Джон Сандфорд
Очите на жертвата (7)

7.

Светлина.

Лукас мръдна глава и бавно отлепи клепача на едното око. Между щорите се прокрадваха полегати слънчеви лъчи и докосваха леглото. Ден ли беше навън?

Той стана, прозя се широко и погледна часовника. Два часът. Звън на телефон.

— Господи…

Бе спал девет часа — най-дългият му сън от месеци насам. Беше измъкнал кабела на телефона до леглото си, за да не го безпокоят, ако случайно заспи.

Скочи от леглото, запротяга се по пътя за кухнята и накрая успя да вдигне телефона.

— Да. Дейвънпорт.

Снощи бе оставил щорите на прозореца в кухнята вдигнати и сега гледаше как една жена разхожда ирландския си сетер в края на пресечката.

— Лукас? Даниъл се обажда.

— Да?

— Говорих с някои хора. Ще задвижим нещата чрез телевизията.

— Чудесно! В колко часа е пресконференцията?

Жената идваше насам и Лукас изведнъж усети, че стои чисто гол пред отворен прозорец, висок до коленете му.

— Утре.

— Утре? — сви вежди той. — Трябва да стане днес.

— Не може. Няма време. Взехме решение преди половин час… От отдел „Убийства“ още не са съгласни.

— Мислят, че хората ще започнат да гледат с лошо око на тях…

Жената вече бе съвсем близо и Лукас клекна, за да не го види.

— Както и да е. Сега ще организирам нещата. Трябва да се срещна с областния прокурор, за да видим законовите положения и да се опитаме да измъкнем разрешение за денонощно наблюдение над Бекър… Такива неща. Сега ги избистряме. Оставих ти съобщение в твоята стая, но след като не се обади досега, реших, че си навън.

— Ъъъ… да. — Лукас се огледа. Мивката бе пълна с неизмити съдове, а кошчето за боклук — с опаковки от полуготови ястия. По масата бяха пръснати списания, сметки и все още неотворена поща. Живееше като свиня! — Току-що влизам.

— Добре. Пресконференцията ще я направим утре рано следобед. Вероятно някъде около два. Искаме да си тук. Знаеш, за пред телевизията. Сложи си кобура с каишите… Много си падат по такива работи ония.

— Добре. Ще бъда. Но щеше да е по-добре днес.

— Не мога — отвърна Даниъл. — Доста много неща има за оправяне. Днес ще идваш ли?

— Може би по-късно. Ще се опитам да говоря с един тип от университета, който се познава с Бекър.

Даниъл затвори и Лукас надникна над перваза на прозореца. Отпред бе застанала червенокосата жена, разсеяно гледаща към къщата и правеща се, че не вижда как сетерът й опикава храстите на Лукас.

— Мамка му!

Присвит одве, той се върна в спалнята, седна на леглото, намери бележника си и набра телефона на Уебстър Прентис в университета на Минесота. Обади се секретарката му и го свърза с кабинета му.

— Мислите, че Бекър я е убил? — попита Прентис, след като Лукас му се представи.

— Кой е споменавал Бекър?

— Ами за какво друго може да ме търси ченге? — попита психологът с добродушния глас на обичащ да си пийва дебелак. — Вижте, много искам да ви помогна, но просто сте попаднали на неподходящия човек. Предлагам ви да се обадите на доктор Лари Мериъм.

 

 

Кабинетът на Мериъм се намираше в постройка, която отвън — с острите си ръбове и невероятно изпълнение — приличаше на фантастична машина. Вътре бе същото — лабиринт от тунели и остъклени топли връзки, свързващи отделните сгради, изходи по приземните нива. В някои части на съоръжението липсваха цели етажи. Лукас се мота цели десет минути, два пъти моли да го упътят и накрая се качи в един от асансьорите, който го качи на шестия етаж в дясното крило.

Секретарката на Мериъм бе ниска жена с наднормено тегло и много разтревожена, стрелкайки се иззад бюрото като хлебарка в усилието да намери шефа си. Когато най-сетне успя да го доведе от лабораторията, Лари Мериъм се оказа оплешивяващ мъж в бяла престилка с мекушаво лице, огромни тъмни очи и мънички неспокойни ръце. Той въведе Лукас в кабинета си, докосна устните си с върха на пръста и рече: „Божичко!“, когато полицаят му каза за какво е дошъл. И после добави:

— Неофициално, нали?

