Александра Кристо
Да убиеш кралство (40)

40

Почти бях забравила силата си — моята бързина, — но когато се устремявам към водата, тя се връща обратно при мен. Надавам ловен рев под повърхността, а студът гъргори в гърлото ми и се втурва през хрилете ми. Може да не е океанът, но ми стига. Вода, дива като мен самата.

Когато излизам на повърхността, Елиан ме гледа. Толкова много е изписано на лицето му, толкова много емоции бушуват в мен, че не мога да различа неговите от моите. Имам чувството, че сега го виждам с нови очи.

Той е по-отчетлив, по-ярък. Ирисите му отразяват всеки проблясък на слънцето и кожата му е точно като златото, с което страната му е прочута. Всеки сантиметър от него е контраст, светло и тъмно се пресичат и се смесват в едно, докато вече не мога да откъсна поглед.

Полагам ръце върху снега и го дебна като ловец.

— Донеси ми сърцето му — нарежда Морската кралица.

Вятърът довява просъсканата й заповед и когато откъсвам взор от Елиан, виждам как пръстите й се стягат около тризъбеца, чийто дял от очите на Кето чака да се съедини с посестримата си. Вече успявам да чуя как двете половини се зоват, когато са толкова близо една до друга. Звукът е твърде равномерен, че да е песен, и твърде необуздан, че да е барабанен ритъм. Значи сърдечен ритъм. Безмилостно бучене в ушите ми, докато едната половина се покрива с петна от моята кръв, а другата — с петна от магията на майка ми.

— Вземи му го — съска кралицата на нашия убийствен език.

В гласа й се долавя нотка на отчаяние, породено от убеждението й, че Елиан е освободил Окото от скривалището му. Уплашена е какво може да стане, ако той се опита да използва Окото срещу нея и магията му надмогне по сила тази на тризъбеца, чрез която тя пороби вида ни и го тласне към изтребление.

Елиан може да не го знае, но в този момент Морската кралица си мисли, че й е равен по могъщество.

Извивам шия настрана и вдигам ръка, за да дам знак на Елиан да пристъпи напред. Очите му проблясват, но той не идва и бих се усмихнала, ако не се боях, че подобен жест би пропукал новото ми каменно изражение. Вместо това отмятам глава назад и вдишвам вятъра, като оставям косата ми да се разстели върху водата.

Зад мен сирените подемат хор.

Мелодиите им завладяват хората. Нежни напеви карат членовете на екипажа да се заковат по местата си и да изгубят всякакво усещане за опасност. Заплахите се превръщат в мечти, а страховете са избледняващ спомен, докато сърцата им не започват да бият в синхрон тъкмо навреме за смъртоносната ария.

— Красиво е — промълвява Мадрид и тялото й се отпуска.

Елиан наблюдава унеса на екипажа си под рефрена, напяван от армията на Морската кралица, и е объркан от внезапната промяна у хората си. Когато отново се обръща с лице към мен, на брадичката му пулсира мускул и само с един поглед едва не превръща невъзможно незамръзналата вода в глетчер.

Усмихвам се, разтварям устни и подхващам мелодията.

Щом чува гласа ми, Елиан пристъпва напред и когато тананикането ми прераства в пеене, той се отпуска на колене пред мен. Все още има план за всеки предстоящ развой на събитията и макар да играе ролята си много добре, усещам как сърцето му препуска. Движенията му са леко сковани. Твърде изпипани. Зървам лудешкия пламък в очите му.

Песента ми изобщо не му въздейства.

Елиан стиска Кристала на Кето, сякаш той е неговото спасително въже. Убеден е, че новооткритата му неподатливост се дължи изцяло на парченцето от моята богиня, което пази в дланта си. Усмихвам се при тази мисъл, защото тъкмо Елиан от всички хора би трябвало да е наясно. Би трябвало да има повече вяра в легендите и приказките.

