Джон Сандфорд
Очите на жертвата (24)

24.

Даниъл, местейки поглед от снимката към Лукас и обратно, попита смаяно:

— Какво? Да не би да го пипнахме? Просто така?

— Може би — отвърна Лукас. — Дотук информацията, която имаме за убиеца, съвпада с него. Външният му вид е същият, действията му съвпадат и приятелката ми твърди, че е своего рода социопат. Имал е причина да убие Армистед. А и Бекър ми даде онези отрязъци, от които излиза, че жена му наистина е имала нещо общо с театъра…

— Пратил съм двама души непрекъснато да питат и да разпитват и до този момент, според показанията на хората, никой не я е виждал там… нито пък я познава. — Даниъл пак сведе поглед към снимката. — Ама тоя тип наистина прилича на циклоп.

— Не забравяй и онези сметки от „Американ Експрес“…

— Да, да — разсеяно отвърна шефът му и се почеса по темето, без да вдига поглед от снимката.

— Според мен няма да е зле да му пуснем един екип.

— Да, така ще направим. И бездруго изтеглихме екипа от Бекър…

— Проблемът е там, че ако Друз е видял репортажа, може да помисли, че следим него.

По грубото лице на Даниъл пробяга тънка усмивка.

— Още по-добре. Значи през изминалите два дни той е прилепил гръб към стената, оглежда се наоколо като луд и навсякъде му се привиждат шпиони.

— Мислех си…

— Да?

— Можем да обвиним Канал Осем за нанасяне вреда на следствието, като кажем, че са дали на неназован заподозрян да разбере за следенето и полицията е била принудена да го прекрати, след като заподозреният се оплакал на служител от управлението… тоест на мен.

— Дааа. Хм. Освен това телевизиите ще се поотдръпнат — съгласи се Куентин и по устните му отново заигра усмивка. — Ще накарам Лестър да свърши тая работа. Ще умре от радост.

— И ако стане някой политически гаф, ще можеш да си го изкараш на него — ухили се Лукас.

— Аз ли казах това? — попита Даниъл невинно, сложил ръка на сърцето си. — Тъкмо се канех да кажа за тоя Друз… Може би няма да е зле да го снимаме с камера как върви и после да покажем касетата на онова хлапе от Мейпълууд.

— Да, няма да е зле — съгласи се детективът.

— И трябва да го направим още днес — каза Даниъл. Той стана и заобиколи бюрото, без да вдига поглед от снимката, сякаш омагьосан от нея.

— Продължавам да мисля, че Бекър все пак има някакво място в тази работа — рече Лукас. — Ако двамата с Друз разговарят, може би ще успеем да ги подслушаме и да ги запишем.

Шефът му кимна.

— И това може да стане. Добре, направи списък и го дай на Андерсън, той ще свърши работа — разпореди се. — А сега… Как смяташ да пратиш тая снимка на Любовника?

Лукас сви рамене:

— Още не съм измислил.

— Тогава опитай следното — започна Даниъл, седна отново зад бюрото, отвори капака на кутията за пури и надникна вътре, след което го затвори с трясък. — Днес си мислих за това. Канал Две все още спира излъчването си някъде около два след полунощ. Помолваме ги да подновят излъчването, да речем, някъде около три часа и да покажат снимката. Само за минутка. Никой няма да го види по това време, освен ако някой неврастеник не си щрака каналите един след друг. Така Любовника е в относителна безопасност. Ще му кажем кой канал да гледа, в колко часа… И ако има и видео, може да го запише.

— Страхотно. Имаш ли хора в Двойката? — попита Дейвънпорт. Канал Две бе по-скоро образователен канал.

— Аха. Не би трябвало да е проблем.

Лукас кимна:

— Звучи идеално. Аз ще пусна обява в Стар Трибюн, която да излезе утре сутринта. И когато Любовника ми се обади, отново ще се опитам да го убедя да дойде при нас. Ако пак откаже, ще му предам кой канал да гледа и в колко часа.

— Дотогава ще считаме Друз за извършителя. Дай да въведем и другите в ситуацията. Всеки трябва да знае какво върши. — Куентин се наведе напред и натисна бутона на интеркома. — Линда, кажи на Слоун да дойде тук, също и на Андерсън, пък и изобщо на всички, които имат отношение към делото „Бекър“. Да дойдат тук… когото намериш… половин час.

