Джон Сандфорд
Очите на жертвата (14)

14.

Бекър затвори вратата след Лукас и хукна нагоре по стълбите, оставяйки лампата навън да свети. Влезе в стаята над входа и лекичко открехна пердето с пръст. Дейвънпорт тъкмо се качваше в поршето. Малко след това фаровете светнаха и след минута него вече го нямаше. Майкъл пусна пердето и забързано се отправи към спалнята. Влязъл вътре, облече се с припрени движения — тъмносин панталон, сива блуза и синьо сако. Лапна един метамфетамин, излезе през задната врата, влезе в гаража и се качи в колата.

В един от близките ресторанти имаше телефонен автомат, закачен на стената вътре до входната врата. Той спря, влезе, набра и се свърза с телефонния секретар на второто позвъняване — имаше оставено съобщение. С треперещи пръсти въведе кода — 4384. Машинката превъртя лентата, млъкна за миг и веднага след това гласът на Друз изтърси само една сричка.

 

 

Друз се бе свил над волана, усещайки тежестта на нощта с цялото си същество.

Също като блато. Стъпваш с единия крак, той потъва и ти трябва да си помогнеш с другия, но и той затъва и…

Това ще му е за последно. Ще убеди Бекър да не извършват трето убийство. Няма нужда от трето. Не и сега. Бе гледал по телевизията: ченгетата бяха убедени — един и същи убиец, психопат.

Карло се въртеше около един от корпусите на университетския комплекс — Пийк Хол, и гледаше. Адски много светлина — огромни, леко оранжеви, луминесцентни, абсолютно противопоказни за криминални деяния осветителни тела по алеите, глобуси над входовете, ниски лампи покрай пътеките… Обаче и много дървета и храсти. Добро прикритие. И никой наоколо.

Нощта бе студена — по небето се носеха тежки накъсани облаци, пълната луна просветваше от време на време между тях, миришеше на дъжд. Прекрасна нощ за бира и добро мезе в кръчмите по Ривърсайд авеню заедно с колегите от театъра. Той не би могъл да бъде част от щастливата тълпа, да хвърля стрелички или да бъбри безгрижно, но можеше да седи на табуретката в края на бара и да попива по малко от излъчваната наоколо приятелска топлина. Всичко друго би било по-добро от това, обаче не можеше да обвини никого за ставащото, освен себе си. Трябваше да премахне дебелия още тогава…

Отново бе облякъл скиорското яке — този път повече за прикритие, отколкото за да му е по-топло. Никак нямаше да му е приятно, ако Джордж го познае.

Черокито на Джордж бе паркирано на малък обществен паркинг зад по-старата сграда, прилепена към Пийк Хол. Покрай паркинга минаваше Пилсбъри Драйв — улицата, пресичаща целия университетски комплекс. След десет часа вечерта по нея нямаше кой знае колко движение, но все пак имаше. На всеки няколко минути преминаваше някоя самотна кола, а настилката бе достатъчно гладка, за да не чуеш, като наближава.

На паркинга, точно срещу джипа на Джордж, имаше още една кола. Друз кръстосва из комплекса дотогава, докато сметна, че повече не бива да рискува, после паркира своя додж комби до черокито на Джордж, оставяйки клетката между двете коли свободна. Поседя в колата, оглеждайки обстановката, после излезе и напрегнато се ослуша. Паркингът бе слабо осветен и по-голямата част от светлината идваше откъм задния край на сградата.

Наоколо не се виждаше никой, освен ако не се криеше в храстите. Карло тръгна по тротоара покрай сградата, спря до един храст и отново се заослушва — десет секунди, двадесет. Нищо. Той се върна при джипа, клекна до задната му лява гума, извади от джоба си манометър и с помощта на пъпчицата му натисна вентила, за да изпусне въздуха. Джордж щеше да се приближи към колата от тази страна и нямаше как да не забележи.

Съскането пищеше в ушите на Друз като свирка на влак и сякаш нямаше край. Но не. За по-малко от минута гумата спадна напълно. Карло се изправи, отново се огледа и се отдалечи.

Паркинг автоматът. Исусе Христе!

Той се върна и включи двадесет и четири часовия автомат. Не биваше да забравя университетските ченгета. Проверяваха паркингите един-два пъти през нощта. Една глоба за невключване на автомата означаваше провал.

