Александра Кристо
Да убиеш кралство (35)

35

Пътеката свършва във вода, както и започна.

Юкико е наша водачка и ни насочва по свещения маршрут на пагосианците, който съкращава пътуването ни наполовина, без изобщо да се губим или лутаме. Тя ни отвежда до лагери с огньове, достатъчно жежки да прогорят дупка в планината, катерим се по друмове, прокарани не само през планината, а през самото време. По-кратки маршрути, по-бързи за преход трасета, осеяни с хитрости. Има технология, която дори ни пренася през част от пътя. Не е изненадващо, че пагосианците с кралска кръв са способни да издържат на изкачването, щом разполагат с толкова трикове. Не е учудващ и фактът, че никой, който не е от техния род, не оцелява.

Макар да не ми е приятно да се съгласявам с такива като Юкико, дори аз трябва да призная, че семейството й е проявило съобразителност. Използвали са всички възможни ресурси, за да поддържат легендата за произхода си, и са си гарантирали лоялността на поданиците — ако не с друго, то чрез благоговеене пред тях. Добре са си изиграли картите. Като Елиан с неговата златна кръв. Или като мен и смъртоносната сила на Кето. Макар че в моя случай легендата е истина.

Заковавам се на място и целият екипаж спира край мен. Елиан размахва облечената си в ръкавица ръка опасно близо до моята и макар да чувствам въздушната искра и топлината помежду ни, не го поглеждам. Не мога. В състояние съм единствено да се взирам напред, а колкото по-дълго стоя неподвижна, толкова по-дълбоко потъват краката ми в снега. Напред лежат чудеса. Ето го двореца, издигнат с последните издихания на моята богиня Кето.

Макар от върха на планината да ни дели повече от километър и половина, сме се озовали в дъното на голям каньон, заобиколен от улеи с водопади, чиято вода се разбива върху група черни скали. Приличат на останки от свлачище и когато водата пада мощно върху тях, образува облаци пара, съскащи при издигането си, преди окончателно да се разсеят в небесата. Сред пяната по ръбовете на обширен ров плуват безцелно камъни като граници, които обграждат по чудо незамръзващата вода. В центъра му, обграден от купища сняг, е дворецът. Това е айсберг, извисяващ се чак до върха на водопадите, с прозорци от втвърден вятър и орнаментирани шпилове, които се извиват и стърчат под необичайни ъгли. Снежна скулптура, крепост със склонове и ръбове, които съперничат на самата славна планина.

До двореца води стар мост от лед, който обаче изглежда твърде нестабилен да издържи напора на армия от сто души. Но в един спокоен ъгъл на рова, най-отдалечен от падащата вода, която ни обкръжава, откриваме голяма флотилия от гребни лодки. Разпределяме се по тях и гребем към входа на двореца, като нашата лодка се придвижва отчасти благодарение на силата на Торик, и отчасти заради мощния вятър, който ни тласка напред в зигзаг.

Когато слизаме, дворецът се извисява над нас и ми се налага да извия гърба си в дъга, за да го огледам добре. Но няма време да му се любуваме или да се чудим как е възможно дворец, съграден от снежни бури, да изглежда по-топъл. Тук е поне с един-два градуса над температурата в останалата част от Облачната планина. Юкико тръгва решително напред и ние я следваме в дълбините на айсберга. Когато тя закрачва твърде бързо, че да можем да я настигнем, използваме светлината от факлата й да ни води.

Стените блестят като огледални зали и внезапно броят ни се удвоява. Утроява се. Виждам единствено лица и облачета видим дъх, които се смесват сред нас и образуват мъгла. Няма начин да не изостанем малко, понеже забавяме ход, докато се опитваме да разгадаем коя е истинската Юкико и кои са отраженията й. Когато дистанцията помежду ни се увеличава, а тя завива зад един ъгъл далече напред, сме принудени да се движим в мрак. Ръката на Елиан открива моята. Стисва я само веднъж и ме пронизват бързи тръпки. Горещи. Тялото ми се устремява към него, а свободната си длан притискам към стените на глетчера. Когато откриваме завоя, светлината на Юкико отново озарява лицата ни.

Не пускам ръката на Елиан.

Юкико спира при голяма ледена стена, която блести на сиянието на пламъка в ръката й, и собствените ни лица се връщат при нас като ехо. Тя закрепва факлата в малка стойка и отстъпва крачка назад.

— Пристигнахме — съобщава.

Елиан ме стрелва с поглед, откачва ключа, висящ на шията му, и го подава на Юкико. Очите му са нетърпеливи, когато Юкико го приближава към вдлъбнатина в стената. Отворът приляга идеално на формата на огърлицата — съвършената ключалка за нашия ключ, и когато Юкико я долепя до стената, тя щраква стабилно на място.