— Все още нямаме нищо срещу него — напомни му Лукас. — Всичко засега е само дедукция и…

— Нищо. Придържаме се към него — прекъсна го рязко Даниъл. — Ако тоя шибаняк пръдне, искам да го чуя ясно и силно. Имам предчувствие за тоя тип, Лукас. Усещам силни вибрации.

— Мисля си… дали да не… — Разсъждаваше дали да не влезе с взлом в апартамента на Друз. Неофициално, без разрешение, разбира се.

Шефът го спря по средата на изречението:

— Не искам да чувам. Но… ъъъ… интересно би било, ако успеем да научим нещо ново…

Детективът кимна, наведе се през бюрото, отвори кутията за пури и надникна вътре. Три пури. Тракна капака.

— Какво? — погледна го с интерес Даниъл.

— Винаги съм се питал какво, по дяволите, държиш там…

 

 

Следственото досие на Друз се оказа отчайващо тънко. Нищо нямаше и в компютрите на ФБР — Андерсън бе пуснал името му още когато Даниъл свика срещата. След убийството на Армистед Друз е бил разпитван от детектив Шон Дрейпър и протоколът от разпита представляваше сбити в пет-шест абзаца показания. Обектът твърди, че по време на убийството е бил в театъра. Посочва няколко случки, които показват, че е бил там. Кратките допитвания до останалите актьори потвърждават истинността на това.

Даниъл, Андерсън, Слоун, Дел, Дрейпър, Шиърсън и още трима-четирима детективи от отдела съставяха плана на наблюдението, а Лукас седеше в ъгъла и четеше досието. Дрейпър — едър флегматичен мъж в костюм — се беше отпуснал на сгъваем стол зад Андерсън.

— Ти си го разпитвал, Шон — обърна се към него Лукас, когато обсъжданията бяха прекратени за кратка почивка. — Според теб… интересува ме твоето лично мнение… мислиш ли, че прилича на циклопа от картинката? Имаше ли нещо в него?…

Дрейпър се почеса зад ухото.

— Амиии… не бих казал. Според мен… изглеждаше наистина малко… размазан, но не беше… Неее, не бих казал.

— Как ти се струва, алибито му за Армистед солидно ли е?

— Когато шефът ни извика за тази среща, аз прегледах бележките си. И там съм записал, че около седем — седем и половина не е мърдал никъде. Преди това… несигурна работа.

— Според нас, била е убита… в колко? В седем? — попита Дейвънпорт.

— Плюс-минус петнайсетина минути — отвърна Слоун.

— Значи би могъл да отскочи до дома й, да я очисти, да се върне и да се държи така, че да се набие в очите на всички.

Андерсън скочи.

— Да, обаче той изобщо не се е опитал да се подсигури по онова време, в което е станало убийството. А какво бих сторил аз например? Щях да направя нещо, с което да афиширам присъствието си, преди да отида до дома й. После щях да прескоча дотам, да си свърша работата и да се върна по най-бързия начин, може би с кифла или чипс в ръка, и отново щях да афиширам присъствието си по някакъв начин.

— Е, да, ама той не го е направил — отсече Дрейпър. — Стабилен е по-късно, а не по-рано.

— Хммм — изсумтя Лукас.

— Какво? — попита го Даниъл.

— Още се мъча да намеря мястото на онова телефонно обаждане.

 

 

Редакторът на страницата с обявите в Стар Трибюн го увери, че лично ще обърне внимание на обявата. Вече не отговарям за дълговете на Люсил К. Смит, подпис Лукас Смит. Щяла да се появи утре сутринта.

— Това е много важно — натърти Дейвънпорт. — Дръжте си устата затворена и помнете, че това е най-важната обява в живота ви.

— Утре ще е във вестника…

 

 

Лукас се обади на Каси от фоайето.

— Какво правиш тук? — изненада се тя. — Божичко, ужасно разхвърляно е.

Отвори му входната врата и със зачервено лице го изчака да се качи горе.

— Нищо му няма — каза той, влизайки.

Апартаментът бе малък. От другата страна на хола имаше кухненски бокс, коридорче с три врати — баня, гардероб и спалня.

— Защото току-що натъпках хвърлените за пране дрехи в банята, набутах немитите от два дни чинии в съдомиялната и от месец насам за първи път горе-долу поизчистих. — Тя се засмя, надигна се на пръсти да го целуне по устните, после пое куфарчето от ръцете му. — Какво става с теб? Приличаш на истински бизнесмен… Тъкмо се канех да ходя в театъра.

