Джон Сандфорд
Очите на жертвата (31)

31.

Бекър зърна Друз още два пъти или поне така му се стори: не беше сигурен дали наистина го вижда, или това е просто плод на въображението.

Мярна го на две пресечки от дома си — тъмна сянка, завила зад ъгъла. Бекър спря като закован с отворена уста, стиснал вестника в ръка, и в това време сянката се стопи като валмо черна мъгла във въздуха.

Преди това го бе зърнал още веднъж в късния следобед в минаваща покрай него кола. Вниманието му бе привлечено първо от колата, а след това и от неясната фигура зад шофьорското стъкло. По-скоро усети, отколкото видя вперените в него очи.

Хранеше се в кабинета си, от време на време хвърляйки в уста хапче амфетамин: страх го бе да заспи, всъщност живееше вече само в кабинета, откъдето бе махнал всичко стъклено. Да можеше да прекара целия ден, вперил поглед в килима…

Не сполучваше и да мисли добре. Но всичко щеше да се оправи, след като приключи с Друз. Можеше и да се поизчисти от медикаментите… Какво? Не успя да си спомни. Ставаше му все по-трудно да разсъждава. Мисловните единици, концепциите, като че ли бяха вплетени в снопове от възможности и оттам излизаха объркани и така пръснати, че не можеше да ги проследи…

Мъчеше се да преодолее това, а времето течеше.

 

 

Домът на покойника на това погребално бюро беше по-мрачен, отколкото би трябвало да бъде — тъмнокафява постройка от тухли и камък, потънала в задушаващите прегръдки на змиеподобните бръшлянови пипала.

Бекър, треперещ и напрегнат, но предпазлив, скрил в джоба си няколко черни красавици, мина с колата веднъж, после втори път. На улицата имаше малко автомобили, но няколко от тях бяха на алеята пред Дома. Входната врата се отвори, навън излязоха пет-шест души и се заприказваха на тротоара, събрани в кръг.

Повечето бяха възрастни хора, облечени в дълги зимни палта и с тъмни рунтави шапки, като заможни руснаци. Бекър намали, спря до тротоара и ги загледа. Разговорът им бе оживен — дали не спореха? Не успя да прецени. След около пет минути кръгът започна да се разпада. По един, по двама, хората започнаха да се разотиват, сядаха в колите си и тръгваха. Скоро отпред вече не остана никой.

Бекър се помъчи да изчака, но повече не можеше да издържи. Заради вътрешния напън за действие… а и наоколо нямаше жива душа. Не вярваше много на служителката, с която бе разговарял вчера по телефона, че щели да дойдат от театъра, но все пак с хората на изкуството човек никога не може да бъде сигурен… Излезе от колата и бавно пое по алеята, насочил се към входа. По улицата мина кола и той извърна глава. Човекът зад волана не го ли гледаше? Пак Друз? Не беше сигурен. Пък и не го интересуваше. След пет минути всичко щеше да свърши.

 

 

Екипът бе след него.

— Слиза от колата, гледа към входа — каза човекът в колата, минала край Дома.

Не гледаше към Бекър, който бавно вървеше по алеята.

 

 

В Роуз Чепъл нямаше подходящо място за криене, но в другите зали положението беше още по-зле. Накрая Лукас реши да забие гвоздей в най-горната част на една от големите двукрили врати, после да го извади и да гледа през дупката. Управителят обаче не му позволи да забива гвоздеи. Вместо това бутна в ръцете му бормашина с осеммилиметрова бургия и му каза да действа.

Изправил се в тъмното от другата страна на вратата, Лукас прилепи око до дупката и установи, че вижда цялото пространство около ковчега.

— Иди нататък, наведи се над него — каза той на Слоун.

Дел се бе облегнал на стената и наблюдаваше приготовленията с леко насмешливо изражение. Слоун се приближи до ковчега и се обърна към вратата. Дупката не се виждаше.

— Сложи ръка на главата му… или над нея, изобщо направи нещо — подвикна Лукас иззад вратата.

