Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eyes of Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Очите на жертвата

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-839-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15448

История

  1. — Добавяне

5.

Свечеряваше се и небето бавно променяше цвета си от червено към ултрамарин, като не след дълго се задържа на тъмносиво. Лукас живееше съвсем близо до центъра и небето там никога не ставаше кой знае колко черно. От другата страна на улицата от време на време претичваха спортуващи, идващи и връщащи се от трасето край реката, облекли ярки анцузи и с просветващи на краката маратонки. Някои бяха със слушалки на главата, носейки се в ритъм с рока, гърмящ в главите им. Още по-нататък, на другия бряг на Мисисипи, оранжевите светлини на уличното осветление примигваха в мрака като огърлица, захвърлена сред пръснатите около нея бисерчета на по-слабо светещите прозорци на сградите.

Когато лампите от другата страна на реката бяха включени, Лукас дръпна щорите на прозореца и се насили да седне пред играта. Работеше вяло, без сърце, нахвърляйки грубо фабулата за програмиста. На масата пред него, през образувания от настолната лампа светъл кръг, минаваше нескончаема лента компютърна хартия, влизайки отдясно, плъзвайки се бавно през ръцете му и изчезвайки в тъмното пространство на масата отляво. С помощта на шаблон и молив номер две той блокира коридорите на „Преследването на друидите“. Едно време си мислеше, че няма да е зле да се научи да програмира. Дори беше се записал на курс по Pascal, а после започна да изучава и С. Но програмирането го отегчаваше, затова нае един хлапак да се занимава с това. Той нахвърляше фабулите с техните милиони скокове и коридори, а програмистът ги кодираше.

Иначе хлапакът нямаше вид на откачалник по компютрите. Ходеше винаги облечен с необикновено яке с някаква сложна буква отзад и на въпроса на Лукас бе обяснил само, че го е спечелил на борба. Можеше да прави набирания на лост с двата си показалеца. Понякога водеше и приятелката си да му помага.

Понякога на Лукас му се щеше да го попита: „За какво да ти помага?“, но се отказваше. И двамата учеха в католически колеж в града и имаха нужда от евтино и уединено пространство. Лукас се стараеше да не им пречи.

А може би тя наистина му помагаше, защото работата приключи успешно.

Лукас пишеше игри. В началото — симулации на исторически събития, които се разиграваха на маса. А след това — вече за пари, започна да пише игри за книги, от рода на „Тъмници и дракони“.

Една от симулациите, битката при Гетисбърг, толкова се бе усложнила, че той се видя принуден да си купи компютър, за да се оправи с всичките тези коти, хълмове, дати и придвижване на военни части. Гъвкавостта на компютъра го впечатли: с него можеше да създава ефекти, невъзможни за разиграване на дъска, например движенията на скрити резерви или грешки на военното разузнаване. С помощта на хлапето той качи цялата игра на един IBM-386. Компютърна компания от Мисури подуши играта, взе я под наем от него, промени я малко и я пусна онлайн. И всяка вечер няколко десетки запалени по Гражданската война ентусиасти разиграваха битката при Гетисбърг в мрежа, плащайки по осем долара на час за удоволствието. Два от тях отиваха в джоба на Лукас.

„Преследването на друидите“ беше нещо друго — игра, в която компютърът беше господар. И започваше да става твърде сложна…

 

 

Лукас спря за момент да смени диска в уредбата — извади Big Time на Том Уейт и го смени с African Sanctus на Дейвид Фаншоу. След малко остави шаблона на масата и се вторачи в стената зад бюрото. Нарочно не бе залепил нищо там — да може да стои вторачен в нея.

Бекър бе интересен. Лукас усещаше как любопитството му расте и го наблюдаваше със загрижеността на цветар, загледан в ново цвете, без да смее да се надява, че нещо ще излезе от него. Бе виждал депресията у други ченгета, но винаги се бе отнасял скептично към подобни неща. Скептично, не повече. Депресията — много неподходяща дума за онова, което му се бе случило — бе толкова осезаема, че той бе започнал да я оприличава на някакъв непознат звяр, промъкващ се към него в тъмнината.