— Бях в университета и рекох да намина — каза той. — Веднага ли трябва да тръгваш?

Тя кимна и направи физиономия:

— Кажи-речи веднага. Откакто прочетох бележката на Елизабет, гледам поне да не закъснявам за работа.

— Ааа… да.

— Но можем да си вземем един бърз душ — предложи му.

— А, не. Ако започнем с душ… А и бездруго трябва да се връщам на работа. После ще се видим ли?

— Разбира се. Ще свърша някъде към единадесет.

— Ще те заведа на някое скъпо място.

— Само сладки приказки чувам… — Тя го хвана за ушите, наведе главата му и отново го целуна. — Чао засега.

 

 

Той бе вътре.

Апартаментът на Друз беше три етажа по-надолу и на Лукас не му се искаше да рискува с бравата на фоайето. Това, че Каси живееше в същия блок, не се дължеше само на късмет: в сградата живееха още няколко души от „Лост Ривър“, привлечени от близостта до театъра и ниския наем. Коридорите бяха пусти. Детективът се върна на стълбището, извади от куфарчето си слушалка и се обади на екипа, водещ наблюдението. При последното обаждане Друз беше все още в театъра.

— Къде е?

— Още е вътре.

Шефът на екипа нямаше представа къде е Дейвънпорт.

— В момента, в който мръдне нанякъде…

— Ясно.

Театърът бе на по-малко от пресечка от блока. Ако на Друз му хрумнеше да изтича за нещо до него, Лукас искаше да бъде своевременно предупреден. Обади се в дежурната и даде на диспечерката телефонния номер на Друз.

— Звъни му дълго… докато не ти се обадя. Тоя тип може да е просто отвън и да си коси ливадата — каза той.

— Дадено.

„Господи — помисли си. — Току-що направих целия отдел съучастник в углавно престъпление.“ Тикна слушалката под мишница, за да му е подръка, ако иззвъни, и отново пристъпи във фоайето. Шестнадесет врати, разпределени неравномерно. Гладко измазани стени, износени килими. Електрическото уредче щеше да се разтрака, но нямаше как. Лукас се приближи към апартамента на Друз и чу, че телефонът вътре звъни. Пет пъти, десет пъти. Никой не отговаряше. Той натисна бравата за всеки случай — беше заключено — и извади уредчето. Приличаше на ръчна бормашина, но бе по-малко и по-тънко. От върха му стърчеше метална пластина. Лукас я пъхна в ключалката и натисна спусъка. Уредът затрака — все едно някой изсипваше сачми от лагер по цимента. Тракането продължи сякаш цял час, но всъщност секунда-две след като бе натиснал спусъка, Лукас завъртя ключалката и вратата се отвори.

— Ехо? — подвикна той тихо. — Има ли някой вкъщи? Ехо?

Апартаментът бе подреден, но само защото в него нямаше почти нищо. В малката, вградена в стената библиотечка имаше няколко сценария, пет-шест книги за театрално изкуство, касетофон и няколко касети. Диван, обърнат към телевизора, дистанционно, небрежно оставено на пода до дивана. През годините служба в полицията Лукас бе влизал в десетки евтини квартири, оборотни апартаменти и изобщо места, където живееха самотни мъже. Стаите им винаги създаваха впечатление за безупречна подреденост, макар че обитателите им нямаха какво толкова да подреждат, освен пепелниците, касетофоните, котлоните и кутиите сухо мляко. Апартаментът на Друз навяваше същото чувство — такава липса на личен отпечатък, че все едно си попаднал в евтина хотелска стая.

Телефонът продължаваше да звъни. Детективът измъкна слушалката изпод мишницата си и каза:

— Бети? Забрави за тоя телефон, дето ти го дадох.

— Окей, Лукас.

Секунди по-късно звъненето спря.

Първо спалнята. Нямаше представа какво търси, но ако го видеше…

Бързо огледа гардероба, потупвайки джобовете на саката и панталоните, после провери и рафтовете, повдигайки леко сгънатите фланелки и ризи, след това надникна и в чекмеджетата. Нищо. През кухнята мина дори още по-бързо. Друз не притежаваше кой знае какъв набор от кухненски съдове — никакви купи, никакви тенджери, никакъв съд, където би могъл да скрие нещо. Надникна и в хладилника — нищо, с изключение на стрък маруля, бутилка кетчуп, парче хамбургер, увито в найлон, отворен стек сода и кутия сухо мляко „Карнейшън“. Винаги „Карнейшън“. Нищо във формичките за лед. Нищо в долното чекмедже на печката.

