Александра Кристо
Да убиеш кралство (18)

18

Мейв се разтапя до пълно изчезване.

Да убиеш сирена не е като да убиеш русалка. Техните гниещи трупове оставят петна по океанското дъно и скелети между коралите, докато ние се размиваме и се превръщаме в същото, което ни е сътворило. Във вода, пяна и солта във вените ни.

След като умрем, не остава нищо, с което да бъдем запомнени.

Мислех, че ще се радвам, когато Мейв умре, но войната между видовете ни продължава, а аз току-що помогнах на човеците в домогването им да ни унищожат. Поне принцът не изтръгна сърцето й, преди да я убие. Никога не съм обръщала внимание на легенди, освен ако не съм обект на такава, но дори аз съм запозната с историите. Предупрежденията, че всеки човек, който притежава сърце на сирена, получава имунитет към песните ни. Говори се, че затова се превръщаме в пяна, когато умрем. Не е проклятие, което да ни заличи от света, а благословия от Кето, за да е сигурна, че никой човек не може да се сдобие с наше сърце.

След като Мейв изчезва, ме свалят в трюма, в помещение без прозорци, което мирише на анасон и ръжда. Стените не са стени, а дебели завеси, които висят от лакиран таван. Влажните им ръбове достигат до пода, поклащат се ведно с полюляването на кораба и разкриват безкрайни редове. От книги, оръжия и злато. Всяка завеса крие своята тайна. В центъра има голям куб, изработен от черно стъкло. Дебело е колкото съм висока аз, с панти и резета от масивно злато. Същото като онова, от което беше изработена брошката на русалката змиорка. Някакъв вид затвор е и не изглежда предназначен за хора. Или ако е така, е създаден за най-лошите.

В кралството Кето не държим затворници. Да предадеш Морската кралица, означава да се откажеш от живота си, така че нямаме друг избор, освен да бъдем онова, което нареди майка ми. Да си промениш решението не ти дава втори шанс — моето наказание е доказателство за това.

Обръщам се към Елиан.

— Защо съм тук долу?

С всеки изминал момент видът му все повече приляга на океана. Върху ризата му е метната кафява кожена туника с оръфан черен ширит, който я пристяга на шията. Краката му са наполовина покрити с панталони и наполовина с високи кафяви ботуши, стигащи до коленете. От рамото към кръста му се спуска каиш, от който виси абордажна кука. Ножът е скрит отзад, далече от чужди очи. Все още мога да подуша кръвта на Мейв по него.

— Виждаш ми се светска особа — отговаря Елиан. — Не можеш ли да си го разтълкуваш?

Кай и Мадрид стоят зад него като непреклонни пазители. Прекарала съм по-малко от ден на този кораб и вече знам кои са най-доверените му хора. Което означава, че съм наясно и кои са най-слабите му места.

— Мислех, че принцовете обичат да спасяват девици, изпаднали в беда.

Елиан се смее, а белите му зъби проблясват на фона на красивото му лице.

— Значи сега си невинно девойче? — пита. — Странно, но никак не изглеждаше такава, докато се мъчеше да се промъкнеш покрай мен, за да нападнеш сирената.

— Струва ми се, че хората на този кораб се занимават точно с избиването на сирени.

— Обикновено не с голи ръце.

— Не всеки се нуждае от вълшебен нож, който да му върши мръсната работа.

— Не всеки може да говори псариин — отвръща.

Поддържам усмивката си престорено свенлива, играя добре ролята си.

— Имам талант за езици.

— Мидаският ти сочи друго.

— Имам талант за интересни езици — поправям се и около зелените очи на Елиан се появяват бръчици.

— Ами твоят собствен език? — пита.

— По-добър е.

— С какво?

— По-подходящ е за мен.

— Не смея да мисля какво означава това.

Елиан ме отминава и притиска длан към студеното стъкло на куба. Пръстите му се разперват върху стената на бъдещия ми затвор и аз почти успявам да почувствам студенината й да струи през него. Сирената у мен копнее да усети леда по кожата си и да познае студа, към който е привикнала. Човекът у мен потреперва.

— Къде е домът ти? — иска да научи Елиан.

Застанал е с гръб към мен и виждам как отражението му движи устни. Вглъбил се е в себе си, държи взора си встрани от моя. За миг ми се струва, че не пита мен. Може би пита себе си. Принц, който не знае към кое кралство принадлежи. После Кай прочиства гърло и Елиан се завърта. Лицето му мигом е озарено от светлина.

— Е? — настоява.

— Не мислех, че ще бъда разпитвана.

— Клетката не го ли издаде?

— Не видях клетка. — Протягам шия и надничам зад него, все едно не съм забелязала предстоящия ми затвор. — Чарът ти трябва да ми е попречил.

Елиан клати глава, за да прикрие напиращата усмивка.

— Не е обикновена клетка — обяснява. — Когато се залових с това и още нямах познания, я поръчах, защото бях твърдо решен да затворя вътре Морската кралица. — Повдига вежда. — Мислиш ли, че би могла да удържи теб?

— Нима ще ме хвърлиш в клетка? — питам.

— Да, освен ако не ми кажеш откъде си — отвръща. — И защо си отпътувала.

— Изборът не беше мой.

— Защо се намираше насред океана без кораб наоколо?

— Бях изоставена.

— От кого.

— От всички — отговарям без капка колебание.

Елиан се обляга назад с въздишка и опира стъпало в стъклото. Обмисля грижливо подбраните ми думи, превърта ги в съзнанието си като руля на кораба. Ненавиждам настъпилата тишина и смазващата й тежест в помещението. Все едно въздухът очаква прозвучаването на гласа му, преди да посмее да се разреди и да позволи да го дишат. Аз също чакам, мъча се да предвидя какъв ще е следващият му ход. Ситуацията ми е непоносимо позната. Толкова пъти съм заставала пред майка ми и съм прехапвала език, докато тя разпорежда как да водя живота си. Какво ще правя, кога ще убивам и коя ще бъде жертвата ми. Макар да е необичайно да наблюдавам как човек обмисля съдбата ми, не е чак толкова странно да чакам някой друг да решава вместо мен.

Под изтъканите ми от водорасли лъжи е скрита истина. Наистина бях изоставена и сега съм на кораб с хора, които биха ме умъртвили на мига, ако знаеха какво съм. Под повърхността майка ми управлява кралство, което би трябвало да е мое, и ако някой постави под въпрос къде съм, тя ще спретне лъжа, чрез която ще ме забравят най-лесно. Убита с харпун от преминаващ моряк. Победена от проста русалка. Влюбена в човешки принц. Тя ще превърне спомена за мен по-скоро в посмешище, отколкото в легенда, и лоялността на кралството ми ще се стопи бързо колкото Мейв.

Ще бъда нищо. Няма да имам нищо. Ще умра като едно нищо.

Поглеждам към огърлицата ми, която още виси на шията на Елиан. Не се съмнявам, че ако долепя ухо към червената кост, ще чуя океана и смеха на майка ми да се носи през него.

Извръщам се отвратена.

— След три дни ще хвърлим котва в Айдилио — отделя се от стъклото Елиан. — Ще обявя решението си, когато стигнем там.

— А дотогава?

На лицето му грейва лека усмивка. Отстъпва настрана, за да разкрие пълното величие на клетката.

— Дотогава.

Веднага след негласната заповед Мадрид ме сграбчва за лакътя. От другата ми страна пръстите на Кай се сключват около ръката ми. Съпротивлявам се, но хватката им е здрава. След миг ме повдигат от пода и ме завличат до клетката. Гърченето ми не успява да ги отклони от курса им.