Слоун протегна ръка и я задържа над главата на Друз. Секунда след това вратата се отвори.

— Не виждам ръката ти — каза разочаровано Дейвънпорт и се огледа наоколо. — Но ако променим аранжировката, може да сбъркаме.

— Ами да, с такъв дълбок сандък — забеляза Слоун, кимайки към ковчега.

Дел се ухили.

— Абе що не вземем да му сложим… такова, сещате се, една пружинка с дяволче под клепача и когато Бекър го дръпне, онова да скочи срещу него…

— Супер! — възхити се Слоун. — Шибанякът като нищо ще получи удар.

— Господи! — изохка Лукас, отправил поглед към ковчега. — Засега е по-добре да се придържаме само към дупката във вратата.

 

 

— Разхожда се — каза глас от радиото.

Слоун погледна Лукас.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна той.

— И аз — каза Дел. Ръката му несъзнателно се изви към кръста, където на колана си бе закачил малък пистолет. — И аз съм добре.

 

 

Управителят бе от отдел „Разузнаване“ и нощите му минаваха в работа като таен агент.

— Нямате никакъв проблем — заяви той уверено. — Ако питате мен, с тази моя професия, вече съм готов за „Оскар“.

Наоколо бяха разположени два отряда за бързо реагиране, а зад Бекър идваше и проследяващият екип.

— Вече е тук — изпука радиото след десетина минути. — Но подминава.

Бекър се разходи из квартала, огледа го, мина още веднъж пред входа, върна се и накрая спря.

— Гледа към вратата — чу се от радиото.

— Всички готови… — каза полугласно Лукас.

 

 

Сърцето му се преизпълни с радостно очакване. След пет минути…

Бекър бе облечен в шлифер, на главата си бе нахлупил мека шапка и си бе сложил шофьорски ръкавици. Скалпелът, поставен в пластмасово калъфче, за да не го пореже, бе закрепен за джобчето на ризата му като химикалка. „Входът на Дома — мина му през ума — прилича на врата на стара горска хижа.“

Вътре бе прекалено топло. Едно антично огледало, подобно на онези, които събираше Стефани, го хвана неподготвен още като влезе в преддверието. Той се стресна, панически отклони поглед от него, но веднага пак го върна.

Друз го нямаше. Оттам го гледаше Красотата. „Изглежда добре — помисли той, — само малко уморена.“ Откъм широкото чело тръгваха необичайни бръчици и се събираха в ъгълчетата на очите. Малко различен вид, но не и непривлекателен. Приличаше на един артист… как му беше името? Не можеше да се съсредоточи, отражението плуваше пред погледа му като в сън. И някаква сгъстяваща се тъмнина зад образа, и…

Той моментално отклони поглед. Друз бе пак там, чакаше.

— Бюканън?

— Какво? — подскочи Бекър.

Бе толкова погълнат от огледалото, че не усети приближилия се едва ли не на метър управител.

— За господин Бюканън ли сте дошли?

Управителят изглеждаше съвсем обикновен — слаб мъж в консервативен тъмен костюм — човек, нямащ никакво специално отношение към смъртта, макар че му е всекидневен спътник в работата. Никакво въображение.

— Н-не — заекна Бекър. — Ъъъ… господин Друз?

— О, да. Той е в Роуз Чепъл. Натам и после вдясно.

Управителят посочи с жест на агент по продажба на недвижими имоти — там, втората спалня вдясно, която е наистина малка, но…

— Благодаря.

Домът на покойника бе тих — всички шумове се поглъщаха от плюшените драперии и дебелите килими. За да заглушава плачещите, каза си Бекър. На влизане в Роуз Чепъл се спря и погледна към управителя. Човекът бе тръгнал към една друга стая, но точно тогава звънна телефонът в антрето. Управителят спря, върна се, вдигна слушалката и потъна в дълъг разговор. Добре. Бекър влезе.

