Джон Сандфорд
Очите на жертвата (4)

4.

Бекър се обличаше със същото внимание, с което се грижеше за чистотата си — тъмносин костюм, синя риза, тъмна вратовръзка с малки керемиденочервени фигурки и черни обувки с подложки. В джобчето на сакото си пъхна слънчеви очила. „Ще ги сложа, за да скрия мъката си — каза си той. — И очите си, в случай че в тълпата има някой с неособено стандартно мислене.“

Щеше само да си губи времето на това погребение. Трябваше да отиде, но щеше да е чиста загуба на време. Въздъхна, сложи си очилата и се погледна в огледалото. Не е зле. Бекър перна една прашинка от рамото на сакото си и се усмихна на отражението си.

Никак даже не е зле.

Когато бе напълно готов за излизане, той извади една капсулка контак от месинговата табакера, раздели я на две и изсипа прахчето на стъклената повърхност на нощното шкафче. Хората от „Контак“ ще се напикаят, ако знаят, помисли си той — чист медицински кокаин. После го смръкна, разтърка ноздрите си, огледа се за последно и тръгна навън към колата.

Пътят до Дома на покойника бе кратък. Харесваше този Дом на покойника. Познаваше го. Изкиска се тихичко и почти веднага изтри усмивката от лицето си. Не биваше да прави това. В никакъв случай. После му дойде наум фразата отпуск от съчувствие и той едва не се изкикоти отново. От университета му бяха дали отпуск от съчувствие… Божичко, колкото и смешно да беше, не биваше да го показва.

Фенобарбитал? Точно за погребение. Щеше да му придаде такъв вид, какъвто трябва. Отново извади табакерата и гледайки с едно око пътя, я отвори и изтърси хапче фенобарбитал в дланта си. Нищо работа, отне му само секунди. Лошо момче. А може би и само едно близване РСР? Ама разбира се! Номерът с РСР-то беше такъв, че те стягаше, придаваше ти вдървен вид. Знаеше го от личен опит. И това би било съвсем подходящо за опечален съпруг. Обаче не много. Той изтърси една таблетка РСР, отхапа половинката, изплю останалата в табакерата и преглътна. Сега вече бе напълно готов.

Паркира на една пресечка от Дома и тръгна с енергична, макар и малко вдървена — да не би РСР-то вече да действа? — походка по тротоара. В Минесота с обичайната си внезапност бе дошла пролетта. По същия начин обаче можеше да се върне и зимата, но засега времето бе прекрасно. Слънцето приятно грееше, в храстите и из тревата се стрелкаха червеношийки, търсещи червейчета, голите все още клони бяха натежали от едри пъпки, наоколо се носеше аромат на свежа трева… Стоплящият ефект на фенобарбитала наближаваше.

Спря пред входа на Дома и пое дълбоко дъх. Божичко, бе прекрасно да си жив! Без Стефани.

Домът на покойника бе построен от тъмен камък в някакъв стил, който архитектът явно е смятал за британски. А вътре просто бе студено. На погребението се бяха събрали стотина души — представители на декораторските изкуства или от университета. Жените, забеляза той, в техните черни рокли, го гледаха изпитателно, докато минаваше бавно по коридора между редиците пейки. Жените са такива. Стефани още не е изстинала…

Той седна, изключи слуха си за органа, носещ се от дискретно скритите тонколони, и започна да пресмята. Трудно се изчисляваше с фенобарбитал в кръвта, но той не се отказа. Къщата струваше над половин милион долара. Обзавеждането — още двеста хиляди. Това даже нейните скапани роднини не го знаеха. Стефани бе купувала с набито око, бе търгувала, събирала. Бекър не се интересуваше от сградата, но някои я смятаха за къщата на съкровищата. Колкото до това, той искаше апартамент, по възможност някъде на високо, с бели стени, с дървена дограма от светла дървесина и може би тук-там по някое индианско украшение. Например на маите. Щеше да си го купи и пак щеше да му остане половин милион за инвестиране. Щеше да си тегли по седемдесет и пет хиляди на година, ако, разбира се, влага с ум и внимание. А ако прибавеше и заплатата…

Малко остана да се усмихне, като си помисли за това, потисна импулса навреме и се огледа.

Много от хората не познаваше, но по-голямата част от тях седяха с други, с които се знаеха. Бяха се разделили на групи, като че ли по принадлежност. От света на Стефани — хора на изкуствата, антиките и реставрациите. Семейството й — бащата с братята и сестрите й, с братовчеда й ченге. Кимна на баща й, който му отвърна с изпълнен с омраза поглед, след това очите му бавно огледаха тълпата по-назад.