— Разбира се. И нищо няма да рикошира върху вас. Освен ако — усмихна се Лукас, опитвайки се да го накара да се поотпусне, — разбира се, не си признаете, че вие сте убили госпожа Бекър.

Кабинетът на Мериъм гледаше към един от подземните паркинги. Стените бяха боядисани в кремаво и на тях висеше само една дъска за обяви, отрупана със залепени медицински сводки. Седнал зад бюрото си, Мериъм каза само с устни: Затворете вратата.

Лукас се обърна, без да става, и бутна вратата, която се затвори с меко щракане. Мериъм видимо се отпусна, скръствайки ръце на гърдите.

— Кларис е прекрасна секретарка, но има проблем с пазенето на тайна — доверително му съобщи той. После се изправи и с ръце, пъхнати вече в джобовете, обърна поглед към прозореца зад него. По покрива на подземния паркинг вървеше някакъв мъж с червено яке, понесъл в ръце нещо, което оттук приличаше на лекарска чанта. — А Бекър е доста притеснителна тема за разговор.

— Май доста хора се притесняват от него — каза Лукас. — Опитваме се да намерим подходящия ъгъл, нещо… ъъъ… — заекна той, търсейки точната дума.

— … като удобно място за вклиняване — подсказа Мериъм, хвърляйки поглед през рамо към детектива. — Винаги го търсите, при всяко разследване.

— Точно така. При Бекър…

— Какво прави този? — прекъснато Мериъм, без да откъсва поглед от покрива на паркинга, където също имаше паркирани коли.

Мъжът с червеното яке спря до едно тъмносиньо БМВ, огледа се наоколо, извади от ръкава си дълга сребриста щанга и пъхна единия й край между стъклото и рамката на вратата.

— Според мен… ъъъ… Да не би да иска да открадне тази кола?

— Какво?

Лукас бързо застана до него и погледна навън. Човекът долу неочаквано спря и сякаш усетил, че го наблюдават, вдигна поглед към сградата на болницата. Обаче нямаше как да ги види зад тъмните стъкла. На Лукас изведнъж като че ли му стана весело.

— Да, точно това иска — промърмори той. — Трябва да се обадя по телефона. Ще отнеме само минутка.

— Разбира се — отвърна Мериъм, поглеждайки го със странен израз, след което върна погледа си долу към крадеца. — Първо наберете деветка.

Лукас набра номера на дежурния.

— Шърл, обажда се Дейвънпорт. В момента гледам през прозорец към един тип на име Е. Томас Литъл, който разбива едно БМВ.

Той даде на дежурната подробностите и затвори.

— Божичко — промълви Мериъм, отново докосвайки с показалец устните си.

Е. Томас Литъл най-накрая отвори вратата и се настани на предната седалка.

— Той ми е стар клиент — обясни Лукас.

Веселото чувство отново го обхвана и му стана приятно, сякаш го облъхна пролетен вятър.

— И е крадец на коли?

— Да. И при това не много добър. В момента се опитва да извади контактния блок от кормилната колонка.

— За колко време ще стигне полицията дотук?

— Минута — минута и нещо — отвърна Лукас. — Или иначе казано, след около хиляда долара щети.

Двамата гледаха в мълчание как Литъл продължава да действа в колата. Шестдесет секунди след като се бе вмъкнал, той даде назад, обърна и подкара към изхода на паркинга. Тъкмо стигна до полегатата бетонна алея, пред него, влязла срещу знака, цъфна полицейска кола и рязко спря под носа му. Литъл отново даде назад, но ченгетата го последваха. Минута по-късно вече им говореше нещо.

— Много странно — каза Мериъм, докато ченгетата закопчаваха ръцете на Литъл и го качваха на задната седалка в полицейската кола.

Едното ченге вдигна поглед към прозорците на болницата, както бе направил Литъл преди малко, и махна. Мериъм също вдигна ръка, осъзна, че няма как да го видят, и се обърна към Лукас:

— Искахте да питате нещо за Майкъл Бекър.

— Да. — Детективът се върна и седна на стола. — За доктор Бекър…

— Той е… Знаете ли с какво се занимавам?

— Да — кимна Лукас. — Вие сте педиатър-онколог. Занимавате се с деца с ракови заболявания.

