Джон Сандфорд
Очите на жертвата (26)

26.

На излизане от колата Бекър хвърли поглед към часовника си — беше точно четири. Тъкмо навреме.

Блокът бе само на една пресечка оттук. Под мишницата си бе пъхнал клипборда, а в ръката си носеше кошница с цветя. Пистолетът тежеше в единия му джоб, а в другия бе далеч по-леката ролка изолирбанд. Свел глава срещу слабия дъждец, тръгна към блока.

Дъждът дойде тъкмо навреме, мислеше си той. Божа благословия. Дъждобранът бе съвсем на място — качулката покриваше цялата му глава, оставяйки тясно пространство само пред очите. Вървеше малко непохватно — РСР-то винаги му действаше по този начин, сковаващо. Обаче му даваше и сила. Съсредоточаваше го. Той помисли малко, после измъкна бронзовата табакера и хвърли още едно хапче в уста. Просто така… Да е по-сигурен.

Бе предприел сложни маневри, за да види дали не го следят, минавайки по криволичещи и тесни улички, изчаквайки, обръщайки внезапно посоката си на движение, рязко завивайки по странични улици. Ако го следяха, то беше само от спътник.

 

 

„Електроуреди Уолт“ беше точно срещу апартамента на Друз. Изложбеният етаж на магазина бе с правоъгълна форма, като дължината му бе навътре, с дървен под, който скърцаше при всяка стъпка на клиента, тръгнал между редиците кухненски електроуреди. Съдомиялните машини, пералните, хладилниците и печките бяха от марки, които отначало прозвучаваха познато, но като се замислиш — не чак толкова. Уолт обикновено не палеше лампите на този етаж, освен ако не се качи някой клиент, и интериорът се осветяваше само от слабото улично осветление, проникващо през прашните прозорци.

Също както и стоката си, Уолт трудно се поддаваше на описание. Наднормено тегло. По-скоро необщителен, отколкото груб. Няколко кичура оредяла кестенява коса, прилежно зализани встрани над оплешивяващото теме. Очила с пластмасови рамки, кацнали на върха на приличния на копче нос, бавно придобиващ с възрастта цвят на презряла къпина.

Нямаше нищо против да сътрудничи на полицията, дори се радваше. И бездруго рядко използваше тавана, освен да качва там някой и друг скъсан кашон или счупен лампион. Беше им дал надуваем дюшек, канцеларски стол, сгъваема поставка за телевизор и купчина стари списания Плейбой. Ченгетата си бяха донесли бинокли, военен далекомер, видеокамера с телеобектив и клетъчен телефон. Чувстваха се прекрасно — на топло и на сухо. Можеха да си поръчат пица от пицарията на две пресечки оттук.

Имаше още един екип — не толкова късметлии наистина — в колата срещу задния вход на блока.

Ченгето на пост седеше на стола и гледаше през прозореца към улицата. До него бе поставката за телевизора, с кутия кока-кола отгоре. Пред него имаше далекоглед, закрепен на триножник. Другото ченге лежеше на дюшека и разглеждаше Плейбой. Наблюдаващият видя Бекър да минава отдолу през дъжда, погледна го през далекогледа и повече не му обърна внимание, дори не каза нищо на лежащото на дюшека ченге. Не можеше да види лицето му, защото Бекър бе с качулка, но правоъгълната кошница с цветя в сгъвката на лакътя бе красноречива. Такива хора се познаваха от пръв поглед, макар и никога в живота си да не си получавал или пращал цветя.

 

 

Бекър провери пощенските кутии, намери номера на апартамента й, после с ключа на Друз отключи вратата във фоайето и взе асансьора до шестия етаж. Нейният апартамент бе последният в коридора. Сетил се за пистолета в джоба си и подтикнат от вътрешен импулс, той спря пред вратата на предпоследния апартамент и почука. Никакъв отговор. Почука отново. Пак никакъв отговор. Няма никой вкъщи.