Карло не изпитваше никакво чувство, когато убиваше — нито отвращение, нито тъга, нито пък ожесточение. Не се и страхуваше кой знае колко. Тази вечер обаче у него се прокрадна някакво опасение — появи се в момента, в който се отдалечи от автоматите. Какво щеше да стане, ако се върне, убие Джордж и чак тогава забележи фиша, защипан на чистачката? Щяха да го пипнат. Или пък, както в ситуацията с блатото, хукнеше да гони ченгето с кочана фишове. Трябваше да убие и него, за да му вземе кочана… Как беше? Единият крак затънал, ти се опитваш да го измъкнеш с помощта на другия, но и той затъва…

Не, това беше невъзможно. Кошмар някакъв, а не реална опасност. Друз потрепери и сви рамене в якето. Не очакваше такова оплитане на нещата.

От другата страна на улицата мина студентка, понесла вързоп с книги под мишница, но не погледна към него. Той отиде до Юнивърсити авеню, поглеждайки от време на време към светещите прозорци на Пийк Хол. Бекър бе разузнал разположението и му бе казал кои да гледа. По другия тротоар мина чернокожо хлапе с червено яке. Друго, този път бяло, профуча покрай него на ролери.

Друз се разхождаше, играейки ролята на безгрижно пилеещ времето си човек, пъхнал едната си ръка, сложена на старовремското, направено от немска стомана точило за ножове. Металната пръчка бе тежка като ръжен, но по-къса — около четиридесет и пет сантиметра — изтънена в края като рапира, с гладка дървена дръжка. Бе промушил точилото през джоба, а дръжката бе достатъчно голяма, за да може да се задържи вътре, ако я пусне. Металът го чукваше понякога по крака и парваше кожата му със студенината си. Бе се упражнявал да го вади. Излизаше гладко, без да се закача никъде, тежеше като водопроводен ключ, но бе по-добре балансиран. Щеше да свърши работа. Карло кривна от Юнивърсити авеню и прекоси ливадата пред Пийк Хол. „Голяма услуга правя на Бекър — помисли си, но веднага се поправи: — Не само на него, а и на себе си, защото оня може да ме познае…“

В десет и пет от входа на Пийк Хол излязоха трима студенти с книги в ръка и спряха за момент на стълбите, после единият тръгна наляво, а останалите двама — мъж и жена — надясно. Мина още една минута и от сградата излезе още една шумна групичка студенти, оживено разговарящи помежду си. Всички се отдалечиха заедно. На етажа горе угасна цяла редица прозорци, а след малко и още една. Друз отново тръгна към Юнивърсити авеню, после сви по Пилсбъри Драйв и се насочи към паркинга. Отиде в другия му край, скри се между два храста и зачака.

Откъм сградата се зададоха двама мъже и навлязоха в паркинга. Гласовете им постепенно ставаха по-силни, докато накрая Карло започна да чува ясно думите:

— … Не можах да разбера как успяха да го спечелят, като се има предвид, че газовата компания не е успяла да предупреди никого за теч в бутилките…

Това бяха думи на по-ниския.

— Съдебните заседатели. Нито за миг не бива да ги забравяш. Няма абсолютно никакъв начин да предскажеш какво ще направят, особено пък в такъв… Ах, мамка му!

Разговорът рязко спря. Друз започна да се изтегля назад към сградата. След като са двама, работата отпадаше.

— Ега ти гумата! А е само на три месеца.

— Искате ли да ви… — предложи другият мъж.

„Студент“, помисли си Друз и спря.

— Не, не, ще я сменя само за две минути — каза Джордж, гледайки спадналата гума с досада. — Само дето ме накара да ми кипне кръвта. С тия гуми, казваха, съм можел да карам по дъски с гвоздеи… А, ето случай за вас, господин Брек. Дайте под съд проклетия производител на тия шибани гуми…

— С удоволствие.

Разговорът продължи, съпроводен от подрънкване на инструменти — ниският студент стоеше и гледаше как едрият преподавател сваля резервната гума от мястото й. Карло, чувствайки нещо, много близко до облекчение, помисли, че студентът ще остане да му прави компания. Обаче след като погледа около две минути, човекът си погледна часовника и каза:

— Ъъъ, жена ми сигурно ще се чуди…

— Тръгвай, тръгвай! Ще се оправя само за минутка.

И студентът си тръгна — излезе от паркинга, без да погледне към мястото, където се бе скрил той. След малко Друз чу колата му да тръгва някъде отблизо… Преподавателят вече си бе свалил сакото, навил ръкави и предъвквайки полугласни ругатни, бе се заел със смяната. Гайките на спадналата гума бяха развити, след което дойде ред на резервната. Изглежда, човекът си разбираше от работата, защото не правеше нито едно излишно движение. С няколко резки извъртания резервната гума бе свалена от стойката й.