Лукас седеше сам в нощта, вторачил поглед в стената си, и сладникавият мирис на цветята от погребението на Стефани отново като че ли изпълни ноздрите му — тихата студенина на Дома, монотонното мрънкане на свещеника… всички, които са обичали тази жена Стефани

— По дяволите!

Трябваше да се съсредоточи върху играта, но не можеше. Той се изправи и безпомощно се огледа под звуците на Sanctus. Погледът му попадна на един кафяв плик. Фотокопията на протоколите, които Слоун му бе направил, а той бе оставил на бюрото. Лукас го взе, извади листовете от плика и набързо ги прегледа. Безкрайни подробности. Никой не е знаел кое ще се окаже полезно, затова са събрали всичко. Зачете се и след малко се накани да хвърли страниците обратно на бюрото, когато погледът му попадна на едно изречение. „Сифонът беше в такова състояние, сякаш някой нарочно го е чистил.“

Спалнята и банята до нея са били педантично изчистени, явно от любовника, за да няма отпечатъци от пръсти. Това показваше необичайно здрави нерви. Но сифонът? Това бе нещо съвсем друго. Лукас претърси целия протокол за следи по леглото на Стефани Бекър, но не намери нищо. Документът, издаден от лабораторията, бе подписан от Робърт Келстром.

Лукас се разрови из бюрото, извади телефонния указател на полицията, намери номера на човека от лабораторията и го набра. Келстром трябваше да стане от леглото, за да вдигне.

— В протокола не се казва нищо за косми по леглото…

— Защото нямаше — отвърна Келстром.

— Хич?

— Нито един. Чаршафите бяха чисти. Изглеждаха така, сякаш току-що са ги извадили от пералнята.

— Да, но в доклада пише, че Стефани Бекър току-що е имала сексуален контакт.

— Не и на тия чаршафи — кратко отвърна Келстром.

 

 

Лукас приключи с четенето на протокола и погледна часовника — 22:00. Върна се в спалнята, облече си риза с дълги ръкави, нахлузи дънките и ботушите, после преметна раменния кобур с новия 45-калибров „Смит и Уесън“ и накрая си сложи коженото яке.

Дните бяха хубави, но нощите все още бяха неприятни заради режещите нокти на отиващата си зима. Дори и лошите предпочитаха да си стоят у дома.

Изкара поршето от гаража, изчака на алеята вратата на гаража да се затвори плътно, после се насочи на север по булевард „Мисисипи“. На Съмит авеню помисли малко, после пое към Критън авеню и накрая по I-94 — към Сейнт Пол и източния край на града. На паркинга, в чийто западен край имаше голям супермаркет, бяха спрели три полицейски коли от участъка в Сейнт Пол. Лукас заключи поршето и влезе.

— Божичко, гледай какво ни довлече тая шибана котка — обади се най-възрастното ченге.

Беше як мъж на малко под петдесетте, с побеляващи мустаци и очила в златни рамки. Бе седнал в едно от сепаретата заедно с още три ченгета. В съседното се бяха настанили още две, свели глави над чаши с кафе.

— Помислих си, че няма да е зле да ви дам малко акъл, момчета, затова си вдигнах задника и дойдох чак дотук.

В средата на залата имаше кръгъл бар, заобиколен с въртящи се табуретки. Лукас седна на една от тях и я завъртя към заетите от ченгетата сепарета.

— Много сме ти задължени за загрижеността — каза полицаят с мустаците.

Останалите три ченгета бяха набити мъже на средна възраст, а четвъртото — на около двадесет и пет, строен, със сини очи с ясно изразени розови ъгълчета. Тримата по-възрастни полицаи пиеха кафе. Младият дъвчеше сандвич с някакъв салам.