— Пуснете ме! — настоявам.

Опитвам се да ритам с тромави движения, но тялото ми е притиснато между техните и ми е останало съвсем малко пространство за дишане или шаване. Отмятам невъздържано глава и беснея заради липсата на контрол. Колко крехко и слабо е тялото ми сега. Във формата ми на сирена бих могла да ги разполовя с едно-единствено движение. Оголвам зъби и захапвам във въздуха, пропускам ухото на Кай само на сантиметри. Дори не мигва. Толкова съм безсилна, колкото се и чувствам.

Стигаме до клетката и той ме захвърля вътре, сякаш съм безтегловна. Отскачам от пода и когато се втурвам обратно към входа, дланите ми срещат стена. Разпервам пръсти върху повърхността й и осъзнавам, че всъщност не е стъкло, а кристал. Блъскам непреклонно по него. От другата страна Елиан скръства ръце пред гърдите си. Човешкото ми сърце бие бясно в гърдите ми, по-мощно от юмруците ми по стената на моя затвор.

Вирвам обвинително пръст към него.

— Нима искаш да остана тук до Айдилио?

— Искам те отвъд борда — отговаря Елиан. — Но няма как да те накарам да скочиш с вързани ръце от дъската.

— Може би кавалерското ти отношение няма да го допусне?

Елиан отива до близката стена и дърпа една от завесите, за да разкрие кръгъл ключ.

— Изгубихме дъската преди години — отговаря. После добавя с много по-глух глас: — Кавалерското си отношение го изгубих приблизително по същото време.

Завърта ключа и сенките превземат помещението.

 

 

В кристалната клетка има само нощ. Помещението е погълнато от влажна тъмнина и макар затворът ми да изглежда непробиваем, успявам да подуша плесента във въздуха отвън. От време на време някой се появява с храна и ми позволяват няколко минути светлина от фенер. Почти заслепяваща е и до момента, когато преставам да мижа, осветлението угасва, а чиния с риба дразни сетивата ми. Няма вкуса на обичайните ми лакомства, но я излапвам за нула време.

Не знам от колко време се намирам в кристалната клетка, но обещанието за Айдилио ми тежи. Когато пристигнем, принцът ще се опита да ме прати на сушата при хората, които не знаят нищо за океана. Тук поне мога да подуша солта на дома.

Докато спя, сънувам корали и кървящи сърца. Щом се събудя, ме обгръща само тъмнина и бавното плискане на вълните в корпуса на кораба. Първия път, когато убих човек, светлината беше толкова ярка, че не можех да се покажа над водата, без да присвия очи. Повърхността беше почти напълно гладка и слънцето разтопи късчетата лед от моето кралство, задържали се по кожата ми.

Момчето беше принц от Калокаири, а аз бях на дванайсет.

Калокаири не е кой знае колко по-различна от красива пустиня насред самотно море. Земя на безкрайно лято е, с вятър, който носи мириса на пясък. В онези дни моята легенда още не се беше зародила и благородниците плаваха по море, без да се тревожат за нещо повече от обикновените човеци.

Принцът беше в бели одежди и с лилав плат, омотан плътно около главата му. Беше мил и лишен от страх и ми се усмихна дълго преди да запея. Когато изскочих от океана, той ме нарече ахнан анатиас, което на калокайринския значи „малка смърт“.

Момчето не се уплаши дори когато оголих зъби и просъсках по същия начин, както бях чувала да прави майка ми. Не ми беше чак толкова противно да изтръгна сърцето му. Той дойде почти доброволно. Преди да подхвана песента си, се протегна да ме докосне, а след първите няколко непохватни строфи слезе бавно от закотвената ветроходна лодка и закрачи, докато не навлезе достатъчно надълбоко, за да ме достигне.

Първо го оставих да се удави. Докато дишането му се забавяше, аз държах ръката му и чак когато бях сигурна, че е мъртъв, се погрижих за сърцето му. Подходих предпазливо. Не желаех да има прекалено много кръв, когато семейството му го открие. Не исках да мислят, че е страдал, при положение че умря така умиротворено.

Докато отнемах сърцето му, се чудех дали го издирват. Дали бяха осъзнали, че е изчезнал? Дали крещяха името му над повърхността на водата? Дали майка ми би крещяла така, ако аз никога не се върнех? Знаех отговора. Кралицата не би се смутила, ако изчезнех завинаги. Наследниците бяха лесни за произвеждане, а майка ми беше само и единствено Морската кралица. Знаех, че няма да я вълнува друго, освен факта, че не съм изтръгнала сърцето на момчето приживе. Щеше да ме накаже, задето не съм проявила достатъчно чудовищност. И се оказах права.

Когато пристигнах у дома, майка ми ме чакаше. Беше заобиколена от други членове на кралския ни род. Бяха описали идеален полукръг и очакваха появата ми. Сестрата на Морската кралица беше излязла напред, готова да ме поздрави, а шестте й дъщери до една бяха строени зад нея. Калия беше последна, точно зад майка ми.

В мига, щом Морската кралица ме зърна, й стана ясно какво съм сторила. Разчетох го в усмивката й и бях убедена, че е способна да го подуши по мен: вонята на разкаянието ми, задето убих калокаиринския принц. Нямаше значение колко усилено се стараех да избегна погледа й — кралицата щеше да познае, че съм плакала.

Сълзите отдавна се бяха отмили, но очите ми продължаваха да бъдат все така кървясали, а и се бях престарала с изтъркването на кръвта под ноктите си.

— Лира — заговори тя. — Сладка моя.

Положих трепереща длан върху протегнатото й пипало и тя ме придърпа бавно към себе си. Калия прехапа устна, когато майка ми заоглежда чистите ми ръце.

— Дойде да донесеш дарове на прескъпата си майчица ли? — попита Морската кралица.

Кимнах и бръкнах в мрежата, закачена на кръста ми.

— Изпълних поръчението ти. — Обгърнах с длани сърцето на младия принц и го вдигнах над главата си, за да й го поднеса като трофея, който искаше тя. — За дванайсетата ми година.

Морската кралица погали косата ми, а гладкото й пипало премина по скалпа ми и се плъзна по гръбнака ми. Постарах се да не мигам.

— Вярно — потвърди кралицата. Гласът й беше мек и провлечен като звука от утринния бриз. — Но, както изглежда, не си се вслушала докрай.

— Той е мъртъв — заявих й и си помислих, че това със сигурност е най-важното. — Убих го и отнех сърцето му. — Повдигнах го малко по-високо и го притиснах към гърдите й, та да почувства безжизненото сърце на принца срещу студенината на нейното.

— О, Лира. — Тя хвана брадичката ми и отърка нокътя на палеца си в кожата ми. — Обаче не съм ти заръчвала да плачеш.

Не бях сигурна дали имаше предвид момента, в който бях убила принца, или докато се намирах в нейната хватка пред очите на целия кралски род. Устните ми трепереха от страх също като ръцете ми и когато от червеното ми око се стече първата капка, майка ми издаде силен вопъл. Позволи на сълзата да се търкулне върху палеца й и после я отърси от кожата си, все едно беше киселина.

— Изпълних каквото нареди — повторих.

— Поисках от теб да накараш човека да страда — изтъкна Морската кралица. — Да поемеш още биещото му сърце и да го изтръгнеш. — Едно пипало се плъзна по рамото ми и около тъничката ми шия. — Поисках от теб да бъдеш сирена.