От тавана се посипва сняг и се спуска по стените като вода. Разнася се тежко проскърцване, масивната ледена стена се накланя назад и открива пространство, твърде огромно, че да се помести в скромните размери на двореца.

Елиан бърза да влезе, какъвто си е ненаситен изследовател. Следвам го плътно, без да обръщам внимание на принцесата, която задминавам. Навред е синьо. Към тавана са долепени големи късове скреж, спускащи се оттам на гроздове. Изникват от стените подобно на клони, а подът е нашарен с корени, досущ като вени. Това е гора от сняг и лед.

Хората от екипажа вървят бавно и оглеждат наоколо с разширени от почуда очи. За разлика от останалата част от айсберга, вътрешното пространство е много красиво. Място, докоснато от Кето. Елиан обаче не се любува на обстановката. Вглежда се целеустремено напред към центъра на купола.

Струя океанска вода тече в идеална смесица от изумрудено и сапфирено и аз мигновено я разпознавам като водата на Диаволос. На моя дом.

В сърцевината й е Второто око на Кето.

Не прилича на нищо, което съм виждала до момента. Дори окото на тризъбеца на Морската кралица не може да се сравнява с грубо оформените си очертания и цвят, избледнял от десетилетията под вода.

Този камък е непокътнат. Представлява идеален кръг и носи оттенъка на разноцветните очи на майка ми и на галоните кръв, пролети в негово име.

Вграден е в солидна ледена скулптура, но когато Елиан протяга ръка да го докосне, не поддава. Не е замръзнал, а виси. Във времето, в пространството.

— Значи не можем да го разтопим — казва Елиан.

— И дума не може да става да го отчупим — настоява Юкико. — Има опасност да пукнем кристала.

Той се обръща към нея.

— Бездруго се съмнявам, че ще съумеем да го отчупим. Струва ми се, че това нещо е непроницаемо.

Юкико поклаща яростно глава.

— Трябва да го отворим. Ритуалът. Какъв е?

Всички очи се обръщат към мен и аз си поемам дъх, приготвям се. Това е моментът, към който съм се стремила. Онова, заради което се постарах да се озова на кораба на Елиан. Поглеждам го — косата му се къдри при ушите, стърчи във всички посоки от спането в мокра палатка. Смръщен е и край брадичката му пулсира мускул. Усещам нелепата миризма на лакрица, когато въздиша.

Трябва да избирам.

Прочиствам гърло.

— Кръв от сирена — изричам.

Елиан се обръща към мен.

— Какво?

— Да не мислиш, че всеки може да грабне Кристала на Кето? — питам. — Трябва да е воин, достоен за неговото вълшебство.

— Воин — промълвява той.

— Убиец на сирени.

Лъжи и нови лъжи се смесват с полуистини върху езика ми.

Кай отмята рязко ръце във въздуха и пристъпва напред.

— Че откъде ще вземем кръв от сирена? — пита. — Защо чака досега, за да ни го кажеш?

— Няма значение кога ни го е казала — заявява Мадрид и се втренчва в мен с неразгадаемо изражение. — Сирените нямат кръв — у тях тече киселина. Не можем да я съберем, при положение че се превръщат в морска пяна, а дори да успеем, тя би разяла всичко, в което я сипем.

— Ножът ти — посочвам към колана на Елиан. — Той е единственото оръжие на света, способно да носи кръвта на сирена.

— Само че не я носи, а я изпива — пояснява Елиан.

— Абсорбира я — поправям го. — Не ми казвай, че не си забелязал как с всяка убита сирена го чувстваш все по-як, малко по-тежък?

Елиан запазва мълчание.

— А ти откъде знаеш? — накланя глава встрани Юкико. — У теб има нещо, което не успявам да разтълкувам.

Игнорирам я и задържам вниманието си върху Елиан. Веждите му се сбърчват и знам, че в този момент той се съмнява в мен. И че ако аз пренебрегвам думите на Юкико, той ги взема предвид. Изпълнен е с подозрение — може би от самото начало — и макар да има пълното право, а част от мен да се гордее с него заради прозор — ливостта му, все пак ме заболява. На мен не може да се има доверие и съм съкрушена, че той навярно го знае.

И все пак не мога да го оставя да освободи Окото.

Отправям му безгрижна усмивка.

— Казах ти, че ще съм ти от полза, ако ме държиш подръка.

Елиан изважда ножа от колана си и го вдига на светлината в огромната пещера. Завърта острието и прави крачка към мен. Обмислям да отстъпя, но оставам като вкоренена на мястото си. Ако се отдръпна сега, само ще изглеждам гузна.

— Е? — изричам въпросително.

— Нищо — отвръща той. — Вярвам ти.