Вниманието му бе привлечено от мъж, който седеше сам в края на една от задните редици. Беше мускулест брюнет, със скроен по европейска мода костюм. Добре изглеждащ, като боксьор, каза си той. Май също проявяваше интерес към Бекър. Бе го проследил с поглед, докато минаваше между редиците, за да седне на стол, обърнат и към ковчега, и към опечалените. Скрил поглед зад тъмните стъкла на очилата, Бекър спокойно го огледа. И за миг му се стори, че може да е любовникът на Стефани. Но това беше някаква лудост. Тип като този в никакъв случай не би си паднал по нея, не е ли така? Трътлестата Стефани? Безоката Стефани?

След това Суонсън — ченгето, дето го разпита, когато се върна от Сан Франциско — влезе в Дома, огледа се и седна до непознатия. Двамата сведоха глави един към друг и си размениха няколко думи, като непознатият не сваляше поглед от Бекър. Печеният тип бе ченге.

Хубаво. Бекър го изхвърли от съзнанието си и отново заоглежда тълпата. Дойде и Филип Джордж с жена си — Анет, и двамата седнаха зад ченгето. Очите на Бекър минаха през него, без да се спрат.

Любовникът? Кой беше любовникът?

Церемонията беше убийствено дълга. Говориха дванадесет души. Стефани беше добра. Стефани беше мила. Стефани не жалеше сили за общественото благо.

Стефани беше треска в задника.

Да, дори да вървя през долината на сенките, не ще се страхувам аз от Злото, защото Ти си с мен, защото Твоят остен ще ме напътства…

Бекър се отнесе някъде надалеч…

Когато се върна, опечалените бяха станали на крака, вперили погледи в него. Какво, да не би да е свършило? Да, той сега трябва да тръгне заедно с ковчега, леко положил ръка върху него…

След това, за полагането на тялото в гроба, Бекър се запъти сам към колата си, усещайки как всички го гледат. Жените. Гледат го. Опита се да обработи изражението си: „Трябва ми маска, тържествена маска“, помисли си. Отново едва не се изкиска на каламбура^[1] и май изпусна едва доловима усмивка. Не можа да се сдържи.

Той се извърна, запазвайки с усилие мрачно тържествената си физиономия. Всички го гледаха, усещането не го лъжеше. И малко по-встрани, на тревата, мъжът в европейския костюм стоеше неподвижно и също го гледаше.

Трябваше да стори нещо, за да повиши настроението си. Ръката му сякаш случайно докосна табакерата. Ще смръкне още две капсулки контак. Щеше да му дойде добре след изпитанието.

А след това за десерт малко екстаз?

Ама разбира се…

 

 

На погребението бе пълно с хора. Ковчегът бе затворен. Лукас седеше до Суонсън — главния следовател по делото. Дел бе седнал при семейството на Стефани.

— Бекър — пошушна му Суонсън, сръчквайки го с лакът.

Лукас се извърна и загледа минаващия по прохода Бекър. „Смайващо добре изглежда, дори прекалено добре“, каза си той. Като митологичен звяр, създаден от най-добрите части на различни животни, лицето на Бекър изглеждаше така, сякаш бе събрало най-добрите черти на различни кинозвезди.

— Какво му има? — прошепна Лукас в ухото на Суонсън.

Бекър ходеше непохватно, сякаш краката му бяха от дърво.

— Доколкото знам, нищо — прошепна следователят в отговор.

Бекър стигна до предните редици на храма с вдървената си походка, бавно, сковано се извърна, поколеба се за миг, после седна на един стол, сложен отделно. Нито веднъж не погледна към затворения ковчег, не пророни нито дума — скрил поглед зад тъмните стъкла на очилата, той стоеше като статуя, изпънат, непомръдващ. През цялото време на церемонията остана така, без да поглежда нито наляво, нито надясно. От време на време устните му помръдваха, сякаш се молеше или мърмореше нещо под нос. Не приличаше на театър — сковаността му като че бе истинска.

Точно преди последната молитва устните му потрепнаха и с някакво необяснимо движение на ръката Бекър изтри изражението от лицето си. Странно…

Излезе от Дома със същата вдървена походка, с която бе дошъл. Слезе по стълбите, стигна до колата. И когато тя зави, погледът му се закова право в Лукас. Без да помръдне, полицаят усети изучаващите го очи, загледа го и той, оставяйки погледите им да се срещнат. За миг… И Бекър отмина нататък.

Лукас отиде до гробището, изпълнен с любопитство. Какво му имаше на тоя Бекър? Мъка? Отчаяние? Театър? Какво?