Помня, че се почувствах облекчена, когато ме захвърли на земята. Знаех, че ако се беше канила да ме убие, би ме смазала с хватката си. Можех да понеса бой. Можех да бъда унижавана и окървавена. Ако изтърпяването на няколко удара би потушило яростта на майка ми, нямаше да е чак толкова зле. Щях да се справя с лекота. Но проявих глупостта да мисля, че майка ми би избрала да накаже само мен. Каква полза да мъмри дъщеря си, когато вместо това можеше да я моделира по свое желание?

— Калия — произнесе майка ми. — Ще ми направиш ли услуга?

— Сестро — доплува напред леля ми, а по лицето й изведнъж се бяха изписали мъка и болка. — Моля те, недей.

— Хайде сега, Крестел — отвърна майка ми. — Не бива да прекъсваш кралицата си.

— Тя е моя дъщеря.

Спомням си, че се изпълних с ненавист към начина, по който се прегърбиха раменете на Крестел. Все едно вече се готвеше за удар.

— Мълчи сега — прикани благо майка ми. — Да не спорим пред децата.

Обърна се към мен и протегна ръка към братовчедка ми. Все едно й я поднасяше по същия начин, по който бях постъпила аз с калокаиринското сърце. Не помръднах.

— Убий я — нареди морската кралица.

— Майко…

— Изтръгни сърцето й, докато още крещи, както беше редно да сториш с човешкия принц.

Калия изхлипа, беше прекалено уплашена да помръдне или дори да заплаче. Хвърли поглед към майка си, а после обратно към мен, примигвайки десетина пъти. Главата й се поклащаше неконтролируемо в едната и в другата посока.

Все едно се гледах в огледало. Да съзирам ужаса по лицето на Калия беше като да виждам собственото си отражение. Целият ужас, който изпитвах, се съдържаше в очите й.

— Не мога — промълвих. А после добавих по-силно: — Не ме карай.

Отстъпих назад и клатех глава толкова настойчиво, че озъбеното лице на майка ми се превърна в петно.

— Ти, глупаво дете — смъмри ме тя. — Предлагам ти изкупление. Имаш ли представа какво ще се случи, ако откажеш?

— Не ми е нужно изкупление! — креснах. — Изпълних каквото поиска!

Морската кралица стисна тризъбеца си и всички следи от въздържаност изчезнаха от лицето й. Очите й се сведоха до сенки, все по-черни и по-черни, докато вече не съзирах единствено тъмата им. Океанът простена.

— Тази човечност, която те е заразила, трябва да бъде потисната — отсече. — Не го ли виждаш, Лира? Хората са напаст. Убиха богинята ни и целят да ни изтребят. Всяка сирена, която е показала съчувствие към тях, която подражава на обичта и скръбта им, трябва да бъде пречистена.

Намръщих се.

— Пречистена?

Морската кралица бутна Калия на океанското дъно и аз потреперих, когато дланите й се блъснаха в пясъка.

— Сирените не изпитват привързаност или разкаяние — възнегодува майка ми. — Не познаваме съчувствие към врага ни. Сирена, която изпитва подобни неща, никога не може да бъде кралица. Ще си остане навеки несъвършена. А на несъвършена сирена не бива да се позволява да живее.

— Несъвършена — повторих аз.

— Убий я — нареди майка ми. — И да не го обсъждаме повече.

Изрече го така, сякаш беше единственият начин, по който можех да изкупя греховете си пред моя вид. Ако Калия загинеше, щях да бъда истинска сирена, достойна за тризъбеца на майка ми. Нямаше да съм нечиста. Емоциите ми бяха болест и тя ми предлагаше цяр. Изход. Възможност да ме отърве от човечността, за която твърдеше, че ме е заразила.

Просто беше нужно първо Калия да умре.

Приближих се към братовчедка ми и сключих ръце зад гърба си, за да не забележи майка ми колко силно треперят.

Зачудих се дали успява да подуши кръвта, понеже бях забила нокти в дланите си.

Калия проплака, когато я приближих, от мъничката й уста се откъсна ужасен вой. Не бях сигурна какво възнамерявам да предприема, но ми беше ясно, че не желая да я убивам. Грабни ръката й и отплувай, помислих си. Отдалечете се възможно най-далеч от Морската кралица. Добре разбирах, че няма да постъпя и така, защото океанът представляваше очите на майка ми и тя би ни видяла, където и да се скриехме. Ако отведях Калия, и двете щяхме да бъдем убити за измяна. Имах две възможности: да отнема сърцето на братовчедка ми или да я хвана за ръка и да позволя да умрем заедно.

— Спри — обади се Крестел.

Спусна се към Калия и постави бариера помежду ни. Беше разтворила широко ръце в отбранителна поза и бе оголила зъби. За миг бях убедена, че ще нападне, ще ме разпори с нокти и ще сложи край на това веднъж завинаги.

— Вземи моето — подкани.

Аз пребледнях.

Крестел сграбчи ръката ми — изглеждаше миниатюрна в нейната, но далеч не така деликатна — и я притисна към гърдите си.

— Вземи го — настоя.

Братовчедките ми ахкаха около нас, а лицата им се изкривиха от ужас и скръб. Такъв беше изборът им: да гледат как умира майка им или да станат свидетели на убийството на сестра им. Застинах пред леля ми, готова да се разкрещя и да отплувам възможно най-далече. Тогава обаче Крестел хвърли поглед към Калия, която трепереше на дъното. Разтревожен и плах поглед, достатъчно бърз, та майка ми да го пропусне. Когато очите й се върнаха върху мен, преливаха от молба.

— Вземи го, Лира — повтори Крестел. Преглътна и вирна брадичка. — Така трябва да бъде.

— Да — потвърди благо майка ми зад мен. Нямаше нужда да се обръщам, за да видя, че усмивката разсича лицето й. — Замяната си я бива.

Тя положи длан на рамото ми и ноктите й одраскаха кожата ми. Задържа ме здраво на място и снижи уста до ухото ми, за да прошепне нещо само между двете ни.

— Лира — изрече майка ми толкова тихо, че опашката ми се сгърчи. — Излекувай се и ми покажи, че наистина принадлежиш на океана.

Несъвършена.

— Имаш ли някакви последни думи, сестро? — попита Морската кралица.

Крестел затвори очи, но знаех, че не е, за да си попречи да заплаче. Направи го, за да запечата в тях яростта си, та да не бележи ирисите й. Искаше да умре като лоялна поданичка и да предпази дъщерите си от разплатата на майка ми. От мен.

Когато Крестел отново отвори очи — едното така лазурно синьо, а другото в най-причудлив нюанс на лилавото, — гледаше само към мен.

— Лира — промълви с дрезгав глас, — стани кралицата, от която се нуждаем.

Това не беше обещание, което можех да дам, защото не бях сигурна, че съм способна да бъда кралицата, нужна на майчиното ми кралство. Трябваше да се отърва от всякакви емоции, да вдъхвам ужас, вместо да го чувствам, и когато дъхът ми секна, не бях убедена, че го нося у себе си.

— Няма ли да обещаеш? — попита Крестел.

Кимнах, макар да знаех, че е лъжа. И после я убих.

Това беше денят, в който станах дъщеря на майка ми. В мига, в който се случи, се превърнах в най-чудовищната сред всички нас. Копнежът да й угодя се разпростря върху мен като сянка, противопоставяше се на всеки порив, който знаех, че тя приема за слабост. На всеки намек за разкаяние или състрадание, който би я накарал да ме помисли за нечиста. Противоестествена. Несъвършена. С едно мигване детето, което бях, се преобрази в съществото, което съм сега.