— Тоя да не е ченге? — попита той, повдигнал сандвича към устата си и вперил поглед в якето на Лукас. — Май носи…

— Благодаря ти, Шерлок — обади се един от по-възрастните. После кимна към Лукас и продължи: — Детектив Лукас Дейвънпорт, от полицейското в Минеаполис, лейтенант.

— Кара порше със сто километра в час по Критън авеню в пиковия час — каза един от полицаите и се ухили на Лукас над ръба на чашата си.

— Глупости — възрази Лукас. — Спазвам стриктно всички закони за движението по пътищата и улиците на Сейнт Пол.

— Моля да извините пръднята ми на възмущение — каза сериозно пътното ченге. — Поршето, което хванах на радара в петък около пет и половина, сигурно е било нечие друго.

Лукас се ухили:

— Вероятно нещо сте ме стреснали.

— Сигурно… Ти по работа ли тука или?…

— Търся Попи Уайт — заяви Лукас.

— Попи? — Трите ченгета се спогледаха и едното каза: — Снощи видях колата му, а и няколко нощи преди това, пред „Брубекс“. Червен олдс от миналата година. Ако не е там, Брубек сигурно ще знае къде е.

Лукас побъбри още няколко минути с ченгетата, после се изхлузи от табуретката и каза:

— Благодаря за информацията.

— Хей, Дейвънпорт, ако ще го трепеш тоя кучи син, изчакай поне да ни свърши смяната, а?

 

 

Под неоновата реклама на боулинг залата „Брубекс“ беше паркиран червен олдс. Лукас влезе вътре и огледа пистите. Само две от тях бяха заети. Трима мъже седяха на бара, но никой от тях не беше Попи. Барманът бе с хартиена шапка и клечка за зъби в устата и когато Лукас влезе, му кимна.

— Търся Попи.

— Тука е някъде… може да е отскочил до тоалетната.

Лукас отиде до мъжката тоалетна, надникна вътре, забеляза двата ботуша, виждащи се под вратата на една от кабинките, и подвикна:

— Попи?

— Да?

— Лукас Дейвънпорт съм. Чакам те на бара.

— По-добре в сепаре.

Лукас си взе бира, седна в едно от сепаретата срещу бара и минута след това Попи излезе, вдигнал мокри ръце пред себе си.

— Вземи да сложиш малко тоалетна хартия там — кимна той на бармана към тоалетната.

Човекът му подаде пачка салфетки. Попи си избърса ръцете, взе си бира и се приближи към Лукас. Беше доста едър мъж на около петдесет и пет години, облечен в дънки, черна тениска и кожено яке. Късата му металносива коса бе подстригана в прическа „канадска ливада“. Много добър монтьор, с помощта на отвертка и два-три гаечни ключа можеше да разглоби откраднато порше за броени минути и да го подготви за продан на резервни части.

— Какво има? — попита той, сядайки срещу Лукас. — Да не ти трябва стартер?

— Не. Търся човек с нови пари. Някой, който завчера е извършил поръчково убийство в Минеаполис.

Попи поклати глава:

— Знам за какво става въпрос, обаче не съм чул даже и шепот. Наркобоклуците са се изпотили, защото във вестниците пише, че може да е извършено от такъв, и сега ги е страх някой от тях да не пострада.

— Обаче не си чул нищо?

— Нищо, човече. Ако на някого са платили, то той не е от тази част на града… А сигурен ли си, че е бял? Щото с цветните напоследък нещо се нямам.

Той търсеше бял мъж. Такова беше положението: белите наемаха бели, черните — черни. Равнопоставеност при расите дори и когато става въпрос за убийство. Освен това имаше и друго. Ако в този квартал се мернеше чернокож, веднага щеше да бъде забелязан.

Лукас остави Попи в боулинг залата, насочи се на запад към Минеаполис, отби се в един гей бар на Хенепин авеню, после в още две заведения на Лейк Стрийт и накрая, все още ненаучил нищо ново, събуди един търговец на крадени вещи, който живееше в тихия крайградски квартал Уейзата.