Добре. Плъзна ръка във вътрешния си джоб, напипа една таблетка РСР и я сложи под езика си. Острият й вкус парна сетивата му. Беше готов. Той се стегна. Съзнанието му сякаш застана отстрани като кръвожадна котка, готова за скок, и зачака действията на тялото му.

Ръката му — движението нямаше нищо общо със съзнанието, то вече стоеше на собствена стойка до него — почука на вратата и вдигна кошницата така, че да се види от шпионката. В кошницата наистина имаше цветя. Ако не беше сама, просто щеше да й ги остави и да си тръгне. А Друз? Все пак трябваше да премахне и него, макар че удоволствието нямаше да е чак толкова голямо.

Бекър стоеше пред вратата на Каси и чакаше да му отворят.

 

 

Четири часът. Лукас излезе от метоха и сподирен от дъжда, подкара на запад. „Няма да е зле да се видим с Каси — помисли си той. — Може да я хвана, преди да тръгне за театъра.“ Обаче вчера тя едва ли не го изрита. Освен това трябваше да разреши въпроса относно обработването на труповете. Познаваше директора на една погребална агенция в южния край на града. Би могъл да го пита за очите на децата, макар че идеята не му се виждаше никак приятна.

Католическо възпитание, каза си. Убиването на хора не бе толкова лошо нещо, макар че никой не обичаше да си има вземане-даване с мъртвите. Спирайки на червен светофар, се усмихна вътрешно. Ако свиеше вляво, можеше да прекоси реката през моста „Форд“ и да иде в южната част на града, в погребалната агенция. Вдясно, през магистрала I-94, за десет минути щеше да е при Каси.

Светофарът над него светна жълто, Лукас натисна съединителя, включи на първа и се приготви да отпусне левия педал. Наляво или надясно?

 

 

— Цветя?

Тя се усмихваше, не подозирайки абсолютно нищо, и взе кошницата, без да покаже признаци на тревога. Бекър огледа за последен път коридора, после извади пистолета и го насочи в челото й.

— Влизай бързо вътре! — заповяда той рязко и очите й се разшириха. — Затваряй си устата, защото, кълна се, ще ти пръсна шибания мозък.

Думите излизаха накъсано от тялото му, а отстрани съзнанието му изръкопляска. Стиснала кошницата с две ръце, тя отстъпи назад с пребледняло лице и му се стори, че всеки момент ще писне.

— Ни звук! — изсъска той и от устата му пръснаха слюнки. — Ни звук, мамка му!

После вече бе вътре, затваряйки вратата зад гърба си; пистолетът не се отделяше от челото й на повече от тридесетина сантиметра.

— Иди да седнеш на дивана!

Тя пусна кошницата и той забеляза мускулите на ръцете й. Лошо, ако се наложи да се бие с нея. Жената отстъпваше назад, докато краката й опряха в дивана, и по-скоро се строполи, отколкото седна на него.

— Не ме убивай — изломоти тя със скован от страх глас. Лицето й бе бледо като хартия.

— Няма, ако внимаваш в картинката — каза тялото на Бекър. Съзнанието му още се рееше край него и управляваше движенията му. — Просто искам да се скрия някъде за час — час и нещо.

— Не си ли с Карло? — попита Каси, свивайки се на дивана.

Въпросът го стресна, но лекарството прикри реакцията му. Тялото му вече бе напълно отделено от съзнанието, работеше под диктовката на мозъка като кукла на конци и ръцете му висяха безчувствени отстрани.

— С кого?

— Не си ли с Карло?

— С никого не съм — отвърна Бекър безучастно. — Просто искам да се скрия, докато ченгетата се махнат от улицата.

Тялото му бе сковано като на статуя и не издаваше нищо, но съзнанието му трескаво работеше: Те знаят за Карло. Боже господи, дали не го следят? Сигурно. Бекър посочи към пода с цевта на пистолета:

— Легни ей там на пода. По корем. С ръце на гърба.

