Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eyes of Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Очите на жертвата

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-839-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15448

История

  1. — Добавяне

15.

— Сигурен ли си? — попита Лукас. — Че това е Любовника?

Суонсън се почеса по корема и кимна:

— Няма начин да не е. Отидох при Бекър веднага щом чух и го изритах от леглото. Преди три часа, в шест сутринта. Изглеждаше ужасно. Викам му: „Искам да ви питам за любовника. Какво ще кажете за Филип Джордж от Юридическия факултет?“. Оня направи ей такава физиономия… — Суонсън изимитира удивения поглед на Бекър и продължи: — … и вика, цитирам: „Право да ви кажа, май не бих бил… потресен. Искам да кажа, познавахме се. Защо? Той ли е?“, край на цитата. После му казах за Джордж. Малко се притесни.

— А знаеш ли по кое време е изчезнал Джордж? С точност?

— Да. Плюс-минус пет минути. — Суонсън бе небръснат, държеше празна пластмасова чашка за кафе и очите му бяха замъглени от умора и кофеин. Бяха го измъкнали от леглото в пет сутринта, след само четири часа сън. — Когато почнал да сменя гумата, с него имало още някой, някакъв студент. Та той бързал за вкъщи, защото жена му била бременна и щяла да ражда всеки момент. Когато се качил в колата, забелязал часовника на таблото — било точно десет и четиринадесет. Помни го много добре.

— А оня психар, с когото се занимаваше Шиърсън?

Суонсън сви рамене:

— Още от началото си мислех, че е пълна глупост, но Даниъл искаше да се провери всичко.

— Кучи син! — изсъска Лукас, побеснял от гняв.

На касата на вратата се бе облегнал Дел и слушаше. Дейвънпорт изхвърча от кабинета си покрай него, сви надясно по коридора, стигна до другия му край, после се завъртя кръгом и дотича обратно с побеляло от ярост лице.

— Тоя лайнар ме е използвал за алиби! — викна той. — Сещаш ли се? Аз съм шибаното му алиби!

— Ако Джордж е мъртъв — каза Суонсън. — Доста голямо „ако“ при това. И ако Бекър изобщо има нещо общо със станалото.

Лукас мушна пръст в корема му.

— Джордж е мъртъв. И го е направил Бекър. Повярвай го. — Извърна се към Дел. — Спомняш ли си, като каза, че алибито със Сан Франциско било твърде удобно?

— Да.

— Е, ами тогава какво ще кажеш за това? Кани ченге, занимаващо се с делото, у дома на чашка да поговорят… та той се опита да ме прелъсти, човече… и то по същото време, когато са елиминирали главния свидетел. Какво ще кажеш за такова шибано съвпадение, мамка му?

Дел сви рамене. Не рече: „Казвах ли ти аз“, но движението бе достатъчно красноречиво.

Лукас отново се извърна към Суонсън, спомнил си странната характеристика, която бе дал на Бекър. Предната вечер той бе изглеждал прекрасно — строен, уравновесен. Красив.

— Каза, че изглеждал ужасно. Какво имаше предвид?

— Ами същото — отвърна Суонсън. — Сякаш е на сто години. Като че ли не беше спал цяла нощ.

— Щото е бил зает да обмисля убийство — убедено каза Лукас. — Затова е изглеждал така. Защото снощи е убивал… Както и да е. Ще го пипнем. По един или друг начин — този път смушка Дел — тоя шибаняк ще ни падне.

По коридора идваше Слоун, премятащ незапалена цигара между устните си, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на шлифера.

— Бекър ли го е направил? — попита той.

— Със сигурност — отвърна Лукас мрачно.

— Хм! — Слоун премести незапалената цигара в другия край на устата си. — Според теб кога го е убил? Преди или след като е закарал джипа му на летището?

Дейвънпорт го погледна неразбиращо.

— Какво?

— Ченгетата от летището видели бюлетина за издирвания джип и го намерили на паркинга. На дългосрочния. Сякаш е нямал намерение да се връща.

Лукас поклати глава:

— Глупости! Ако Джордж е наистина нашият човек, той не е избягал. Мъртъв е.

— Не е сигурно — каза Слоун. — Може да е тръгнал за Бразилия. Вероятно нещо е превъртял и е хукнал нанякъде.

— Кой разговаря с жена му? — попита Дейвънпорт.

— Нилсън, но по-късно и аз ще отида — отвърна Слоун.