Гледаше, застанал встрани на тревистия склон, как спускат ковчега на Стефани Бекър в гроба. Мъжът й изобщо не се промени — красивото му лице остана неподвижно, като изваяно от глина.

— Какво мислиш? — попита го Суонсън, след като Бекър си тръгна.

— Мисля, че този тип е хамелеон — отвърна Лукас. — Но не знам от кой вид.

 

 

Останалата част от следобеда и ранната вечер Лукас прекара на улицата, пускайки запитването по мрежата си от проститутки, бармани, бръснари, пощальони, крадци, комарджии, ченгета и дори двама приятелски настроени пласьори на марихуана: Нещо да се е чуло за голям удар? Да сте виждали някой откачалник да пръска пари като милионер?

Малко след шест, след като му се обадиха по мобифона, той се качи в колата и се върна до полицейското управление в центъра, разположено до приличната на брадавица сграда на кметството на Минеаполис. Слоун го посрещна в коридора пред вратата на кабинета на Началника.

— Чу ли? — попита го той.

— Какво?

— Имаме писмо от оня тип, дето твърди, че е бил там, когато са убили Стефани Бекър. Любовника.

— Не знаем ли кой е?

— Не. Но в писмото има много неща…

Лукас последва Слоун покрай празното бюро на секретарката и двамата влязоха във вътрешния кабинет. Даниъл седеше зад бюрото, търкаляше пура между пръстите си и слушаше детектива, който бе седнал в зеления кожен стол срещу него. Вдигна глава, когато Слоун почука леко на отворената врата.

— Влизай, Слоун. Как си, Дейвънпорт? Суонсън тъкмо ме осветлява.

Двамата придърпаха по един стол и седнаха от двете страни на детектива. После Лукас се обърна към него:

— Какво е това писмо?

Суонсън му подаде фотокопие.

— Тъкмо говорехме за възможностите. Може да е бил някое наркоманче, подплашено от любовника. Освен ако любовникът не го е направил.

— Мислиш, че е любовникът?

Детективът поклати глава:

— Не. Прочети писмото. Описаното в него съвпада повече или по-малко със ситуацията на местопрестъплението. Освен това видя Бекър.

— Никой не каза и една добра дума за него — обади се Слоун.

— Освен за професионализма му. Лекарите в университета са единодушни, че работата му е възможно най-прецизна — каза Суонсън. — Говорих с някои хора от факултета. „Върхът е“, както се изразиха един-двама.

— Знаете ли какво ме безпокои? — попита Лукас. — В писмото си любовникът казва, че тя била просната по гръб в локва кръв, мъртва. А на снимките я видях до стената, с лице към пода. Освен това той нищо не споменава за отпечатъка от ръката. Според мен, когато той си е тръгнал, тя е била още жива.

— Точно така — кимна Суонсън. — Умряла е тъкмо щом хората от „Бърза помощ“ са влезли вътре. Момчетата даже се опитали да й направят сърдечен масаж, за да я съживят. Нищо не се получило, но е била жива само минута преди те да дойдат. Кръвта под главата й била още прясна. А кръвта на пода до мивката вече била започнала да се съсирва. Според тях, била е жива петнадесет до двадесет минути след нападението. Мозъкът й бил на боза… кой знае какво би ни казала и без това? Обаче ако любовникът се бе обадил на 911, може би щеше да е още жива.

— Гадина — каза Слоун. — Това прави ли го съучастник?

Суонсън сви рамене:

— Ще трябва да питаш адвокат.

— А какъв е бил онзи доктор, онзи, с когото са си говорили по партита? — попита Лукас.

— Работим по това — отвърна Даниъл.

— Ти ли работиш? — обърна се Лукас към Слоун.

— Не. Анди Шиърсън.

— По дяволите Шиърсън! Та той не може да намери собствения си задник дори и да държи по едно фенерче във всяка ръка — смаяно изрече Лукас.

— Това е положението, а той не е чак толкова зле — отвърна Даниъл. Лапна крайчето на пурата, отхапа го, извади го от устата си, огледа го с любопитство и накрая го хвърли в кошчето. — Телевизията ни отделя доста от времето си. Дрънкат глупости за сериен убиец и не знам какво си… Никак не ми се иска да го раздуват още повече.

— След седмица ще забравят — каза Слоун. — А ако им поднесем някой почтен наркоубиец, може и по-рано.

— Може би да, а може би не — въздъхна Даниъл. — Стефани Бекър беше бяла и над средната класа. Поне репортерите я описват такава. Сигурно ще продължат да се занимават с нея известно време.

