Джон Сандфорд
Очите на жертвата (20)

20.

Тъй като нямаше представа какви са междусъседските отношения в квартала на Бекър, наблюдаващият екип реши да не разполага подслушвателен пост в никоя от съседните къщи.

Вместо това, екипът съсредоточи вниманието си върху пресечките пред и зад къщата му. Седнали в две коли, спрени на срещуположните краища на алеята, минаваща пред задния му изход, хората имаха пряк изглед и към входната врата. Колите се сменяха на всеки час — час и нещо, както за да се избегне скуката и намаляващото с нея внимание, така и за да не се набиват едни и същи коли в очите на Бекър и на съседите.

Но дори и при това положение една любителка на кросовете — адвокатка, забеляза една от колите само час след началото на наблюдението и се обади в полицията. Бе й казано, че колата е на таен агент, работещ по дело, свързано с наркотици, и я помолиха за дискретност. По-късно същия ден жената видя и втората кола и разбра, че обектът на наблюдение е Бекър. Помисли си дали да не информира съседа си, но се отказа.

Наблюдението започна вечерта. На другата сутрин четири уморени ченгета съпроводиха Бекър до работата му. Други четирима го поеха в болницата, но почти веднага разбраха, че идеално следене тук не може да бъде осъществено: сградата на болницата представляваше истински лабиринт от коридори, стълбища, асансьори и служебни входове. Затова се задоволиха да го държат под наблюдение в рамките на комплекса, като от време на време хвърлят по едно око къде точно се намира в даден момент. Докато едно от ченгетата го държеше под око, друго се приближи до колата му и прикрепи предавател под задната му броня.

 

 

Намирането на трупа на Джордж, което се превърна в сензация, стъписа Бекър. Седнал пред телевизора, той смаяно гледаше как униформено ченге минава с трясък през храсталака до бунгалото, разбутвайки тръните, за да посочи дупката. Трупът бе покрит със снежнобял чаршаф, увит като какавида. Руса репортерка, със старателно и изкусно гримирано като на посмъртна маска лице, напълно в тон с надвисналото на заден план мрачно небе, с монотонен и задгробен глас поднасяше подробностите.

Бекър не беше телеман — случайно бе видял във вестника програмата на телевизията и бе си отбелязал часа на репортажа. Другите телевизии също споменаваха събитието в новините си, но никой нямаше репортажа на TV3.

На другата вечер, страхувайки се от още лоши новини, с изненада гледаше като че ли нямащия край репортаж за щурма на спецотряда върху някакъв склад в Минеаполис, от който измъкнаха цял товар телевизори. Телевизори? Той започна да се поотпуска, мина през всички канали — телевизорите бяха навсякъде, с тук-там мяркащи се репортери, облечени в бронирани жилетки.

Ако имаха да казват нещо важно, в момента нямаше да гледа някакви си телевизори, нали така?

И малко остана да го изпусне. Цъкаше каналите един след друг, докато изведнъж на един от тях видя отново русата репортерка — този път в студиото и без бронирана жилетка. И тъкмо му нанасяше още един жесток удар. Дейвънпорт, разправяше тя, не вярвал, че Филип Джордж бил приятелят на Стефани Бекър. Според него той бил все още жив и здрав и Лукас показвал наляво и надясно някакъв компютърен портрет на истинския любовник. Дейвънпорт, твърдеше тя, бил гений.

— Какво? — не се сдържа Бекър и се наведе към телевизора, сякаш репортерката можеше да му отговори.

Възможно ли бе Дейвънпорт да е прав? Да са сбъркали с Джордж? Трябваше да помисли. Имаше нужда от нещо с по-дълго действие, което да му помогне да се съсредоточи върху решението. Отвори табакерата и огледа съдържанието й. Да. Вдигна я към лицето си и взе капсулката с език, както жабата хваща муха. Мислѝ!

 

 

Полетът не се случи добър. Наистина не така страховит като със змията, но не бе добър. Все пак го управляваше, успяваше да го насочи към сенките, където се криеше Дейвънпорт. Проклет да си, Лукас, това най-накрая трябва да приключи и аз да съм свободен…

Бекър излезе от унеса с вкус на кръв по устните. Кръв. Сведе поглед, отново я видя по гърдите си и се размърда стреснато. Пак го е нямало дълго време… Какво ли е станало? Какво? Ааа… да. Любовника. Какво да правя? Да взема решение, разбира се.

С усилие се изправи на крака и залитайки, се насочи към стълбището. Към банята… да се измие. Вмъкна се вътре, излезе след няколко минути, опря ръка на перилото на стълбата, с очи, изсъхнали от взиране в отвъдното. Мигна веднъж. Друз бе необичайно мрачен по пътя за Уисконсин, когато отиваха да извадят очите на Джордж. Не можа да проумее необходимостта от това. Да не би да се отказва? Не. Обаче се е променил… при него преди не се забелязваха настроения.

