Джон Сандфорд
Очите на жертвата (25)

25.

Лукас чу как първите вестници падат с плясък на площадката пред входната му врата. Това сигурно е Пайъниър Прес, каза си. Стар Трибюн трябваше да дойде след десетина минути. Отново задряма и потъна между съня и действителността, изплувайки понякога, заслушан в шумовете отвън, и отново потъвайки сред образите от сънищата: Дженифър и детето, Каси, други лица, други времена… Твърдото пляс откъм площадката се вклини между тях, но сънят отказа да го приеме и той се събуди, прозя се широко, после стана и с несигурна крачка отиде да вземе вестника. В пет и половина бе все още тъмно, но успя да види тежките сиви облаци и да усети миризмата на наближаващия дъжд.

 

 

Не отговаря… Лукас Смит.

Той хвърли поглед на комиксите, после се върна в леглото и се пльосна по очи върху чаршафите. Парфюмът на Каси още се усещаше по тях, макар че тя бе настояла да се прибере вкъщи.

— Работим здраво по тоя водевил, така че не бива много да се разтакавам и да ставам късно. Имам работа — обясняваше му, докато се обличаше.

Парфюмът му подейства успокояващо. Човешко присъствие все пак. Той отново заспа, вече на нейната страна, и засънува отново, докато накрая телефонът иззвъня. Любовника, стресна се, още неотърсил се от съня, грабна слушалката с рязко движение и едва не бутна нощната лампа.

— Дейвънпорт.

— Лукас, Дел се обажда.

— А, да… Какво става?

Седна в леглото и спусна крака на пода. Студено.

— Аз съм при… ъъъ… при Черил. Снощи си приказвахме дълго и тя ми разказа, че напоследък Бекър често се промъквал в тяхното отделение. Ходел при някаква пациентка почти всеки ден. Обаче работата е там, че тя не можела да общува.

— Изобщо?

— Изобщо. Мозъкът й е съвсем наред, но страда от болестта на Лу Гериг и е напълно парализирана. Черил разправя, че й остава да живее още седмица-две, не повече, не е ясно защо. Бекър не бил кой знае колко общителен. Стори ми се, че тук може да има нещо.

— Хм! Имам един познат там. Ще взема да му звънна… Ти днес с Друз ли си?

— Да. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Може да се видим тогава.

Лукас затвори, прозя се и погледна часовника. Минаваше десет. Бе спал повече от четири часа, след като прегледа вестниците. Отново отпусна глава на възглавницата, но мисълта му вече работеше.

След малко стана, потърси Мериъм, но му бе казано, че докторът още не е дошъл. Остави му съобщение и отиде да се избръсне. Мериъм му се обади тъкмо когато вече се канеше да излиза.

— Тук има една жена, която искам да видите — каза му той. — Името й е Сибил.

 

 

Лукас мина първо през офиса на Андерсън.

— Къде е Друз?

— У дома си е.

Влязъл в кабинета си, Дейвънпорт забеляза, че на телефонния секретар има оставени две съобщения. Любовника? Натисна копчето и засъблича якето си.

Лукас, обажда се сержант Барлоу. Мини да се видим, като дойдеш, моля те. Мамка му, нямаше време за такива тъпотии. Ако можеше само някак да се измъкне, без да среща Барлоу… Машинката прещрака и започна второто съобщение.

Лейтенант Дейвънпорт, обажда се Лари Мериъм. Няма да е зле незабавно да дойдете. Ще кажа долу на администраторката да ви прати веднага в „Педиатрична онкология“. Ще ви чакам там. Обърнете се към дежурната сестра и тя ще ме издири.

Мериъм звучи доста притеснено, каза си Лукас. Отново облече якето и тъкмо заключваше вратата, когато Барлоу се появи в другия край на коридора и го видя.

— Хей, лейтенант Дейвънпорт, трябва да говоря с теб — подвикна той.

— Не може ли малко по-късно? Доста бързам сега и…

Барлоу продължи да се приближава към него.

— Виж какво, трябва да свършим тази работа.

Лукас отново се опита да се отърве от него:

— Затънал съм до гуша. Ще ти се обадя при първа възможност.