Когато Мейв се превърна в морска пяна на борда на „Саад“, онази малка част от мен, която вярва в предания, беше доволна, че принцът не получи шанса да вземе сърцето й и да си спечели неуязвимост срещу песните на сирените. Но когато споделих на Елиан легендата за нашата смърт, вече знаех, че тя не е измислица. Долових истинността й. Ето че сега тази истина коленичи пред мен с диви очи, създадени от земя и океан. В тях се смесват дървесни листа и водорасли.

Всеки човек, който отнеме сърцето на сирена, ще бъде неподатлив за силата на песните им.

Ала нямаше нужда Елиан да отнема моето сърце — аз сама му го дадох.

Протягам ръка да докосна лицето му и очите му се затварят за кратко. Вдишва, сякаш така запечатва спомена в съзнанието си. Пръстите ми галят издадените му скули. Още е топъл и — както никога преди, когато слънцето е карало тялото ми на сирена да пулсира болезнено — топлината на Елиан ми причинява болка, но от съвсем различно естество.

Плъзвам длан по шията му и придърпвам главата му към мен, като използвам тежестта му, за да измъкна тялото си от водата. Копнежът, който изпитвам, е почти непоносим.

— Знаеш ли какво искам от теб? — прошепвам.

Елиан преглъща.

— Няма да ти дам кристала.

Когато отговарям, гласът ми прозвучава гърлено.

— Не говоря за това.

— А за какво?

Усмихвам се и за първи път от дълго време насам се чувствам порочна.

— Сърцето ти — казвам и го целувам.

Няма нищо общо с меката и плаха жажда, която споделихме под звездите. Тази страст е дива и жежка, в нея има нещо ново и собственическо. Устните му, горещи и меки, се притискат в моите и когато чувствам как езикът му се преплита с моя, всичко животинско в природата ми оживява.

То е и у него. Хищническият инстинкт. Желаем се тук и сега, в самия разгар на войната.

Елиан прокарва длани през косата ми, а аз го притискам по-плътно до себе си. Дори липсата на разстояние помежду ни усещаме като прекомерна дистанция. Той стиска брадичката ми и вече сме плетеница от пръсти и зъби, заличаваща околния свят. Той е съставен от звезден прах.

Ухапвам устната му и Елиан простенва. Поглъщаме се един друг, дишаме трескаво, докато не изчерпваме въздуха помежду ни.

Елиан се откъсва и движението е също тъй диво, колкото и целувката. Не се отдръпва назад, а само се отделя от мен. Разделя устните ни. Когато ме поглежда, очите му са живо огледало на моите. Замаяни, гневни и толкова жадни.

Прокарвам език по долната си устна, където се е задържал присъщият му вкус.

Майка ми ни наблюдава сияеща отстрани. Не осъзнава, че Елиан не е омагьосан, както не осъзнава и че неговата армия ще спечели още един боец.

— Елиан — прошепвам тихо, за да не ме чуе Морската кралица. Притиснала съм пръсти към основата на врата му и го привеждам към себе си. — Трябва да имаш вяра.

— Вяра в какво? — пита той недоверчиво, с предрезгавял глас. — В теб?

— Повярвай в мечтата си — казвам му. — Че убийците могат да престанат да бъдат убийци.

Очите на Елиан дирят моите.

— Как мога да вярвам на нещо, което ти изричаш?

— Ти си неподатлив на песента ни.

Той се намръщва и присвива очи, преди да осмисли думите ми. Буквално виждам как споменът прекосява ума му и му носи нов прилив на неувереност. Това ме убива, но не ми остава друго, освен да вярвам, че ще си припомни в по-голяма степен историята и в по-малко предателството ми. Имам нужда да запази вкуса ми и да мисли как се спасихме един друг. Колко лесно можем да го направим отново и да поведем света със себе си.

— Елиан — промълвявам и той навлажнява устни.

— Чух те.

Погледът му е непроницаем.

— И?

— И нищо.