— Да. Бекър ни попита дали може да наблюдава работата ни. Има отлична репутация в своята сфера, която е патология, и освен това е започнал да си създава име сред социолозите и антрополозите с някаква работа, която сам той нарича „Социална организация на смъртта“. И именно тази негова работа го доведе при нас. Искаше да проведе детайлно изследване на химията, използвана от нас, начина, по който я прилагаме, но освен това желаеше да разбере как боравим ние със самата смърт… ъъъ… каква организация сме си създали тук във връзка с нея.

— И вие се съгласихте?

Мериъм кимна:

— Разбира се. Тук непрекъснато се провеждат десетки изследвания, в края на краищата това е образователно заведение. Бекър, както казах, се ползва с отлична репутация и изследванията му имаха потенциална стойност. Всъщност, в резултат от неговата работа, наистина се наложиха някои промени в организацията.

— Например?

Мериъм свали очилата си и разтърка очи. „Изглежда уморен — помисли си Лукас. — Но не като че ли не е спал снощи, а сякаш не си е лягал цели пет години.“

— Някои от тях са неща, които не забелязваш, щом си работил с тях всеки ден години наред… Когато знаеш, че някой скоро ще умре… ами… трябва да се направят някои неща с тялото, със стаята… Налага се да почистиш стаята, да подготвиш преместването на тялото долу в моргата. Някои от пациентите са с много ясна мисъл, когато умират. Така че как ли се чувстват, когато някоя от санитарките надникне в стаята, помъкнала количка с почистващи препарати и метли, за да провери дали са още живи? Пациентът просто разбира, че сме й казали: „Този човек днес ще си отиде“.

— Лошо — каза Лукас, потръпвайки.

— Да. И Бекър изследваше тези неща много задълбочено. Едно от тях е, че по-голямата част от медицинския персонал не може да свикне с това. Занимаваме се с лечение на деца с напреднали и редки видове рак, като по-голямата част от тях умират. И след като всеки ден виждаш как те умират, как родителите им преживяват този ад… какво да ви кажа?… Броят на тези, чиито бушони изгарят — сестри, санитарки и дори лекари — е ужасен. А в някои случаи у тях се развива хронична депресия. И това може да продължи с години, макар че човекът вече не работи с деца… Както и да е, казахме си, че Бекър може да ни даде някои идеи как да си помогнем сами.

— Звучи съвсем обосновано — рече Лукас. — Начинът, по който го поднасяте… Да не би Бекър да е сбъркал нещо? Какво стана?

— Не съм сигурен дали изобщо нещо е станало — отвърна Мериъм и се извърна отново към прозореца. — Просто не знам. Знам само, че седмица-две след като започна да ни посещава, хората захванаха да идват един по един в кабинета ми. Изнервял ги. Не проучвал толкова рутинната работа, свързана със смъртта — организацията, процедурата, формалностите, наречете ги както щете — колкото самата смърт. И му ставало приятно. Персоналът бе започнал да го нарича Доктор Смърт.

— Господи! — прошепна Лукас. Слоун му бе казал, че във Виетнам Бекър бил познат под името Доктор Смърт. — Ставало му приятно?

— Да. — Мериъм отново се обърна към него и се надвеси над бюрото, подпирайки стиснатите си юмручета на полираната му повърхност. — Хората, работещи с него, разправяха, че с приближаването на смъртта сякаш ставал по-… възбуден. Вълнението е нещо често срещано сред медицинския персонал… Всеки ден се виждаш с детето, гледаш го как се бори, правиш го и ти заедно с него, а накрая то си заминава пред очите ти… При такива обстоятелства няма нищо чудно, че нервите дори и на хора с дълъг медицински стаж зад гърба си много бързо се опъват до скъсване. Бекър обаче бил по-различен. Вълнувал се така, както когато човек изпитва интелектуално удоволствие.

— А не сексуално?

— Не бих казал. Имало наистина някаква наситеност на чувства, които можели да се отнесат към графата на сексуалните удоволствия. Във всеки случай, както казват хората, работили с него, удоволствието определено било налице. Когато умирало дете, у него се забелязвала известна доза задоволство.

Мериъм стана, заобиколи стола си, спря пред прозореца и се загледа навън към паркинга. Един от полицаите бе върнал БМВ-то на мястото му и пишеше бележка до собственика му.

