вкарам в употреба. — Вдигам чашата си за тост. — Дълъг живот, принцесо Юкико на Пагос.

Лицето на Сакура не се променя при споменаването на истинската й титла. Вместо това ме гледа безизразно, все едно е изтекло толкова време, че вече не разпознава собственото си име.

— Кой друг знае? — пита.

— Още не съм казал на никого. — Наблягам на още повече от необходимото. — Макар да не разбирам защо изобщо те е грижа. Брат ти пое короната преди повече от десетилетие. Не е като да имаш претенции към трона. Можеш да отидеш, където пожелаеш, и да правиш, каквото ти харесва. Никой не умира от желание да погуби кралска особа, която не е в състояние да управлява.

Сакура ме поглежда косо.

— Наясно съм.

— Тогава защо е цялата тази потайност? Не съм чувал нищо за изчезнала принцеса, затова мога единствено да заключа, че семейството ти знае къде си.

— Не съм бегълка — отсича Сакура.

— Тогава какво си?

— Нещо, което ти никога няма да бъдеш — отвръща подигравателно тя. — Свободна.

Пускам чашата си по-тежко, отколкото възнамерявах.

— В такъв случай си голяма късметлийка.

Лесно й е на Сакура да бъде свободна. Има четирима по-големи братя с претенции за трона преди нея и съответно никоя от сериозните отговорности, които баща ми продължава да напомня, че тежат на плещите ми.

— Напуснах, щом Кадзуе пое короната — промълвява Сакура. — При трима братя, които да го съветват, ми беше ясно, че не мога да му предложа по-ценен ресурс от тяхната мъдрост. Бях на двайсет и пет и не проявявах интерес към живота на кралска особа, която никога няма да управлява. Обясних го на братята ми. Заявих им, че искам да видя нещо повече от лед и сняг. Исках цветове. — Поглежда към мен. — Исках да видя злато.

Сумтя.

— А сега?

— Сега мразя противния му оттенък.

Смея се.

— Понякога и аз се чувствам по същия начин. Но това си остава най-красивият град във всичките сто кралства.

— Запознат си с въпроса по-добре от мен — заключава Сакура.

— И все пак се задържаш тук.

— Трудно е да се намери дом.

Замислям се над истината в думите й. Разбирам го по-добре от всеки, защото където и да съм пътувал, никъде не съм се чувствал у дома си. Дори в красивото кралство Мидас, което е пълно с обичани от мен хора. Тук се чувствам в безопасност, но не и на място. Единствено „Саад“ мога откровено да нарека дом. А той постоянно се движи и променя. Рядко се озовава два пъти в едни и същи води. Може би го обичам толкова, защото не принадлежи никъде, дори не и на Мидас, където е построен. И в същото време принадлежи навсякъде.

Разплисквам в чашата последните остатъци от уискито и поглеждам към Сакура.

— В такъв случай ще е жалко хората да открият коя си. Да си преселница от Пагос е едно, но да си благородничка без държава — съвсем друго. Как биха се отнесли към теб?

— Малки принце — облизва устни Сакура, — нима се опитваш да си спечелиш услуга посредством шантаж?

— Разбира се, че не — отговарям, макар тонът ми да казва друго. — Просто изтъквам, че ако хората научат, ще те сполетят неудобства. Особено като се има предвид клиентелата ти.

— Що се отнася до тях, ще се опитат да ме използват и ще ми се наложи да ги убия — заявява Сакура. — Сигурно ще трябва да изтребя половината.

— Според мен ще се отрази зле на бизнеса.

— Но да бъдеш убиец, се отразява толкова добре на теб.

Не реагирам на изявлението, но отсъствието на емоции явно е точната реакция, целена от Сакура. Усмихва се така красиво, макар и видимо подигравателно. Мисля си колко е жалко, че възрастта й е двойна на моята, защото е поразителна, когато зад позата й запрозират нечестивост и злост.

— Ела с мен в Пагос — настоявам аз.

— Не — обръща ми гръб Сакура.

— Не, в смисъл че няма да дойдеш?

— Не, не това искаш да ме питаш.

Изправям се.

— Помогни ми да открия Кристала на Кето.

Сакура отново се обръща към мен.

— Така значи. — Вече няма помен от усмивка. — Искаш някой от Пагос да ти помогне да изкачиш Облачната планина и да последваш твоята приказка.

— Не върви просто да тръгна и да изкатеря най-смъртоносната планина без никаква представа с какво си имам работа. Дали брат ти изобщо ще ме допусне в страната? Ако си редом с мен, ще можеш да ми даваш съвети как е най-добре да подходя. Ще ме насочиш по какъв маршрут да поема. Ще ми позволиш да убедя краля да ни осигури безопасен преход.

— Аз съм експерт в катеренето на планини — тонът на Сакура е подчертано саркастичен.

— Изисквало се е от теб за шестнайсетия ти рожден ден — мъча се да прикрия нетърпението си. — Същото важи за всеки член на кралското семейство на Пагос. Можеш да ми бъдеш от помощ.

— Имам такова топло сърце.

— Искам от теб да…

— Умоляваш ме — изтъква тя. — При това за невъзможното. Никой, освен моето семейство не може да оцелее по време на катеренето. В кръвта ни е.