Карло пое дълбоко дъх, стисна точилото в дясната си ръка и излезе на паркинга, подрънквайки в лявата ключовете на колата.

Преподавателят отвори задната врата на джипа, оставяйки ключовете в ключалката й — Друз вече виждаше всичко в забавено движение, изострил докрай сетивата си — вдигна спадналата гума, пазейки панталоните си, и я хвърли в джипа.

Беше вече на три метра зад него и погледът му непрекъснато шареше наоколо. Никой не идва по Пилсбъри Драйв, никакви коли… едрият преподавател, затръшвайки задната врата на джипа, най-сетне чу подрънкването на ключовете… Звукът им би трябвало да му подейства успокояващо, тъй като вероятно щеше да си помисли, че мъжът е тръгнал към другата кола.

— Спукана гума ли? — попита Друз.

Без изобщо да го познае, макар че бе само на крачка разстояние, Джордж кимна:

— Да бе, проклетата гума се е пукнала като балон!

— Ще се оправите ли? — попита Карло, забавяйки крачка, и се огледа за последно.

Нищо. Дръжката на точилото се бе стоплила в ръката му.

— О, да, няма никакъв проблем — увери го Джордж и си повдигна панталона с китки, разперил мръсни длани встрани.

— Ами тогава…

Друз измъкна точилото иззад крака си и пристъпи напред към колата, после изведнъж рязко се извъртя и замахна с точилото, вдигнал го високо над главата си като мачете, готово да отсече захарната тръстика. Стоманата се вряза в главата на Филип Джордж на пет сантиметра над дясното му ухо. Преподавателят отхвръкна встрани и се строполи на земята. Карло го удари още веднъж, но не беше необходимо: с първия удар бе строшил черепа му отстрани. Вонята, ударила го внезапно в носа, подсказа на Друз, че дебелото черво на мъжа се е изпразнило. Нито той, нито Бекър бяха помислили за смрадта, която щеше да се носи от тялото в колата.

„Няма място за нерешителност точно сега — каза си той. — Ако някой се завърти наоколо през следващите тридесет секунди — край.“ Награби Джордж под мишниците и го повлече към комбито. Струваше му се, че светлините от сградата, които допреди няколко секунди като че ли светеха някъде отдалеч, сега сякаш превръщаха нощта в ден. Друз бързо отвори задната врата на комбито и хвърли тялото върху черните найлонови чували, с които бе постлал пода зад предните седалки. Под чувалите бе скрил лопата с къса дървена дръжка. Когато тялото на Джордж се стовари на пода, главата му се удари в лопатата и дръжката щръкна над чувалите. Друз изруга, натисна дръжката, но този път пък тялото се изтърколи…

Джордж бе тежък и дълъг и краката му още се подаваха навън. Почти изпаднал в паника, Карло се бореше с тежестта му, опитваше се да сгъне краката, накрая влезе вътре, хвана преподавателя за реверите и го задърпа навътре, без да обръща внимание на люшкащата се обезобразена глава. Лопатата се мяташе нагоре-надолу, забиваше дръжка ту в тялото, ту в чувалите, пречейки му на всяко движение. Когато накрая приключи, бе плувнал в пот и дишаше тежко.

Никога не се бил плашел… Да, ама сега бе уплашен. Не много наистина, но достатъчно, за да регистрира чувството, което бе забравил от нощта на пожара. Болничните вани, където остъргваха мъртвата му кожа… именно от това се бе страхувал тогава. И не бе чувствал страх, откакто излезе от болницата. Сега обаче го изпитваше — някаква далечна тръпка наистина, но все пак определено беше налице.

Натикал Джордж изцяло вътре, Друз покри трупа с още черни найлонови чували за смет и след това вдигна задните седалки над него. Не успяха да го покрият изцяло, но на всеки, който хвърлеше бегъл поглед вътре, щеше да му се стори, че колата е празна.

Той тресна вратата, върна се при джипа, измъкна ключовете от задната врата, натика ги между предната гума и бордюра, после отиде да провери паркинг автомата. Десет минути. Друз извади още монети от джоба си, мушна в процепа за още два часа, след това се върна при комбито. Наоколо не се мяркаше жива душа. Нищо, освен далечните светлини на Минеаполис от другата страна на реката и тихия шепот на движението по моста.