— Не ме убивай! — повтори тя още веднъж.

Изхлузи се от дивана, вперила в него огромните си, разширени от страх очи. Остарява, помисли си Бекър — покрай очите имаше едва забележими бръчици. По челото също.

— Няма да ти сторя нищо — каза тялото му сковано. Предварително бе обмислил всичко. Какво да каже, какво да направи. Искаше тя да се успокои, да участва. — Ще ти вържа ръцете зад гърба със скоч. Ако исках да те убивам или да те изнасилвам, нямаше да правя такова нещо.

Искаше й се да му вярва. Тя се извърна и гледайки го през рамо, легна по корем на пода.

— Моля те…

— Пистолетът ми ще е насочен към главата ти — каза той. — Преди да дойда тук, почуках у съседите ти, но там няма никой, така че няма кой да чуе изстрела. Никак не ми се иска да го правя, но ще стрелям, ако се наложи. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

— Тогава си извърни лицето към пода и кръстосай ръцете си отзад. Ще ги усуквам с изолирбанда с една ръка. Пистолетът пак ще е насочен към главата ти.

Тя се подчини — заради прекрасната мощ на оръжието — протегна ръце назад и помагайки си с уста, той направи един кръг с ролката изолирбанд около китките й, после втори, трети.

— Не мърдай.

Не го каза с омраза, но езикът му се движеше сковано в устата, провлачвайки думите. Така бе много по-страшно, отколкото ако й крещеше. Елиминирал веднъж ръцете, вече с по-бързи и уверени движения стегна и глезените й. И накрая, слагайки пистолета в джоба си, Бекър се върна на китките й и добави още няколко пласта скоч, този път стягайки по-яко.

— Боли ме! — изплака Каси.

Той изхъмка. Нямаше смисъл повече да говори с нея. Тя бе негова. Заобиколи дивана, притисна я с коляно към пода и залепи устата й с голямо колкото дланта му парче скоч. Тя оказа съпротива, но Бекър я хвана за косата и лепна още скоч около устата, захващайки и кичури коса.

— Така е добре — каза тялото му по-скоро на него, отколкото на нея.

Долната част на лицето й бе здраво стегната от скоча, ноздрите й бяха свободни. Той сложи ролката в джоба си, хвана Каси под мишниците и я завлече в спалнята. Тя се загърчи в ръцете му, опитвайки се да се съпротивлява, и Майкъл я плесна силно през лицето с опакото на ръката.

— Да ги нямаме такива!

В спалнята я просна по корем върху леглото и върза краката й за таблата със скоча. След това усука два пъти шията й, залепвайки другия край на скоча за горната табла.

— Отивам в хола да погледам телевизия и да разбера дали ченгетата са по следите ми — каза той. — Искам да стоиш тихо като мишка. Още не съм ти направил нищо, но ако ми създаваш проблеми, ще го сторя, без да се замисля.

Бекър затвори вратата, отиде в хола и включи телевизора. Предстоеше най-трудната част.

 

 

Каси се опита да преодолее здравината на скоча и се помъчи да свие тяло. Ако се напънеше здраво, може би щеше да успее да се освободи… Ако можеше да се изправи на крака, дори на един, в бюрото имаше ножици и… А ако успееше да освободи и ръцете си, можеше да избута бюрото до вратата и да се барикадира вътре… После да хвърли нещо по прозореца, да се разкрещи за помощ, ако е необходимо…

Обаче още при първите опити да свие тяло лентата около шията й заплаши да я удуши. Тя напъна още колкото можа, после отново се отпусна. Лентата около устата й попречи да поеме въздух колкото й бе необходимо, зрението й за миг се замъгли в червено. Така няма да стане.