— Казвам ви, тоя шибаняк е мъртъв — каза Лукас, сядайки отново на стола си. — Как така ще хвърли оная гайка на паркинга? Кой забравя да завие гайката на гумата си? Болтът стърчи от дупката и ти вади очите, няма как да го забравиш. Спуканата гума е била капан.

— На колко години е джипът му? — попита Дел.

Слоун сви рамене:

— Съвсем нов.

— Видя ли? — кимна със задоволство Лукас. — Спукана, ама друг път!

 

 

Все още спореха, когато Хармън Андерсън се облегна на вратата, размахвайки лист хартия.

— Няма да се сетиш никога — рече той на Лукас. — Давам ти да познаеш от двеста пъти и залагам един милион долара, че пак няма да се сетиш.

— Ти нямаш един милион — възрази Суонсън. — Какво е това?

Андерсън разгърна листа с театрален жест — фотокопие — и го вдигна над главата си като на търг, показвайки го поотделно на всекиго.

— Какво е това? — попита и Дел.

На листа, на преден план, бе нарисувана гола спяща жена, а зад нея се извисяваше едноок великан, полуобърнат, надничащ със сърдит поглед към нея иззад някакъв хълм.

— Та-ра-раам — изтананика Хармън туш и добави: — Убиецът на Стефани Бекър, видян през погледа на Любовника. А великанът се нарича циклоп.

— Какво е т’ва бе, мамка му? — изсумтя Слоун, оглеждайки картината с недоумяващ поглед, след което я предаде на Лукас.

— Получихме я по пощата… всъщност това е копие, оригиналът отиде в лабораторията за отпечатъци — осведоми ги Андерсън.

— А оригиналът черно-бял ли е? — попита го Лукас.

— Да, пак фотокопие. Освен него има и писмо от Любовника. Сигурни сме, че е от него, защото повтаря някои неща от първото писмо. Той го нарича трол, а не великан.

— Божичко! — възкликна Лукас, разтърквайки чело с вперен в лицето на великана поглед. — Тоя тип го познавам отнякъде.

— Кой? Трола ли?

— Да. Познавам го отнякъде, но не мога да се сетя откъде.

Останалите трима го погледаха известно време безмълвно, после Слоун попита:

— А да си навестяван скоро от самодиви в бели премени?

Без да обръща внимание на подмятането, Дейвънпорт попита:

— Кога е изпратено?

Андерсън сви рамене:

— Дошло е вчера по някое време. Не знаем точно кога.

— А някой да има представа откъде е тази рисунка? — продължаваше с въпросите Лукас.

— Аз поне не знам… Но можем да проверим.

— Искам да кажа, че ако е от някоя книга или енциклопедия, нашето момче може да я е взело от библиотеката или нещо такова — уточни Дейвънпорт.

Слоун и Суонсън се спогледаха, после първият каза:

— Браво, как се сети? Значи нашият човек, превъртял от това, на което е станал свидетел, със стотици ченгета по петите, отива в библиотеката и казва: „Ето ви картата ми, сложете ми името в компютрите ви, за да може Лукас Дейвънпорт да дойде тук и да провери…“.

— Е, е, стига — махна Лукас с ръка. — Знам, че е несериозно.

— Не само че е такова, ами за нищо не става.

Лукас отново впери поглед във фотокопието.

— Може ли да го задържа?

— Няма проблем — отвърна Андерсън. — С ксерокса можем да си направим толкова, колкото поискаме.

 

 

Бекър, с абсолютно трезв ум, примижавайки на косите утринни лъчи на слънцето, излезе навън и се обади на Друз от един автомат.

— Не си свършил работата с очите — каза той, когато Карло отговори.

Последва дълга пауза, след това:

— Не съм. Забравих.

— Господи, Карло! — изстена Бекър. — Ти ме убиваш.

 

 

Лукас се прибра вкъщи по обяд. Времето бе отвратително — ръмеше ситен като мъгла дъждец, а откъм запад идваха още по-тъмни облаци. Той влезе в кухнята и цели пет минути си приготвя сандвич с пуешко и горчица, който после сложи на картонен поднос, взе си бира от хладилника, след това седна в гостната и втренчи поглед в стената.

Не бе влизал в тази стая от месеци и изпод леглото се подаваха малки, прилични на мишки валма. На стените още висяха закачени листове с таблици, сочещи възможни връзки с различни събития, останали още от времето, когато се занимаваше с Враните. Повечето от онова, от което се нуждаеше, за да ги намери, беше изобразено на таблиците — организирано, прегледно, очакващо накрая само извода. Той затвори очи, в ушите му отново загърмяха изстрелите, писъците…

Лукас рязко стана, замря така за миг, после въздъхна и започна да сваля таблиците от стената, забивайки кабарчетата обратно на стената. Хвърляше бегъл поглед на имената, припомняше си събитията, после късаше листовете на половинки, на четвъртинки, на осминки — най-накрая събра купчинката в краката си и я отнесе в огромното кошче за боклук в кухнята.