Наложих си да мисля единствено за това кой принц би се харесал най-много на майка ми: безстрашният Агриоси, който от десетилетия се опитваше да издири Диаволос с погрешната идея, че може да заличи нашия вид, или принцът на Мелонтикос. Пророци и гадатели, които предпочетоха да стоят встрани от войната и рядко посмяваха да дадат на кораб да докосне водата. Прехвърлях в главата си мисълта да ги поднеса на майка ми като допълнително доказателство, че мястото ми е до нея.

С времето забравих какво е да си слаба. Сега, когато съм затворена в тяло, което не е моето собствено, изведнъж си го припомних. От най-нелюбимото оръжие на майка ми се превърнах в създание, което не може да защити дори себе си. Чудовище без нокти и зъби.

Прокарвам ръка по покрития си със синини крак — по-блед е от корема на акула.

Стъпалата ми се избиват навътре като противни студени змии и по новата ми кожа се образуват малки неравности. Не знам на какво се дължат и не разбирам как, вместо да се стрелкам в океана, стигнах до това да се препъвам сред човеците.

Поемам разочаровано въздух и докосвам ребрата си. Няма хриле. Без значение колко дълбоко дишам, кожата не се разслоява и въздухът продължава да преминава навътре и навън през устните ми. Кожата ми още е влажна и водата вече не се оттича от нея, а се пропива във всяка пора и носи със себе си непоносим студ. Студ, който предизвиква още издутинки по кожата ми, пълзящи от краката към крехките ми ръце.

Не мога да се спра и започвам да се боя от водата извън тази клетка. Ако Елиан ме беше хвърлил зад борда, колко ли време би ми отнело да се удавя?

От фенерите се разнася достатъчно бледа светлина, че да даде на човешките ми очи възможност да привикнат. Елиан вкарва ключ в кристалната клетка и част от нея се отваря с плъзгане. Заглушавам инстинкта да връхлетя срещу него, защото си припомням с каква лекота ме притисна в стената, когато се опитах да нападна Мейв. Сега е по-як от мен, както и по-пъргав, отколкото прецених първоначално. С това тяло не мога да разчитам на силите си.

Елиан поставя чиния пред мен. Гъст бульон с цвета на речна вода. Отгоре плуват белезникави късове месо и яйца на сепия, а въздухът се изпълва с натрапчивия мирис на анасон. Стомахът ми се свива в отговор.

— С Кай хванахме морски костенурки — споделя той. — Вонят до небесата, но пък са много вкусни.

— Наказвате ме — отговарям със студена версия на мидаски. — Искам да ми кажеш защо.

— Не те наказваме — уверява ме той. — Контролираме те.

— Защото говоря псариин ли? — питам. — Владеенето на някакъв език вид престъпление ли е?

— Забранен е в повечето кралства.

— Не се намираме в кралство.

— Грешиш. — Елиан се обляга на извитата като арка врата. — В моето кралство сме. „Саад“ е моето кралство. Целият океан е моето кралство.

Пренебрегвам оскърблението от страна на човек, опитващ се да претендира за онова, което принадлежи на мен.

— Когато се качих на борда, не ми беше предоставен списък със закони.

— Е, сега вече знаеш — върти ключа около пръста си. — Разбира се, мога да уредя по-удобна постеля, ако престанеш да бъдеш толкова уклончива.

— Не съм уклончива.

— Тогава ми отговори как си научила псариин. — Любопитството в тона му не съответства на нехайното му поведение. — Кажи ми какво знаеш за Кристала на Кето.

— Ти ми спаси живота и сега търгуваш с удобства срещу информация? Странно е колко бързо се изпари добротата ти.

— Непостоянен съм — признава Елиан. — Освен това трябва да предпазя „Саад“. Не мога просто да се доверя на всеки, качил се на борда. Първо трябва да ми разкаже достатъчно добра история.

Подсмихвам се на думите му.

Ако от мен се иска само история, няма да е трудно. Второто око на Кето е обект на легенди и в нашите води. Морската кралица го издирва, откакто е поела управлението. Докато предишни владетелки са приемали каузата за загубена от самото начало, майка ми винаги е била прекалено жадна за власт. Тя разказваше историите за ритуала отново и отново в опит да намери някаква улика за неговото местоположение. Истории, които поколенията игнорираха, а тя се погрижи да запомни. И нейната мания означаваше, че и аз ги познавам.

Веднъж ми обясни, че това е ключът към кончината на човечеството, както и средство хората да ликвидират нас. Мисля си за костния тризъбец с цвят на въглен и за ослепителния рубин, разположен в центъра му, който е истинският източник на магията на Морската кралица. Говори се, че окото е негов близнак, че е откраднато от моя вид и скрито на място, където сирена не може да го последва.

Майка ми знаеше всичко за окото, освен как да го намери. И така след много години тя се отказа. Но това, че се е провалила, подобно на много други, винаги я е вбесявало. Застивам за миг, защото у мен се заражда идея.

Окото е скрито на място, където сирена не може да го последва, но, благодарение на майка ми, това вече не важи за мен… Ако Елиан е способен да ме отведе до него, ще го използвам, за да сбъдна най-големия кошмар на майка ми. Щом искрено ме смята за недостойна, ще й докажа противното, като си послужа с Второто Око на Кето, за да я сваля от власт. За да я унищожа, както тя се опита да унищожи мен.

Прокарвам език по устните си.

Ако Елиан наистина го търси, значи се позовава на истории. Щом е готов да тръгне по дирите на легенди, значи умее и да ги слуша. Бих могла да навържа достатъчно лъжи, за да пробудя интереса му и той да ми позволи да го придружа. Всичко, което се изисква, е да убедя принца, че съм му полезна — тогава е възможно той да ме допусне до палубата, далече от оковите на моята клетка. Успея ли да се доближа достатъчно, няма да ми трябват нокти, за да изтръгна сърцето му. Ще го направя със собствения му нож. Веднага след като ми осигури титлата на владетелка на океана.

— Морската кралица ми открадна семейството — изричам пред Елиан, като влагам в тона си същата меланхолия, която съм долавяла във виковете на моряците, ставали свидетели на гибелта на господарите си. — Бяхме на риболовен кораб и оцелях само аз. Изучавам сирените още от дете, откривам всичко възможно в книги и устни разкази. — Прехапвам устна. — Колкото до езика, нямам претенции, че го владея гладко, но знам достатъчно. Беше ми лесно да напредна с една от тях като моя затворничка. Баща ми успя да я подмами, преди да умре, и аз я задържах като пленничка.

Елиан въздъхва, видимо невпечатлен.

— Ако ще лъжеш, прави го по-добре — отвръща.

— Не е лъжа — преструвам се на засегната от обвинението. — Една от тях беше ранена, когато нападнаха семейството ми. Ние сме от Полемистес.

При споменаването на земята на воините Елиан пристъпва напред. Бърка в джоба си и вади малък кръгъл предмет. Същият компас, който държеше, докато говорехме на палубата. Тънка златна верижка виси деликатно от халката и когато го отваря, краищата й подрънкват.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че си от Полемистес?

Мъча се да не приемам въпроса му като обида — в момента и аз не бих повярвала, че съм воин, — но не споря. Не ми допада начинът, по който Елиан се взира в компаса, сякаш разчита на него да съзре нещо. С всяка лъжа, прекосила мислите ми, почти успявам да усетя как компасът се стреми да пропълзи във воднистите дълбини на разсъдъка ми. Изскубва лъжите като водорасли. Изглежда невъзможно, но ми е известно колко много обичат хората хитрите си пособия.

— Семейството ми се състои от ловци — заговарям предпазливо. — Също като теб. Морската кралица искаше да отмъсти, защото сметна, че е онеправдана.

