Джон Сандфорд
Очите на жертвата (19)

19.

В три часа сутринта иззвъня телефонът.

Каси спеше по гръб и очертанията на тялото й едва се виждаха на процеждащото се през щорите улично осветление. Бе придърпала чаршафите до брадичката си и юмруците й още стояха свити под нея, сякаш сънуваше мрачен сън.

Лукас отиде на пръсти до кухнята и вдигна слушалката.

Дежурната, леко разтревожена, че го буди посред нощ, каза:

— Лукас, обажда се Кати от дежурната. Съжалявам, че те будя, но един звъни тука, някакъв доктор, и казва, че ставало въпрос за дъщеря ти…

Сърцето му спря.

— Господи боже! Свържи ме веднага!

— Натискам…

Изпукване, електронни шумове и изведнъж в слушалката зашумоля нечие дишане.

— Дейвънпорт се обажда — каза припряно Лукас. Никой не отговори, но присъствието от другата страна на линията бе явно, съпроводено от някакъв страничен шум, който може би идваше от магистрала.

— Ало, Дейвънпорт се обажда, по дяволите! — викна той извън себе си.

Обади се мъжки глас — нисък, сериозен и изкуствено насечен, с равномерни паузи между думите, сякаш компютър четеше по предварително зададен текст.

— С дъщеря ви всичко е наред. Знаете ли кой се обажда?

Лукас бе прослушал касетите поне сто пъти. Любовника.

— Да… мисля, че се сещам.

— Кажете ми вашия номер.

Гласът бе от Звездни войни, гласът на Дарт Вейдър. Никакво застъпване. Никаква особена постройка на изречението. Всичко бе съчетано и изпипано до последната подробност.

— Не се обаждайте никъде. Ще ви звънна след пет секунди. Ако телефонът ви даде заето, изчезвам. Приготвил съм си молив.

Лукас му даде номера си.

— Ще се обадите…

— Пет секунди. — Чу се прещракване и детективът се развика: — Кати, Кати! Чуваш ли ме?… Ах, мамка му!

Дежурната я нямаше и Лукас веднага затвори. Секунда след това телефонът иззвъня и той веднага грабна слушалката.

— Да.

— Искам да помогна, но не мога да го направя директно — изскърца гласът, все още придържайки се към сценария. — Не мога да изляза на открито. Как да помогна?

— Вие ли ни изпратихте картината? Трябва да знам, за да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте.

— Да. Циклопа. Убиецът не прилича на циклоп. Убиецът излъчва усещане за циклоп. Главата му прилича на тиква. Има нещо в нея, което не е наред.

— Не искам да кажа, че си измисляте, но това ми прозвуча като „оня, едноръкия“ от онзи сериал по телевизията преди много време — каза Лукас, придавайки на гласа си известна доза скептицизъм.

Опитваше се да възвърне самообладанието си. Събудена явно от гласа му, търкайки очи, в кухнята влезе Каси.

— Да, Беглецът — отвърна Любовника. — Помислих за това. Къде е гледал художникът ви, та да ми направи такъв портрет?

Любовника е видял репортажа на Карли Банкрофт по телевизията.

— Нека малко аз да задавам въпросите, а? Ако нещо те изплаши, ще духнеш и ще ме оставиш на сухо. Знаеш ли за някаква връзка между когото и да е от двамата Бекър с Филип Джордж?

— Не. — Кратко колебание, после, вече извън сценария, малко по-високо, гласът продължи: — Допускам, че… — Промени намерението си по средата на изречението. — Не. — Отново контрол като на робот.

— Виж сега — каза Лукас. — Разбирам, че си съвестен човек. Тук сме се заели да издирваме някакво шибано чудовище, трепещо хората наред, а ти… Готови сме за всичко да се хванем.

— Хванете Майкъл Бекър.

— Нямаме доказателства, че е замесен.

Отново по сценария, без всякаква модулация:

— Той е чудовище. Но той не е убил Стефани лично. Аз не направих тази грешка.