— Не знам дали трябва да ви кажа това — продължи колебливо Мериъм. — Може да предизвикам повод за някои критики…

— Разговорът ни е съвсем неофициален — отвърна Лукас. — Казвам ви го най-отговорно.

Мериъм продължаваше да гледа навън и детективът разбра, че той нарочно избягва да го гледа в очите. Мълчеше и остави тишината да се сгъсти…

— В раковото отделение има известна степен на приливи и отливи при настъпването на смъртта — поде той след малко, говорейки съвсем бавно, сякаш претегляше всяка своя дума. — В един момент детето може да е само на косъм от смъртта, но знаеш, че няма да умре. И точно така се случва. Състоянието му се подобрява, то отново става, говори, гледа телевизия. И след шест седмици вече го няма.

— Временно явление — обади се Лукас.

— Да. И Бекър ту идваше, ту си отиваше, и така в продължение на три месеца. Имахме споразумение. Той можеше да идва по всяко време денем и нощем, за да води наблюденията си. През нощта наистина няма какво толкова да се види, но той настояваше за пълен достъп към живота в отделението. Имаше известен смисъл, затова се съгласихме. Не забравяйте, че той е блестящ учен. Обаче не ни се искаше някой си, пък бил той и учен с такава репутация, да се мотае сам из отделението, затова го помолихме да се регистрира при влизане и излизане. Никакъв проблем. Разбирал много добре, каза ни… Както и да е. През това време почина едно дете. Антон Бремър. На единадесет години. Беше в ужасно напреднал стадий и на усилен медикаментозен режим…

— Упоен?

— Да. Беше близо до смъртта, но когато почина, всички се изненадаха. Както вече казах, приливи и отливи. След като работиш толкова години в отделението, започваш да ги усещаш. И смъртта на Антон бе извън този ритъм. Но, виждате ли, понякога това наистина се случва — дете да умре не тогава, когато се очаква. Когато Антон умря, не се замислих особено. Просто ден като всеки друг.

— Бекър има нещо общо със смъртта му?

— Не мога да се изразя така. Не бива даже да го подозирам. Обаче отношението му към смъртта на пациентите ни бе започнало да гневи хората ми. Не това, което е говорел или казал, а именно отношението му. По-точно, беше им писнало. Когато трите месеца свършиха — това бе пробен период на проекта — реших да не му подновявам срока. Мога да го направя, без да посочвам причина. Заради сплотеността и спокойствието на колектива и изобщо неща от този род. И го сторих.

— Това разсърди ли го?

— Не… външно. Държа се сърдечно, каза, че проявявал разбиране и тъй нататък. Така. Две или три седмици след този разговор при мен дойде една от сестрите — тя вече не работи тук, изгоряха й бушоните — и каза, че не преставала да мисли за Антон. Сподели, че не можела да си избие от главата мисълта, че Бекър го е убил по някакъв начин. Според нея състоянието на детето рязко се променило. Спадало надолу, стигнало дъното и започнало да се стабилизира, да се оправя. Беше сестра от втората смяна и работното й време беше от три до полунощ. И когато дошла следващия следобед на работа, детето вече било мъртво. Починало през нощта. Дошло й наум за Бекър чак по-късно и се върнала да провери по кое време се е регистрирал на излизане. Оказа се, че според дневника, през въпросната нощ той нито е влизал, нито е излизал. Обаче тя си спомняла добре, че бил там и ходил да гледа детето няколко пъти и бил още там, когато си тръгвала…

— Значи си мисли, че той е изтрил вписаното в дневника, за да не може никой да го заподозре като евентуална причина за необяснимата смърт, тъй ли?

— Точно така си помислила. Говорихме за това и аз й казах, че ще проверя. По-късно го обсъдих с още двама души и те не бяха сигурни дали тогава е бил, или не, но все пак накрая, след като си припомниха събитията, решиха, че е бил. Обадих се на Бекър, излъгах го, че имаме случаи на дребни кражби на костюми, и го попитах дали не е виждал някой да излиза от помощната стая с обемисти пакети в ръце. Той каза, че не е виждал. Тогава го попитах дали винаги се е подписвал при влизане и излизане, а той отвърна, че май се подписвал, но може да е пропуснал да го направи един-два пъти.

— Не можете да го уличите в лъжа — забеляза Лукас.

— Не можем.