Големият бележник си стоеше все още на мястото. Седна, отвори го, избра внимателно подходящ маркер и започна да прави списък, отхапвайки от време на време от пуешкия сандвич.

Бекър, написа най-отгоре на първия лист. А под името: Наркотици, време и място. Приятели? В началото на втория лист написа Убиец. А под него:

Прилича на трол.

Познава Бекър.

Възможно ли е да е наркопласьор?

Платено ли му е? Да се проверят сметките на Бекър.

Връзка с театъра?

Познавам ли го?

На листа с името на Бекър добави:

Черил Кларк.

Убийствата във Виетнам.

Децата с раковите заболявания.

Издърпа трети лист, написа Любовника най-отгоре, а под него:

Почистен сифон.

Сменени чаршафи.

Фотокопирано писмо.

Филип Джордж?

Отнесе трите листа в гостната, забоде ги на стената и втренчи поглед в тях.

Защо убиецът е скочил на Филип Джордж, ако изобщо го е направил той, разбира се? Ако Джордж го е познавал, защо тогава не е казал името му, когато се е обадил на 911? А ако не го познава, тогава от какво се притеснява убиецът? Може да работят заедно или да се движат в едни и същи кръгове. Това обаче някак си не се връзваше с наркотиците… освен ако и Филип Джордж ги използва. Да не би пък Джордж да е свързан по някакъв начин с Бекър? Ами ако известният патолог наистина се занимава с наркотици, някой наркоман е научил и е влязъл в къщата му… ама не, пак не става, защото тогава пък Армистед не се вписва никъде.

Той се изправи, обмисляйки за какво да се хване, да се опре на нещо, от което да тръгне. Намери го почти веднага. Обмисли го още веднъж, после се обади в дежурната. Докато набираше, хвърли поглед навън — вече валеше по-сериозно. Студен, отвратителен пролетен дъжд, идващ от северозапад.

— Можеш ли да се свържеш с Дел и да му кажеш да ме чака в кабинета ми? — попита той, когато се обадиха от дежурната. — Нищо спешно, просто да намине по някое време следобед.

— Седнал е в един бар — осведоми го дежурният. — Можеш да му се обадиш там. Ако искаш, да ти дам номера?

— Добре.

Лукас измъкна сгънат на четири лист от джобчето на ризата си — рисунката с едноокия великан — и надраска номера отдолу. Обади му се барманът и повика Дел. Можели да се видят в четири часа. Докато говореха, Лукас бе свел поглед към великана, надничащ към спящата жена. Огромното създание имаше почти кръгла, като баскетболна топка глава и тънки, сгърчени устни.

Къде?…

Като приключи с Дел, Лукас взе телефонния указател и се обади в отдела за редки книги в университетската библиотека.

— Керъл? Лукас Дейвънпорт.

— Лукас! Защо не дойде да оправим онзи въпрос с играта? Жуков се кани да се впусне подир румънците на север от Сталинград.

— Да, да, Ел ми каза. Вика, че ти трябвали нацисти.

— Ами виж там, направи нещо по…

— Спри за малко — прекъсна го Лукас. — Имам нужда от помощ. Разполагам с една илюстрация, на която е нарисуван едноок великан. Подал си е главата зад един хребет, гледа към спяща жена и държи в ръка тояга. Май е картина, но като че ли малко грубичка. Като детска рисунка, но според мен не е правена от дете. Твърде добра ми изглежда.

— Едноок великан като циклопа от Одисей?

— Да, точно така. Някой каза, че бил трол, но всъщност се нарича циклоп. Опитвам се да разбера от коя книга е тази илюстрация, ако изобщо е от книга.

Последва кратко мълчание, после специалистът каза:

— Да пукна, ако знам! Някой изследовател на Омир може би ще се сети, но трябва да си голям късметлия. Защото илюстрациите с циклопи са сигурно милиони.

— Мамка му… Какво да правя тогава?

— Викаш, че е грубичка, ама добра, така ли? Какво значи добра? Като илюстрация на Плейбой например или как?

— Не, не. Колкото повече я гледам, толкова повече ми се струва, че може да се окаже известна.