Трябва отново да го въвлека. Бекър премести поглед върху телефона. Само едно обаждане? Не. Не оттук. В никакъв случай.

Той отново се отнесе, докато се обличаше старателно с машинални движения, но като се върна, не можа да си спомни съдържанието на полета, ако изобщо имаше такова. Приключи с обличането, изкара колата и отиде до болницата. Влязъл в сградата, пое надолу по стълбите, без да мисли.

 

 

Бързината на действията на Бекър обърка следящия го екип. Десет секунди след като изчезна от погледите им, едно от ченгетата мина по коридора, покрай асансьорите и вратата за стълбището. Бекър беше изчезнал. Да не би асансьорът да е бил долу и той веднага да се е качил? Ченгето бързо се върна и каза на шефа на екипа, който имаше мобилен телефон и набра служебния му номер.

— Може ли да говоря с доктор Бекър?

Шефът приличаше на пощенски служител, късо подстриган, нисичък и слаб.

— Съжалявам, доктор Бекър още го няма.

— Във фоайето съм и ми се стори, че го видях само преди минутка.

— А аз съм тук горе, до вратата му, и ви казвам, че още го няма.

— Изтървахме го — каза шефът на останалите, след като затвори. — Трябва да е още в сградата. Пръснете се и го намерете.

 

 

Бекър изтича надолу по стълбите и пое по коридора, свързващ болницата със съседната сграда. Спря пред един автомат, взе си сладкиш, после излезе от коридора и се отправи към най-близкия телефон.

Друз го нямаше у тях. Бекър се поколеба, после се обади на „Справки“ и получи номера на театър „Лост Ривър“. Оттам му отговори някаква жена и когато я помоли да го свърже с Карло, тя остави слушалката и тръгна нанякъде. Без да знае дали е отишла да го търси, или я е домързяло, Бекър изчака две минути, три и най-сетне чу:

— Ало?

— Разбра ли какво става? — попита Майкъл.

— От безопасен телефон ли се обаждаш? — Гласът на Друз бе нисък, почти шепнеше.

— Да. Внимавам много. — Бекър се извърна към пустия коридор.

— Чух, че намерили тялото и че според онова ченге, Дейвънпорт, Джордж не бил Любовника… Според мен това не е някаква игра. Сигурно има някаква причина да мисли така.

— Откъде знаеш?

— Защото се среща с една от нашите актриси — Каси Лаш. Тя е онази, дето намери Армистед, и между нея и Дейвънпорт е започнало нещо.

— Ти ми каза за нея. Живее в твоя блок.

— Да, същата — каза Карло. От бързане думите му започнаха да се застъпват една с друга. — Тази сутрин Каси ни разправи, че Любовника бил още жив и здрав. И Дейвънпорт май е говорил с него по телефона, но не знае кой е. Има и още нещо. Ченгетата имат някакъв мой портрет. Не полицейска рисунка, нещо друго е.

— Господи, възможно ли е?

Бекър енергично разтърка чело. Тази работа започваше да става все по-сложна.

— Някой попита Каси защо, след като това е вярно, не са я показали по телевизията — продължи Друз. — Тя отвърна, че не е виждала портрета, но знаела за него, както и че в рисунката имало нещо странно. Между другото беше сигурна за Любовника. Държеше се малко тайнствено, но според мен наистина знае нещо. Мисля си, че тя спи с ченгето и двамата си приказват в леглото.

— По дяволите! — изруга Майкъл и загриза нокътя си. — Знаеш ли какво ще направим? Спомняш ли си, че говорихме за номер три още преди да се появи Джордж? Смятам, че трябва да го направим сега. И то да е някой, който няма нищо общо нито с мен, нито с теб.

— Кой?

— Не знам. Това е целта на занятието. Някой случаен. Паркингите пред суперите са пълни с жени. Иди и смотай една.

Последва кратка пауза.

— Доста се показвах навън, човече, не мислиш ли? — рече Карло нерешително.

— Аз също — отсече рязко Бекър. — Ако имат някаква твоя рисунка… ако приятелят на Стефани им е изпратил нещо… и тази актриса го види, считай, че и двамата сме загазили яко.

— Да, за това си прав. Тя ме вижда всеки божи ден, по дяволите…

— Я пак ми кажи как, се казваше?

— Каси Лаш. Но ако смотаем нея…

— Знам. Не можем да го направим сега, но по-късно… другата седмица… Ако успеем да накараме ченгетата да душат на друго място, може да й се случи нещо. Нещо несвързано и случайно. На кой етаж е? Високо ли е?

— На шестия май. И веднъж вече се е опитвала да се самоубие.

— Значи ако случайно падне от прозореца… Не знам, Карло. Ще измислим нещо. Обаче преди това трябва да пратим ченгетата на друго място. Да няма връзка нито с театъра, нито с университета, нито дори с антики…

— Ама ти… сериозно ли? — Гласът на Друз бе несигурен, тревожен.