Имаше наистина чудесно тъпо оръжие — стоманено точило за ножове. Лукас го извади от чекмеджето, завъртя го пред погледа си, разгледа го внимателно. Никакви следи от косми или кръв, обаче металът бе изключително чист, сякаш скоро го бяха мили с нещо. Той извади от куфарчето парче пластилин, разплеска го на дланта си и удари по него с точилото. Като го дръпна, стоманата се бе залепила за пластилина, но впечатлението бе достатъчно. Сложи инструмента обратно в чекмеджето, а пластилина, увит в промазана хартия, пъхна пак в куфарчето.

Дойде ред и на хола. Под дивана нямаше нищо освен прах. В книгите на лавицата — нищо друго, освен страници. В шкафа под вградената библиотечка намери кутия за документи. Сметки, справки, отрязъци от застраховки за колата, формуляри за данъци за шест години. Пристъпи към другия гардероб.

— По дяволите!

Черно скиорско яке с капси. Човек можеше да види хиляди такива по улиците, но… Любовника също бе описал подобно яке. Лукас го извади, облече го, извади полароид от куфарчето, сложи го на библиотеката, нагласи автомата и се щракна два пъти — в анфас и в гръб. После провери снимките, съблече якето и отново го окачи в гардероба.

Бе прекарал в апартамента петнадесет минути. Стига толкова. Приближи се до вратата и се огледа за последен път. Бързо надолу по стълбите. Вън.

 

 

— Лукас! — подвикна Даниъл.

— Да. — Той седеше в поршето и оглеждаше моменталните снимки от полароида. — Свърза ли се с Канал Две?

— Всичко е точно — отвърна Куентин. — Ако ти се обади утре през нощта, всичко е готово за излъчване час след това. В четири.

— А може ли да пуснем още една снимка?

— Каква?

— На един тип със скиорско яке.

 

 

Даниъл крачеше из кабинета си развълнувано. Лукас и Дел седяха на останалите два стола, Слоун се бе облегнал на стената, а Андерсън бе застанал по средата на стаята с ръце в джобовете.

— Имам много силно предчувствие — убедено каза Даниъл.

Преди да даде снимките със скиорското яке на шефа си, Лукас бе изрязал лицето си. После Андерсън и Даниъл ги видяха и се съгласиха, че това яке вероятно е същото, което бе описал Любовника.

— Най-вероятно е същото — бе коментарът на Андерсън. — Доколкото знаем… Много съвпадения станаха. И може би няма да е зле да го приберем и да го поизпотим.

— Да, но преди това трябва да го свържем с Бекър — възрази Лукас.

— Трябва да направим така, че да го обърнем срещу Бекър, ако двамата наистина работят заедно — намеси се Даниъл. — Ако го поизпотим, това може да стане.

— Нямаме с какво да се захванем — обади се Слоун. — Както вървят нещата, пък и с тези четири жертви, проклетите медии ще ни отрежат главите, ако разберат, че го използваме, за да хванем Бекър.

— Остави аз да се оправям с нещата — отряза го Куентин, взе едната снимка, погледа я малко, после вдигна поглед към Слоун. — Можем да направим следното. Обвиняваме го в убийство първа степен, но ще се спазарим за втора, със съответната облекчена присъда, ако ни поднесе Бекър. И след това казваме на пресата, че макар и да е втора степен, ще молим съдията да подсили присъдата, така че да стане почти като първа.

Слоун сви рамене:

— Ако мислиш, че можеш да го пробуташ…

— Ще го направя така, че всички да ни помислят за гении.

— И все пак ще е по-добре, ако успеем да се сдобием с нещо по-силно — продължи да настоява Лукас. — Не може ли поне да подслушваме телефоните му? Или да го следим няколко дни, преди да го приберем? Да видим дали няма да го хванем да говори с Бекър… или дори да се срещне с него.

— Не можем да извадим разрешение за телефоните, още не… Нямаме достатъчно улики — възрази Даниъл. — Ако приятелят на Стефани Бекър реши да намине, ако потвърди това… тогава може да извадим разрешение. И ще сложим микрофони в къщата му.