Прави мигновена пауза, сякаш чака да му възразя и да му кажа, че греши. Още по-абсурдното е, че искам да го сторя. Изпитвам подтика да му заявя, че никога не бива да допуска глупостта да ми вярва. Но не продумвам, тъй че Елиан се обръща към замръзналите води на Диаволос и забива ножа си в центъра.

 

 

Би трябвало да се почувствам доволна от неуспеха му.

Кръвта в ножа отдавна си е отишла. Изпита е и е превърната в магия, която го прави неуязвим и му позволява да погълне живота на сирена. Знаех го, но вдъхнах надежда на Елиан, понеже така правят лъжците, когато не искат да бъдат изобличени. Трябваше да ги оставя да мислят, че вярвам в силата на ножа да подейства. Иначе защо бих чакала досега, та да ги осведомя, че кръвта е ключът?

Трябваше да оставя Елиан да се провали, за да успея аз. Просто не очаквах, че ще се почувствам толкова зле заради това.

Минаха часове и съм сигурна, че вече трябва да е нощ. Във всеки случай екипажът спи в няколко малки помещения извън купола. Решени са да не си тръгват, докато не открият начин да освободят сърцето. Ако устремът на Елиан не е достатъчен, то яростта на Юкико неминуемо би ги задържала.

Само се опитай да си тръгнеш без славата, която обеща на брат ми, каза тя.

Стискам леката сабя и се взирам във Второто око на Кето, което се намира във водата на дома ми. Колието с раковината пулсира върху кожата ми. Копнее да се съедини с могъщото море, което я е създало. Аз също усещам мощното притегляне на Диаволос, жадно да ме придърпа.

Хващам здраво сабята и порязвам с нея дланта си.

Невъзмутима съм, когато кръвта потича на струйка и капва върху окото. Няма раздираща болка, нито безкраен киселинен студ. Кръвта е топла, червена и тъй човешка. И все пак.

Когато кръвта докосва водата, тя се разтваря. Върхът на скулптурата сам пада, разтопява се и образува достатъчно голям отвор, че да бръкна вътре. Вземам камъка и въздъхвам. Сега изглежда мъничък, но чувствам как силата му протича през мен. Потенциалът за диво разрушение. Почти изгаря ръката ми.

— През цялото време имах някакво усещане за теб.

Обръщам се рязко, стиснала здраво Окото в юмрука си.

— Знаех си, че нещо не е наред — казва принцеса Юкико. Души въздуха, сякаш може да помирише чудовището в мен. — Не си съвсем човек.

Прибирам сабята в ножницата й и отвръщам тихо:

— Не знаеш какво говориш.

— Може би, но нека все пак го изрека. Ти си една от тях, нали? Сирена.

Не отвръщам нищо и тя явно го приема като отговор. Разтяга тънките си устни в усмивка и бузите й се закръглят като ябълки.

— Как постигна това преобразяване? — пита. — Как изобщо е възможно?

Стисвам зъби — мразя, че ме гледа като риба, уловена на въдица. Сякаш съм нещо, което трябва да бъде проучено и анализирано, а не вдъхващо страх създание. Тръгва към мен, заобикаля и се озовава от другата страна на замръзналата скулптура.

Хвърлям й изпепеляващ поглед.

— Морската кралица не го възприемаше като преобразяване, а като наказание — изтъквам.

— И кражбата на кристала е твоето изкупление? — интересува се тя. Все така с любопитство и без страх. — Питам се какво ли престъпление си извършила, за да си навлечеш подобна съдба.

— Че поначало съм се родила — отговарям й. — Морската кралица не си пада по конкуренцията.

Тогава подигравателната усмивка напуска устните на Юкико и я замества нещо друго. Възхищението се сменя с шок. Почудата — с несигурност. Любопитството — със страх.

— Ти си тя — промълвява Юкико. — Гибелта на принцовете.

Изражението й се задържа още миг и после колебанието си отива от лицето й също толкова бързо. Тя се усмихва прозорливо и коварно.

— Точно ти от всички хора ли не разбра? — пита.

Отнема ми секунда да осъзная, че вече не говори на мен.

Извръщам се към входа на куполовидното помещение, където стои Елиан. Лицето му е безизразно, погледът му е насочен към Окото в ръката ми. Пребледнявам и сърцето спира да бие в гърдите ми. Изведнъж всичко сякаш се втечнява, с изключение на плътния въздух, който задръства гърлото ми.

Вярвам в теб.

За момент се залъгвам с жалката мисъл, че може би не е чул. Но когато очите му срещат моите, знам, че знае. Наясно съм, че е сглобил пъзела, който толкова се старах да разпръсна. А когато посяга към сабята си, се досещам, че тази нощ ще завърши с кръв.