— Ще понатиснем повече — каза Суонсън. — Ще говорим с Бекър отново. В момента обикаляме квартала. Проверяваме паркинг автоматите, говорим с приятелите на Стефани Бекър. Най-важното е да намерим любовника. Защото или го е направил той, или само го е видял.

— Пише, че убиецът приличал на таласъм — обади се Лукас, зачел се в писмото. — Какво, по дяволите, означава това?

— Да ме чукат отзад, ако знам — каза Суонсън.

— Грозен — опита Даниъл. — Бъчвообразни гърди…

— Знаем ли със сигурност дали този таласъм не е бил самият Бекър? — продължи с въпросите Лукас. — Че Бекър наистина е бил в Сан Франциско?

— Да, знаем — въздъхна Суонсън. — Пратихме снимка в тамошното полицейско и ги помолихме да я покажат в хотела на Бекър. Там е бил, няма грешка.

— Хм — изсумтя Лукас, изправи се, пъхна ръце в джобовете и се приближи към стената с трофеите на Даниъл. Лицето на Джими Картър го гледаше усмихнато. — Медиите ни насочват по грешна следа с инсинуациите си. Ако Бекър е платил на някой убиец, най-доброто нещо за нас е да намерим приятеля й. Свидетеля…

— Любовника — обади се Слоун.

— Любовника — кимна Лукас. — Съвестен човек е, защото се е обадил и е написал писмото. Можел е да си излезе и ние нямаше изобщо да разберем…

— Щяхме да разберем — прекъсна го Слоун. — От лабораторията казаха, че малко преди смъртта си тя е имала полов акт. И той наистина я е оставил да умре.

— Може да си е помислил, че е мъртва — каза Лукас. — Както и да е, той има някаква съвест. Трябва да отправим открита молба до него. Телевизията, вестниците. С това можем да постигнем две неща. Можем да го изкараме от бърлогата му или да накараме него, убиеца или Бекър, да предприеме някакъв ход.

— Друг избор нямаме ли? — попита Даниъл.

— Не и ако искаш да хванеш човека — каза Лукас. — Трябва да го направим, защото в момента шансовете да осъдим Бекър са равни на нула. Можем да го спипаме само по един начин. Свидетелят трябва да идентифицира убиеца, а убиецът да ни предаде Бекър, след като му обещаем по-мека присъда.

— Никак не ми харесва — каза Даниъл. — И без това имиджът ни…

— Ще поканим хората от телевизията тук — каза Лукас.

— Дайте да изчакаме още двадесет и четири часа — предложи Даниъл. — И утре вечер пак ще говорим.

Лукас поклати глава:

— Не. Ще трябва да го обмислиш само тази нощ, защото ако го правим, трябва да го сторим по най-бързия начин. Утре ще е най-добре да е готово за вечерните новини. Преди този приятел, който и да е той, да го бетонират в някой строеж. Трябва ясно да кажеш, че не вярваме любовникът да е извършил убийството и имаме нужда от каквато и да е помощ. Че трябва да дойде при нас и ще му намерим адвокат. Че ако не е извършил убийството, ще му предложим имунитет. Няма да го съдим. Можеш да поговориш с прокуратурата за това. И ако все пак не иска да дойде тук по една или друга причина, да се свърже с нас по някакъв начин. Да ни изпрати още по-подробно писмо. Да изреже снимки от вестници и списания на хора, максимално приличащи на убиеца. Да го нарисува, ако умее да рисува. Можем да накараме вестниците да отпечатат компютърни рисунки, той да избере някои от тях, да ги обработи, докато заприличат на убиеца, и да ни ги прати.

— Ще си помисля.

— А ние междувременно ще държим Бекър под наблюдение — продължи да развива мисълта си Лукас. — Ако наистина започнем масирана атака чрез медиите и Бекър се хване, ще стане много неспокоен. И може да ни подскаже нещо, без да иска.

— Добре. Ще помисля. Нека се видим утре сутринта.

— Трябва да побързаме — опита се да бъде по-настоятелен Лукас, но Даниъл махна непреклонно с ръка.

— Утре сутринта пак ще говорим — отсече той.

Лукас отново се извърна към Джими Картър и с голямо внимание започна да изучава сакото му.

— И ако наистина Бекър го е сторил или е платил на някого да го направи, ако е айсбергът, за който Слоун го мисли…

— Какво? — подкани го Даниъл, вперил в него поглед, галейки с палец крайчето на пурата.

— Няма да е зле да намерим любовника, преди Бекър да го е сторил — довърши Лукас изречението.