— Виж какво, дай ми някаква връзка между теб и Джордж, ако мислиш, че има такава — омекна Лукас. — Ако сега искаш да се криеш, а те хванат после, ще свидетелствам, че ти си ме информирал и си ми помагал, какво ще кажеш?

Пак пауза. После:

— Не. Аз не мога. Имаш още тридесет секунди.

— Чакай малко… Защо?

— Защото може да проследите разговора. Ще говорим две минути. Имаш още двадесет и пет секунди.

— Чакай, чакай, трябва да измислим как да се свързвам с теб… Ако изведнъж ми потрябваш…

— Пускаш една обява в Трибюн. Лична. В нея казваш, че вече не отговаряш за дълговете на жена си. Подписваш я „Лукас Смит“. Ще ти се обадя по това време. Две минути. Наблюдавайте Бекър. Стефани много се страхуваше от него. Наблюдавайте Бекър.

— Чакай да те питам само още едно нещо, само още едно — замоли се Лукас. — Защо наричаш Бекър чудовище? Какво е направил на Стефани?…

Щрак.

— Мамка му! — изруга Лукас, стиснал слушалката в юмрук.

— Кой беше?

Каси застана до него и пръстите й, топли и нежни, се плъзнаха по гръбнака му.

— Любовникът на Стефани Бекър — отвърна той, набирайки трескаво седемцифрен телефонен номер, и от другата страна веднага отговориха:

— Дежурната слуша.

— Обажда се Дейвънпорт. Дайте ми Кати.

— Как е дъщеря ти? — попита го жената секунда по-късно.

— Било е за заблуда на противника — отвърна Лукас. — Обаче всичко е наред, човекът не е знаел как да се свърже с мен. Трябва ми касетата със записа на твоя разговор с него.

— Ами… не съм правила никакъв запис — отвърна дежурната. — Той се обади по обикновена линия, а не по горещата.

— По дяволите! — каза с чувство Лукас и се почеса по главата. — Слушай, вземи да запишеш това, което си спомниш, и на сутринта го остави на Андерсън. Напиши всичко, за което се сетиш. Тембър, глас… абе с една дума — всичко.

— Важно е, а? — попита тя.

— Адски важно е.

Когато затвори, Каси се обади:

— Според мен…

— Шшт — прекъсна я той, вдигайки ръка. — Трябва да си спомня.

Тя се върна заедно с него в спалнята; Лукас се просна на леглото по гръб и затвори очи. Спомни си. Не думите. Излъчването на гласа му. Той бе дълбок, думите — с добра артикулация, постройката на изречението — ясна. Когато за момент излезе от сценария, употреби думата допускам. Гледал е репортажа на TV3.

Освен това, мислеше усилено той, прилича на Джордж. Точно това е допускал, Лукас бе сигурен в това. Самият той бе допускал същото — фалшивият компютърен портрет, който показваше наляво и надясно, бе леко изменена скица на самия Филип Джордж.

Какво друго? Любовника не е отишъл на погребението, защото не е бил сигурен дали и Джордж няма да отиде. Освен това бе проучвал Лукас. Разбрал е, че има дъщеря, но не живее с нея. След случая с Враните медиите наистина вдигнаха малко шум около него, Дженифър и дъщеря им, така че проучването му едва ли е представлявало кой знае каква трудност. Всъщност може дори само да си е понапрегнал паметта и нищо повече. След това обаче дали не е отишъл в библиотеката, за да прочете вестниците от онова време? Просто за да е напълно сигурен? „Трябва да попитам Андерсън“, каза си Лукас.

Отвори очи.

— Извинявай, но трябваше да помисля.

— Няма нищо — успокои го Каси. — И аз така се мъча да запаметя репликите си.

— Умен е кучият син — каза той, изправи се, намери си панталоните и ги навлече. — Трябва да си запиша някои неща.

Тя го последва в гостната и спря с изумление пред таблиците по стените.