Фантомната магия на компаса изпълва пространството помежду ни и аз извиквам в съзнанието си лицето на Мейв, за да докажа на чудатия предмет, че, реално погледнато, това не е лъжа.

— Измъчвах една от сирените й, за да получа онова, от което се нуждаех — заявявам.

— Какво стана със сирената?

— Мъртва е — отговарям му.

Елиан хвърля поглед надолу към компаса и се намръщва.

— Ти ли я уби?

— Смяташ, че не съм способна ли?

Той въздиша заради уклончивия ми отговор, но няма как да ми убегне колко е заинтригуван, докато претегля дали да ми повярва.

— Сирената каза ли ти за кристала? — иска да узнае.

— Каза ми много неща. Направи ми примамливо предложение и може би ще ти споделя какво е.

— Какво предложение?

— Място на кораба и участие в мисията ти.

— Не си в позицията да се пазариш — отбелязва той.

— Семейството ми изучава сирените от поколения насам. Гарантирам ти, че знам повече за тях, отколкото можеш да си представиш. А и вече видя, че говоря техния език. Това не е пазарене, а сделка — казвам.

— А аз нямам навик да сключвам сделки с момичета в клетки.

Изкривявам устни в свирепа усмивка.

— В такъв случай ме пусни навън.

Елиан се смее, вади револвер и отново клати глава.

— Знаеш ли какво? — заговаря и се приближава към затвора ми. — Мисля, че може и да те харесам. Работата е там, че… — потропва с оръжието по клетката — … съществува разлика между това да харесваш някого и да му вярваш.

— Няма как да знам. Никое от двете не е важало за мен.

— Когато стигнем в Айдилио, можем да пием по този повод — заключава Елиан.

Мисълта за това е достатъчна да ме накара да потръпна. Айдилио е земя, посветена на романтиката. Честват любовта, сякаш е сила, въпреки че е убила далече повече човеци от мен.

Бих предпочела да съм заобиколена от ослепителното злато на Мидас, отколкото да се намирам в кралство, в което емоциите са разменна монета.

— Вярваш ми достатъчно, че да ме почерпиш с питие?

Елиан прибира револвера и се насочва към ключа.

— Кой каза, че аз ще черпя?

— Обеща да ме освободиш! — крещя към неговата отдалечаваща се фигура.

— Обещах ти по-добри условия на живот. — Ръката на Елиан се върти около превключвателя. — Ще накарам Кай да ти донесе възглавница.

Зървам кривата му усмивка за един мимолетен миг, преди фенерът да угасне и последната искрица светлина да напусне помещението.

Когато светлината озарява бреговете на Айдилио, небето се осейва с розови петна. Слънцето грее на хоризонта, ограждано от необичаен оттенък на светлочервеното, досущ като разтопен корал. Измъкват ме от дълбините на клетката ми и се озовавам навън, където експлозията от топлина и цвят не може да бъде сравнена с нищо друго, което някога съм преживявала. Във всяко кътче на земята има светлина, но в Айдилио тя изглежда по-сходна с магия. Като онази, сътворила ножа на Елиан и пепелявия тризъбец на майка ми. Сънища, придобили формата на нещо по-могъщо от реалността.

Отвъд доковете тревата е с цвета на искрящи попчета. Ливади, носещи се по водата. Стръкове хвойна се извисяват като фойерверки, а по върховете им са увиснали мъниста от дъжд — неразрушими капчици. Орбити от светлина, поели по обратния път към земята.

Осъзнавам, че ми е топло. Усещането е ново — така далечно от гъделичкането на леда, което толкова обичах като сирена, и от свирепия мраз, който човешките пръсти на краката ми изпитваха на борда на „Саад“. Съблякла съм мократа риза на Елиан, която беше засъхнала и полепнала по мен като втора кожа. Сега съм облечена в дрипава бяла рокля, пристегната през кръста с колан, широк колко то единия ми крак. Обута съм в грамадни черни ботуши, които заплашват да погълнат новите ми стъпала.

Мадрид пристъпва към мен.

— Свободата е в ръцете ти — отбелязва.

Хвърлям й пренебрежителен поглед.

— Свобода ли?

— Капитанът не се ли канеше да те пусне, щом пристигнем? Няма пожар, няма отмятане.

Разпознавам тази поговорка. Клефтесианска фраза от кралството на крадците — няма пострадал, няма проблем, използвана от пиратите, които плячкосват преминаващи кораби и земите, където хвърлят котва. В Клефтес не вярват, че е било извършено престъпление, ако никой не е убит. Пиратите им са верни на природата си и не обръщат внимание на възвишени мисии и обявления за мир. Плават заради злато и удоволствие, както и заради болката, която причиняват, докато си ги набавят. Ако Мадрид е от Клефтес, значи Елиан подбира добре екипажа си. Най-лошата сред лошите е най-добрият му човек.

— Колко много вяра имаш в принца си — отбелязвам.

— Той не е мой принц — отвръща Мадрид. — На този кораб не е никакъв принц.

— Не ми е трудно да го повярвам — уверявам я. — Не се държа цивилизовано дори когато му предложих помощ.

— Нека бъдем точни — натъртва Мадрид. — Целиш да помогнеш единствено на себе си.

— Имали живо същество, за което да не важи същото?

— Капитанът. — В тона й се долавя възхищение. — Той иска да помогне на целия свят.

Смея се. Принцът иска да помогне на обречен свят. Докато майка ми е жива, войната е всичко, което някога ще познаваме. Най-доброто, което може да стори Елиан за своята безопасност, е да убие мен и всеки друг, на когото не може да си позволи да вярва. Вместо това той ме задържа като затворничка. Достатъчно подозрителен е, за да ме заключи, но не достатъчно брутален, та да отнеме живота ми. Прояви милост и независимо дали тя е признак на слабост, или сила, пак ще му навреди.

Наблюдавам как Елиан слиза от кораба, без да обръща внимание на корабокрушенката, която лесно можеше да изостави. Прави го на бегом, като взема остатъка от разстоянието със скок, а когато стъпалата му докосват туфите трева, във въздуха се вдига облак от дъждовни капки. Той сваля шапката си и се покланя бързо на сушата. После вдига нагоре загоряла от слънцето си длан, прокарва я през гарвановочерната си коса и възторжено нахлупва шапката си обратно. Дава си малко време да огледа пейзажа, опрял ръце на кръста си.

Дочувам диханията му, макар да съм високо на палубата на „Саад“. Радостта му е порив от непознат вятър, духнал към нас. Всички се усмихват, докато го гледат как се взира в океана от трева и хвойна, както и в стената от светлина в далечината. Сред очертанията на града, подобно на мираж, наднича замък.

— Винаги прави така — отбелязва Колтън Торик.

Фигурата му хвърля сянка до мен, но като се има предвид каква прокоба би могъл да носи старшият помощник на Елиан, той далече не е страховитият пират, какъвто се очаква да бъде.

Лицето му е благо и спокойно и е тикнал ръце в джобовете на оръфаните си срязани панталони. Когато говори, гласът му е дълбок, но мек — като ехо след експлозия.

— Айдилио е едно от любимите му места — обяснява Торик.

Трудно ми е да повярвам, че принцът е романтик. Създава впечатлението, че би намерил подобно твърдение за също толкова нелепо, колкото и аз. Повече от ясно ми е, че Мидас не е любимото му кралство — мъжете не създават домове, ако вече имат такива. Въпреки това бих заложила на Агриос, родина на безстрашен народ. Или Полемистес, кралството на воините, което избрах да посоча за мое родно. Земя на бойци на ръба на неизменна война. Войници и убийци, които не виждат смисъл да се преструват на нещо различно.