— Значи всичко зависи от Любовника — въздъхна Дейвънпорт. — Той трябва да ми се обади утре през нощта.

— Точно така. Дотогава ще стоим залепени за Друз като изсъхнало лайно на дувар — заключи Даниъл, прокарвайки пръсти през оредяващата си коса. — Господи, какъв удар, а? Какъв шибан удар!

— Ако е истински — каза след малко Андерсън.

 

 

Бекър стоеше пред прозореца, вперил невиждащ поглед през ромбоидните стъкла към тъмната улица, и накрая реши: трябва да действа. Утре. Табакерата сякаш пареше джоба му — той я извади и придирчиво заизбира. Нищо особено — само малко да усети силата. Сложи таблетка РСР между зъбите си, посмука я, после отново я върна в табакерата. Острият вкус на химикала го щипна по езика, но той вече не му обръщаше внимание.

Медикаментът му помагаше да се концентрира, измъкваше го от тялото му и оставяше съзнанието му да работи само. Анализираше ходовете, които му предстояха. Първо жената, после Друз. Накарай го да дойде с телефонно обаждане, направено в последния момент. Най-добре беше около пет: Карло винаги се хранеше сам вкъщи, преди да отиде в театъра, и жената най-вероятно също щеше да си бъде у дома по това време.

Никакъв лукс, докторе. Никакви проучвания. Просто си свършваш работата и си тръгваш.

Той крачеше из стаята — краката му сякаш се намираха в друго измерение, съзнанието му работеше на пълни обороти. Ако всичко мине както трябва, би било толкова просто… Обаче преди това трябва да провери пистолета си. Да отиде до Уисконсин и да гръмне един-два пъти някъде. Не беше стрелял от години, откакто бе пътувал веднъж до Ню Мексико. Пистолета бе купил от Тексас — най-обикновена покупка — от един каубой в Ел Пасо. Някакъв пияница, на когото му трябваха пари. Оръжието не бе нищо особено — 38-и калибър, ставаше за работа.

Колкото до звука от изстрела… налагаше се да рискува. Ако онази има радио… Може би в четири часа щеше да е по-добре. И двамата трябваше да са у дома по това време, а съседите на жената сигурно още няма да са се върнали от работа.

Той крачеше из стаята, премисляйки нещата, духът му се нагорещяваше, жегата набираше сила и малката доза РСР го настройваше ту на една, ту на друга вълна.

Някъде към полунощ, притиснат от нуждата за Красота, хвърли две таблетки MDMA в уста. Медикаментът се втурна в кръвта му, потисна РСР-то и той започна да танцува по дебелите килими, пляскайки се с ръце из хола, докато накрая замина някъде далеч… далеч…

Когато се върна, дишайки тежко, забеляза, че е полусъблечен. Сега какво? Обърка се. Какво? Идеята изведнъж избуя в главата му. Разбира се. Ако утре нещо се объркаше — малко вероятно, но все пак възможно, даде си сметка той — ще изтърве само една възможност. Вече развълнуван и с треперещи ръце, навлече дрехите си набързо и изтича към гаража. Болницата бе само на десет минути път.

Забави се по стълбището пет минути.

Първо бе минал през кабинета си, бе лапнал още едно MDMA за блясък в очите и яснота на мисълта и един метамфетамин за изостряне възприятието на сетивата. След това бе отишъл в съблекалнята и се бе преоблякъл в хирургически костюм. Чистата памучна материя хладнееше приятно по кожата, само докосвайки я, без да се залепва — по ръцете, по краката, по гърдите, също като току-що колосани чаршафи; удоволствието от допира бе подсилено от медикамента.

Чак тогава тръгна — ту подтичващ, ту стреснато забавящ крачка. Нямаше търпение. Промъкна се по стълбите не точно кискайки се, но пръскайки се от радостно нетърпение. Все пак внимаваше. Ако го забележеха, нямаше да е кой знае каква беда, но ако не го видеха, щеше да е по-добре.

Стигнал до горния край на стълбите, открехна вратата едва-едва, колкото да може да види сестринския сектор на петдесетина метра по-нататък в дъното на коридора. Задържа дръжката на вратата така, че ако някой случайно бе от другата страна, да се стресне — все едно че тъкмо се е канел да влезе.