— Хм. Вземи да я занесеш тогава в отдел „История на изкуствата“. Вероятно няма да намериш никого там, но ако все пак откриеш някого, май няма да ти свърши работа, докато не си платиш.

— Уф! Добре, благодаря ти все пак, Керъл…

— Чакай малко. Там, в Сейнт Пол, има един художник… всъщност е компютърен специалист илюстратор и често идва тук да иска книги с илюстрации. Бива го много и по история на изкуствата. Имам му и телефона, ако решиш да му звъннеш.

— Ще му се обадя, разбира се. — Лукас чу как слушалката тропва на бюрото, последвана от тишина, но малко след това я вдигнаха.

— Живее малко уединено, знаеш ги какви са художниците. Кажи, че се обаждаш от мое име и бъди учтив. Ето ти и номера… И се връщай при игрите. Може да ти дадем ролята на Паулус[1].

— Не знам какво да ти кажа…

Щом приключи разговора, Лукас набра дадения му номер. Телефонът от другата страна иззвъня пет-шест пъти и той тъкмо се канеше да затвори, когато най-сетне някой вдигна слушалката. Художникът звучеше така, сякаш току-що бе станал от сън. В гласа му се промъкна предпазлива нотка, когато Лукас му каза, че е ченге.

— Керъл от университетската библиотека ме насочи към вас. Имам един проблем и той ми каза, че може би ще успеете да ми помогнете.

— За компютри ли се отнася? — Отново предпазливата нотка. Защо ли, запита се Лукас.

— За картина. Нарисуван е някакъв странен великан. Много силен. Трябва да разбера откъде е взета.

Художникът не го попита защо. Това също се стори на Лукас малко странно.

— Да не би да е захапал един труп за главата?

— Не, той…

— Значи не е Гоя. Да не е с едно око?

— Да — отвърна детективът. — С едно око, наднича иззад някаква планина…

— И гледа към гола жена на преден план, легнала на склона на планината.

— Точно така.

— Одийон Редон[2]. Картината се казва Циклопът. Редон е французин, повечето му работи са пастел. Рисувал е в края на миналия век. Голата лежи с гръб към циклопа, така че я гледате право в лицето, нали?

— Да, да, точно така. А можете ли да ми кажете от коя книга може да е взета? Да не е някоя апокрифна или нещо от този род?

— Не, не, има много книги за Редон. Май дори е на мода сега. Или поне скоро беше. В библиотеката може би имат нещо за него. Не е особено известен, но всеки, занимаващ се с изкуство, го познава.

— Ъхъм. Окей. Значи казвате, че сигурно е книга.

— Или календар. Напоследък използват много репродукции… пък и за картички. Зависи само от размера.

— Добре, благодаря ви. Точно това ми трябваше. Казахте, че трябва да се занимавате с изкуство, за да го познавате…

— Да. Ако искате да ви дам нещо като ориентир, бих казал, че от минувачите на улицата ще е известен на около един процент. А от тях всеки пети може да разпознае негова картина.

— Благодаря ви още веднъж.

— Винаги готов да услужа на полицията — каза художникът и Лукас остана с впечатление, че се усмихва.

 

 

Дел обаче не се усмихваше. Кършеше ръце.

— Божичко, какво толкова трудно има — рече Лукас и клекна до него. Дел бе седнал на стола срещу бюрото му. — Просто й казваш, че си мислиш за нея. Казваш й: „Искам да ви се извиня за лошото държане онзи ден, вие изглеждате наистина добра жена. Имате хубави очи“. И тя рано или късно ще те попита: „Какъв цвят са?“. И ти ще кажеш: „Лешникови“.

— Откъде да ги знам дали са кафяви? — нервно изсумтя Дел, вдигна слушалката и притисна вилката с пръст.

— Такива са — твърдо каза Лукас. — Всъщност са кафяви, но като кажеш „лешникови“, ще прозвучи по-приятно. Тя много добре знае, че очите й са кафяви, но ще й е приятно да чуе, че са лешникови. Ще си каже, че наистина си мислил за нея, като й речеш, че са такива… По дяволите, Дел, кога за последно си казвал на някоя жена, че искаш да излезеш с нея?

— Преди около двадесет и две години — изръмжа Дел, наклонил глава встрани.

Двамата поседяха малко така, без да помръднат, после изведнъж избухнаха в смях и Дел каза:

— Еее, какво толкова! — И започна да боде енергично с пръст, набирайки телефона. — Точно тази вечер ли трябва да бъде?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Лукас, сядайки зад бюрото си.