Не бих предположила, че прословутият ловец на сирени носи човечност у себе си.

— На мен също ми е едно от любимите — заявява Мадрид и поема дълбоко въздуха. — На всеки ъгъл има улици с пекарни с шоколадови сърчица, от които се стича карамел. Дори картите им ухаят на сладост.

— На него защо му е любимо? — соча към Елиан.

Кай повдига вежда.

— Опитай се да отгатнеш.

— Какво друго ти е нужно в живота, когато имаш любов? — подхвърля Мадрид.

Кай сумти.

— Така ли го наричат децата в днешно време?

Мадрид замахва към него и когато той избягва удара й, тя присвива очи.

— Предполага се, че това е земята на романтиката — напомня му.

— Романтиката е за благородници — отсича Кай, а Торик хвърля празна торба в средата на импровизирания им кръг.

Съблякъл е ризата си и установявам, че голите му ръце са покрити с мозайка от татуировки — няма и сантиметър кожа, пощаден от пъстроцветния колаж от десени. Откъм рамото му се взира змия. Оголила е жълтите си зъби и просъсква, когато бицепсът му се напряга и отпуска.

— А капитанът какво е? — пита той.

— Пират — мята Кай сабята си в торбата. — И на всички ни е известно защо пиратите идват в Айдилио.

Мадрид му хвърля попарващ поглед.

Позволявам си още веднъж да насоча взор към принца. Топлият ветрец развява палтото му и когато то се разтваря леко, върхът на ножа му привлича вниманието ми. Разсича усилващата се слънчева светлина, а после малка черна вена пропълзява по метала и я попива цялата. Поглъща я, докато по острието не остава нито отблясък. Прехапвам ъгълчето на устата си и си представям какво е чувството да държа нещо толкова могъщо.

Нож, който абсорбира светлина и живот.

Позата на Елиан става напрегната. Кокалчетата на опрените му в кръста длани побеляват и той извръща глава към кораба. Към мен. Все едно успява да долови мислите ми. Когато се обръща, го прави бавно и многозначително. Отнема му няколко секунди да издири моите очи сред екипажа. Взира се в мен, без да мига, и точно когато решавам, че ще вдигне ръка и ще даде знак на Мадрид да ме гръмне или на Кай да ме хвърли обратно в кристалната клетка, той се подсмихва. Лявата страна на устата му се повдига нагоре и някак вдъхва усещане за предизвикателство.

После изражението напуска лицето му и Елиан се заема да изучава останалата част от екипажа си. Докато го прави, усмивката му е истинска, достатъчно широка, та на бузите му с бронзов загар да се появят трапчинки.

— Наясно сте с реда — виква им и се покатерва обратно на палубата. — Всичко остро или смъртоносно в торбите. — Поглежда към мен. — Мислиш ли, че ще се побереш?

Отправям му свиреп поглед, а всички от екипажа му откачат с неохота сабите си от коланите. Измъкват стрели от обувките си. Разкриват ножове сред гънките на панталоните си. Вадят пистолети, затъкнати в поясите им. В някакъв момент Кай сваля ботуша си и мята и него. Скритата в подметката кама отразява светлината на яркото слънце, преди да бъде затрупана под камарата оръжия.

Пиратите се разоръжават пред очите ми. Отървават се от защитата си пласт по пласт, свалят я също като втора кожа. Когато приключват, всички до един шават смутено, опират ръце на кръста си или опипват телата си за оръжия, които вече не са там.

Мадрид вдига палец към устата си и захапва силно нокътя, а Кай пука с кокалчетата на ръцете си. Звукът е ритмичен като морски вълни.

— Защо го правите? — питам, загледана в купчината оръжия.

Ако успея да задигна някое оръжие, мога да го използвам срещу принца, в случай че опита да ме нападне, но с тази рокля няма къде да го скрия. Въздъхвам разочаровано с ясното съзнание, че няма как да се приближа достатъчно, ако съм видимо въоръжена.

— Без оръжия в Айдилио — обяснява Мадрид. Мята последния чифт ножове, по един от всеки ръкав.

— Такъв е законът — добавя Кай. — Не можеш да докоснеш сушата, ако носиш такива, така че опаковаме оръжията си и ги отнасяме до стената. Оставяме торбата при патрула.

— Защо просто не ги оставите на кораба?

Мадрид свежда ужасен поглед към захвърления харпун.

— Не се тревожи — прошепва към смъртоносното приспособление. — Тя не го мислеше сериозно.

Кай се подхилква и подритва една от торбите някак любящо.

— Не можем да рискуваме да оставим най-доброто си снаряжение на кораба. Ако друг екипаж хвърли котва тук, може да реши да осъществи набег. Естествено, би било истинска глупост някой да се опита да провокира капитана на „Саад“ — добавя и ми хвърля многозначителен поглед.

Елиан стоварва длан на рамото на Кай. Сламка черна захар стърчи от устата му и изпуска познатия мирис на анасон.

— Но не можеш да залагаш на предположението, че хората няма да решат да проявят глупост — вмята Елиан. — Така свършваш с нож в корема.

Торик вдига торбите с оръжия от земята и сумти.

— Добре тогава — обажда се. — Ези или тура кой от вас ще помогне с тези.

Кай измъква златна монета от джоба си. На лицето й е гравирана пирамида и мигом ми става ясно, че е мидаски. Кралският герб е ясно забележим.

— Ези — ти губиш, тура — аз печеля. — Кай мята монетата във въздуха, но отминава Торик, преди да е имала време да се приземи. В мига, щом монетата тупва на палубата в краката на Торик, виква през рамо: — Предполагам, че днес е късметлийският ми ден!

— Ще задържа златото, малка гадино — уведомява го Торик, вдига монетата и я лъсва с ризата си, преди да я прибере в джоба си.

Елиан прави знак на Мадрид да помогне на Торик с торбата и отхапва от лакомството с катранен цвят. Когато движи ръката си, зървам, че ножът все така виси под плата на палтото му.

Соча към острието.

— Значи не следваш собствените си правила?

— Не са мои правила — отвръща Елиан. — Освен това — потупва дръжката на ножа си, а в тона му се долавя лека подигравка — аз имам дипломатически имунитет.

Кай се смее, стъпил на тревата долу.

— Вече така ли наричаме кралица Галина? — интересува се. — Навярно няма да е зле да съобщиш на Нейно Кралско Величество, че титлата й се е променила.

— Май предпочитам да не го правя.

— Кога ще отидеш да я видиш? — пита Мадрид и мята втората дръжка на торбата с оръжия през рамото си. — Ясно ти е, че веднага щом научи за пристигането ни, ще прати стражите да те придружат до двореца.

— Иска винаги да е сигурна, че ще се настаним благополучно — пояснява Елиан.

Мадрид сумти.

— Имаш предвид, че иска винаги да сме й под око.

Елиан повдига неопределено рамене и притиска длан към раковината. Старая се да покажа безразличие, но мисълта, че тя се намира в негово притежание, ме замайва от гняв. Морското кралство Кето е останало укрито от човеците от зората на съществуването ни, изгубено в океанския лабиринт и изтъкано от магия, дарена лично от богинята. Тайната на местонахождението му е най-добрата ни защита в тази нестихваща битка и е немислимо предимството да ни бъде отнето от него, и то заради мен.

