Джон Сандфорд
Очите на жертвата (30)

30.

Денят започна със спор.

— Не съм станала психолог, за да ти давам съвети как можеш да съсипеш нечие съзнание — сопна се Ел Кругър.

— Не ми говори за етични норми, ако обичаш — отвърна Лукас. — В училище достатъчно ме тъпчеха с това. Просто искам да знам какво ще стане, какво мислиш, че ще се случи. Ако няма да даде резултат, просто ми го кажи. А ако даде… казахме ти вече какви неща прави той… Или искаш това чудовище да се мотае из болниците и да се гаври с деца? Само заради католическата ти етика?

— Това е изключително обидна реплика — разсърди се монахинята. — И не искам да я чувам повече!

— Просто те моля да ми кажеш, нищо друго — настоя Лукас.

Поспориха още около четвърт час и накрая тя се предаде.

— Ако човекът е такъв, какъвто ми го описваш, това може да се окаже ефективно. Но ако е наистина толкова интелигентен, колкото казваш, и ако мисълта му е ясна, той ще прозре всичко. И тогава ти ще си съсипаният.

— Въпреки това трябва да опитаме.

— Казах ти вече какво мисля — може да стане. Би трябвало да му дадеш някакъв намек, но толкова бегъл, че после да не може да разбере дали действително го е видял, или само му се е сторило. Не бива в никакъв случай да му даваш да усети… ъъъ, материалността… на образа. Така че не бива да му изпращаш снимка или каквото и да е от този род. Ако има в ръце нещо материално и ако седне да го обмисли, той ще си каже: Я чакай малко. Това е истинско. Как така е прескочило от съзнанието ми в реалността? И тогава губиш. Затова е необходимо да работиш с образи, колкото по-ефимерни, толкова по-добре. Трябва ти нещо като… призрак.

— Призрак? — повтори той. — Ще свърши ли работа?

— Когато работиш с човешко съзнание, Лукас, никога няма гаранции. Трябва да си го разбрал вече… След миналата зима…

Двамата се гледаха известно време, после той стана рязко и тръгна да излиза.

— Какво мислиш да правиш? — подвикна тя след него.

— Смятам да опитам.

 

 

— Божичко, трябва ми камера, не мога така.

Карли Банкрофт седеше на дясната седалка в доджа на Друз, бърникайки в професионалния гримьорски комплект. Двамата седяха от доста време в колата и вътре бе станало влажно от дъха им. Миризмата на пот започваше да надделява над парфюма й — Лукас бе сигурен, че и той едва ли мирише по-хубаво.

— После ще имаш време да разказваш — каза Лукас. — Ще се получи страхотен материал.

— Да не би да работя в някакъв си шибан вестник? — рече тя беззлобно. — Думи не ми трябват, трябват ми картинки.

Лукас не й бе разрешил да доведе видеооператор. В чантата си носеше само тридесет и пет милиметров никон, но пак хленчеше, че се чувствала необорудвана.

— Това даже няма да е материал, а…

— Спри да дрънкаш, докато се занимавам с устата ти — прекъсна го Карли.

Чувстваше се глупаво — отметнал глава назад, а репортерката, наведена над него, го цапоти по лицето. Лукас свали сенника надолу и започна да наблюдава в огледалото заниманието й.

— Като че ли е малко грубичко — промърмори той несигурно, гледайки да не движи устните си.

— Идеално е — отвърна Банкрофт. — Това не е козметичен грим, а професионален, за актьори. Имаш късмет, че съм взимала уроци по актьорско майсторство… Стой мирно, по дяволите, трябва малко да ти скъся носа.

Най-напред бе намазала лицето с почистващ крем, после го бе избърсала със салфетка. Като свърши, Лукас пак чувстваше кожата си мазна.

— Така трябва — обясни му тя. — Това ти е основата.

Косата му бе вече тъмна като на Друз, но около брадата тя бе сложила сиво-синкав оттенък, а също и под носа, за да му придаде малко по-груби черти. С пухче нанесе прозрачен слой пудра, за да втвърди грима.

Най-трудна обаче бе работата със сините и червените сенки, необходими да създадат илюзията за съшито от отделни кръпки лице. Допълнителната козметика промени лицето му, като го направи да изглежда по-кръгло, не точно с формата на тиква — както у Друз, но повече от това не можеше да се направи. Увитата около гърдите му кърпа му придаде пълнотата на Друз. Целият процес отне някъде около двадесет минути.

След това зачакаха.

 

 

— Тръгна — пропука гласът на Слоун.

— Подай ми шапката — каза Лукас.

Банкрофт му подаде филцовата шапка с широка периферия и той си я сложи. После взе предавателя и натисна бутона:

— Къде е?

— Идва. Две минути. Готов ли си?

