Джон Сандфорд
Очите на жертвата (11)

11.

Бекър вървеше напред-назад по килима, обикаляше около дивана в стил рококо и гледаше репортаж от пресконференцията по обедните новини. Беше чул по-кратък репортаж по радиото в колата и бе побързал да се прибере, за да я види и по телевизията. По-голямата част от пресконференцията бяха пълни глупости — полицията не знаеше абсолютно нищо. Обаче апелът към любовника на Стефани можеше да се окаже опасен.

— Според нас мъжът, който се е обадил на 911, казва истината — говореше ченгето — Лестър, в микрофоните. Потеше се в светлината на прожекторите и бършеше чело с прилежно сгъната бяла кърпичка. — Вярваме, че е невинен за убийството на госпожа Бекър, особено в светлината на това второ убийство. И след консултация с областния прокурор постигнахме споразумение, че ако приятелят на госпожа Бекър реши да помогне, област Хенепин е готова да обсъди с него възможността за имунитет срещу съдебно преследване, ако, разбира се, няма нищо общо с убийството.

Лестър продължаваше да говори, но Бекър вече не го слушаше. Крачеше из хола, гризеше си ноктите и плюеше изгризаното на пода.

Полицията бе плъзнала из целия квартал. Ченгетата изобщо не се криеха. Всъщност дори се държаха нагло. Идиотското ченге — братовчедът на Стефани, наркоманът — ходеше от врата на врата и събираше информация. Това го ядосваше, но трябваше да запази яда си за друго време. В момента имаше други проблеми.

Любовника — бяха го нарекли по телевизията. Кой беше? Кой беше той? Някой с възможности за лесен контакт със Стефани. Бе се побъркал от мисли по този проблем.

Тоя скапаняк Друз, помисли си. Не можа да го намери на някоя от снимките. А трябваше да е там, някъде из купчините в кутиите. Стефани снимаше всеки, не оставяше хората на мира, вреше се навсякъде с шибания си апарат, тикаше го в лицата на всички и щракаше ли, щракаше. Имаше кутии, кашони, сандъци, пълни със снимки… И все разни месести скандинавски физиономии.

Да не би Друз да бърка нещо? Възможно бе, но — призна с неудоволствие пред себе си Бекър — вероятно не грешеше. Нито веднъж по лицето му не се изписа несигурност. Не се двоумеше. Просто взимаше снимката, изучаваше я внимателно и казваше „не“.

— Кучка! — викна невъздържано Бекър в къщата на Стефани. — С кого си се чукала, кучко?

Отново погледна към телевизора, където Лестър продължаваше да се лигави пред камерите. Обхвана го гняв: та това не беше честно, те бяха десетки, стотици, а той можеше да разчита само на себе си и на Друз. А Карло не биваше дори и да се появява, защото ако оня го познаеше преди него…

— Кучка! — изсъска отново със злоба и побеснял от гняв, се разтропа из коридора, изхвърча по стълбите и влетя в спалнята.

Заедно с ключовете му и купчинка дребни монети, табакерата бе на нощното шкафче. Той я взе, отвори я, метна в устата си два амфетамина и затвори очи в очакване на Красотата.

Ето я! Леглото се раздвижи заедно с него, стопи се, гардеробът зина като уста, като пещера, като топло кътче, в което да се сгуши. Дрехите му… те го стягаха, душеха го и той размаха панически ръце. Бе го усещал и друг път — яката на ризата го стиска за шията, ръкавите стържат ръцете му като шкурка, стискат го… С усилие потисна паниката, съблече стягащата го като боа риза, изрита панталоните, изхлузи бельото и ги разхвърля из стаята. Гардеробът го помами, той се свлече на четири крака и пропълзя вътре. Топлина и сигурност… сред миризмата на кожени обувки… ех, че приятно.

Стоя така минута, пет минути, оставил медикаментът да бушува във вените му, киселината — в мозъка му. Огън, помисли си. Трябваше му огън. Мисълта му дойде изведнъж и той изхвръкна от гардероба все още на четири крака, внезапно уплашен. Пропълзя до малкото шкафче, протегна ръка, напипа кибрита и бързо се върна в гардероба с широко отворени очи… нищо друго… В полутъмния гардероб драсна клечка кибрит и впери жадни очи в пламъка.