Ами ако сега не запали? Ами ако… Комбито потегли плавно напред, той го изкара от паркинга и сви вдясно. Не срещна никаква кола. Излезе на Юнивърсити авеню и чак сега си позволи предпазлива въздишка. Университетското градче остана зад гърба му. Карло погледна бензиномера за стотен път. Пълен. Сви по Оук Стрийт, после зави още веднъж наляво, излезе на I-94 и пое по посока на Уисконсин.

Пътуването му протече като в мъгла. Но спокойно. Имаше чувството, че колата стои на едно място, а светлините на другите коли и крайпътните бензиностанции вървят покрай него и потъват назад в нощта. При отбивката за Снелинг, по надлеза над главата му мина полицейска кола. Друз не откъсна поглед от огледалото за обратно виждане, но ченгетата влязоха в срещуположното платно и се отдалечиха по посока на Снелинг.

Мина покрай отбивката за Пета улица, покрай тази за магистрала 61 и напусна I-94 на отклонението за Уайт Беър авеню. После спря на една бензиностанция, набра номера, даден му от Бекър, свърза се с телефонния секретар и каза само една сричка: Да.

След това, отново излязъл на I-94, стриктно спазвайки ограничението от деветдесет километра в час, прекоси двойния мост над Сейнт Кроа Ривър при Хъдсън, излезе от Минесота и влезе в Уисконсин. Километражните знаци по междущатските магистрали започваха да броят разстоянието от западната граница със съседния щат, така че навлизайки навътре в щата, Друз виждаше докъде е стигнал — десет мили, двадесет. Слезе от магистралата на отбивката, посочена от Бекър, и пое на север.

Точно четири цяло и две десети мили по-късно, при трите червени рефлектора на пътния знак, както му бе обяснил Бекър, Карло се отклони и колата се задруса по черния път. Две десети от милята. Черният път свърши пред проста дървена колиба — с врата в средата и с по едно квадратно прозорче от двете й страни. Вътре бе тъмно. В светлината на фаровете Друз видя месинговия катинар, увиснал на вратата.

Зад колибата се виждаше спокойната повърхност на езеро, слабо проблясваща на лунната светлина. Не точно езеро — по-скоро голям вир, с обрасли в трева брегове. Той изгаси фаровете, излезе и отиде до водата, опипвайки предпазливо с крак пътя пред себе си. Вляво тъмнееше нещо и Карло пристъпи към него да види какво е. Дъски, наредени по метална рамка, гуми отстрани… аха, нещо като пристан. Добре.

От другата страна на езерото се виждаше един-единствен светъл прозорец, но самата къща не можеше да се различи. Никакъв звук — само шепотът на вятъра в дърветата. Той постоя малко така, без да помръдне, ослушвайки и оглеждайки се, после бързо се върна при колата.

Този път Джордж като че ли му се стори по-лек, защото не се налагаше да бърза и да пипа тихо. Взе фенерче от жабката, после хвана трупа за вратовръзката и чатала и го свали от колата. След това приклекна, метна го на гърба си като чувал и мина с него покрай края на черния път, както му бе казал Бекър, и покрай автомобилната гума, увиснала от стрехата на колибата вместо люлка. Светваше си от време на време с фенерчето, за да не се спъне, но гледаше да върви по диагонал спрямо колибата, така че ако от отсрещната къща погледнат насам, постройката да им попречи да го видят.

В дрехите му се впиха тръни. „През къпинака — бе го инструктирал патологът. — Просто вървиш право напред, никой не ходи там.“ Бекър и Стефани бяха идвали тук преди три години, тъй като тя бе търсила да купи къщичка край езеро. Бяха забелязали табелата „Продава се“ на връщане от едно друго езеро, отбиха се да проверят, видяха, че колибата е пуста, помотаха се десетина минути, после продължиха. Колибата бе такава в истинския смисъл на думата — без течаща вода, без външна изолация. Само за лятото. Стефани не прояви интерес и никой на този свят не знаеше, че са идвали тук.

Друз напредваше през храсталака, докато накрая усети под краката си податлива земя и свлече тялото от гърба си. Светна си с фенерчето и огледа мястото. Намираше се в края на полупресъхнало блато с разкаляни брегове, където сякаш не бе стъпвала жива душа от сътворението на света насам. Бекър бе прав. Тук вероятно щяха да минат векове, преди някой да се мерне из околността. А най-вероятно това нямаше да стане никога.