Трябваше да седи срещу Дел, за да може той да вижда лицето му, в случай че се наложи да го напътства. Телефонът иззвъня шест пъти и Дел тъкмо протегна ръка да затвори, когато Черил Кларк вдигна слушалката.

— Ъъъ… с госпожица… ъъъ… Кларк ли разговарям? — заекна Дел. Двадесет и две години! Лукас поклати глава. — Ъъъ… обажда ви се ченгето, дето идва у вас с още един колега… аз съм онзи с лентата на челото. Да, Дел. Вижте… ъъъ… това няма нищо общо със следствието, знаете, но… ъъъ… Мислех си за вас и накрая реших да ви звънна… Ами не знам, сторихте ми се готина мацка… искам да кажа… ъъъ… добра жена, с една дума… уф, мамка му… и имате наистина хубави очи… ъъъ… Да, да, нещо такова, щом желаете… питах се дали няма да искате да излезем някъде да пием по едно кафе?… Аха, добре. — Той се извърна с гръб към Лукас, криейки поглед и снишавайки глас. — Какво ще кажете за „Ани“ на Уест Банк? Ъхъ. Ще мина да ви взема, окей?… Ъъъ… четиридесет и една. Да. Да… Ами лешникови, наистина ми харесаха… Да. Добре. Около шест и половина? Ще хапнем по един бургер, ще пийнем по нещо. Окей.

Когато затвори, лицето му бе плувнало в пот.

— Четиридесет и една ли? — ухили се Лукас. — Кой е на четиридесет и една?

— Да пукнеш дано, Дейвънпорт! — изпъшка Дел и се отпусна с облекчение на стола. — Свърших работата, нали така?

— Да — отвърна Лукас, възвръщайки сериозния си тон. — И за какво ще си говорите?

— Откъде, по дяволите, да знам? За Бекър сигурно…

— Не. За Бекър нито дума.

— Защо, по…

— Тази жена са я използвали цял живот. Такъв тип е и е много чувствителна на тази тема. Позволява да я използват, защото само по такъв начин може да завърже някаква връзка. Непрекъснато се надява да си хване нещо истинско, но не вярва, че може да стане. — Лукас се бе навел през бюрото и говореше бързо и убедено, стараейки се да впечатли ученика си. — Ако ти отидеш при нея и започнеш да й приказваш за Бекър, тя просто ще разбере, че пак я използват. Че се опитват да я манипулират. Затова ти нищо няма да споменаваш за Бекър. Ще започнеш да говориш за онова, за което всички разведени мъже говорят — за бившата си жена. Няма да мине много и тя ще започне да подхвърля намеци. „Искаш ли да научиш нещо за Бекър?“ „Не — казваш ти. — Не искам да знам нищо за Бекър.“ И отново започваш да говориш за себе си, за бившата ти жена и колко трудно е да си намериш някой истински човек. Ще й казваш: „Бекър може да върви на майната си, не ми се говори изобщо за него, за мен той е работа“. Излизате така няколко пъти и накрая тя сама ще започне да говори за него. Няма да се сдържи. Само недей я притиска.

— Да не я притискам — повтори Дел, с очи като стъклени топчета.

— Да не я притискаш — потвърди с кимване Лукас.

Дел се облегна назад, без да сваля изучаващ поглед от него, сякаш виждаше пред себе си престъпник, за когото до този момент е мислел, че е почтен човек.

— Исусе Христе! — поклати глава той след малко. — Ти си много гаден кучи син, знаеш ли?

Лукас смръщи вежди при тона му.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно — отвърна Дел.

Дейвънпорт сви рамене и отмести поглед встрани.

— Просто правя онова, което трябва да се направи.

 

 

Сблъска се с Андерсън на път за колата си.

— След като се обади — спря го Хармън, — изпратих Карпентър в библиотеката. Намерил книгата за онзи хахо Редон и картината наистина била същата, само че по-голяма от нашата. Успял да открие същата като нашата в една друга книга, но тя била изнасяна от библиотеката за последен път преди два месеца.

— Тук има нещо — каза Лукас.

— Амиии? — проточи Андерсън. — И какво е то?

Докато се прибираше към къщи, отново заваля силно и небето започна да проблясва от светкавиците. Прекрасна нощ за тролове, помисли си той.

Бекър, Бог да го убие!

Бележки

[1] Фелдмаршал Фон Паулус — командващ 6-а армия на германските войски по време на Втората световна война, предал се в плен на 2.II.1943 г. край Сталинград. — Б.пр.

[2] Френски художник и литограф (1840–1916). — Б.пр.