Джон Сандфорд
Очите на жертвата (21)

21.

Андерсън хвърли два кафяви плика на бюрото на Лукас.

— Доклад на екипа за наблюдение и резюме от разпитите на хората в театъра и приятелите на Армистед — каза той.

— Нещо интересно? — попита го Дейвънпорт.

Беше се облегнал на стола и бе качил краката си на бюрото. От тонколоната на пода до него се носеха здравите барабани на Radar Love^[1].

— Нищо особено — отвърна Хармън и жълтите му зъби проблеснаха за миг. Той беше компютърният гений в отдела. Обличаше се като битник, но навремето беше кръвожадно улично ченге. — По-голямата част от деня си е прекарал или вкъщи, или в болницата.

— Добре, ще им хвърля едно око — каза Лукас и се прозя. — Ако в близко време не направим някакъв пробив…

— Чух за това от Даниъл — кимна Андерсън. — Тоя щурм на шибания склад ни изкара задниците от огъня за малко, обаче за днес нямаме нищо.

— Колко телевизора заловихме?

— Сто четиридесет и четири. Дванадесет дузини. Голяма работа. Освен това и тридесет видеомагнетофона „Хитачи“, шест кантара за баня „Сънбийм“, около тридесет кашона тоалетна хартия и един сандък гуми „Стимула“, за които Тери вика, че били само за лична употреба. Чудя се дали стават.

— Кое?

— Гумите…

— Не знам. Лично аз карам „Гудиър Ийгъл“, за всички сезони.

Андерсън си тръгна, а Лукас пое докладите в ръце и ги запрелиства. Бекър изтанцувал джига — веднага го забеляза и се сети за онази вечер, когато бе надникнал през прозореца му и го бе видял да върши същото. Какво правеше той в болницата? Може би няма да е зле да се провери още веднъж.

 

 

В доклада друго любопитно нямаше. Лукас го бутна настрани и чувствайки се приятно сънлив, широко се прозя. Грубичка и силничка беше тази Каси в секса. Интересна.

И различна. Той я наблюдаваше, сравняваше я с Дженифър, намираше разликите. Джени се бе обвила в труднопробиваема броня, придобита от годините като репортер. Лукас имаше същата черупка. По-голяма част от хората с професии, при които се работеше с хора, притежаваха такава обвивка.

— След като се сблъскваш с толкова помия в този живот, трябва да измислиш начин да живееш с нея — бе казала веднъж Дженифър. — Репортерите и ченгетата се обграждат в нещо като защитна черупка. Щом можеш да се смееш право в лицето на някой откачен похитител на деца и жени, значи не е необходимо да го взимаш на сериозно.

— Да, някак като че ли го заобикаляш… — бе отвърнал Лукас.

— Видя ли? Точно това исках да кажа.

Каси нямаше черупка. Каквото и да й се случеше, тя го усещаше с всичките си сетива. Психотерапията, според нея, бе нещо нормално. По-голямата част от хората страдаха от нещо, но се чувстваха много добре, ако имат пред кого да си изплачат болката, макар и да се налагаше да плащат на някого, за да ги слуша.

Понякога, докато беше още с Дженифър, Лукас оставаше с чувството, че и двамата копнеят да поговорят малко, да отпуснат насъбралото се налягане, но не можеха. Говоренето щеше да ги направи твърде уязвими и двамата се познаваха добре — единият от тях сигурно щеше да се възползва от уязвимостта на другия.

— Всеки си пати. Хората те използват, играят си с теб, както си искат — бе му отговорила Каси, когато й разправи за това. — Какво толкова, по дяволите? Всеки си пати по един или друг начин.

И Лукас още веднъж се бе опитал да направи напречен разрез на епизода с депресията си.

— Още от тийнейджър ходя по жени. Намалих драстично темпото, когато тръгнах с Дженифър… е, кръшнах един-два пъти, но то бе нищо… Ала работата е там, че когато тя си тръгна… аз просто спрях. И паднах в дупката. Истинското падане стана всъщност миналата есен, някъде около Деня на благодарността. Тъкмо се бях върнал от Ню Йорк, където се срещах с една жена, която беше решила да приключи връзката ни. Мислех, че ще полудея. Ама не така като на кино. Също както полудяваш, ако не станеш два дни поред от леглото. Не си плащаш ипотеката само защото не можеш да се насилиш да напишеш един чек.

— Веднъж и аз не си платих данъците по същата причина — бе му отвърнала Каси сериозно. — Имах парите, но някак си не можех да се насиля с канцеларската работа.