— А има ли други смъртни случаи? Като този на това дете?

— Още един. На втората или третата седмица, след като той започна да посещава отделението ни. Малко момиченце с рак на костите. По-късно обмислих и това, но не бях сигурен…

— А правена ли е аутопсия на децата?

— Разбира се. Детайлна.

— Той ли ги правеше?

— Не, не, имаме си човек, който специализира това.

— Забелязал ли е нещо необичайно?

— Не. Всъщност тези деца са толкова изтощени, толкова близо до ръба, че ако просто е прекъсвал кислорода им… можело е да се окаже напълно достатъчно. При аутопсията такива неща не са забелязани. Дотолкова, че да се открояват на фона на общите поражения, които нанася ракът. Освен това ги тъпчем и с какви ли не химиотерапевтици. Откриват се и реакцията на организма към радиацията, на която го подлагаме, силно нарушените функции на тялото. Така че когато дойдат на масата за аутопсия, телата на децата са пълен хаос.

— Обаче си мислите, че може и да ги е убил, нали?

— Силно казано — каза Мериъм, най-сетне обръщайки се и поглеждайки към Лукас. — Ако наистина го мислех, досега да съм се обадил в полицията. Ако имаше някакво медицинско показание или пък някой наистина е видял нещо, или е имал основателна причина да си го помисли, щях да се обадя. Обаче с нищо такова не разполагам. С нищо, освен с подозрение. А то може да е просто психологически продукт на субективно мислене, следствие от намесата на външен човек в работата ни по това, което Бекър наричаше „ритуали на смъртта“.

— Да е публикувал нещо? — попита Лукас.

— Да. Мога да ви дам заключенията му. Всъщност ще накарам Кларис да ви ги фотокопира.

— Много ще ви бъда благодарен — отвърна детективът. — Е… Знаете какво се случи. Завчера.

— Жената на Бекър е била убита.

— В момента го разследваме. Някои хора, откровено казано, мислят, че той има пръст в това.

— Не знам. Като че ли малко се съмнявам — отвърна мрачно Мериъм.

— Преди малко говорехте така, сякаш го смятате за способен на…

— Съмнявам се, защото ако е знаел, че жена му ще умре, той е щял да бъде там, за да гледа как става — пресече го Мериъм, после засрамено добави: — Не знам дори дали вярвам на това наистина.

— Хм — изхъмка Лукас, вперил изучаващ поглед в събеседника си. — Той работи ли още в болницата върху живи пациенти? Бекър, искам да кажа?

— Да. Не в това отделение. В други. Виждал съм го няколко пъти в операционното, а също и в онова отделение, където се занимават с болести от екстремален вид.

— Споменавали ли сте нещо на когото и да…

— Слушайте, аз не знам нищо — излая Мериъм, изоставяйки за момент добронамереното си изражение. — Това е мой проблем. Ако кажа нещо, значи го обвинявам в убийство, за бога! Как мога да направя такова нещо?

— С някого… така… като тайна…

— Тук? Тайна? Тази тайна ще си остане такава не повече от трийсет секунди. — Мериъм прокара длан през оредяващата си коса. — Работиш ли в университетска болница, свободата на словото я забравяш. Тук непрекъснато има поне десетина души, които мислят, че Нобеловата награда за следващата година им е в кърпа вързана, само някой откачалник от съседния кабинет да не им подлее вода. Ако подхвърля дори някакъв намек за Бекър, пет минути след това той ще е обиколил целия университет. Още пет минути по-късно Бекър също ще знае, както и кой е пуснал този слух. Не мога да направя нищо.

— Добре, добре — кимна Лукас. После се изправи и взе якето си. — Ще ми дадете ли копията, които ми обещахте?

— То се знае. И ако има нещо друго, само ми се обадете. Все пак виждате в какво положение съм.

— Разбира се.

Детективът посегна към вратата, но Мериъм го спря с рязък жест.

— От известно време си мисля как да охарактеризирам начина, по който Бекър реагира на смъртта — каза той. — Вероятно знаете, четете и гледате за действията на ония фанатици, вдигнали се на кръстоносен поход срещу порнографията. И усещате, че нещо не са съвсем наред. Някакво очарование от изследвания обект, което далеч надхвърля границите на нормалния интерес. Също като някой тип, който си е събрал колекция от две хиляди порносписания само за да докаже колко ужасни са те. Точно такъв е и Бекър. Потъва в някаква благочестива тъга при смъртта на дете, но като го гледаш, оставаш с чувството, че всеки момент ще примлясне с устни от удоволствие.