Раковините не работят за хората, но пък Елиан не е като повечето хора. Няма как да знам какво ще стане, ако залови сирена и я принуди да използва силите си, за да го отведе до нашето кралство. Не мога да преценя на какво е способен и дали желанието му да отърве света от расата ми знае някакви граници. Ходовете му са също толкова непредсказуеми, колкото и мотивите му. Ако през последните няколко дни съм научила нещо, то е, че на принца му допадат предизвикателствата. Не съм готова да му позволя да държи ключа към кралството ми достатъчно дълго, за да осъзнае, че представлява именно това.

Елиан ме отвежда от кораба си към плаващата ливада, а челото му, което изглежда неизменно покрито с мръсотия, се сбърчва. Сякаш видът му никога не е съвършен. Под всеки ъгъл изглежда белязан от някаква странна неугледност, забележима дори когато стои сред импровизирания си екипаж. Явно това е начинът му да се впише сред крадците и мошениците, които е събрал — силно ми напомня за този, по който бях изваяна аз, съобразно с представите на майка ми за истинска сирена. Именно поради тази причина знам, че усилията му са безплодни. Кралската кръв не може да бъде върната. Рождените ни права не могат да бъдат променени. Сърцата остават навеки белязани от истинската ни природа.

— Когато стигнем стената, можем да обсъдим бъдещето ти — заговаря Елиан.

Стискам здраво юмруци, потресена от дързостта му и от факта, че съм принудена да я търпя. Винаги ще се отнася с мен като с раболепна слугиня, а не като с кралица.

— Да го обсъдим? — повтарям.

— Каза, че имаш желание да дойдеш с нас, а аз искам да съм сигурен, че ще си от полза. Не можеш да пътуваш като пленничка и да заемаш място на палубата ми.

— Бях под палубата — напомням му. — В клетка.

— Това беше сутринта — изтъква той, все едно преживяването е достатъчно отдалечено във времето, та да бъде забравено. — Помъчи се да не таиш недоволство.

Ухилва ми се подигравателно и аз изръмжавам, без да го удостоя с отговор. Вместо това се стрелвам покрай него и се постаравам да блъсна рамо в неговото възможно най-силно. Колкото по-скоро се сдобия със сърцето му, толкова по-добре.

Стената не е изградена от светлина, а от листенца на роза. Чисто бели са и когато деликатната им повърхност отразява слънчевата светлина, засилват като звезди. В началото е трудно да се прецени дали са част от стената, или те самите са стената. Дребните цветчета някак създават бариера около границата на столицата на Айдилио. Когато приближаваме, виждам как подвижният мраморен мост започва да се спуска и разделя цветята през средата.

Щом пристъпваме в града, до носа ми достига ароматът на захарен хляб и мента. Покрай виещите се калдъръмени улици, всеки камък от които наподобява вълничка, са подредени сергии. До входа един търговец се е надвесил над казан с гъст шоколад и бърка с лъжица, висока почти колкото него. Клиенти облизват топъл мед от пръстите си, а по белите им копринени ризи капе мляко.

Когато отварям уста, за да въздъхна, въздухът се карамелизира върху езика ми.

Никога не съм попадала във вътрешността на човешки град и се дивя на изобилието. Колко много хора. Колко много цветове, миризми и вкусове. Начинът, по който гласовете им се сливат в шепот или тътен, а стъпалата им шляпат по калдъръма. Толкова много тела се движат и отъркват едно в друго. Във всичко това се съдържа някаква изнервяща лудост. Как дишат на такова тясно пространство? Как живеят сред толкова много хаос? Противно на волята ми, се приближавам до Елиан. Присъствието му, както и измамното му спокойствие, предлагат утеха. Сякаш би могъл да принадлежи на всяко място, стига да го пожелае.

Стражите видимо го разпознават. Усмихват се и поздравяват принца с бързи поклони, преди да отворят торбата с оръжия, която Торик стоварва пред тях. Макар ножът на Елиан да е покрит от палтото му, не е напълно незабележим, и той не прави реални опити да го скрие.

Макар и предпазливо, стражите приближават екипажа му и го претърсват. Опипват джобовете на членовете му, прокарват ръце по хастарите на дрехите им, проверяват за скрити оръжия. Когато идва ред на Мадрид, тя раздвижва закачливо вежди нагоре-надолу, а Кай върти очи.

Стражите се движат през групата, но отминават Елиан. Изглежда, е бил прав за така наречения си имунитет. Или влиянието на принца се простира много по-далеч от собственото му кралство Мидас, или кралица Галина на Айдилио наистина има слабост към пирати.

Един страж ме приближава и ми прави жест да протегна ръце. Извисява се поне с две глави над мен и има неравномерна оранжева брада, която се разпростира надолу по шията му. Кожата му е бяла като рибешка кост и представлява не толкова безупречен вариант на моята. Или поне на някогашната ми кожа, преди проклятието на майка ми. Все още не съм виждала новата си външност. Предпочитам да остана сляпа за това как човешкият ми облик е осквернил създание, някога потапяло кораби.

Стражът пристъпва към мен и аз подушвам застоял пушек по униформата му.

— Докосни ме и ще ти счупя всичките пръсти — обещавам му.

Изучава тялото ми с очи и отбелязва начина, по който набраната бяла рокля стои опъната на заострените ми рамене. Сигурно решава, че не представлявам кой знае каква заплаха, защото бързо сграбчва ръцете ми и ги разперва като криле.

Използвам пренебрежението му към надмощието ми, уверена, че дори без силите ми съм все така смъртоносна. Може да съм изгубила опашката си и дори гласа си, но оставам дъщеря на майка ми. Аз съм най-смъртоносното същество в стоте кралства.

Извъртам протегната си ръка под дланта на патрула и стискам китката му, после вирвам лакът нагоре и я карам да изпука пред самодоволното му лице. В резултат се чува шум, но не от трошащи се кости, а от тупването ми на земята.

Стражът дръпва ръката ми и ме поваля с достатъчно сила, че да забия лакът в камъните. Болката възпламенява кожата ми и чувствам ярост, каквато не съм познавала преди. Ако бяхме в океана, щях да го убия с една ръка. С една песен. Сега обаче се присвивам безпомощно, а лакътят ми пулсира под тежестта ми. Как бих могла да сразя обучен убиец на сирени, ако не мога да се справя с някакъв жалък страж?

Наблюдавам ядосано как ръката му се стрелва към колана и той изважда наполовина меча си. Останалите посягат към револверите си. Не ми убягва гневът в очите им, докато обмислят как ще ме накажат, задето нападнах един от техните.

Но така и не ги вадят. Вместо това поглеждат към принца.

Елиан наблюдава случващото се с безизразно лице. Седнал е на някакъв тезгях в патрулния пункт, качил е едното си стъпало върху лакираното дърво и е опрял лакът в коляното. В едната си ръка държи ябълка с цвета на листенца от роза.

— Дотук с топлото посрещане — отбелязва и скача от тезгяха.

Стражът обърсва нос с опакото на ръката си.

— Тя се опита да ме удари — озъбва се той.

Елиан отхапва от ябълката.

— Също така заплаши да ти строши пръстите — изтъква. — Трябва отново да я хванеш и да провериш дали блъфира.

— Просто се опитвах да я претърся за оръжия. Задължени сме да проверяваме всеки, който влиза в кралството. Такъв е законът.

— Не всеки.

Елиан отмества ръка и острието на ножа, който явно никога не изпуска от поглед, проблясва. Ако стражите не са го забелязали преди, сега със сигурност го виждат. И е очевидно, че принцът цели именно това.

Стражът се двоуми.

— Можеше да укрива оръжие — спори, но в тона му се усеща по-малко увереност.