— По дяволите, Дейвънпорт, много е важно!

Барлоу мина така, че да застане между Лукас и стълбището.

— Ще ти се обадя — каза детективът раздразнено, без да го крие.

Двамата се гледаха в продължение на една-две секунди. Карл беше човек на бюрократичната точност и от двусмислия много-много не отбираше. А улицата бе пълна с тях. Въпреки това се оправяше отлично с Вътрешния отдел.

Службата започваше да обработва някой полицай само когато бе налице очевиден публичен фал и повечето ченгета приемаха това относително спокойно, като се изключат една-две луди глави. Общото мнение беше, че е по-добре Вътрешен отдел, отколкото дванадесет души чернокожи, индианци и бог знае още какви, което бе другата алтернатива.

Полицейското управление едва бе успяло да се пребори с предложението на общинските съветници, което бе да се създаде дисциплинарна комисия с далеч по-остри зъби. Комисията, назначена да проучи този въпрос — същата, в която бе членувала и Стефани Бекър — обаче се бе престарала малко и хората бяха останали с впечатление, че тя ще иска от ченгетата твърде много неща. А избирателите, наплашени от увеличаващата се престъпност, никак не обичаха полицията да се разсейва със странични неща…

Така че само груб фал пред обществеността можеше да ти натресе на главата разследване от Вътрешния отдел. Обект на проучване можеше да се окаже и ченге, затънало здраво в някоя наркоафера или пък ако започнеше да краде твърде много. Също и ако прецакаше нещата така, че от това да пострада партньорът му.

Вътрешният отдел обаче изобщо нямаше да се стресне, ако ченге поотупа малко праха на някой уличен сводник. Особено пък ако му е извадил и нож. Половината от ченгетата в управлението биха го застреляли, без да им мигне окото, и пак нямаше да пострадат кой знае колко. Камо ли ако сбиването е станало при опит за арест със законно издадена заповед по обвинение в опит за убийство и ако жертвата трепери за живота си, още повече ако е в състояние да се появи пред следователите от Вътрешния отдел, за да видят на какво прилича лицето й…

Какво искаше тогава Барлоу от него и кой го пращаше? Лукас разтърси глава. Нещо не се връзваше.

На изхода се сблъска с Андерсън и го хвана за лакътя.

— Мислиш ли… че момчетата от управлението ще се радват, ако ме изритат или нещо такова? — попита го Лукас и поясни: — Вътрешният отдел, искам да кажа?

— Ти добре ли си? — учуди се Хармън. — Какво ти прави Вътрешният?

— Скочиха ми отгоре за онова сбиване. Със сводника. Не мога да разбера кой ми го натресе.

— Ще поразпитам — обеща Андерсън. — Когато момчетата решат, че някой трябва да изхвърчи, това не може да остане тайна. Знаеш много добре. Никой не говори за теб.

— Ами тогава откъде идва атаката? — попита Лукас.

 

 

През целия път до университета Барлоу не му излезе от главата. Паркира колата на забранено място пред сградата, залепи от обратната страна на стъклото полицейска карта и влезе вътре. „Педиатрична онкология“ се намираше на шестия етаж. Една сестра го преведе през цял лабиринт от малки стаички и коридорчета, после минаха през голяма зала с деца, облечени в дълги пижами, настанени в инвалидни колички и вперили погледи в телевизора. Накрая двамата излязоха на друг коридор с много стаи от двете страни. Влязоха в една от тях и завариха Мериъм да си приказва с младо момиче, седнал в края на леглото му.

— А, лейтенант Дейвънпорт — каза той и се обърна към момичето в леглото: — Лиза, това е лейтенант Дейвънпорт от полицейското управление в Минеаполис.

— Какво прави той тук? — попита тя, минавайки направо на въпроса.

Момичето бе напълно плешиво, лицето му бе бледо, а устните — неестествено червени. „Изглежда така, както ще изглежда дъщеря ми след десет години“, помисли си Лукас, обхванат от внезапен страх.

— Приятел ми е и минава да си побъбрим — отвърна Мериъм. — Сега трябва да тръгвам, но ще се върна, преди да започнат настройката за процедурата.

