Александра Кристо
Да убиеш кралство (13)

13

Допуснах грешка. Започнах с принц, както се случва в повечето истории. Щом почувствах веднъж туптенето на сърцето му под пръстите си, вече ми беше невъзможно да го забравя. Наблюдавах от водата и чаках да се появи отново. Но изтекоха дни преди да се случи пак, а когато се появи, никога не доближаваше океана, без да бъде заобиколен от множество хора.

Да му пея близо до доковете, беше достатъчно рисковано заради опасността кралските стражи или минувачите да се притекат на помощ на младия ловец. Ситуацията обаче се променяше с екипажа му наоколо. Успявах да доловя разликата у тези мъже и жени и в начина, по който следваха принца. Движеха се, когато той се движеше, застиваха прехласнато, щом им заговореше. Лоялност, която не може да се купи. Биха скочили в океана след него и биха жертвали живота си заради неговия — все едно бих приела подобна замяна.

Ето защо, вместо да нападна, наблюдавах и слушах, докато те говореха за камък, който притежава силата да разрушава светове. Второто око на Кето. Легенда, към която майка ми се е стремяла през цялото си управление. Човеците обсъждаха как ще поемат към леденото кралство, за да го търсят, и аз знаех, че няма да ми се отвори по-добра възможност. Ако ги последвах до снежното море, водите му биха били прекалено студени за оцеляването на човек и екипажът на принца не би могъл да стори нищо друго, освен да го гледа как умира.

Имах план. Но грешката ми беше да се заблуждавам, че майка ми няма такъв.

Докато аз наблюдавах принца, Морската кралица наблюдаваше мен. И щом се отдалечих от доковете на Мидас, за да потърся храна, майка ми оповести присъствието си.

Мирисът на осквернение е силен. Редица тела — на акули и октоподи, са разпръснати из водата като пътека, която да следвам. Плувам сред труповете на твари, с които бих пирувала всеки друг ден.

— Изненадана съм, че дойде — обажда се Морската кралица.

Майка ми изглежда царствено, докато се рее насред кръга от мърша. От символите по кожата й се стичат останки, а пипалата й се люлеят смъртоносно около нея.

Стягам челюст.

— Мога да обясня.

— Убедена съм, че в тази твоя сладка главица се съдържат много обяснения — отвръща кралицата. — Естествено, аз не се интересувам от тях.

— Майко — свивам дланта си в юмрук. — Не напуснах кралството без причина.

Съзнанието ми е изпълнено с образа на златния принц. Ако не се бях поколебала на плажа и не бях така заета да се наслаждавам на сладостния мирис на кожата му, нямаше да се нуждая от оправдания. Трябваше само да поднеса сърцето му и Морската кралица щеше да ме удостои с милостта си.

— Спасила си човек. — Гласът й е злокобен като нощта.

Клатя глава.

— Не е вярно.

Пипалата на кралицата се блъскат в океанското дъно и аз съм засипана от могъща вълна пясък, която ме поваля. Сподавям прокашляне, когато в гърлото ми попадат камъчета.

— Обиждаш ме с лъжите си — негодува тя. — Спасила си човек, и то не кой да е човек, а онзи, който ни изтребва. Сторила си го, защото живееш, за да не ми се подчиняваш ли? — пита. А после добавя с отвратено просъскване: — Или може би си станала слаба. Глупаво малко момиче, омагьосано от принц. Кажи ми, усмивката му ли го постигна? Може би вдъхна живот на сърцето ти и те накара да го обичаш, също като някоя обикновена русалка.

Мислите ми препускат. От объркване дори не успявам да се възмутя. Обич е дума, която почти не се произнася в океана. Съществува единствено в моята песен и на устните на принцовете, които съм убила. Никога не съм чувала майка ми да я изрича. Дори не съм съвсем сигурна какво точно означава. За мен тази дума винаги е била тачена от хората по причини, които не мога да разбера напълно. Дори няма как да бъде преведена на псариин. И въпреки всичко майка ми ме обвинява, че чувствам именно това. Същата вярност, която изпитвам към Калия ли е? Силата, която ме тласка да я предпазвам дори без да се замислям? Ако е вярно, обвиненията й са още по-озадачаващи, защото единственото, което искам, е да убия принца — макар да не знам какво точно е любов, със сигурност не е това.