— Ясно — кимва Елиан. — Толкова много места, където да го скъта. — Обръща се към мен и протяга ръка. — Дай им арбалета, който криеш под полите си, и ще ти се размине с едно перване по ръката.

— Ще се наложи да я хвърлите в тъмницата — отбелязва Кай, който изниква до Елиан. Не съм съвсем сигурна дали се шегува. — Очевидно е част от елитен контрабанден кръг.

Елиан се обръща към него и ахва, притиснал длан към сърцето си.

— Богове! — възкликва и снижава гласа си до заговорнически шепот. — Ами ако е пират?

Кай сумти и след миг осъзнавам, че аз също се усмихвам.

Не помня последния път, когато съм се смяла истински. Винаги така съм се стремяла да угодя на майка ми, че ми се е струвало неблагоразумно да открия свои собствени радости. Не че би било от значение — можеше да съм съвършеното чудовище и това пак не би променило нищо. Ако я разочаровам, значи съм неудачница. Ако пък изпъкна, доказвам, че съм достойна за владетелка, което е далеч по-голям грях.

Мисля си каква ли физиономия ще направи, когато й занеса второто око на Кето и го хвърля към нея като ръкавица.

Стражите ни пускат да минем и щом се отдръпват встрани, градът разтваря обятията си. Никой не отделя и секунда да ме погледне. Сливам се с камъка, смесвам се с всички останали лица на пазара. За първи път съм напълно незабележима. Едновременно е освобождаващо и влудяващо.

— Огледай го добре — подканя Елиан. — Може това да е новият ти дом.

Шапката му виси встрани, окачена на дръжката на ножа му. Потулва оръжието и така привлича внимание. Той иска да бъде забелязан. Неспособен е да се поддаде на забрава.

Скръствам ръце пред гърдите си.

— Наистина ли ще ме оставиш тук, ако сметнеш, че не съм ти полезна?

— Предпочитам думата изоставям — отвръща той. — Напускам. Зарязвам. Отървавам се. — Отмята кичур гъста черна коса от очите си. — Налага се да признаеш, че в Айдилио е по-добре, отколкото на дъската през борда — изтъква. — Или в клетката.

В този момент си мисля, че бих предпочела което и да е от двете. Усещането за суша под стъпалата ми е странно и неподвижността й запраша стомаха ми в прекалено много посоки. Копнея за вода, плискаща се срещу перките ми, или дори за разтрисането и полюляването на „Саад“. На суша всичко е прекалено стабилно. Прекалено постоянно.

— Не ти ли липсва?

Не знам защо питам, все едно двамата с Елиан имаме нещо общо. Редно е да си тръгна, докато мога. Да го убия, докато мога. Да забравя за плановете си да чакам, докато не ме отведе до Окото. Да забравя за опитите си да изместя майка ми и просто да взема сърцето му, както поиска тя, за да си осигуря отново позицията на нейна наследница. Ако се върна с достатъчно човешки оръжия, със сигурност бих го победила.

Вместо това просто добавям:

— Океана.

Очите на Елиан се присвиват.

— Там е спокойно — отбелязва.

— Толкова е далече. Вървяхме три часа.

— Никога не е прекалено далече. Забравяш, че цялото място е речна делта.

Мидаският ми е ограничен и когато погледът ми остава безизразен при споменаването на речна делта, Кай въздиша шумно откъм близката сергия.

— О, хайде стига — ближе шоколад от пръста си. — Не ми казвай, че не си запозната с географията на стоте кралства.

— Така е възникнало кралството Кардиан — обяснява Мадрид. Сега косата й е вързана на две високи опашки и надига ръце, за да ги пристегне, докато говори. — От Айдилио тръгва речна делта и братовчеди на кралското семейство решили, че заслужават свой собствен народ. Ето защо поели по нея и се нарекли крал и кралица.

— Мой тип хора — вирва юмрук във въздуха Кай, все едно вдига тост.

— Твоят тип хора не са ничий друг тип хора — заключава Мадрид. — Уникален идиот си.

— Плени ме с определението уникален — отбелязва Кай и се обръща към мен. — Всичко, което разделя Кардиан и Айдилио, са реки и естуари. Накъдето и да погледнеш, все тях виждаш.

Припомням си коментара на Торик на „Саад“ как Айдилио е любимото място на Елиан. Тогава не успях да проумея защо — в най-добрия случай ми се стори странно, а в най-лошия — нелепо, свирепият принц да е така запленен от земята на любовта, — но сега ме осенява.

— Ето защо ти харесва тук — вмятам. — Защото океанът никога не е прекалено далече.

Той се усмихва, но точно преди да отговори, Торик отпуска ръка на рамото му.

— Налага се да се размърдаме, капитане. В „Случайност“ ще пазят стаите само два часа след изгрева.

— Вие вървете — заръчва му Елиан. — Аз идвам след малко.

Торик кимва рязко и когато поема напред, останалата част от екипажа го последва. С изключение на Кай, който се навърта в края на тълпата с неразгадаемо изражение. Стиска ръката на Мадрид — само веднъж — и после я проследява с поглед, докато тя се отдалечава. Когато изчезва от полезрението му, отново се обръща към Елиан и мен, а по лицето му внезапно се изписва строгост.

Изглежда, принцът рядко остава незащитен.

— Дължа ти нещо — заявява Елиан. — Или по-скоро ми го дължиш ти, при положение че те спасих от удавяне. Аз обаче не се хващам за такива дългове. — На устните му играе усмивка, докато сваля раковината ми от шията си. У мен се пробужда нещо като надежда. Пръстите ми потрепват встрани от тялото ми. — Ето — казва и я мята към мен.

В мига, в който алената раковина докосва ръката ми, през тялото ми протича сила. Коленете ми почти поддават, когато усещам безбожната мощ да се завръща. Костите ми се втвърдяват, а кожата ми кристализира. За миг сърцето ми се смразява до някогашното си състояние. После се чува шепот, който бавно се свежда до жужене. Мога да чуя зова от Диаволос и от кралството Кето. Мога да чуя дома си.

А след това вече го няма. Също като силите ми.

Всичко изчезва така бързо, както ме връхлетя. Тялото ми се отпуска, а кожата ми става топла и мека. Костите са така крехки. Сърцето ми е червено и отново тупти.

Океанът е притихнал.

— Лира.

Отклонявам рязко очи, за да срещна тези на Елиан. Все още не успявам да привикна как звучи името ми, когато го изговаря. Също като една от песните, които някога пеех. Мелодия, толкова сладка, колкото и смъртоносна.

— Ако ти липсва океанът — подема той, — Реома Путодер е най-близката вода, която ще откриеш. На светия ден местните хвърлят камъчета във водопада с пожелания за изгубената си любов. През останалата част от седмицата достъпът е забранен, но не се съмнявам, че ще намериш начин да заобиколиш този проблем.

Понечва да ме отмине и аз отстъпвам встрани.

— Почакай — обаждам се. — Не каза ли, че искаш да ти докажа, че съм достойна да дойда с вас? Уверих те, че имам информация за кристала, който търсиш, а сега изведнъж дори не обмисляш договорка?

— Напоследък направих достатъчно договорки — отвръща Елиан. — А последното, от което се нуждая през тази мисия, е непозната. Особено такава, на която не мога да вярвам. И бездруго няма как да ми предложиш нещо, което вече да не знам. — Елиан поставя шапката си обратно на главата с грациозно завъртане и я килва към мен. — Ако отидеш до Реома Путодер, този път пробвай да не се давиш — предупреждава ме.

Не ме поглежда повече — обръща се и поема през пазара към Кай. За миг ги зървам заедно, а после неусетно изчезват в тълпата.