Няма нищо страшно. Вече има огън. Гневът му нарасна и помрачня. Кучка! Лицето й проблесна и се стопи. В пръстите му пламна болка и той изведнъж отново бе на тъмно. Клечката бе изгоряла. Драсна втора. Кучка! Пред очите му изплува легло, не тяхното легло, някакви странни тапети с цветя… къде беше това? Хотелът в Ню Йорк. Сред пеещата из кръвта му киселина, Бекър се видя как излиза от банята чисто гол, усукан с кърпа, Стефани говори по телефона… Отново болка в пръстите. Тъмнина. Той пусна клечката, запали трета. Кучка! Влизам в банята да си взема един душ, когато излизам, тя вече говори по телефона с бояджията си ли, с кой там…

Съзнанието му се разтягаше и късаше, разтягаше и късаше, охладено, замразено. Болка. Тъмнина. Още една клечка. Той избърса слюнката, стекла се по брадата му, и впери втренчен поглед в пламъка. Болка. Тъмнина. Бекър изпълзя от гардероба — първата вълна бе отминала, оставяйки го със силата на айсберг, на ледник…

И отговорът беше там, в киселинния проблясък за Ню Йорк. Той се изправи с внезапно охладено съзнание, работещо като часовник. Болка в пръстите.

— Да не би да съм глупав?

Излезе от спалнята гол, но неосъзнаващ го, влезе в кабинета и седна зад огромното дъбово бюро. Отвори голямо чекмедже и извади сива пластмасова кутия. На залепената на капака лепенка пишеше: „Сметки — платени, текущи“.

— Ню Йорк, януари… — промърмори той, изсипа кутията на бюрото и се разрови из купчините хартия, бележки и квитанции от платени сметки. След минута отново промърмори: — Аха, ето.

Телефонната сметка. Не беше се обаждал на никого, а в сметката бяха отбелязани шест разговора. От Ню Йорк до Минеаполис. Четири от тях до вътрешен телефон в университета. Номерът не му беше познат…

Съзнание като лед. Вече бе обуздал киселината и се носеше на нея. Той вдигна пръст и набра номера от телефона на бюрото. След няколко секунди му отговори бодър женски глас:

— Кабинетът на професор Джордж, с какво мога да ви помогна?

Бекър пусна слушалката на вилката и жегата изведнъж с адско съскане започна да гони леда от главата му.

— Филип Джордж — изхъхри той. — Филип Джордж…

Имаше още много работа, но дрогата вече отново го бе свалила и той остана на креслото още половин час, люлеейки се напред-назад зад бюрото. Времето не означаваше нищо в прегръдките на киселината.

Болка. Той вдигна ръка пред очите си. На връхчето на показалеца му се надигаше внушителен мехур. Целият пръст представляваше обгорена и почерняла кожа. Как се бе изгорил? Да не би да е имало пожар?

Той отиде в кухнята, проби мехура с една игла, намаза и показалеца, и палеца с дезинфектант и покри обгорелите места с анкерпласт. Мистерия… И Филип Джордж.

Бекър зашляпа с босите си крака към библиотеката и затърси книгата. Не. Не. А къде? Може да е изхвърлена, може да е в мазето, може да е… А, ето я. Преподаватели и персонал, Университет на Минесота.

Той я запрелиства, по едно време собственото му лице се мерна между страниците, но продължи, докато накрая се закова върху лицето на Филип Джордж. Учтив. Леко глуповат, готов да услужи, помисли си. Едър. Рус. Месест. Как е могла? Болката отново го ухапа в ръката и той пак я вдигна пред очите си. Как?…

 

 

— Карло?

— По дяволите, помислих, че… — Друз бе шокиран.

— Съжалявам, но това е абсолютно спешно.

— Гледа ли телевизия? — попита го Друз.

— Да. На никого даже не му идва наум за теб. Все още. Точно затова ти се обаждам. Намерих нашия човек.

— Кой? — попита объркано Карло.

— Един преподавател по право. Филип Джордж. Трябва да действаме… видял си репортажа по телевизията.

— Да, да, къде си сега? — запита го нетърпеливо Друз. — Добре ли си?