— Брей! Мозъчна атака, а?

— Парченца от мозайката — отвърна й и докато Каси разглеждаше провесените по стената таблици, взе сгънат на четири лист от леглото и го разгъна. Фотокопието на картината с циклопа. — Работата е там, че знаем, че Бекър си пада малко откачалка, обаче всичко рикошира от него.

Каси продължаваше да оглежда таблиците и като че ли се мъчеше да осмисли целта им.

— При всички дела ли постъпваш така? — попита го тя.

— Да, при големите и заплетените.

— А някога не ти ли се е случвало да събереш всички данни, да ги закачиш тук, на стената, и да ги свържеш правилно чак когато е станало вече късно?

— Ами… не знам… никога не съм мислил за това. Едва ли можеш да събереш цялата информация за даден случай, освен ако не е суперлесен — хванал си го например на местопрестъплението лично или има петима свидетели, видели го как убива жена си… Не знам. По-сложно е… Изпратил съм доста хора в затвора, които са твърдели, че са невинни и продължават да твърдят същото и сега. Деветдесет и девет процента съм уверен, че не са невинни, но… никога не можеш да си абсолютно сигурен, нали?

— Няма ли да ти стане ужасно неприятно, ако там, на стената, си окачил някаква ключова информация, обаче не си я видял навреме и някой бъде убит заради това?

— Ммммм. Не знам. Не мога да поема цялата вина само защото някаква си откачалка трепе хора наляво и надясно. Да не съм Алберт Айнщайн, по дяволите!

— Добре тогава, какво смяташ да правиш сега? — попита Каси, продължавайки да разглежда таблиците с интерес.

Лукас хвърли фотокопието с циклопа на леглото.

— Това, което прави всеки добър полицай в три часа сутринта. Ще си легна.

 

 

Лукас бе нагласил будилника за седем. Когато зазвъня, той го спря, измъкна се тихо от леглото, за да не събуди Каси, и отиде в кухнята да се обади на Даниъл. Успя да го хване точно когато той закусваше и му разказа за обаждането на Любовника.

— Кучи син! — изломоти Даниъл с пълна уста. — Ти излезе прав. Ами тогава защо са убили Джордж?

— Каза, че не знаел. Всъщност промърмори, че допускал нещо, но не пожела да уточни какво точно. Обаче аз разбрах какво е. Че самият той прилича на Джордж. И когато подредиш всички изводи от това, стрелката започва да сочи към Бекър — довърши Лукас и му обясни.

Даниъл го изслуша и се съгласи:

— Добре, а сега какво? Как ще стигнем до него?

— Бихме могли да му направим постановка. Пускаме обявата във вестника, пръскаме хора из целия град, връзваме телефона ми на подслушване и когато се обади… бум — пускаме проследяващото устройство и готово. Може и да успеем.

— Хм. Може би. Ще поговоря с техническия отдел. Обаче какво ще правим, ако се обади от Маями например?

— Не знам — промърмори недоволно Лукас. — Работата е там, че му сече пипето. Ако усети, че нещо го пързаляме, просто отново ще потъне някъде и — край. Не ми се иска да рискуваме и да го подплашим. Все пак той е единственият, който може да посочи заподозрян, ако изобщо се стигне дотам.

— Добре — каза Даниъл. — Затова нека си остане само между нас. Ще наредя да подслушват телефона ти и ще записваме всичките ти разговори. Ще поговоря със Слоун, Андерсън и Шиърсън да видим дали можем да измислим нещо, с което да го попритиснем и да го накараме да се обади.

— Мога и сам да го направя. Смятам, че…

— Не — прекъсна го Куентин. — Не искам да гониш Любовника. Съсредоточи усилията си върху убиеца… или убийците… Бекър и… този, който работи с него.

— По второто няма нищо особено.

— А ти натискай и не спирай. Имам цял легион хора, които да ми вършат черната работа. Искам да притиснеш убиеца отвсякъде, преди да го е направил пак.