— Не знам, Дейвънпорт, може просто да е случаен човек — каза му той. — Пречуква жената, духва към Юта и похарчва парите за ранчо.

Седяха на остъклена веранда, гледаща към езерце с лилии. Спокойната вода проблясваше на светлината от отсрещната къща и Лукас можеше да долови в средата очертанията на сала, по който бяха накацали гъски, тихо покрякващи в нощта. Посредникът бе седнал в неудобна поза на дивана, пушейки цигара без филтър. Жена му се бе настанила до него, облечена в домашен халат. Косата й бе с ролки за къдрене, а лицето й издаваше едва скрито безпокойство. Бе предложила на Лукас чаша минерална вода, която в момента той въртеше между дланите си.

— Ако бях на твое място — продължи търговецът на крадени вещи, — щях да проверя Орвил Прауд.

— Орвил? — учуди се Лукас. — Мислех, че е на топло… Май беше някъде из Аризона…

— Излязъл е. — Мъжът щипна парченце тютюн от езика си и го перна встрани. — Във всеки случай, от около седмица го гледам да се мотае наоколо.

— И пак ли крои нещо?

Трябваше да знае това. Прауд вече цяла седмица се мотае из града, а той нищо не знае.

— Да, така мисля. Същите стари истории. Изтръсква хората за пари. А го знаеш с какви се събира. Разни шибаняци на мотори, нацисти и какъв ли не измет. Викам му оня ден: „Разправят, че някой май е направил удар, че съпругът е довел непознат да му свърши работата“. А той отвръща: „Не е хубаво да се говори за това, Франк“. И аз спрях да говоря.

— Хм. Знаеш ли къде е?

— Не искам нещо да рикошира върху мен — каза Франк. — Орвил е малко странен тип…

— Нищо няма да рикошира — увери го Лукас.

Франк погледна часовника си.

— Провери стая двеста двадесет и едно в „Лойн“. Може и да намериш нещо.

— Някакви пищови?

— Познаваш Орвил…

— Да, за нещастие… Добре, Франк. Задължен съм ти.

— Радвам се да го чуя… Още ли държиш онова бунгало на север?

— Аха.

— Предстои ми една хубава сделка…

— Не си насилвай късмета — каза Лукас.

— Хей, лейтенант… — ухили се Франк.

 

 

Цялото име на „Лойн“ беше „Ричард Кьор де Лойн — ресторант и мотел“ и се намираше на ивицата срещу международното летище на Минеаполис „Сейнт Пол“. Щом отвори преди време, заведението отначало започна да губи, но после го купи някакъв по-оправен управител от Маями Бийч. След това започнаха да го наричат или „Дик“, или „Лойн“, но постепенно се наложи второто. Според хората, разбиращи от такива работи, в името „Лойн“ имало повече изисканост и класа. В ресторанта, а от време на време и в мотела горе, се събираха предимно по-елитни комарджии, по-отракани наркопласьори, по-хубави курви и по-непретенциозните играчи от местния „Вайкинг“.

Барът бе издържан в червено кадифе и тъмна дървена ламперия с овални огледала. Във фоайето имаше две препарирани лисици, сложени на специални поставки от двете страни на много лоша репродукция на „Момчето в синьо“[1]. Горе стаите имаха водни легла и местна кабелна мрежа, по която безплатно пускаха порно.

Лукас мина през фоайето и кимна на момичето зад рецепцията, което му се усмихна, сякаш си спомни, че е регистриран. Той се устреми по стъпалата към единствения коридор, вървящ по цялата дължина на мотела. Стая 221 беше последната вляво. Застана пред вратата, ослуша се, после извади четиридесет и петака от кобура на рамото си и го пъхна в колана на кръста си. Почука на вратата и се отдръпна назад, за да го виждат през шпионката. Стъкленото й око за миг потъмня, после отвътре се чу глас:

— Кой е?