Стоварвам юмрук върху масата.

— Книжките с приказки може и да ми пробутват това, но аз знам друго. Трябва да съществува друг маршрут. Скрита пътека. Тайна, пазена от семейството ви. Ако не искаш да дойдеш с мен, поне ми кажи каква е.

— Бездруго няма да е от значение.

— Какво искаш да кажеш?

Тя прекарва език по сините си устни.

— Ако кристалът наистина е в планината, тогава със сигурност ще е скрит в заключен купол в ледения замък.

— Заключен купол — повтарям безизразно. — На момента ли си измисляш?

— Отлично сме запознати с легендите, написани във всички онези детски книжки — заявява тя. — Семейството ми се опитва да открие начин да влезе в това помещение от поколения, но не съществува друг вход, освен очевидния, а той е непробиваем. Запечатан е с магия, вероятно от самите фамилии основоположници. Нужен е ключ. Медальон, който семейството ни е изгубило. Без него няма значение колко планини ще успееш да изкачиш по един или друг начин. Никога няма да намериш онова, което търсиш.

— Остави на мен да се тревожа за това — приканвам я. — Откриването на изгубени съкровища е моя специалност.

— Ами ритуалът за освобождаване на кристала от затвора му? — пита Сакура. — Приемам, че си научил и за него.

— Без да навлизам в подробности.

— Така е, защото не са известни на никого. Как планираш да изпълниш древен обред, ако дори нямаш представа какъв е?

Честно казано, надявах се Сакура да запълни празните полета.

— Тайната сигурно се крие в медальона — изтъквам с надеждата да е вярно. — Възможно е да е просто надпис, който трябва да прочетем. Ако ли не, ще измислим друго.

Сакура се смее.

— Да речем, че си прав — подхваща. — Да приемем, че е лесно да се добереш до легендите. Да допуснем, че същото важи за медальона и древния ритуал. Да предположим, че картата и маршрутът са най-трудно достъпни. Кой казва, че аз бих споделила нещо такова с теб?

— Бих могъл да издам самоличността ти пред всички.

Думите имат дребнав и детински вкус върху езика ми.

— Колко под нивото ти — отбелязва Сакура. — Пробвай наново.

Правя пауза. Сакура не отказва да помогне. Просто ми предоставя възможност да придам на ситуацията някаква стойност за нея. Всеки си има цена, дори забравена принцеса от Пагос. Просто трябва да установя каква е нейната. Парите ми се струват неуместни и мисълта да й предложа някаква сума ме кара да направя гримаса. Може да го приеме като обида (все пак е с кралско потекло) или да погледне на мен повече като на дете, каквото очевидно съм в нейно присъствие, отколкото на капитан. Трябва да й предложа нещо, което никой друг не може. Шанс, какъвто никога вече не би й се отворил, та дори да не помисли да го отмине.

Мисля си колко си приличаме със Сакура. Двама благородници, които се мъчат да избягат от държавите си. Само дето Сакура е искала да напусне Пагос не защото не й е допадало да бъде принцеса, а защото позицията й е станала безполезна, щом брат й е поел короната.

Не проявявах интерес към живота на кралска особа, която никога няма да управлява.

Чувствам у себе си дълбок смут. Сърцето на Сакура принадлежи на кралица. Единственият проблем е, че тя няма кралство. В този момент разбирам, че молбата ми ще ми струва скъпо, ако желая да постигна целта си достатъчно силно.

— Аз мога да те направя кралица.

Сакура повдига бялата си вежда.

— Надявам се, че не заплашваш да избиеш братята ми — отговаря. — Защото ние от Пагос не се обръщаме едни срещу други заради короната.

— Ни най-малко. — Вдъхвам си възможно най-много хладнокръвие. — Предлагам ти съвсем друго кралство.

По лицето на Сакура бавно проличава, че осмисля чутото.

— И кое кралство е това, Ваше Височество?

Постъпката ми би означавала края на живота, който обичам. Краят на „Саад“, на океана и на света, който съм видял два пъти и съм готов да видя още хиляда. Ще водя съществуването на крал, както баща ми винаги е искал, с родена от снега съпруга, която да управлява редом с мен. Съюз между лед и злато. Ще е повече, отколкото баща ми някога си е представял, и нима накрая няма да си струва? Може би ще изпитам удовлетворение да управлявам Мидас, щом знам, че светът е извън опасност.

Но дори докато изреждам причините защо планът е добър, ми е ясно, че са все лъжи. Принц съм само по титла и нищо друго. Дори да успея да победя сирените и да донеса мир на океана, винаги съм възнамерявал да остана на „Саад“ заедно с екипажа ми — стига още да ме следват, — вече без да ловувам, но все пак в непрестанно движение. Всичко друго ще ме направи нещастен. В сърцето си съм необуздан като океана, който ме е отгледал.

Поемам глътка въздух. Щом обстоятелствата го изискват, ще бъда нещастен.

— Тази държава. Ако съществува карта, която да посочи на екипажа ми таен маршрут нагоре към планината, за да избегнем измръзване по време на катеренето, тогава сделката ще е равностойна.

Протягам ръка към Сакура. Към принцесата на Пагос.

— Ако ми дадеш тази карта, ще те направя моя кралица.