 

 

Лукас стоеше зад вратата и чу как сътрудникът от отдел „Разузнаване“ задава въпроса, чу Бекър да заеква: „Н-не. Ъъъ… господин Друз?“, малко след това звънна и телефонът. Опасяващи се, че Бекър може да дойде, но все пак да се уплаши и да се откаже, те бяха разработили този отвличащ маньовър. Всъщност звънеше Слоун от една по-отдалечена стая. След като види, че управителят не му обръща внимание, а разговаря безгрижно по телефона, куражът му да действа може би щеше да се върне.

 

 

Роуз Чепъл представляваше малка зала с петнадесетина стола, обърнати към ковчега. Стените бяха измазани в бледорозово, а дървената ламперия бе боядисана в кремаво. Точно срещу Бекър имаше затворена двукрила врата, водеща очевидно към дълбините на Дома — през нея спокойно можеше да мине носилка с труп.

Самият ковчег се намираше вдясно от Бекър, леко издигнат на нисък подиум, който бе покрит с розов плат, по-тъмен от стените. Майкъл виждаше страничната част на главата, както и част от раменете на Друз, облечен в тъмен костюм.

Красотата вече пулсираше във вените му, нямаща търпение да започне празника, подтикваше го да побърза. Гласът на управителя долиташе приглушен до него и той тръгна напред. Ръката му се вдигна до джобчето, напипа скалпела и го издърпа.

„Голяма глава има Друз — мина му през ума. — Не просто тиква, а голяма тиква.“ Обилен грим покриваше лицето му, така че отделните парчета кожа едва се виждаха. Носът, разбира се… но за него не можеше да се направи нищо. Той смръщи вежди. Лошо. Друз всъщност му беше нещо като приятел, човек, с когото можеше да поговори. Но трябваше да си отиде — това на Бекър му стана ясно още от самото начало. Убийството бе нещо, което не се споделя с никого, освен с мъртвите.

 

 

Лукас притискаше око към дупката. Не забеляза влизащия Бекър, както и красивото му лице, докато минаваше покрай него. Видя го как само за миг застина пред ковчега, вперил поглед в Друз. Лукас чуваше мърморенето на управителя по телефона като страничен фон — цялото му внимание бе съсредоточено във фигурата до ковчега, и точно в този момент, навеждайки се над мъртвеца, Бекър започна да действа, ръката му изчезна от полезрението на Лукас, но работеше… да, работеше…

 

 

Бекър хвърли бърз поглед през рамо, после посегна към лицето на Друз с лявата си ръка и повдигна единия клепач. Окото под него бе здраво, но мътно, сухо — като парче кожа, взиращо се невиждащо в тавана. С лудо биещо сърце, под акомпанимента на яростно разбушувалата се във вените му кръв и успокояващото мърморене на управителя отвън, Бекър заби скалпела в окото на Друз и направи бързо въртеливо движение с дръжката. Усети как част от насъбралото се напрежение отлита от него, тежестта от раменете му пада.

Бързо, бързо… с отворена и задъхана уста, той повтори същото и с другото око, хвърляйки крадлив поглед през рамо, въртеливо движение, така…

Беше свободен. Почувства го с такава осезаемост, сякаш някой го повдигна от пода. Направи лека танцова стъпка, Красотата го сграбчи в прегръдките си и той хвърли поглед към Друз.

Клепачите бяха повдигнати, сгърчени и издърпани нагоре като изсъхнали листа. С още лудуващо от радост сърце, Красотата протегна ръка да ги затвори, да ги приглади грижливо; скалпелът бе още в ръката му. Той се отдръпна от ковчега.

— Извади ли му очите, Майк?

Гласът го плисна като кофа ледена вода, смаза го, изтръгвайки дъха от гърдите му, думите се впиха болезнено — като нажежени шишове в съзнанието му: ИЗВАДИ ЛИ МУ ОЧИТЕ, МАЙК?

Все още стискащ скалпела в дясната ръка, Бекър се извъртя като ужилен.

На двукрилата врата отсреща се бе облегнал Дейвънпорт, облечен в коженото си яке, стиснал пистолет в ръка, насочен не към Бекър, а встрани. Беше напрегнат, очите му бяха широко отворени, косата — мръсна, лицето — небръснато. Мърльо. Отляво се появи още един мъж, а след това и трети — братовчедът на Стефани, наркоманчето Дел. Управителят идваше по петите им.

