Джон Сандфорд
Очите на жертвата (32)

32.

Лукас седеше пред кабинета на Даниъл, на два метра от бюрото на секретарката. Жената на няколко пъти се бе опитала да го заговори, но той не отвръщаше и тя се отказа. И когато накрая интеркомът бръмна, тя само кимна към вратата на кабинета и Лукас влезе.

— Заповядай — посрещна го Даниъл.

Гласът му бе официален, кабинетът — не. По цялото бюро бяха пръснати в безпорядък листове и бланки от всякакъв формат, курсорът на компютъра мигаше по средата на екрана, въздухът тежеше от мириса на пура. Шефът му посочи с жест креслото отпред.

— Ега ти и шибаната седмица… Ти как си?

— Скапан — отвърна Лукас. — Познавахме се с Каси едва от седмица… и едва ли щяхме да изкараме дълго, но… мамка му! Помагаше ми да се държа на повърхността. Чувствах се почти като човек.

— Какво, да не би пак да те обзема онова? — запита го с участие и загриженост Даниъл.

— Господи, дано не ме пипне пак! — промърмори детективът и прокара длан през лицето си.

Беше изнурен. След като приключиха с формалностите по ареста, той се бе прибрал у дома, бе се проснал като утрепан на леглото и бе проспал цялата нощ и част от следващия ден, докато накрая обаждането на Даниъл не го бе изтръгнало от съня.

— Каквото и да е, само не това — добави той уморено.

— Ъхъм. — Даниъл взе изгасналата пура от пепелника и я затъркаля между пръстите си. — Чу ли за телефонния секретар?

— Не, зарязах всичко веднага и…

— Един от оперативните работници… познаваш ли Андре?

— Аха.

— Андре обискирал кабинета на Бекър, една от секретарките дошла и му казала, че е виждала доктора да излиза от съседния кабинет. Мислела, че полива цветята на съседа си, който бил командирован в Европа. Както и да е, Андре вдигнал телефона, свързал се с тоя мъж в Европа, получил съгласието му и претърсил кабинета. В едно от чекмеджетата видял телефонния секретар и се опитал да го включи. Андре натиснал бутона, но лентата не тръгнала. Била превъртяна. Но като го натиснал втори път, касетата тръгнала и оттам прозвучало съобщение от Друз до Бекър, в което той му казал, че работата е готова… Свързахме се с телефонната компания, проверихме и разбрахме, че обаждането е било направено половин час след убийството на жената в Мейпълууд. След това има още едно съобщение, но то вече е на Бекър.

— Значи двамата са били свързани — каза Лукас.

— Да. Има и още някои неща.

— А Любовника? — попита Дейвънпорт.

— Наредих на Шиърсън да остави оня психолог на мира. Анди е убеден, че е той, но явно никога няма да узнаем дали е истина. Ако, разбира се, сам не дойде и не ни каже.

Даниъл въртеше пурата между дланите си с нещастен вид.

— Какво има сега? — отново запита Лукас.

— Мамка му! — Куентин перна пурата от едната си длан, тя отлетя към стената, отскочи от черно-бялото лице на Робърт Кенеди и падна на пода.

— Хайде, изплюй камъчето! — подкани го детективът.

Даниъл врътна стола към прозореца и се загледа навън. Пролетта определено настъпваше и дните бавно се удължаваха до лятото. Навън ярко грееше слънце, макар температурите през нощта да падаха до един-два градуса.

— Лукас… Мамка му! Набил си Бекър. Шибаното му лице… А помниш ли онова скапано хлапе, сводника… Уиткоум? Шибаният му адвокат се обадил на Вътрешния отдел. Родителите на Уиткоум не вярват нито дума на това, че маминото им синче е било сводник. Според тях малкото им момченце е попаднало на звяр, а не на полицай. Пенят се за съд…

— И друг път сме се оправяли — подсказа Лукас.

— Но не по този начин. Ти биеш. Тия хора… По дяволите, те нямат кой знае какъв шанс.