— Описвате го така, сякаш е истинско чудовище — забеляза Лукас.

— Аз съм онколог — отвърна Мериъм просто. — Вярвам в чудовища.

Пъхнал ръце в джобовете и замислен дълбоко, Дейвънпорт излезе от болницата. Една хубава сестра му се усмихна и той машинално отвърна на усмивката й, но съзнанието му не трепна. Бекър е убивал деца?

 

 

Медицинският експерт беше дебел мрачен мъж с толкова лъскави розови бузи и устни, сякаш над него бе работил гримьор от някое погребално бюро. Той му подаде протокола от огледа на Стефани Бекър.

— Ако искаш да знаеш мнението ми, този, дето го е направил, е бил или психопат, или е искал да мине за такъв — каза експертът. — Черепът й приличаше на счупено яйце. Бутилката, с която я е удрял, е била от ония, дебелите и тежките, дето ги внасят от Мексико. Сещаш се, нали, от ония, синьо-зелените, прилични повече на ваза, отколкото на бутилка. Стъклото сигурно е цял сантиметър дебело. И когато се е счупило, той е започнал да го използва като нож, забивайки острите му ръбове право в очите й. Цялото й лице е обезобразено, ще видиш на снимките. Работата е там, че…

— Да?

— Останалата част от тялото й не е докосната. Не прилича на обхванат от бяс човек, който удря, където завърне. Вземи например някой, намиращ се под действието на РСР например. Те просто се въртят като побеснели. Ако подгонят някого и той се скрие зад кола, започват да бият колата. Ако не могат да те ударят по лицето, ще те ударят по раменете, по гърба, по ходилата, ако щеш, ще хапят, ще дращят като побеснели. А това нещо е почти… технично изпълнение. Тоя, дето го е направил, е или откачалка на тема лице и очи, или е искал да изглежда така.

— Благодаря ти за мнението — каза Лукас, седна на празното бюро и отвори протокола.

Откачалка, помисли си той.

Протоколът бе издържан в строго професионален стил. Съдейки по телесната температура и липсата на смъртна бледност, жената е починала броени минути преди пристигането на „Бърза помощ“. Стефани Бекър не е оказала никаква съпротива — била е силна жена, с дълги нокти, които са абсолютно чисти, без никаква кръв или кожа под тях. Няма охлузвания по ръцете. Имала е сексуален контакт около час — час и нещо преди смъртта си. Никакви синини около вагината, има и индикации, че контактът е бил доброволен. Мила се е след акта, така че пробите за ДНК могат да се окажат подвеждащи. Те самите още не са излезли.

Медицинският експерт отбелязваше още, че в къщата нямало никакви следи от безпорядък и борба, дори и от разгорещен спор. Входът е бил отключен, както и вратата от гаража към кухнята. Този гараж също е бил отключен, така че нападателят сигурно е минал през топлата връзка. На стената е имало един-единствен кървав отпечатък от ръка, както и кървава диря, проточила се по пода от мястото, където жертвата е паднала. Останала е жива, продължаваше заключенията си експертът, двадесет до тридесет минути след нападението.

Лукас затвори протокола и застина за момент, вперил поглед в гладката повърхност на бюрото.

Любовникът е могъл да го направи. Ако му бяха дали малко неоспорими факти по случая, щеше да заложи едногодишната си заплата за това. Обаче такъв акт на насилие рядко се проявява веднага след успешен сексуален контакт.

Освен това съществуваше и Бекър. И всеки казваше по нещо изнервящо за него.

Дебелият експерт миеше ръцете си, когато Лукас си тръгна.

— Измисли ли нещо? — попита го той.

— Откачалка — отвърна детективът.

— Проблем.

— Ако не е откачалка… — започна Лукас.

— … имаш голям проблем — довърши дебелакът вместо него, изтърсвайки капките от деликатните си розови пръсти.

 

 

Дните вече ставаха по-дълги. В разгара на зимата започваше да се смрачава някъде около четири. Когато Лукас пристигна в кметството, небето още светлееше, макар че отдавна бе минало шест.