— Добре — отвърна просто тя.

Вън в коридора Лукас каза:

— Не бих могъл да издържа. — И добави: — Имате ли деца?

— Четири — отвърна лекарят. — Не мисля за това.

— И така — премина детективът на въпроса. — Какво е станало? По телефона ми се сторихте притеснен.

— Жената, за която се обадихте. Отидох да я видя преди малко. Болна е от амиотрофна латерална склероза.

— Болестта на Лу Гериг.

— Точно така. Почти напълно е загубила способността си да общува. Мозъкът й работи без грешка, обаче не може да движи нищо, освен очите си. Ще умре след седмица-две. А Бекър се опитва да я убие по-рано.

— Какво? — смая се Лукас и го хвана за лакътя.

— Това направо ме съсипва… — каза Мериъм с горчивина и дръпна ръката си. — Та той е лекар, по дяволите… Но трябва сам да я видите. Хайде да ви заведа.

Двамата поеха по стълбите нагоре.

— Сутринта тръгнах да я търся и спрях при сестрите в нейното отделение — заразправя му лекарят в движение. — Дежурната сестра, която била снощи на работа, в момента замества следващата сестра по болест. Казах й, че съм дошъл да видя Сибил и я попитах дали доктор Бекър е идвал напоследък. И тя ми отвърна — забележете добре отговора й — че не го е виждала, но го е усетила снощи. Късно снощи. Мина й през ума, че е потреперила, а това се случвало само когато оня мръсник Доктор Смърт се мернел наоколо.

— Нарича го Доктор Смърт?

— „Оня мръсник Доктор Смърт“ — уточни Мериъм. — Не е много ласкателно, нали? После отидох да видя и Сибил. Сестрите казват, че си отива с всеки изминал ден, но мисълта й е като вашата и моята.

Мериъм го заведе в стаята й. Сибил лежеше по гръб, без да помръдва нищо друго освен очите. Първо проследиха лекаря, после Лукас и се задържаха върху него. Тъмни, дълбоки вирове, търсещи, молещи.

— Тя не може да говори, но още може да общува — каза просто Мериъм. — Сибил, това е лейтенант Дейвънпорт от полицейското управление в Минеаполис. Ако разбираш, кажи „да“.

Очите й се размърдаха нагоре-надолу, все едно кимаше с глава, и се спряха отново върху лекаря.

— А „не“? — подсказа й Мериъм.

Очите й се размърдаха наляво-надясно.

— Идвал ли е доктор Бекър тук? — попита я лекарят.

Да.

— И теб те е страх от него?

Да.

— Страх те е да не те убие?

Да.

— Опитвала ли си се да работиш с прекъсвача на окото?

Да.

— Доктор Бекър попречи ли ти?

Да.

— Опитва ли се доктор Бекър да те убие? — попита Лукас.

Очите й се преместиха върху него и отвърнаха: Да. Спряха и трескаво повториха: Да, да.

— Боже господи! — тихо прошепна детективът и погледна към Мериъм. — Изпитваше ли интерес към очите ти? Каза ли нещо за…

Очите й отново проблеснаха нагоре-надолу. Да.

— Божичко! — прошепна той отново, надвеси се над жената и продължи: — Вие стойте тук. Ще докараме камера и специалист следовател и ще ви запишем на видеолента. Ще го тикнем тоя задник в затвора за толкова дълго, че ще забрави как изглежда слънцето. Окей?

Да.

— И ме извинете за „задника“ — каза Лукас. — Понякога се изтървам така.

Не, отвърнаха очите й, играейки наляво и надясно.

— Не?

— Мисля, че иска да каже: „Не се извинявайте, защото той наистина е задник“ — обади се Мериъм зад гърба му. — Прав ли съм, Сибил?

Тя лежеше като статуя — неподвижна, тиха, бледа — и само очите й помръднаха. Да, потвърди тя. Да.

 

 

— Ще пратя някого след половин час — обеща Лукас, когато двамата излязоха в коридора.

— Трябва да говорите със съпруга й, просто всичко да е законно и както трябва — каза Мериъм. — А аз ще се видя с директора.