— На една пресечка от теб, в супера — отвърна Бекър. Обаждаше се от телефонен автомат до щанда за вестници и една клиентка се бе насочила към него със списък за пазаруване в ръка. Вероятно щеше да иска да ползва телефона. — Проверявах сто пъти. Подир мен няма никой. Гарантирам. За всеки случай обаче ще изляза през задния вход. Ще бъда при теб минута след като затворя. Натисни копчето и ме пусни.

— Човече, ако някой те види…

— Знам, но съм си сложил шапка, яке и тъмни очила и преди да вляза, ще проверя дали във фоайето няма някой. Ако си готов да натиснеш копчето… Ще се кача по стълбите. Остави вратата отворена.

— Добре. Щом си сигурен…

— Сигурен съм, но искам да чуя и от теб: „Да, той е“.

Бекър затвори и се огледа. Дали го следяха? Не бе сигурен, но май не. Клиентката вече говореше по телефона и не му обръщаше никакво внимание. Един възрастен мъж тъкмо излизаше от касите с кутия кафе и единствените други хора наоколо бяха служителите в супера.

Бе обиколил целия супермаркет, преди да се обади по телефона. До щанда за млечни продукти имаше указател за изход.

Взе една количка и я забута пред себе си към вътрешността на магазина, внимателно проверявайки останалите клиенти. Ама как да ги познае? Стигнал до отделението за млечни продукти, той спря и изчака да остане сам. После остави количката и мина през летящата врата под указателя за изхода. Озова се в нещо като склад, в който миришеше на изгнил зеленчук. От другата страна се виждаше още една метална летяща врата. Той я бутна и излезе на товарна рампа, след което бързо я прекоси и слезе по стълбите в другия край, без да сваля поглед от вратата, през която току-що се бе измъкнал.

Никой не излезе оттам, никой не надникна. Пет секунди по-късно бе на уличката зад супера. Забързано мина по нея, сви зад ъгъла, повървя още тридесетина метра и вече бе във външното фоайе на блока на Друз. Натисна звънеца, веднага му отвориха и той хлътна във вътрешното фоайе. Асансьорите бяха пред него, стълбището — вдясно от вратата. Прескачайки стъпалата през едно и пътьом оглеждайки се, качи се до апартамента на Друз. Вратата бе открехната и той се вмъкна бързо вътре.

— По дяволите, Майк…

Обикновено лицето на Карло бе непроницаемо като тиква. Сега обаче бе разтревожен — необичайните вертикални бръчици по челото, резултат от операциите, си личаха съвсем ясно. Бе по пуловер, с панталон на райета и го чакаше, пъхнал ръце в джобовете.

— Този ли е? — Бекър тикна в ръцете му снимката на Филип Джордж.

Друз се вгледа в нея, после я отнесе към светлината, замислено издул устни.

— Хм.

— Няма начин да не е той — настоя Бекър. — Описанието съвпада точно. Рус, едър, даже по-едър, отколкото е на снимката. Правена е преди четири-пет години. И на това отгоре наистина го няма на онези снимки, дето ги гледахме. И Стефани му се е обаждала тайно, докато сме били в Ню Йорк.

Най-сетне Друз кимна:

— Може да е той. Много прилича на него. Обаче го видях само за… — Щракна с пръсти. — … за миг.

— Няма начин да не е той — повтори Бекър убедено.

— Да. Да, май наистина е той. Ако му добавим две-три годинки… да. Да.

— Мамка му, Карло! — изкряка Майкъл със светнало лице. Прокара ръка зад врата на Друз и стиснал го в хватката с лакътя, го натисна надолу в нещо като мечешка прегръдка. Карло изпита върховно задоволство от това, че някой е доволен от него. Досега никога не бе имал приятели. — Мамка му, ударихме полицията в земята!

— И какво ще правим сега? — попита Друз и усети, че на лицето му е разцъфнала широка усмивка.

Какво странно чувство — истинска усмивка.

Бекър го освободи от прегръдката си.

— Трябва да си ида и да помисля. Все ще измисля нещо. Довечера, след представлението, мини през моя офис. Дори и да ме следят, няма да са вътре в сградата. Преди да тръгнеш, ми се обади, аз ще сляза и ще те вкарам през една странична врата до товарната рампа. И ако се престориш, че отключваш вратата, на никого няма да му хрумне…

 

 

Филип Джордж.