Известно време лежа мирно, мислейки усилено. Дали някой няма да дойде? Не. Ако Дейвънпорт реши да намине, както бе направил вчера… Едва ли. Трябваше да измисли как да се справи сама. Опита да се претърколи, поклащайки се наляво-надясно. Продължи така една минута, две, успя да легне по гръб, после опита да се преобърне още веднъж. Какво ставаше с лентата? Късаше ли се? Не можеше да я види. Каси прилепи ръце към тялото си и опита да се преобърне още веднъж…

 

 

Бекър остави входната врата на апартамента отключена и безшумно прекоси коридора към вратата за стълбището. През това време извади кърпичката от джоба си и уви дясната си ръка с нея. Друз беше три етажа по-долу и ченгетата май бяха надушили нещо. Майкъл не знаеше какво точно, но тъй или иначе знаеха, а щом е така, вероятно го следяха.

Дали няма камера в коридора? Едва ли. Ако ченгетата следяха Друз тайно, щяха да го правят така, че да не привличат вниманието върху себе си. Умът му безотказно запрехвърля вариантите: жената го е видяла, значи трябва да я премахне. Обаче още не се бе показал на нито едно от ченгетата, дето следяха Друз, а сега тъкмо това се канеше да направи. Съзнанието му не спираше да пресмята и накрая заповяда на тялото му да продължава по предвидения план. Да рискува. След като ченгетата тъй или иначе бяха толкова близо до Друз, друг изход нямаше. Той отвори вратата и надникна — коридорът на третия етаж бе пуст. Сложи качулката на главата си, изтича до вратата на Друз и вдигнал ръка да почука, но се отказа в последния момент. Ами ако в апартамента бяха монтирали бръмбари?

Вместо да почука, драсна леко по вратата. Отвътре се чу някакво движение. Отново подраска. Секунда след това вратата се отвори едва-едва и в пролуката се появи лицето на Друз. Бекър сложи пръст на устните си, после му направи знак да излезе в коридора. Смръщил учудено вежди, Карло прекрачи навън и се огледа. Майкъл, преместил отново пръста на устните си, посочи с другата ръка към вратата на стълбището.

— Нямам време да ти обяснявам подробно, но имаме проблем — прошепна той, когато двамата се озоваха на стълбите. — Говорих с Дейвънпорт и той ми каза, че имали заподозрян, но нямали улики. Попитах го как възнамеряват да го хванат, а той ми отговори: „Ще го хванем на местопрестъплението“.

— Мамка му! — изруга Друз, стреснат. — Какво ти има на ръката?

— Оная ме ухапа. Реших да дойда по-рано, за да хвана момичето вкъщи, както говорихме…

— Изобщо не сме говорили за това — възрази Карло.

— Трябваше да свърша една работа, а не биваше да рискувам и да ти се обаждам по телефона — продължи Бекър. — Може да са ти монтирали бръмбари.

— Та те даже не знаят, че съществувам!

— Е, вече знаят. Преди малко се качих в нейния апартамент, мушнах пистолета в лицето й и я вързах. Смятах да изчакам да тръгнеш за театъра, да й тресна един в главата, за да си помислят, че е от падането, и след това да я хвърля от прозореца. Така щеше да си имаш алиби, а мен никой не ме подозира.

— И какво стана?

— Първото нещо, което чух от устата й, беше: „Ти да не си с Карло?“.

Гласът му прозвуча съвсем искрено.

— Ах, мамка му! — изруга отново Друз, прокарвайки пръсти през косата си. — И мислиш, че в апартамента ми има бръмбари, а?

— Не съм сигурен. Обаче ако тази жена хвръкне през прозореца, докато ти си в театъра, това ще е още един плюс за теб… Ще разберат, че нямаш нищо общо.

Имаше нещо гнило в заключението, но Карло, шокиран от разкритието, не можа да разбере какво точно. А и Бекър побърза да добави:

— Ела с мен горе при нея. Да я изплашиш и да разберем какво знаят ченгетата.