Елиан избутва бавно ръката ми от врата си, а очите му са приковани в моите. Поклаща глава, сякаш не може да проумее изцяло онова, което ще стори. А после отронва:

— Аз вярвам в теб — и пуска Окото в ръката ми.

В мига, в който то докосва кожата ми, аз съм безкрайна.

Онова, което съм оставила в ледения дворец, е само малка част от същността ми — сега съм горски пожар, горя, горя. Приливна вълна, надигаща се и разбиваща се, която залива света. Не просто притежавам мощ, аз съм въплътената мощ. Тя протича през мен и замества киселинната кръв с гъста тъмна магия.

Второто око на Кето ми говори на сто различни езика, нашепва ми всички начини, по които мога да убивам хора. В съзнанието ми изниква жива и ярка картина как Окото се слива с тризъбеца на майка ми и създава Морска кралица с цялата мощ на Кето. Истинска богиня, извайваща свят, в който сирените са способни да ходят по трева и чакъл. Непробиваема кожа, омагьосващи гласове и толкова много смърт, която ще последва.

А освен всичко това и мечта.

Океанът блести, сякаш е кристализирал, човешки кораб спира по средата на пътуването си, а на мили навред не се вижда суша. Умореният и унесен екипаж скача от борда на плавателния си съд и усеща мекия бриз като пеперуди по кожата си, преди да падне във водата. Наоколо се навъртат сирени, но не нападат. Те не ловуват, нито дебнат, а само наблюдават в непринудена хармония.

Мир.

— Дай ми Окото — настоява Морската кралица и ме изтръгва от транса ми.

Стискам го в дланта си.

— По-скоро ще те убия.

Елиан изпуска въздишка, която е развеселена, изненадана и съдържа чувство, доближаващо се до гордост. Стрелвам го с поглед и после пак се обръщам към Морската кралица с всичката решителност, която ми дава тази нова сила.

— Не притежаваш такава мощ — отсича тя.

— О, грешиш — отправям й усмивка, която би могла да подпали война. Или може би да й сложи край. — Знаеш ли, майко, не принцът освободи Окото от камерата. Аз бях.

Когато тя надава писък, планината се разтриса.

Аз съм сбъднала най-лошия й кошмар. Дъщерята, на която винаги е проявявала крайна неохота да предаде короната си, се е погрижила да узурпира властта й. Осъзнавам, че тя няма контрол над мен. За първи път сме равнопоставени. Всяка притежава Окото на богиня и има шанса да се сдобие с предаността на нашия вид. В тези води чака армия, но тя лесно може да прехвърли лоялността си от едната към другата. Възможно е да избере мен, също колкото и нея.

Морската кралица хвърля зъл поглед вляво и вдясно и крещи зловещо на псариин. Шията й е напрегната и пулсира и след миг нещо сиво прекосява полезрението ми.

Отнема ми секунда да си дам сметка, че Елиан си е отишъл.

Извръщам се, за да огледам обширните води зад себе си, претърсвам ги с взора на ловец. Светкавична поредица от резки движения ме заслепява и дори на мен ми се налага да присвия очи, за да възприема гледката.

Елиан е в средата на рова, заобиколен от сирени, по чиито усти избива пяна, когато миризмата му насища водата. Тълпят се около него, но щом се приближават твърде много, някой го сграбчва за ризата и го издърпва свирепо настрана.

Дъхът ми секва, когато съзирам нападателя му.

Плътоядеца.

Опашката му на акула е дебела, сива, назъбена и петниста, сякаш бавно я поглъща вирус. Той е досущ страховитият демон, който помня, с лице на жесток убиец. Чертите му са плоски, очите му са като зейнали дупки в главата, а устните представляват процеп по ширината на лицето му. Хванали са оранжева кора от последната му изядена в битка жертва.

Плътоядеца се ухилва, измежду акулските му зъби потича слюнка, а смъртоносната опашка се цели в сърцето на моя принц.