— Бях в тая дупка два-три месеца и когато накрая почувствах отново движение, се страхувах да погледна жена. Каквато и да е. Страх ме беше, че ако не стане нищо, ще се хлъзна обратно в трапа. Предпочитах цял живот да живея без жена, но да не падам пак в дупката. Всъщност бих направил какво ли не, само и само да не се смъкна отново вътре.

— Кофти ти е било — бе отвърнала Каси просто. — Ето в такива моменти човек има нужда от някоя с големи цици, така че да можеш да си завреш главата между тях, да си налапаш палеца и да смучеш, да смучеш…

Лукас бе започнал да се смее, опитвайки се да си набута главата между гърдите й, тъй като едно действие влечеше след себе си друго…

 

 

Даниъл влезе в кабинета на Лукас и затвори вратата.

— Имаме проблем.

— Какъв проблем?

Куентин прокара длан през оредяващата си коса; на лицето му бе изобразено нещо средно между гняв и смущение.

— Кажи ми истината: давал ли си някакви материали на Канал Осем?

— Не. Аз работя с една жена от TV3 и…

— Да, да, знам за нея. А на Осмицата не си давал нищо, така ли?

— Не, Бог ми е свидетел — закле се Лукас. — Какво е станало?

Даниъл се тръшна на стола.

— Преди малко ми се обади Джон Еърс от Канал Осем. Каза ми, че според негови източници, ние сме започнали наблюдение над заподозрян и всеки момент ще го пипнем. Отрекох. Да, но оня разправя, че източникът му бил надежден. Пак отрекох и добавих, че измислените истории могат да навредят на следствието. Онзи се наежи, разменихме си една-две любезности, после каза, че щял да си помисли.

— Това означава, че ще го пуснат — напрегнато отбеляза детективът. — Трябва да се обадиш на директора на станцията.

— Късно е — изпъшка Даниъл и посочи часовника на стената. Дванайсет и петнайсет. — Беше водеща новина на обедното предаване.

— Кучи син такъв! — изстена и Лукас.

— И аз това казвам…

 

 

По-късно през деня намина Дел.

— Ударихме джакпота и сега не мога да я спра. Само за Бекър приказва и настоява да се заема с него. Проблемът е там, че май не знае много.

— Все пак?

— Според нея, той наистина може би е на някакъв стимулант или транквилант. Понякога бил много странен. Ето ти и още нещо: нашето момче има някаква тръпка към очите.

— Така ли? — Лукас се наведе напред. Това наистина бе нещо. — И каква по-точно?

— Спомняш ли си, като ни разправяше как обичал да я унижава? Карал я да му духа и изобщо такива работи. И когато тя го правела, той винаги я карал да си държи главата така, че да я гледа в очите. Често говорел нещо… в смисъл че очите били огледало на душата или нещо от този род.

— Тези прекрасни светлини, тези прекрасни прозорци към душата… — цитира Лукас унесено.

— Кой го е казал това?

— Не си спомням. Едно време ходех на литературни курсове и си го спомних оттам.

— Е, явно наистина има специално отношение към очите. И тя още се стряска, като го види някъде из болницата.

— Има ли някаква представа с какво се занимава сега?

— Не. Да я питам ли?

— Да. Пак ще се видите, нали?

— Да, щом искаш да я поизцедя още малко — отвърна Дел.

— Нямах предвид това — рече Лукас. — Исках да кажа… Доста добре изглеждаш.

 

 

Бекър научи за следенето от Друз. Очакваше обаждане от него, за да го предупреди за третото убийство, и проверяваше телефонния секретар през няколко часа.

— Според Канал Осем, полицията провежда наблюдение над заподозрян — каза Друз, без да се представи. — Оглеждах се и разбрах, че това не съм аз.

И това бе всичко.

Какво? Бекър не можеше да се съсредоточи и превъртя съобщението отново.

— Според Канал Осем…

Наблюдение? Превъртя лентата. Съзнанието му работеше бясно. Ако следяха Карло и са го видели да се обажда по телефона, дали не са могли да проследят до кого звъни? Според него не, но не бе съвсем сигурен. Обаче едва ли следяха Друз — как биха могли да стигнат до него? Рисунката? Може би.

Много по-вероятно беше обектът на следене да е самият той, ако, разбира се, всичко това не е журналистическа измислица. Образът на студента в тоалетната изплува в паметта му, после и на онзи в асансьора…

Никакви военни обувки, каза си той. Полицейски…