Сестрата в другия край на коридора говори по телефона цели пет минути, смеейки се, а той я гледаше през пролуката и я ругаеше — дрогата кипеше в кръвта му, карайки го да отиде по-скоро при Сибил. Засега се контролираше, но не беше сигурен още колко ще може да издържи.

Ха така! Сестрата, все още усмихвайки се от разговора, затвори, завъртя се на стола и се обърна с гръб към него. Той рязко отвори вратата и бързо пресече коридора, изчезвайки от полезрението й. Крачейки безшумно с хирургическите терлици, Бекър се приближи към стаята на Сибил.

Телевизорът й, увиснал от тавана, бе обърнат към нея — на екрана блестеше текстовият й редактор. Той смръщи вежди. Нали вече уж не можеше да работи с него? Пристъпи до леглото и се наведе над него в приглушената светлина. Клавиатурата на редактора бе на масичката до леглото й. Посегна и обърна главата й — прекъсвачът бе на окото й. После я пусна и вдигнал поглед към екрана, чукна на клавиатурата опцията Избери и натисна Enter. Появиха се няколко подменюта и десетина файла. Девет от тях имаха имена. Три — само цифри.

Тъкмо придвижи курсора да избере първия от тях, когато забеляза, че тя е будна. Очите й бяха тъмни и изпълнени с ужас.

— Време е — прошепна й той.

Дрогата вреше и кипеше в кръвта му. Приближи се още повече до леглото и сведе поглед към очите й. Тя обаче ги затвори.

— Отвори си очите — каза Майкъл тихо.

Сибил не ги отваряше.

— Отвори си очите!

Те не помръдваха.

— Отвори си… Сибил, аз наистина искам да знам дали ще видиш нещо, когато стигнеш до края. Трябва да наблюдавам реакциите ти. Очите ти обаче трябва да са отворени, Сибил… — Отново затрака по клавиатурата. — Сега ще разгледам файловете ти, Сибил.

Очите й веднага се отвориха — бързо, сякаш неволно движение.

— Аха — усмихна се той. — Ето една явна причина, за да ги видя.

Очите й трескаво шареха между екрана и Бекър. Наместил курсора върху първия файл, той натисна Enter. На екрана се появиха две букви — МБ.

— Ахааа — проточи той. — Това едва ли означава Майкъл Бекър, нали?

Изтри буквите и се премести на следващия файл. МЕ. Изтри и тях.

— Малко съобщенийце, а? Мислиш ли наистина, че щяха да разберат? Е, ако имаше на разположение още няколко дни, сигурно щеше да успееш да напишеш още нещо.

Бекър отиде на последния файл. УБИ.

— Ама ти и УБИ си успяла да изпишеш — възкликна весело, чукна три пъти с бекспейса и буквите изчезнаха. После се обърна към нея и продължи: — Е? Мога ли да те убедя да си държиш очите отворени?

Тя ги затвори.

— Време е — каза Майкъл кротко. — И днес ще извървим целия път. Наистина и докрай, Сибил. Целия път…

Пристъпи към вратата и огледа коридора. Никой. Очите на жената го проследиха по пътя до вратата и обратно — тъмни, влажни. С вдигнати нагоре вежди, Бекър сложи длан върху устата на Сибил и леко стисна носа й с пръстите на същата ръка. Тя затвори очи. С помощта на показалеца и средния пръст на другата ръка той дръпна клепачите й нагоре. Сибил го гледа, без да помръдне, около петнадесет секунди. После очите й диво се замятаха наляво-надясно, търсейки помощ. Гърдите й започнаха да треперят, след това очите спряха трескавото си движение и загледани някъде отвъд него, заблестяха.

— Какво има? — прошепна Бекър. — Виждаш ли нещо? Виждаш ли? Какво? Какво?

Но тя не можеше да му отговори. Накрая, без да губят блясъка си, очите й се извъртяха в орбитите, зениците изчезнаха…

— Ехооо?

Паникьосан, той пусна носа й, отстъпи назад, косъмчетата на тила му настръхнаха. Трепереше силно, не можеше да се владее. Та тя бе толкова близо! Толкова близо!

— Ехо-о-о-о?

Едва дишащ, Бекър залитна към вратата и надникна навън. Успя да види едното ъгълче на бюрото на сестрата в другия край, но там нямаше никой. И в този миг, през две врати оттук, се чу гласът й:

— Вие ли ме извикахте, госпожо Лами?