— Уиткоум е отвратителен насилник — каза отчетливо Дейвънпорт, навеждайки се напред. — Неговият адвокат виждал ли е обезобразеното от него момиче?

— Да, да. Уиткоум е престъпник… обаче ти не си. На това отгоре се носят слухове как си влязъл в апартамента на Друз. Твърде много хора знаят това. Ако се опиташ да го опровергаеш при едно евентуално разследване, ще се оцапаш. Освен това има и още.

— И какво е то?

— Обадил се някакъв тип от Канал Осем и подал официално оплакване срещу теб, че фаворизираш една от репортерките на TV3. Не е кой знае какво, обаче Барлоу се е заял и го класифицира като „издаване на следствена тайна“.

— Спокойно можеш да отбиеш това — каза Лукас.

— Да. Това. Или което и да е от останалите поотделно. Обаче всички наведнъж…

— Карай на въпроса — прекъсна го детективът. — Какво искаш да ми кажеш?

Даниъл въздъхна, врътна стола обратно, стана и подпирайки се на бюрото с длани, се наведе напред.

— Не мога, мамка му, да те отърва — произнесе той ясно.

— Не можеш да ме спасиш — повтори Лукас тихо, почти замислено.

— Ще те разпънат на кръст — продължи Даниъл, без да променя позата си. — Вътрешните и един-двама от общинските съветници… И аз не мога да направя нищо. Като им казах, че може би имаш проблеми от психически характер, те скочила до тавана. „Тъпанарщини — викат. — Ако е откачил, махай го от улицата.“ Освен това си убил и няколко типа. Чете ли онази уводна статия в Пайъниър Прес? Нашият сериен убиец…

— Боже господи! — прошепна Лукас, после бавно се изправи и обиколи кабинета. Спря пред черно-белите снимки, взря се в образите на политиците, хвърли поглед и на цветния календар с пейзажи на сезоните. — Свършен ли съм?

— Може би ще успееш да се пребориш, но битката ще е отвратителна — отвърна Даниъл. — Ще те питат за незаконното нахлуване в апартамента, за побоя над Уиткоум и Бекър… И като си помисли човек как изглеждаше лицето на доктора и на какво прилича сега… Господи, истински Франкенщайн… И на всичко отгоре не правиш нищо, за да си спечелиш популярност.

— Имам някои хора от пресата…

— Ще се нахвърлят отгоре ти като лешояди — възрази Даниъл. — Нищо не доставя по-голямо удоволствие на редакторите от това да видят как някой го изритват от работа.

— Имам приятели…

— Разбира се. Аз съм един от тях. Ще свидетелствам в твоя полза… но както вече съм ти казвал… аз съм политик, знам какво говоря… не мога да ти отърва задника. Като приятел, ще ти кажа следното… Ако си подадеш оставката, мога да спра всичко. Правя късо и всичко изгаря. Излизаш чист. Ако решиш да се бориш, с теб съм, но…

— Няма да излезе нищо, така ли?

— Така.

Лукас отново обърна невиждащ поглед към календара, после кимна и се извърна към шефа си.

— Знаех си, че идва и моят край — промълви той. — В твърде много лайна се набърках. Само дето ми се искаше…

— Какво?

— Щеше ми се да го бях пречукал… Бекър. Мамка му и…

— Не говори така. На никого не го казвай — насочи пръст Даниъл към него. — Ще ти донесе само неприятности.

— Кога да изчезвам?

Куентин наклони глава.

— Скоро. Например веднага.

— Имаш ли наша бланка? — попита го Лукас.

Наведе се над бюрото и написа две кратки и ясни изречения.

Моля, приемете оставката ми от Полицейско управление — Минеаполис. Работата тук ми харесва, но е време да обърна внимание и на други интереси.

— Двадесет шибани години — промърмори той, слагайки точка.

— Съжалявам — каза Даниъл и отново завъртя стола към прозореца. — Пенсията ти ще идва тук, разбира се, ако…

— Да ти пикая на пенсията!