През целия обратен път Бекър мислеше по въпроса. Трябваше да се доберат до Джордж по възможно най-бързия начин. На влизане в отдела се спря пред бюрото на администраторката.

— Люси, да имаш някакъв график на лекциите?

— Ами, май… — Администраторката отвори едно чекмедже, разгърна папките в него, измъкна една жълта и му я подаде. — Бихте ли ми го върнали, защото ми е единствен екземпляр?

— Разбира се — промърмори разсеяно той, разгръщайки папката.

В ръката му пламна болка, той се спря и я огледа внимателно. Трябваше да я превърже.

— Люси? — Върна се при администраторката. — Имаме ли анкерпласт някъде тук? Изгорих си палеца…

— Ами, май… — Жената бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си и извади кутийка. — Я да видя… Божичко, доктор Бекър, как е станало това?

Той се остави да го превържат, после мина по коридора, влезе в кабинета си и седна зад бюрото. Юридически факултет, Джордж… Хвърли поглед на часовника си. Един и половина. Джордж: Основни правонарушения, MWF 13:10-15:00.

Значи в момента би трябвало да има занятия. Бекър вдигна телефона, свърза се с кабинета на Юридическия факултет и зачурулика на жената, която отговори.

— Фил Джордж? В час? Ясно — каза той, влагайки разочарована нотка в гласа си. — Обажда се един негов приятел от Хамлайн. Ужасно бързам и в момента си тръгвам. Трябваше да се видим с него тия дни и се мъча да го вмъкна в графика си… Знаете ли дали има вечерни занятия до края на седмицата?… Не, наистина не мога да го изчакам, на семинар съм и трябва веднага да тръгвам. Ще продължи до късно, а след това трябва да хващам веднага самолета. Опитах се да звънна на жена му, но никой не ми отговори… Да, да, ще изчакам.

Секретарката от Юридическия факултет остави слушалката на бюрото и Бекър я чу да се отдалечава. Мина минута, после още една и накрая тя се върна.

— Да, утре вечер от седем до десет има упражнения по водене на съдебен процес. Останалите му вечери са свободни.

— Много ви благодаря — изчурулика той отново. — Бяхте много любезна. Как се казвате?… Още веднъж много благодаря, Нанси… А, между другото, къде ще се проведат тези упражнения по съдебен процес?… Добре, още веднъж благодаря.

Той затвори, облегна се назад и допря връхчетата на пръстите си като покрив. Значи Джордж ще работи до късно. Това можеше да се окаже полезно. Каква кола караше? Май бе червеникава, с двойно предаване, някакъв джип. По-късно щеше да мине покрай тях, Джордж живееше на „Проспект Парк“ и колата му вероятно щеше да е на улицата пред къщата им…

 

 

Друз бе сигурен, че Бекър се друса, но не знаеше с какво театралният свят плуваше в море от кокаин, но Бекър като че ли не бе като тях… или пък ако беше, използваше нещо друго. Понякога направо летеше и красивото му лице грееше от някаква вътрешна радост, а друг път бе мрачен, студенокръвен, пресметлив.

Но каквото и да бе, бързо го хващаше и бързо го пускаше. Когато преди малко дойде в болницата, Бекър го посрещна ентусиазирано, а сега беше студен като лед.

— Утре ще работи до късно — говореше той. — Знам, че няма много време, но… Кара червен джип чероки. Сигналночервен. Ще го паркира зад Пийк Хол.

Продължи да обяснява останалите неща и Друз започна да клати глава.

— Щастлив инцидент? Що за тъпотии са това?

— Това е единственият начин — каза Бекър спокойно. — Ако се опитаме да го измъкнем, за да му скроим нещо, може да го изплашим. Особено ако си мисли, че го търсим… Не мога да вдигна телефона и най-спокойно да му кажа да слезе долу да се видим зад ъгъла. Сигурно е малко уплашен… че някой може да разбере кой е, че убиецът може да го търси…

— Просто ми се иска да имаше и някакъв друг начин — мрачно забеляза Карло.