— Съобщете му, че шефът ни ще му се обади. А аз ще помоля някой от адвокатите ни да разговаря с мъжа й. Може ли да говорят тук, във вашия кабинет?

— Разбира се. Всичко, от което имате нужда, ще ви бъде осигурено.

Лукас тръгна, направи две-три крачки и се спря.

— Децата, които ви се струва, че е убил. Вадил ли е и техните очи? Искам да кажа, да сте забелязали нещо необичайно с очите им?

— Не, не. Бил съм на аутопсиите им. Очите им не бяха засегнати.

— Хм! — Лукас отново тръгна да си върви, после пак се спря. — Не пускайте никого при нея.

— Не се притеснявайте — увери го Мериъм. — Никой няма да влезе тук.

 

 

Дейвънпорт се обади на Даниъл от един автомат и му обясни ситуацията.

— Мръсник! — разфуча се шефът му, после тържествуващо добави: — Значи е наш!

— Не знам — отвърна Лукас. — Но се добрахме до нещо. Адвокатите могат да кажат дали то ще издържи в съда, или не. Няма връзка с останалото.

— Ама има напредък — настоя Даниъл. — Веднага ще изпратя снимачен екип там. Заедно със Слоун — да задава въпросите.

— Може ли да сложим някой на вратата й?

— Никакъв проблем. Денонощно. Да му пратим ли хора да го следят пак?

Лукас помисли, после отвърна:

— Не. Той ще е свръхпредпазлив за такива неща. Следим Друз… Да видим какво ще стане.

— Добре. Какво ще правиш сега?

— Имам още една-две идеи…

 

 

Ел Кругър и Лукас се качиха на тротоара пред главната сграда в колежа. В езерцето един гъсок обикаляше около гъска, перчейки се важно. Духаше пролетен, но все още студен вятър. Далече на запад се кълбяха тъмни облаци и замъгленото пространство под тях подсказваше, че там вали.

— Фикс идеята с очите може да се дължи на някаква травма, но това ми се струва малко вероятно — обясняваше Ел. — Много по-възможно е да е изпитвал усещането, че убитите винаги го гледат и затова реагира по този начин.

— Тогава защо не е направил така и с децата?

— Лукас, ти подминаваш очевидното — каза монахинята. — Това никак не е добре за геймър.

— Добре тогава, кажете ми кое е очевидното, сестра Мери Джоузеф, мадам — сведе смирено глава той.

— Може би просто не ги е убил.

Лукас поклати глава:

— Напротив, помислих и за това. Обаче Мериъм е доловил тези вибрации и всичко онова, което става със Сибил, съвпада. Връзва се и с интереса към очите и при останалите жертви. Може наистина да е съвпадение, но се съмнявам.

— Както вече казах, възможно е да е придобил фикс идеята между убийствата.

— Но е малко вероятно.

— Да.

Двамата повървяха мълчаливо със сведени глави.

— Дали има значение кога им вади очите? Може ли да го направи после?

Ел спря и вдигна глава към него.

— Ами… Не знам. На онази жена, която беше убита в търговския център, очите й са били извадени, след като е била убита.

— Същото беше и при Джордж. Онзи човек, когото заровиха в Уисконсин. И не са били докоснати двадесет и четири часа.

— Ами тогава това е отговор на въпроса ти. Той го прави след смъртта на жертвата, но не е задължително да е веднага. Ти как мислиш?

— Смятам, че не е искал да пипа очите на децата, защото е знаел, че след това ще има аутопсия. Особено като е бил сигурен, че ще му се отвори възможност да го направи по-късно.

— Например в Дома на покойника?

— Ами да. Когато и да е след аутопсията. Той е патолог, по цял ден е сред трупове. Може да им извади очите, когато си поиска. Кой ще седне да бди над труп!

— А в Дома не правят ли нещо на очите? — усъмни се Ел. — Няма ли някой да забележи?

— Не знам — каза Лукас. — Но мога да проверя.

— Колко е часът? — попита тя изведнъж. — В четири трябва да влизам в час.

Той погледна часовника си.

— Сега е четири.