Лукас погледна ръката си и откри, че в нея държи квадратен розов лист, който се оказа фактура от магазин за автомобилни гуми. На гърба й имаше списък и най-отгоре бе написана думата „Любовник“. Той я смачка в юмрука си, направи я на топка и я хвърли към голямото кошче зад бюрото на Даниъл. Не уцели. Топката отскочи от ръба на кошчето и под погледите на двамата се търкулна на килима.

— Писах утрешна дата — продължи Лукас, загледан все още в топката хартия, после вдигна глава към Даниъл. — Имам да довърша някои официални работи. Трябва да прехвърля някои от моите неща на Дел.

— Добре. Дел… Знам, че и той е друснал два-три юмрука на Бекър, но пък преди това е чист.

— Да. Ако има някакъв проблем, ако ония от Вътрешния нещо го напънат, кажи му да ми звънне. Ще поема жегата върху себе си.

— Няма да стане нужда. Както ти казах, ще успея да се оправя, ако теб те няма тук да ги дразниш. Но мисля, че мога да направя още нещо. Да ти приема оставката и да те сложа в резерва.

— В резерва? Това пък какво означава?

Даниъл разпери ръце безпомощно.

— В момента — нищо. Но ако излезеш чист и след това оставим нещата да поутихнат, може би ще успеем да те върнем… Ако не на пълен работен ден, то поне като консултант или нещо от този род…

— Шибана работа! — отвърна Лукас, погледна към Куентин и продължи: — Можеш да направиш и нещо повече… но не можеш, нали?

Даниъл се извърна към него с несигурно изражение.

— Какво?

— Може да ме няма тук, но бих могъл… — Той спря, погледа шефа си няколко секунди, после поклати глава и добави: — Махам се.

Даниъл, все още объркан, каза като в скоропоговорка:

— Направи нещо, Лукас. Ти си един от най-умните пичове, които съм виждал. Запиши се да следваш право. Ще станеш страхотен прокурор. Имаш пари, разходи се по света, дявол да го вземе! Никога не си ходил в оная шибана Европа…

 

 

На излизане Лукас се спря на вратата, обърна се към изправения зад бюрото Даниъл, гледа го три-четири секунди, после отвори уста да каже нещо, но се отказа, поклати глава и излезе, затваряйки тихо вратата.

От кабинета на шефа отиде право в отдела за веществени доказателства, подписа бележката, която му поднесоха, взе кашона на Бекър и се разрови из съдържанието му. Всички веществени доказателства бяха там: гипсовите отливки на отпечатъците от местопрестъплението в Уисконсин; парчетата от бутилката, с която бе убита Стефани Бекър; чукът, послужил за убийството на Армистед; бележките от Любовника.

Знаеше добре, че с помощта на специална лента експертите бяха запазили и отпечатъците от краката на Любовника, снети от спалнята на Стефани. Бяха ги сложили в малки найлонови торбички. Сега торбичките ги нямаше.

След като върна кашона и отново се разписа, Лукас отиде до кабинета си, взе си якето, заключи и излезе на улицата.

Къде да върви? Изчака мисълта за пистолетите отново да се появи в главата му… долу, в мазето. Проблясваха матово… нали така беше… като флуоресциращ магнит, протегнал невидимите си пипала към него.

— Нищо друго не ти остава, шибаняк такъв! — каза си той на глас и тръгна към ъгъла.

 

 

— Хей, Дейвънпорт! — На входа бе застанало униформено ченге. — Търсят те.

— Вече не работя тук — подвикна Лукас, полуобърнат.

— Този, дето те търси, също — отвърна ченгето и отвори вратата.

Сара, в розова рокличка и с бели обувчици, излезе отвътре с объркано изражение, което веднага се превърна в щастлива усмивка, като го видя. В едната си ръка държеше биберон, махна с нея и издаде някакъв гъргорещ звук. Веднага зад нея се появи и Дженифър — лицето й бе леко поруменяло, което май се дължеше на смущение. Цялата сцена се стори на Лукас толкова измислена, че го накара да избухне в смях.