Слоун вече си бе тръгнал, но в отдел „Наркотици“ той завари Дел, прехвърлящ с пръсти протоколите в издърпано навън чекмедже.

— Нещо ново? — попита Лукас.

— От мен нищо — отвърна Дел и бутна чекмеджето в шкафа. — Цял ден срещи и оперативки. Костюмарите се карат кой какво трябва да прави. Много се съмнявам дали ще ти дадат екипа за проследяване.

— Защо да не ми го дадат?

Дел сви рамене:

— Просто си мисля, че няма да го направят. Костюмарчетата викат, че срещу Бекър няма нищо, освен едно скапано ченге, което си мисли, че той го е извършил. Това съм аз… а тяхното мнение за мен ти е известно.

— Аха! — Лукас се ухили широко, въпреки ситуацията. Костюмарите с удоволствие биха го видели с униформа, късащ квитанции за глоби на някое кръстовище. — Какво става с пресконференцията?

— Утре в два следобед е — отвърна Дел. — Ти май се връщаш от контролен преглед на мрежата, а?

— Да. Там няма нищо. Обаче говорих с лекар от университетската болница, който сподели, че Бекър може да е убил дете. Дори вероятно две.

— Две деца?

— Да. В раковото отделение. Ще използвам информацията, за да навия Даниъл за наблюдението, ако се наложи.

— Хубаво — каза Дел. — Нищо не дава резултати така, както изнудването…

 

 

В телефонния секретар на Лукас имаше десетина съобщения, но нито едно от тях за Бекър. Обади се на двама души, отбеляза си останалите номера в бележника и заключи. В кметството нямаше вече почти никой и стъпките му отекваха самотно по коридора.

— Дейвънпорт…

Той се извърна. Карл Барлоу — сержант от Вътрешен отдел, се приближаваше бързо към него с купчина документи в ръка. Беше дребен човек, с квадратни рамене и лице и мускулесто като на гимнастик тяло. Бе облечен в бяла риза и тъмни панталони. От джоба му винаги стърчаха поне половин дузина химикалки. Както сам твърдеше, бе образец на християнин.

„Образец на християнин — помисли Лукас, — ама на улицата никакъв го няма.“ Барлоу имаше проблеми със съчетаването на двете неща.

— Трябва ни писмено обяснение за побоя завчера. Опитвах се да…

— Това не беше побой, а арест на доказан сутеньор и наркопласьор с обвинение за нанесени телесни повреди първа степен — отвърна Лукас.

— Обаче е малолетен. Опитвах се да се свържа с теб в кабинета ти, но човек никога не може да те намери на работното ти място.

— Работя по убийството на Бекър — кратко отговори Лукас. — И нещата са доста объркани.

— Не мога да ти помогна с нищо — каза Барлоу, слагайки юмрук на кръста. Лукас бе дочул, че е бил треньор на младежки отбор по футбол и си имал проблеми с родителите на едно от децата, защото го карал да играе контузено. — Искам да уредя среща със съдебен стенограф, затова трябва да знам кога може да стане.

— Дай ми две седмици.

— Множко ми се струват — възрази Барлоу.

— Ще дойда, когато мога — каза нетърпеливо Лукас, чудейки се как да се измъкне. — Няма защо да бързаме, нали така? Освен това може да докарам и адвокат.

— Това е твое право. — Барлоу се приближи още по-близо и бутна купчината документи към Лукас. — Обаче аз искам да оправя това нещо по възможно най-бързия начин. Ако схващаш какво искам да кажа.

— Аха, схващам какво искаш да кажеш — отвърна детективът, спря и се извърна изцяло към Барлоу, така че носовете им се оказаха на десетина сантиметра един от друг. Карл се поотдръпна назад, за да може да погледне Лукас в очите. — Ще ти се обадя, когато съм свободен.

Освен това ще те хвърля през прозореца, ако продължаваш да се заяждаш с мен, помисли си Дейвънпорт. После се извърна и пое нагоре по стълбите.

Барлоу подвикна подире му:

— И по-скоро.

— Добре бе, добре — промърмори Лукас.

Спря се пред вратите на кметството вън на тротоара, огледа се и се отърси като кон, мъчещ се да се избави от мухи. Изминалият ден обаче имаше обратен ефект върху него. Усещаше, че чака нещо, но не знаеше точно какво.

Лукас прекоси улицата, за да стигне до паркинга.