— Грешиш — заявявам на майка ми.

Ъгълчето на устата й се изкривява в погнуса.

— Убила си русалка заради него.

— Тя се опитваше да изяде сърцето му.

Кралицата присвива очи.

— И защо подобна постъпка би било лоша? — иска да узнае. — Остави я да отнеме гнусното му сърце и да го погълне цяло.

— Той е мой — споря. — Дар за теб! В чест на осемнайсетия ми рожден ден.

Кралицата мълчи, за да осмисли чутото.

— Ловувала си принц за рождения си ден — произнася.

— Да. Но, майко…

Взорът на Морската кралица помръква и след миг тя протяга едното си пипало и ме отскубва рязко от морското дъно.

— Ти, нагло същество!

Пипалата й се затягат около гърлото ми и стискат, докато океанът не се размазва пред очите ми. Усещам опасността. Аз съм смъртоносна, но Морската кралица е нещо повече. Нещо по-малко.

— Майко — умолявам я.

Щом дочува гласа ми обаче кралицата само затяга хватката си. Ако пожелае, би могла да прекърши шията ми на две. Да ми изтръгне главата, както аз постъпих с тази на русалката. Може би дори сърцето ми.

Кралицата ме захвърля на океанското дъно и аз се хващам за гърлото, докосвам чувствителното местенце, но после отдръпвам бързо ръка, защото костите припукват и пулсират заради допира. Кралицата се издига нагоре, извисява се над мен като тъмна сянка. Водата около нас помътнява, става сива и после се прелива в черно, все едно океанът е белязан от нейната ярост.

— Не си достойна за моя наследница — просъсква кралицата.

Когато разтварям устни да заговоря, успявам да вкуся единствено киселина. Солта на океана е заменена от изгарящо чародейство, което опърля гърлото ми. Едва дишам заради болката.

— Не си достойна за живота, който ти е даден.

— Недей — умолявам.

Едва шепна, едва продумвам. Пукот във водата, маскиран като глас, точно какъв то беше този на леля ми Крестел, преди да бъде убита.

— Въобразяваш си, че си Гибелта на принцовете — прихва Морската кралица. — Но си просто спасителка на принца.

Вдига тризъбеца си, издялан от костите на богинята Кето. Кости като нощта. Кости, съдържащи магия. Рубинът в центъра на тризъбеца очаква заповеди.

— Нека видя дали има някаква надежда за изкупление — съска кралицата.

Потропва с основата на тризъбеца по дъното и аз изпитвам болка, каквато даже не съм си представяла. Костите ми се прекършват и пренареждат. Опашката ми се разцепва, разкъсва ме през средата. Пречупва ме на две. Люспите ми, някога блестели като звезди, след броени мигове са откъснати, а в гърдите си усещам туптене, каквото не съм познавала преди. Все едно отвътре блъскат хиляди юмруци.

Стискам здраво гърдите си, забивам нокти, мъча се да го изтръгна от себе си, каквото и да е то. Да го освободя. Нещото, залостено вътре и борещо се така отчаяно да бъде пуснато навън.

А накрая, насред всичко това прозвучава гласът на майка ми.

— Ако наистина си всемогъщата Гибел на принцовете, би трябвало да си способна да откраднеш сърцето на този дори без гласа си. Без песента си.

Мъча се да запазя съзнание, но океанът ме дави. В гърлото ми стърже сол и кръв, докато аз съм в състояние единствено да стена и да размахвам ръце. Обаче се държа. Не знам какво ще се случи, ако затворя очи. Нямам представа дали някога ще ги отворя отново.

— Ако искаш да се завърнеш, донеси ми това сърце преди слънцестоенето — ръмжи кралицата.

Опитвам се да се съсредоточа, но думите на майка ми прерастват в ехо. Звуци, които не успявам да различа. Не мога да ги проумея, нито да понеса да ги тълкувам. Бях разкъсана и на нея пак не й е достатъчно.

Започвам да притварям очи. Чернотата на морето постепенно изчезва. Водата се плиска в ушите ми, докато не остава нищо, освен вцепенение. След един последен поглед към неясната сянка на моята кралица аз затварям очи и се предавам на тъмнината.