Майкъл реши да рискува, прекоси коридора на три едри крачки, хлътна във вратата към стълбището и остави механизмът да я затвори с едва доловим съсък. После заслиза бързо, прескачайки стълбите през една. Точно когато вратата бавно се затвори зад гърба му, чу гласа на сестрата още веднъж:

— Ехо, има ли някой?

Сигурно е видяла или чула нещо, или по-скоро го е усетила, каза си той. Слизаше стремително по стълбите, но терлиците заглушаваха стъпките му надолу. Стигна до вратата на своя етаж, бутна я и отгоре дочу още едно, този път по-далечно:

— Ехооо?

Десет секунди по-късно вече бе в кабинета си, заключил вратата и изгасил осветлението. Задъхан, с бясно биещо сърце. В безопасност. Един ксанакс щеше да му дойде добре. Той хвърли в уста таблетката, после още една и седна в тъмнината на кабинета. Ще изчака малко и след това ще отиде да се преоблече. Междувременно химията стигна до мозъка му и той се отнесе…

 

 

Дейвънпорт отиде да вземе Каси от театъра и докато я чакаше да си свали грима, се оглеждаше да зърне Друз. И както винаги, той бе някъде другаде.

— Как върви театърът? — попита я Лукас.

— Добре. Дори сме май на печалба, което всъщност е най-важното. Странно ми се струва, защото все пак означава нещо. За град като Минеаполис не е зле.

— Е, малко ти подслаждат горчивия хап.

— Да, има нещо вярно.

Двамата излязоха и седнаха да хапнат бърза среднощна закуска в едно френско кафене в центъра. После се поразходиха из града, спирайки се от време на време пред ярко осветените витрини.

— Непрекъснато се улавям, че гледам Карло — каза Каси по едно време. — И се страхувам да не забележи и да си помисли нещо.

— Внимавай, като си около него — предупреди я Лукас. — Ако реши да ти дойде на гости, кажи му, че току-що излизаш от банята или го излъжи, че аз съм ти на гости… Но не отваряй и не го пускай. Изобщо гледай да не оставаш сама с него.

Тя потрепери.

— Да не съм луда! Макар че… има нещо странно все пак в тази ситуация. Преди да видя онези снимки, можех да кажа: „Да, Карло е способен да убие някого“. Сега обаче ми е трудно да повярвам, че човек, когото познавам, може да прави такива неща. Особено пък онова с очите. Карло не прилича на човек, губещ самообладание… Искам да кажа, дори и да превърти, ще е някак си студено и спокойно… ако разбираш какво искам да ти обясня. Не горещо… да побеснее. Мога да си го представя как удушва човек и след това си тръгва без никакъв израз на лицето. Но не и побеснял, с пяна на устата. Не, така не си го представям.

— А би ли могъл да се престори на такъв? Може ли да е толкова безчувствен, че да избоде очите, без да изпита нищо?

Каси се замисли и накрая отвърна:

— Не знам. Сигурно. — Потрепери отново. — Изобщо не искам да мисля, че човек може да бъде чак толкова безчувствен. И защо трябва да бъде, по дяволите?

— Не знам — отвърна на свой ред Лукас. — Дори още не сме наясно какво става всъщност.

У дома му, вече в спалнята, тя легна върху него — мускулестото й тяло го притисна към леглото. После се пресегна надолу и стисна един-два сантиметра от кожата му на кръста.

— А? Никакви тлъстинки? Доста изненадващо за дъртак като теб.

Лукас изпъшка:

— В ужасна форма съм. Цяла зима съм си седял на задника, без да мръдна.

— Искаш ли малко упражнения?

— Какви например?

— Никакъв секс, докато не ме тушираш и не ме задържиш така три секунди.

— Ооо, я стига…

— На теб ти стига, мързел такъв!

Двамата се сборичкаха, но след известно време — все пак не прекалено дълго — тя бе туширана.

 

 

Горе-долу тогава и Красотата се завърна вкъщи. Среднощният набег бе едновременно страховит и възбуждащ. Вярно, остана като че ли малко разочарован, но пък винаги можеше да се върне. Трябваше със Сибил да стигнат до края. Докато Лукас и Каси правеха любов, Бекър лапна още два MDMA и под звуците на Кармина Бурана пак затанцува, подскачайки по персийските килими, докато от носа му отново потече кръв…