— Лукас Дейвънпорт. Може ли да говоря с Орвил?

— Тук няма никакъв Орвил.

— Съобщете му.

Окото се отдръпна от шпионката. Мина цяла минута. После шпионката отново потъмня и друг глас попита:

— Сам ли си?

— Аха. Няма проблеми.

Орвил Прауд отвори вратата и огледа коридора.

— Няма проблеми, нали? — попита той.

— Искам да поговорим — каза Лукас, надничайки през рамото на Орвил.

Стая 221 всъщност бе малък апартамент без нито едно легло. Около осмоъгълната маса седяха седмина мъже, замръзнали в различни пози с карти в ръце, отправили стреснати погледи към Лукас, мъчейки се да го преценят. По масата нямаше чипове — само пепелници и бутилки минерална вода, а някои от тях си ги бяха сложили на пода до краката. Зад тях, полуседнал на радиатора, се виждаше нисък мъж с рядка щръкнала брадица, очила в позлатени рамки и дълго почти до коленете кожено яке. Приличаше на Ленин и Лукас го познаваше. Ралф Нейтън. Детективът отпусна ръка така, че дланта му да е само на десетина сантиметра от ръкохватката на четиридесет и петака.

— Някой път ще ти смачкат шибания задник — каза с безразличие Орвил. Излезе навън в коридора и затвори вратата зад себе си. — Какво искаш?

— Искам да разбера дали не си чул нещо за удар. По една жена от Минеаполис. Убита е от бой и се говори, че за това е платил мъжът й. Вестниците го раздуват.

Смръщил вежди, Орвил поклати глава. Нямаше нужда да му се подсказва.

— Чух май за т’ва, но не знам нищо. Искам да кажа, щях да разбера, ако имаше нещо. Разтърсил съм се наоколо за мангизи, мъча се да се върна в бизнеса и се обаждам на всички, дето ги познавам. Думичка не съм чул, човече.

— Никой не е забогатял изведнъж, никой не си е купил кола?…

Прауд отново поклати глава:

— Нищичко бе, човек. Тери Милър се натъкна на цял товар цветни телевизори „Панасоник“ от гарата, но това горе-долу е всичко.

— Сигурен ли си?

— Човече, вече трета седмица кръстосвам целия град, из метрото, говоря с кого ли не. Само това правя. Няма абсолютно нищо.

— Добре — каза обезкуражен Лукас. — Как беше в Аризона?

Орвил поклати глава за трети път:

— Ню Мексико. Хич не ти трябва да ходиш в Ню Мексико, човече. Там е… примитивна работа.

— Съжалявам.

— Така е…

— Обаждай се, не ме забравяй. Имаш ли телефона ми?

Прауд кимна, бръкна в джоба си и извади визитна картичка с деветцифров телефонен номер, разделен на групички от по четири, три и две цифри, като на карта за социална осигуровка. После я подаде на Лукас с думите:

— Набираш последните седем цифри в обратен ред. Това е пейджърът ми. Друг път, като искаш да ме видиш, първо позвъни, става ли? Не ми идвай да ми тропаш на вратата.

— Добре. Аз също искам да ти дам един съвет, Орвил — каза Лукас, отдръпвайки се назад. — Бягай от Ралф. Той е откачалка и непрекъснато търси кого да убие. Носи си бейзболна бухалка или нещо такова. А ако се влачиш с него, скоро ще му правиш някъде компания на топло с присъда за убийство. Гарантирам ти го.

— Разбрах — отвърна Прауд, но по вида му личеше, че не е.

Завърнал се на паркинга, Лукас се облегна на покрива на колата и се замисли. Задънени улици навсякъде.

Ще не ще, Даниъл трябваше да се обърне към телевизията.

Бележки

[1] Картина от английския художник Томас Гейнсбъро (1727–1788). — Б.пр.