Карло се върна при колата, взе лопатата и се захвана за работа. Копа, без да спре, цял час, усещайки как мускулите му постепенно прегряват. Никакви префърцунени работи — просто една дупка и нищо повече. Копаеше право надолу — яма с диаметър един метър — и почвата постепенно ставаше по-тежка и по-лепкава. Стигна до някакви корени, размаха лопатата и ги отсече, слизайки още по-надолу, изплесквайки се целият с кал. Накрая се получи дупка, дълбока до кръста, в чието дъно краката му жвакаха в кална вода. Друз изпълзя от нея, пребит от умора, хвана трупа за връзката и за единия крачол и го хвърли в дупката с главата надолу. Чу се плясък и той светна с фенерчето. Главата на Джордж бе под водата, а краката му стърчаха навън. Чорапите му се бяха смъкнали надолу, откривайки глезени, бели като сняг, забеляза Друз, и освен това на едната му подметка имаше дупка.

Той спря да си поеме дъх и вдигна глава нагоре. Вятърът леко поклащаше голите клони, луната надничаше зад разкъсаните облаци за миг, после отново се скриваше само за да се появи пак след минута… „Студено — помисли си той. — Тръпки да те побият.“ Потрепери, после се захвана да запълни дупката.

Никой не го видя, никой не го чу.

Без да пали фаровете, обърна колата и пое обратно по черния път. Запали светлините чак след като се отдалечи. И когато се сети, че е забравил да извади очите на Джордж, беше вече в Сейнт Пол.

Да вървят на майната си очите! Бекър — също.

Друз се бе измъкнал от блатото.

 

 

Две ченгета, без да слизат от колата, осветиха паркинг автомата пред джипа на Джордж. Циферблатът сочеше над час използвано време.

 

 

Да.

Кратката сричка се запъна в ухото му, твърда като камък. Джордж бе мъртъв.

Бекър, изправил се пред телефона във входа на ресторанта, бавно окачи слушалката на вилката и затанцува джигата си, леко подскачайки от крак на крак. После се сепна и се огледа. Никой. И двамата бяха чисти. Трябваше наистина да се погрижи за някои детайли, но това бяха подробности. След като се отървеше от джипа, нямаше начин да свържат името му с никого. Е, имаше все пак един. Но това бе подробност.

Той погледна часовника си — нямаше още полунощ. Друз вече трябваше да е в Уисконсин. Бекър се върна в колата, отиде до болницата, паркира. После извади табакерата от джоба си, отвори я в мрака, разчупи една капсулка контак, вдъхна. Кокаинът го удари почти веднага, и той се вдигна заедно с него, отметнал глава назад и затворил очи.

Време беше да тръгва. Никой не го следеше, но дори и да го следяха, пак щеше да се оправи. Той и приятелите му. Бекър прекоси фоайето на болницата и пое по стълбите. Този път надолу. С ключа си отвори вратата към служебния тунел, мина по него и излезе в съседната сграда. Всички го правеха, особено през зимата. Обаче ченгетата не го знаеха.

Внимавай, каза си той, параноята… ченгета нямаше. Наркотикът бушуваше в кръвта му… но какъв точно беше? Не можеше да си спомни. Имаше малко амфетамини, винаги ги вземаше, после леко близване от РСР-то, малко аспирин… всъщност много аспирин — заради зараждащото се главоболие, а също и редовните дози анаболни стероиди, както и синтетичните хормони като един от начините му за борба срещу стареенето. Всичко точно балансирано, каза си той, а дали нямаше и нещо за блясък в очите? Например малко киселинка? Не си спомняше.

Излезе от съседната сграда, вдигна яка и нахлупи шапка над очите. Пийк Хол беше само на три минути оттук. Закрачи натам, мина зад една сграда на Пилсбъри Драйв и тръгна по улицата, надявайки пътем шофьорските си ръкавици. Джипът бе точно там, където би трябвало да се намира. Той се спря до него, намери ключовете, отключи и влезе в колата. Това бе най-рисковата част от работата. Струваше му петнадесет минути. Обаче ако ченгетата намереха джипа на летището, щяха да си помислят, че Джордж е тръгнал нанякъде по своя воля.

 

 

Университетските ченгета се върнаха след десет минути. Джипа го нямаше. Единият от тях — жена, видя нещо кръгло и плоско, което проблесна в светлината на фаровете.

— Там има нещо — обади се тя.

— Къде?

— Ей там — посочи с пръст. — Заприлича ми на монета.

Тя слезе, отиде до мястото, наведе се и го вдигна. Гайка. Жената влезе в колата и я хвърли на задната седалка.

— Нищо — отвърна на въпросителния поглед на колегата си.