— Ела при мен, моето момиче — клекна той и плесна с ръце.

Лицето на Сара стана сериозно, тя се затича и с пълна скорост влетя в протегнатите му ръце.

— Ето че започнахме да говорим — каза Дженифър и побърза да добави: — Ако не е късно.

Лукас подметна дъщеря си във въздуха и отвърна:

— Не е.

— В състоянието, в което беше онази вечер…

— Бях се побъркал — прекъсна я той. — Знаеш за…

— Слоун дочул някакви слухове и ми се обади — обясни Дженифър, мушна пръст в коремчето на детето и то, обвило ръце около врата на Лукас, се извърна и я озари с щастлива усмивка. — Мисля да я направим телевизионна звезда. Учих я как да влиза, а тя го направи много по-естествено… Даже репликите не си забрави.

— Умно хлапе.

— Кога ще поговорим?

Лукас огледа улицата и в двете посоки.

— Днес не искам да правя нищо. Искам просто да седна някъде и да се чувствам добре. Ей там има една нова игра…

— Сара никога не е ходила.

— Искаш ли да видиш истинска игра, моето момиче? Не са кукли, ама какво толкова…

Той вдигна Сара и я намести на врата си. Детето го обкрачи, посегна да го хване за ушите, но вместо това навря биберона в едното.

 

 

Когато Лукас си тръгна, Даниъл подреди бюрото си, сортира листовете по него, сложи ги на мястото им, изключи компютъра и направи последна обиколка на кабинета, спирайки се пред политиците. Трудно е да се вземат решения. Трудно.

— Исусе Христе! — промълви тихо на глас.

Усещаше бесните, но вече забавящи темпото удари на сърцето си, бавно отдръпващия се адреналин, избледняващия страх. Но вече всичко бе свършило.

Той се обърна, видя розовото топче хартия на килима, наведе се и го взе с намерението да го хвърли в кошчето, но забеляза написаното на него с химикалка и се спря. Седна зад бюрото, разгъна топчето и го оглади с ръка.

С ясния почерк на Дейвънпорт, под думата „Любовник“ най-отгоре, бе написано следното:

Едър, рус, с оредяваща коса. Прилича на Филип Джордж.

Не може да се покаже, не може дори да преговаря: ченге.

Нито един косъм нито в сифона, нито на чаршафите: ченге.

Обади ми се през диспечерната, по неподслушвана линия: ченге.

Изключителни мерки да прикрие гласа си: познава ме.

Работил е със С. Бекър при гражданските й проучвания за работата на полицията.

Знаел е, че убиецът е Друз.

Не се е обадил след обявата във вестника и показването на снимките по телевизията: вече е знаел, че Друз е мъртъв и че именно той е убиецът на С. Бекър.

Имал е рисунка с цветя на Редон на календар; същия го има и в Института по изкуствата, а за ноември месец илюстрацията е циклопът; сменил го е с календар с пейзажи на сезоните.

Назначава некадърник да търси фалшивия Любовник.

Отдолу имаше малко празно пространство, после, вече с по-разкривен почерк, бе надраскано още едно изречение:

Трябва да се отърве от мен: ето откъде идва разследването на Вътрешния…

— Исусе Христе! — отново промълви на себе си Даниъл.

Вдигна глава и отправи поглед към календара с пейзажите, увиснал на стената между любимите му политици — всички бяха вперили погледи в него и в омачканата хартия на бюрото му. Зашеметен, той стана, отправи се с несигурни стъпки към прозореца и погледна към улицата навън. Дейвънпорт тъкмо подхвърляше момиченцето във въздуха.

Той е знаел.

Искаше да изхвърчи от кабинета и да го догони. Да му каже, че съжалява.

Не можеше да го направи. Вместо това, се върна на бюрото и оброни глава на дланите си, потънал в размисъл. Не можеше да плаче, откакто бе малък.

Как ми се иска понякога да можех, каза си Любовника.