— Да — отвърна Лукас. После пусна бутона и се обърна към репортерката: — Прехвърли се отзад и гледай. Може да се случи нещо странно. Ха си се опитала обаче да надникнеш, ха съм ти отрязал главата. И не размахвай тоя шибан фотоапарат!

— Искам да ми казваш какво става — рече тя, докато послушно се прехвърляше отзад.

Пред погледа на Лукас се мярнаха чифт дълги крака, после на тяхно място се появиха разширените от любопитство сини очи.

— Само се скрий.

— А не може ли да надникна съвсем малко?

— Две пресечки — отново се обади Слоун. — Виждаме светофара. Свети червено.

— Сега се сменя — обади се друг глас. — Кажете ми, когато…

— Зеленото ще свети много малко — обърна се Лукас към Банкрофт. — Лягай веднага долу!

— Последен ъгъл, Лукас. — Отново беше Слоун. — Потегляй.

Дейвънпорт излезе на завоя, преди който бе спрял, прехвърли лекото възвишение на улицата и тръгна по нанадолнището към светофара. Видя колата на Бекър да се приближава към светофара от другата страна. Левият й мигач проблясваше. Светофарът, подчинявайки се на командата от колата на Слоун, светна жълто, а след това червено.

Лукас се приближи към бялата линия, спря и впери поглед през потъмненото стъкло към Бекър. Според тях той едва ли можеше да го види от това разстояние, но все пак трябваше да бъдат сигурни. Във всеки случай детективът го виждаше. Светофарът светна жълто.

— Тръгваме — каза Лукас. — Долу главата.

Все още сигнализирайки с левия мигач, Бекър се изтегли до средата на кръстовището, за да изчака насрещното движение и да свие вляво. Слоун бе точно зад него, готов да предотврати евентуалното преследване. Лукас бавно пресече кръстовището и в момента, в който мина край Бекър, се извърна вляво и погледна към него през полусваленото стъкло. Яката му бе вдигната, широкополата шапка — придърпана над очите, лицето — леко потънало в сянка…

Погледите на двамата за миг се срещнаха и главата на Бекър изведнъж се врътна, сякаш дръпната от невидима корда, проследявайки с поглед доджа. Лукас натисна бавно газта, продължавайки нататък.

— На тоя тъпак май му изгасна колата, подскача като попарен, не може да мине през кръстовището! — викна Слоун по радиото.

— Видя ме — отговори му Лукас и се обърна към Банкрофт: — Можеш вече да станеш.

— Ооох, как ми трябва камера — изстена тя. — Дейвънпорт, ти ме съсипваш!

 

 

Смаян, Бекър седеше в колата. По едно време извика, без да се усети, бутна лоста на първа, понечи да потегли, но колата само подскочи и изгасна. Той пак я запали, пак опита да тръгне, пак я изгаси…

Изобщо не му мина през ума да тръгне подир доджа. Знаеше кого бе видял.

Беше прекарал в гардероба цял ден и цяла нощ, ту заспивайки, ту изплувайки в някакво полусънно състояние. Нямаше представа колко хапчета е взел, какви дози, но накрая, виждайки, че навън е отново ден, а табакерата е празна и е гладен, той бе изпълзял от убежището си. Очите го чакаха в чашата. Бе се изправил с усилие и усещайки болки в цялото си тяло, едва се бе довлякъл до банята. Вътре се беше схванал, болеше го всичко. Бе пуснал кажи-речи вряла вода и се бе напъхал под душа — болката бе пропъдила образите от главата му.

Излязъл от банята, той се бе облякъл, внимателно бе подбрал едно черно хапче — амфетамин, достатъчно, за да го крепи — после бе слязъл в гаража, бе се настанил в колата, бе зърнал очите в огледалото за обратно виждане и бе подкарал по улицата. На около километър оттук имаше чудесно ресторантче. Бе го засякъл червен светофар. И едно комби от насрещното движение…

 

 

— Продължава ли? — попита Лукас.

— Да, продължава — отвърна Слоун. — Кара обаче съвсем бавно. Според мен нещо става.

— Става това, че е мръднал — рече Лукас. — Казах ти, че познава Друз.

— Наистина нещо става — настоя Слоун. — Прави обратен завой. Връща се към Дванадесета…

Проследяващият екип тръгна след Бекър към центъра на града.

— Може да се е запътил към болницата — обади се отново Слоун.

Лукас закрепи подвижния полицейски буркан на покрива над себе си и подгони доджа към университетския комплекс. Банкрофт, преместила се отново на предната седалка, дръпна колана и се закопча.

— Караш зле като видеооператор — промърмори тя.

— Нямаме много време — отвърна той. — Знаеш ли къде да закараш колата?

— Да.

Гласът й прозвуча напрегнато и той се ухили:

— Ще ти платят здраво, не се бой.

— Ще ми платят те… Само от канала да знаеха това, с което се занимавам…

— Какво?