— Господи, аз май я харесвам и…

— Да, ама тя никак не те харесва — прекъсна го грубо Бекър. — Според нея ти си убиецът.

 

 

Следван от Карло, Майкъл пое бързо нагоре по стълбите и усети пистолета да го тупа по бедрото при всяка крачка. Не срещнаха никого. Влязъл в апартамента, той кимна на Друз към спалнята. Каси все още лежеше по корем в леглото, но се бе въртяла, защото лентата, стягаща я към двете табли, бе усукана.

— Обърни я по гръб, за да те види — каза Бекър, заставайки от дясната му страна.

Карло се наведе, хвана Каси за рамото и крака и се приготви да я обърне.

Съзнанието му бе чисто като лед, тялото му се движеше с точността на добре смазан механизъм. С увита в кърпа ръка Бекър измъкна пистолета от джоба си — умът му следеше действията на тялото някъде отстрани, на забавен кадър, улавяйки и най-малкото движение.

С едно-единствено точно движение той спря цевта на пистолета на три сантиметра от слепоочието на Друз.

Карло усети движението и понечи да извърне глава, отваряйки уста явно да попита нещо.

Бекър дръпна спусъка.

И пусна пистолета.

Откатът го бутна назад.

Гърмът, изпълнил тясното пространство на спалнята, бе ужасяващ, смазващ. Бекър отново отскочи назад, а Каси неистово се загърчи на леглото, стегната от лентата.

Друз просто се срути на пода, затискайки пистолета под себе си.

Пуловерът на Каси бе изпръскан с кръв, парченца кости и мозъчна тъкан.

Управляваното сякаш от компютър тяло на Бекър се наведе и пипна Друз. Беше мъртъв. Без никакво съмнение. Дрогата запя из кръвта му и той се отнесе. После въздъхна и се върна. Божичко! Пак е бил някъде. И за колко време? Хвърли поглед на часовника си. Четири и двадесет. Каси бе вперила в него широко отворени очи и ръцете й трескаво работеха под нея. Сигурно не е отсъствал дълго. Най-много няколко минути. Той се ослуша. Дали не идва някой? Засега нямаше никой. Никакви тропания, никакъв шум от бягащи нозе…

Сведе поглед към Друз. Щеше да се наложи да го остави така, по изхвръкналата кръв и бездруго щяха да разберат как е станало всичко. Но нямаше начин да избоде очите, разбира се. Той се притесни, но нямаше друг изход. Щом Друз бе този, който щеше да поеме цялата вина…

Каси.

Бе спряла борбата си с лентата, но гърбът й бе извит като лък и тя се опитваше да извърне глава, за да го види. Трябваше да побърза: налагаше се да мине през апартамента на Друз и да остави снимките. Бекър тръгна към кухнята и точно в този момент чу затръшването на врата. Шумът дойде от коридора вън. Той се закова на място и се ослуша.

Какво беше това? Вън, в коридора. Напрегна слух. По коридора имаше пътека… нямаше да чуе нищо. Не помръдна така цяла минута. После изчака още няколко секунди.

Повече не можеше да си позволи. Трябваше да мине и през апартамента на Друз. Потупа по джоба си, убеждавайки се, че снимките са там. Бе избол очите…

Трябваше да внимава. Ако ченгетата бяха монтирали бръмбари и разберяха, че го няма, а не го бяха видели да излиза, може да са тръгнали насам. А може би не трябваше да ходи в апартамента му. Ако го пипнеха там… не му се мислеше.

С бумтяща в кръвта му РСР, Бекър отиде в кухнята и избра най-острия кухненски нож, който намери.

И ето пак… Движение? Или какво? Имаше ли някой в коридора? Той отново замръзна на място и се ослуша… Не. Трябваше да действа.

Не го направи добре, не и бързо, но тъй или иначе го стори: разряза гърлото на Каси от ухо до ухо и седна да я гледа как умира, отворил с пръсти зелените й очи.