 

 

Бекър откара джипа до летището почти по същия път, по който бе минал Друз. Гарира колата на дългосрочния паркинг, пъхна квитанцията под сенника, заключи и излезе на улицата. Махна на едно такси и свил наведена надолу глава в яката, за да не си излага лицето на показ, се вмъкна вътре.

— Къде? — кратко изръмжа шофьорът отпред, явно не в настроение за разговори.

— Театър „Лост Ривър“, на Сидър авеню.

От „Лост Ривър“ бяха само двадесет минути пеш до болницата. Той влезе вътре по пътя, по който бе излязъл, качи се в кабинета си и остана там десет минути. Спомни си, че трябваше да се свърже с телефонния секретар, набра номера му, изтри всички съобщения и затвори. Изчака нетърпеливо да минат още няколко минути, после изгаси лампите и се върна в колата си.

Прибрал се у дома, Бекър се съблече, докато се качваше нагоре по стълбите, захвърляйки дрехите където му падне. Стефани би побесняла, ако го видеше отнякъде — той се усмихна при тази мисъл. Промъкна се в гардероба, взе две таблетки фенобарбитал, две метакуалон, две метадон, як ритник киселина, петстотин конски сили. Медикаментите се втурнаха необуздано в кръвта му, както винаги — цветни ленти, отрязъци от преживяно, измислено, лицето на Бог — после неочаквано цветът им премина от жълто и червено през розово и виолетово, накрая, със свито от страх гърло, Бекър впери изцъклен поглед в змията, бавно започнала да се развива.

Заедно с Джордж.

Той не каза нищо. Джордж просто го гледаше и растеше. Очите му бяха черни, но някак блестящи като диаманти. Надвеси се над Бекър с непрестанно растящи очи, устата му започна да се отваря и някъде дълбоко в червената паст се размърда раздвоен език…

 

 

Бекър бе убил три курви във Виетнам. Беше го направил предпазливо, уверен, че никога няма да стигнат до него. Бе облякъл униформа на редовен войник, убит при автомобилна катастрофа в Сайгон, а самите дрехи се бяха оказали на прага му в черна чанта, която се бе намирала в джипа на убития по време на произшествието.

Беше удушил трите жени. Не се бе оказало никак трудно. И трите бяха професионалистки и не се бяха изненадали, когато бе поискал да седне на гърдите им. Първите признаци на изненада се бяха появили, когато поиска да върже ръцете им за леглото. Определено изненадани бяха, когато силните му пръсти се впиха в гърлата им и палецът и показалецът разкъсаха хрущялите.

Първата го бе гледала право в очите, докато умираше, и именно при нея Бекър забеляза първия намек, че тя наистина май вижда нещо оттатък.

И тя бе единствената, която се бе върнала.

Връщаше се, преследваше го, гонеше го с черните си очи. Шест седмици подред той се бе тъпкал с медикаменти, крещеше в нощта, страхуваше се да заспи. Виждаше я и докато бе буден — образ, мимолетно отразен в инструментите му, в огледала, в стъкла…

И накрая тя бе избледняла, победена от медикаментите. А Бекър някак инстинктивно бе разбрал, че разликата се състои във физическите очи.

За следващата жена той отиде подготвен. Върза китките й за леглото, удуши я и докато тя умираше, с помощта на скалпел изряза очите й. След това спеше като бебе.

Третата бе умряла бързо, твърде бързо, преди още да успее да й извади очите. И макар мъртва, той пак ги извади, страхувайки се през цялото време, че и тя ще го преследва в сънищата му, че трябва да изрязва само живи очи.

Но се оказа, че не е така. Тя повече не се появи.

Беше изрязал очите на оня старец, починал от инсулт; на онази жена, починала от сърдечен удар — тях двамата ги бяха докарали в патологията и той все още пазеше касетата с описанието на очите на жената. Бе изрязал освен това очите на момчето и на момичето от Педиатрична онкология, макар че при това трябваше да поеме далеч по-голям риск. До момичето се бе добрал точно преди да го изнесат от болницата. За момчето се наложи да отиде до Дома на покойника и там да дочака шанса си.

Два дни бе прекарал там, лоши дни — чакаше, чакаше, момчето лежеше в ковчега си…

Но накрая ги бе извадил и двете.

Но не бе извадил очите на Джордж. И сега той идваше за него, преследваше го.

Дълбоко сврян в гардероба, гол, обвил коленете си с ръце, с широко оцъклени в отвъдното очи, Бекър започна да пищи.