— Ами… и аз не знам какво. Ако имах камера, сигурно щяха да се строят в две редици и да образуват шпалир…

 

 

Лукас скочи от колата на Уошингтън авеню, точно в началото на пешеходен мост. Ако Бекър караше по обичайния маршрут на път за работа, трябваше да мине под него. От пътя обаче нямаше как да се качи бързо горе. Ако Лукас спреше и се опиташе по най-бързия начин да стигне моста, щеше да има време да се вмъкне в един магазин от другата му страна.

— Къде е? — попита той по радиото и закрачи забързано по тротоара към началото на моста.

— Наближава изхода, така че имаш време — отвърна Слоун. — Ето го, поема по магистралата.

Лукас стъпи на моста и се огледа на запад, от другата страна на Мисисипи.

— Дейвънпорт — чу гласа на Банкрофт. Обърна се и я видя застанала до левите перила на моста, вдигнала никона пред очите си. Той й махна да изчезва оттам, после отново се обърна напред.

— Движи се по „Уошингтън“ — обади се Слоун.

Някакъв минувач — стройно и дългокосо хлапе, явно ученик, с дълго до глезените кожено палто и тежка верижка на шията — го изгледа с любопитство и подхвърли:

— Е, с тоя нос от тебе Сирано не става.

— Чупката, малкият — отвърна Лукас и засенчил очи с длан, се загледа към Уошингтън авеню и реката.

— На моста е — съобщи Слоун.

— Окей — отговори Лукас в уоки-токито.

— Ченге, а? — поинтересува се хлапакът.

— Изчезвай! — изръмжа Дейвънпорт. — Ще изпортиш много важна работа и след това задникът ти ще изгние в пандиза, ясно ли ти е?

— Добър довод — отвърна хлапето и побърза да се отдалечи.

 

 

Колата на Бекър наближаваше моста. Лукас клекна зад перилата, чакайки го да се приближи на около тридесетина метра. Трябва само да му се мерне за част от секундата… сега.

Той се изправи и надникна през перилата. Бекър моментално го видя и колата му започна да криволичи. Лукас веднага изтича към другата страна на моста и забърза към магазина.

— Видя те… Спира, спира — завика Слоун по радиото.

— Да не идва насам?

— Ами! Седи в колата.

 

 

Бекър седеше в спрялата встрани кола, положил глава на волана. Беше го страх да спи, чакаше да дойде време… А ето че Друз е вече тук, дебне го…

Той направи обратен завой, мина от другата страна на Мисисипи, остави колата на един паркинг и влезе в библиотеката. Екипът, вече в намален състав, го проследи. Вътре Бекър взе течението на Стар Трибюн, намери необходимия брой и си записа подробностите около смъртта на един скитник.

От телефонна кабина се обади на съдебномедицинския експерт.

— Мъча се да открия баща си, който… имаше малко умствени смущения — каза Бекър. — Не бяхме близки, осинови ме друго семейство, но наскоро научих от един негов стар приятел, че бил починал миналата година и че са го погребали в окръг Хенепин… Питах се дали не е възможно да ми кажете с кои погребални бюра работите, за да мога да им звънна и да разбера къде точно е погребан.

Окръгът работел с четири погребални бюра, редуващи се за период от една година. Уокър и син, Халибъртън, Мартин и Братя Хол. Бекър им се обади по реда, в който му ги продиктуваха. Уцели десетката при Мартин.

— Мартин — чу се в слушалката. Гласът бе мек, готов всеки момент да подхване утешителна тирада.

— Обаждам се по повод погребението на Карло Друз.

— За петък е.

— А ще бъде ли изложено за поклонение?

— Ъъъ, всъщност такава е обичайната ни практика, но все пак трябва да проверя. Бихте ли изчакали малко?

— Да.

Той почака три-четири минути и накрая жената се върна.

— От семейството на господин Друз ли сте? — попита го тя.

— Не… От театъра съм.

— Какво да ви кажа… Майката на господин Друз уж бе поръчала разни неща и в тях не фигурираше поклонение, но чак сега разбираме, че от театъра наистина ще дойдат някои хора. Така че сме планирали поклонение за утре вечер от седем до девет в Роуз Чепъл. А погребението ще се извърши на Шакопий. Все пак отново трябва да се обадим на майка му, за да получим съгласието й.

— От седем до девет…

Бекър затвори очи. Погребението щеше да се състои по-скоро, отколкото се бе надявал… или по-точно, смееше да се надява. Друз бе починал преди два дни и щяха да го погребат след още два. Майкъл бе смятал, че ще го сторят след седмица, ако не и повече, защото сигурно имаха работа с тялото. „С подходящите медикаменти бих могъл да издържа седмица“, каза си той. За по-дълъг период щеше да се наложи да се примири, да потъне и да се среща с Карло в царството на сънищата. Сега обаче такава опасност нямаше. Утре вечер всичко щеше да свърши.