— … Щото ако си ги извадил, Майк, лепваме ти и децата. Току-що ги изкопахме от гробовете им и експертът казва, че работата е свършена с ножче като това, дето е в ръката ти. Скалпел ли е това, Майк?

Бекър стоеше онемял на място, думите подскачаха из главата му като билярдни топки: ЛЕПВАМЕ ТИ И ДЕЦАТА. Дейвънпорт бавно тръгна към него. Едно от ченгетата, слаб мъж, каза: „Спокойно“, но Бекър нямаше представа какво означава това.

С пистолет в ръка, Лукас бавно тръгна към него. На фона на бледорозовите стени Бекър изглеждаше изумително красив — поразителен контраст с кърпеното лице зад гърба му.

Съзнанието на детектива бе студено като арктически лед. „Способен съм на всичко, когато съзнанието ми е в такова състояние“, мина му през ума. Част от това се дължеше на стимуланта. Не беше мигвал вече трети ден, но се чувстваше свеж, напълно контролираше действията си и бе… свеж, свеж, както никога досега. Стигна до Бекър, мина край него, без да обръща внимание на скалпела, посегна към Друз и повдигна клепача му с лявата ръка, точно както патологът бе направил преди няколко минути.

Бекър се извърна.

Лукас, студен като лед, се дръпна от ковчега и хвърли поглед към Слоун.

— Изрязал ги е без грешка. Искаш ли да хвърлиш един поглед?

Лукас избутваше Бекър назад, без да го докосва, и той отстъпи, пускайки скалпела на пода. Металното острие подскочи на дебелия килим и остана насочено към ковчега като метален пръст.

— И двете — установи Слоун, надвесен над трупа. — Добра работа, дума да няма.

— Това, което искам да знам — каза Лукас на Бекър със спокоен глас, — е защо уби Каси Лаш. Защо ти трябваше да го правиш? Не можа ли да се задоволиш само с Друз? Просто влизаш, опираш пищова в главата му и дърпаш спусъка. А снимките можеше да ни подхвърлиш и по-късно, щяхме да се хванем.

Устата на Бекър се отвори, но звук не излезе.

— Чакам отговор — рече Лукас със същия спокоен глас.

— По-леко — промърмори Слоун и го хвана за ръкава.

— Майната ти „по-леко“! — повиши глас Дел от другата страна на стаята и с бързи крачки прекоси разстоянието до тях. Приближи лицето си на няколко сантиметра от носа на Бекър и отчетливо каза: — Познавах Стефани много повече от теб, Майк. Обичах това момиче. Така че, знаеш ли какво?

Бекър, притиснат от двете страни между Дел и Дейвънпорт, опря гръб в стената и отново не отговори.

— Знаеш ли какво? — ревна Дел, отворил широко очи.

— Хей, хей, спокойно! — обади се ченгето от разузнаването и хвана Дел за якето.

— Какво? — изхъхри Бекър под нос.

— Ще ти спукам задника от бой, мойто момче, ето какво — отвърна Дел.

Десният му юмрук изсвистя във въздуха като чук и описвайки къса дъга, се стовари върху носа на Бекър. Главата му отхвърча назад и се тресна в стената. От счупения нос бликна кръв, патологът вдигна ръце и ги кръстоса пред лицето си.

— Чакай! — викна Слоун и се опита да заобиколи Лукас, но той му препречи пътя и го отблъсна.

Слоун залитна назад и докато възстанови равновесието си, Дел удари Бекър още два пъти — по един път с всяка ръка, избягвайки плахия му опит да блокира ударите. Главата му се блъсна още два пъти в стената като съдийско чукче и на веждата му цъфна алена цепка. Ченгето от разузнаването скочи отзад на Дел и хвана ръцете му, а Слоун се вмъкна отпред и двамата заедно го изблъскаха от Бекър. Вдигнал едната си ръка на носа, докторът стенеше с висок, плачлив хленч:

— И-и-и-и-и…

— Стига, стига! — викна Слоун.