Той се огледа и разбра, че се намират в нещо като лаборатория. Бекър го бе въвел през една странична врата, която обикновено стоеше заключена, двамата бяха минали през някакъв слабо осветен коридор, после той застана пред червена метална врата, отключи я и го бутна вътре. Покрай стените бяха наредени блестящи от чистота метални шкафове, в другия край бе спряна също така блестяща количка, а над главите им грееха цяла батарея лампи, закрепени към огромно осветително тяло. Гласовете им кънтяха и се мятаха от стена към стена като пингпонгови топчета. В стаята беше студено.

— Много… несигурно ми се струва — добави той.

— Чуй ме сега, най-трудно се разследва деяние, извършено спонтанно… между непознати. Също като онази жена, дето си я очистил в Ню Йорк. Ченгетата не могат да открият мотив, не могат да намерят връзка. А ако опиташ да измислиш нещо предварително, остават следи. Обаче ако отидеш там, където е той, все едно случайно, и го направиш…

— Сигурен ли си, че ще е там? — попита Друз.

— Да. Има упражнения. Разиграват съдебен процес, а той играе съдията, затова няма начин да не е там.

— Тъй или иначе, май трябва да се направи — каза Карло и прокара пръсти през косата си. — Господи, никак не ми харесва! Обичам преди това да отрепетирам. При жена ти нямаше никакъв проблем, но сега…

— Това е най-добрият начин, повярвай ми — заговори убедено Бекър. — Отиваш на паркинга и търсиш колата му. Зад сградата. Там е пълно с дървета и храсти, проверил съм, скрито е. Ако паркира там, опитай да се промъкнеш до колата му и изпусни въздуха на някоя гума. Когато излязат всички, студентите ще си тръгнат, а той ще остане да я сменя и тогава идваш ти и…

— Не е зле — призна Друз след кратък размисъл. — Ама, по дяволите, Майк, не мога да се отърва от усещането, че затъваме в блато. Стъпваш с единия крак, той потъва и ти трябва да си помогнеш с другия, но и той затъва и…

— Това е краят и трябва да го направим, как не разбираш? — възкликна Бекър. — За твоята собствена безопасност. Хлопваш го, след това го изхвърляш някъде…

— Това също ме притеснява. Да го изхвърля някъде… Ако просто го фрасна и си ида, кой ще разбере? А аз, не… трябва да го карам бог знае къде… Ами че нали някое ченге може да ме спре и да провери багажника, а и какво ли не още?

Без да изпуска Друз от погледа си, Бекър енергично поклати глава:

— Ако го убием и оставим на мястото му, по очите ще разберат, че е любовникът на Стефани… защото ще бъдат извадени. А така кой знае кога ще го намерят и приликата със серийни убийства отива на кино. И как е успял убиецът да се добере до него? И без това имат някои подозрения, затова, ако го убием и го оставим на паркинга, ще ми налетят като стършели.

— Можем да прескочим това с очите и…

— Не. — Бекър бе студен като скала. Пристъпи към Друз и го стисна за лакътя. Карло отстъпи назад, стреснат от студенината в очите му. — Не! Очите ще ги извадим. Ясно?

— Господи, добре бе, добре — отвърна Друз, дърпайки се назад.

Бекър остана известно време с втренчен в него поглед, мъчейки се да разбере дали говори искрено. Явно останал доволен, продължи:

— Ако го изхвърлим на някое забутано място… а аз знам идеалното място… никой няма да го намери. Никой. Ченгетата може да се сетят, че е бил любовникът на Стефани, но няма да знаят дали е избягал, защото се е уплашил, или защото той е убиецът, пък и дали е мъртъв. Просто няма начин откъде да разберат.

Друз си тръгна по пътя, по който бе дошъл. Бекър се върна в кабинета, търкайки замислено брадичка. Карло демонстрираше неохота. Не точно бунт, по-скоро несъгласие. Трябваше да го има предвид.

Влязъл в асансьора, той погледна часовника си. Имаше време.

 

 

— Сибил.

Спеше ли? Бекър се наведе над леглото и повдигна клепачите й. Очите й го гледаха — тъмни и влажни, но когато пусна клепачите, те пак се затвориха. Беше будна, но не искаше да го вижда.

Той седна до леглото й и каза:

— Трябва да те гледам в очите, докато си отиваш, Сибил.

Усещаше как дишането му се учестява — експериментите му обикновено имаха такъв ефект, вълнуваха го.