Двамата все още държаха Дел, а през това време Бекър си махна ръката от носа и я отпусна безсилно надолу.

— Не, не стига — каза Лукас с ледено спокойствие.

Беше на по-малко от една ръка разстояние от Бекър. Слоун и ченгето от разузнаването още държаха съпротивляващия се Дел, но погледите им се насочиха към Дейвънпорт.

Пистолетът изведнъж се оказа в ръката му и изсвистя с цевта напред към лицето на Бекър.

— Помниш ли Каси, гадино? — Думите изхвръкнаха от устата му като стон.

По лицето на патолога пръсна слюнка, с лявата ръка Лукас го стисна за гърлото. Бекър има време само да трепне, преди мушката да го резне по бузата и счупения нос и да остави подире си широка червена бразда. От удара той само изстена, защото съзнанието му заглуши всякакви други емоции, освен невероятната болка, избухнала в него като взрив.

С прецизни, координирани и точни движения Лукас закълца методично лицето с мушката — най-напред едната буза, после другата, оставяйки широки алени каньони — после се прехвърли на челото — една, две, три кървави бразди. Не забрави и устните — с вертикални и резки движения прокара мушката през тях, оставяйки след нея само парчета накъсана плът и кървава каша.

Слоун удари Лукас в гърба, хвана го за едната ръка. Той замахна диво за последен път с пистолета и брадичката на Бекър цъфна в алено като изригнал вулкан.

С празно съзнание, виждащ само Майкъл Бекър пред себе си, Лукас едва фокусира сетивата си, за да усети впилия се като кърлеж в него Слоун, едва успя да усети как другото ченге го рита в краката и го събаря на пода, едва видя изсипалите се в залата униформени, хвърлили се върху него…

Но дори и докато падаше, очите му не се откъсваха от Бекър, ръцете му неистово се опитваха да се освободят. Слоун вдигна пистолета, сложи го на предпазител…

Лукас усети тежестта върху гърдите си, видя Слоун, отмести поглед и отново го впи в доктора, който тъкмо се свличаше на пода, оставяйки широка кървава следа по розовите стени. Слоун гледаше лицето на Бекър и Лукас го чу да мърмори:

— Боже господи, ааах, Исусе Христе, майко мила…

Лицето на патолога бе превърнато в кървава каша от накълцана плът и обърнати наопаки парцали кожа. Даже и Друз би извърнал потресен поглед, ако станеше и го видеше.

След десетина минути светът бавно започна да се връща на мястото си.

Лукас седеше на дървената пейка в антрето, Слоун — до него.

Дел бе застанал в другия край на коридора, пъхнал ръце в джобовете. Ченгето от разузнаването, двама униформени и хората от „Бърза помощ“ се бяха струпали около Бекър. След малко групата се разкъса, пропускайки носилката с проснатия върху нея доктор. Над него един от хората на „Бърза помощ“ бе вдигнал банка, от която излизаше маркуч с игла, забита в едната му ръка. Беше в съзнание. Едното му око бе подуто и затворено, но другото бе отворено.

То го хвана на фокус, мозъкът го разпозна и от устата му, едва пробивайки си път през разкъсаните устни, се изтръгна нещо като накъсан стон.

— Какво? — Лукас скочи. — Чакайте малко… Какво казва тоя?

Санитарите спряха. С усилие, отворил широко едното око, Бекър се опита да се надигне и едва успя да сглоби думата:

— Трябваше… — За миг като че ли изгуби контрол, от кървавата каша на устните му избликнаха кървави мехури.

— Какво бе? — викна Лукас и се надвеси над него.

Пръскайки малки облачета червена мъгла, мехурите се спукаха.

— Трябваше да…

— Какво бе, какво, шибана гадино? — ревна Лукас право в лицето му.

— … ме убиеш… — Бекър се опита да се усмихне, но устните му, направени на кайма, не му се подчиниха. — Глупак!