— Хайде, започваме…

Той залепи устата й с широка скоч лента, сложи дланта си върху челото й и повдигна клепачите й с показалеца и безимения пръст. После се наведе към нея, за да е сигурен, че е в полезрението й, и продължи:

— Залепих ти устата, за да не можеш да дишаш, а сега ще те стисна за носа, докато се задушиш. Разбираш ли ме? Не би трябвало да боли, но ще ти бъда много благодарен, ако ми дадеш знак… ако видиш… нещо. Каквото и да било. Раздвижи си очите нагоре и надолу, като минаваш от другата страна, разбираш ли ме? Ако има друга страна. — Говореше й с най-увещаващия си глас и звучеше много убедително, помисли си. — Готова ли си? Започваме.

Той стисна носа й така, че тя да може да вижда пръстите му, тъй като сигурно не ги чувстваше. Сибил не можеше да помръдне, но имаше мускули, които можеха да потрепват, и през първата минута шията й се разтърси от лек тремор.

Очите й започнаха да се обръщат и той сведе лице на сантиметри от тях, хриптейки с напрегнат шепот:

— Виждаш ли го, Сибил? Сибил, виждаш ли нещо?

Тя бе изгубила съзнание. Той пусна носа й, сложи ръка на гърдите й, натисна, отново пусна, отново натисна. Не е била достатъчно близо, помисли си, макар че няма как да го разбере. Помислила е, че умира. Наистина е умирала, щеше да умре, ако не беше пуснал носа й.

Тя му дължеше тази информация.

— Сибил, тук ли си? Ехо, Сибил, знам, че си тук.

 

 

В два часа Бекър си беше на път за вкъщи, метамфетаминът се носеше леко из съзнанието му под пълен контрол. Опитът със Сибил се бе оказал, меко казано, незадоволителен. По коридора бе минала някаква сестра и бе влязла в съседната стая. И той си тръгна, решил, че е по-добре да не го виждат при Сибил. Колкото до него, изобщо не бе ходил там. От стаята й Бекър бе отишъл право в кабинета си, бе хвърлил в устата си един екстаз, надявайки се да неутрализира разочарованието, после бе загасил и си бе тръгнал.

Отправил се към алеята за гаража, завивайки пред къщата си, видя един мъж, застанал в края на улицата. На тротоара. Той го бе проследил с поглед. Бе едър. С изучаващ поглед. Познат.

Бекър намали и свали прозореца.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — подвикна той. Известно време нищо не се случи, после мъжът бавно слезе от тротоара. Бе с кожено яке и високи обувки.

— Господин Бекър, как сте?

— Вие полицай ли сте?

— Лукас Дейвънпорт, Полицейско управление на Минеаполис.

Да. Това бе мъжът от погребението, печеният.

— Да не би полицейското управление да се е преместило пред моята къща? — попита го Бекър.

Нямаше нищо страшно: човекът не бе нито някакъв боклук, нито отмъстителен роднина. Можеше да си позволи този сарказъм, промъкващ се в учтивия му тон като мръсна нишка в гоблен.

— Не — отвърна ченгето. — Само аз.

— Следите ли ме?

— Не, не. Просто обичам да се мотая около мястото, където е извършено престъпление. Да го усетя. Помага ми да мисля.

Дейвънпорт. Някъде дълбоко в съзнанието на Бекър звънна едно звънче и той попита:

— Не сте ли вие онзи полицай, дето от ФБР го нарекоха „пищовлията“? Дето уби няколко души?

— ФБР не ме обича — отвърна ченгето.

— А на вас хареса ли ви? Да убиете толкова много хора?

Интересът бе неподправен и въпросът изненада дори Бекър. Ченгето сякаш се замисли за момент и изви глава нагоре, сякаш търсеше някоя звезда на небето. Беше още студено и от устата на двамата излизаха малки облачета пара.

— Някои от тях — да — отвърна полицаят след малко. Залюля се на пети и отново впери поглед в небето. — Да. Когато убивах някои от тях… да… като че ли ми хареса малко.

Бекър не можеше да види очите му — бяха поставени твърде дълбоко в орбитите, под стрехата на надвисналите над тях вежди, а любопитството му бе направо непоносимо.

— Вижте какво — чу се да казва той, — трябва да вкарам колата си в гаража. А след това бихте ли влезли да изпием по едно кафе?