— Да. Напълно сериозен съм. Разходи се из крайните квартали и намери нещо. Бърнсвил например става. Мейпълууд. Роузвил. Ти си умно момче, измисли някакъв начин. Избери някоя жена с много покупки. И я смотай в колата й. После изхвърли автомобила някъде заедно с всички покупки. И не забравяй очите. Работата е в това, че трябва да изглежда абсолютно случайна… Знаеш ли какво? Я преди това вземи да пообиколиш паркингите и виж дали няма да попаднеш на някоя кола с номера от Айова например.

— Не знам… Трябва да имам малко време, за да пообмисля нещата.

— Ако Любовника е наистина жив, нямаме никакво време — настоя Бекър. — Трябва да ги отпратим далеч от нас… Поне докато не разберем точно кой е.

— Господи, как ми се иска…

— Хей! Трябва да се отървем от тях. Заслужаваме да се отървем от тях. Сега просто е необходимо да почистим малко около нас, разбираш ли?

Тишина.

— Разбираш ли? — повиши глас Бекър.

— Май разбирам. Трябва да тръгвам…

 

 

„Друз нещо го увърта — каза си Бекър. — Трябва да го обработвам.“

На връщане към кабинета се отби в една тоалетна и се изпика. После започна да си мие ръцете на мивката и точно в този момент вътре влезе един студент. За миг погледна към него, после с ленива крачка се отправи към един от писоарите. На рамото му висеше тежка брезентова торба за книги.

Този студент изглежда малко странно, помисли си Бекър. Дънките и якето бяха наред, подаващата се отдолу риза също… Отново хвърли поглед към него на излизане.

Обувките, каза си, доволен, че е разбрал какво му е направило впечатление. Хлапето сигурно току-що се бе уволнило от казармата. Студентите вече не носеха такива лъснати до блясък черни обувки. Във всеки случай, поне не от времето на Виетнам насам.

Останал сам, студентът се ослуша по посока на заглъхващите навън стъпки, после измъкна радиостанцията от торбата си.

— Намерих го — каза той. — Беше в тоалетната. Сега е в коридора на приземния етаж и се качва по западното стълбище.

 

 

В асансьора, зачетен във вестник, имаше друг студент, който също отиваше нагоре. Обувките му бяха същите като на онзи от тоалетната. Нова мода, що ли? От друга страна, никой от двамата не приличаше на запален по модата човек.

Да се върне в кабинета или да види пациентката? Бекър погледна часовника си. Имаше време и с положителност никой нямаше да го търси. През тялото му мина приятна тръпка. Май беше дошло време за малко сериозна работа.

Качи се в операционната, кимна на една сестра, влезе в мъжката съблекалня, свали дрехите си и навлече зелено хирургическо облекло. Технически погледнато, нямаше нужда от такова: не възнамеряваше да оперира или да влиза в операционната, където то беше задължително. Но харесваше това облекло. В него се чувстваше комфортно. Нравеше му се по същата причина, по която го харесваха и всички хирурзи — заради излъчването. Когато бе в такова облекло, хората винаги се обръщаха към него с „доктор Бекър“, което понякога забравяха да направят, ако бе с обикновена манта.

С неговото лице и с излъчването, което тези дрехи носеха, той често сядаше долу в кафетерията и с удоволствие усещаше погледите на околните върху себе си.

Но не и днес. Вече облечен, той нахлузи хартиени калцуни върху обувките си и с леко учестен пулс се отправи към другото стълбище. Бяха минали няколко дни, откакто бе говорил със Сибил. Наистина трябваше да отдели малко повече време.

На горната площадка бутна вратата на противопожарния изход и се приближи по коридора към сестринското отделение.

— Доктор Бекър — каза една от сестрите, вдигайки глава. — Подранили сте.

— Имам повечко време — включи той усмивката си. — Някаква промяна?

— Откакто бяхте тук последния път, никаква — отвърна тя, но не можа да се усмихне.

„Промяна“ бе евфемизмът на Бекър за „смърт“. Трябваха й само една-две негови визити, за да го разбере.

— Ами добре — каза той. — Ще отида да хвърля едно око. Само ми кажете къде не трябва да ходя.

— В седемстотин и дванадесета стая. Правим радиоактивна проба.

— Няма да ходя натам — обеща Майкъл.

Той я остави на бюрото й да се рови в бумагите, които сякаш вечно съпътстваха труда на сестрите. Спря се пътьом в две стаи така, за камуфлаж, преди да се отправи накрая към тази на Сибил.

— Будна ли си?

Когато влезе в стаята, я завари със затворени очи, които не се отвориха и при подвикването му, обаче тя бе на система, която в момента работеше.

— Сибил?

Очите й пак не помръднаха. Той огледа коридора за последен път, после пристъпи към леглото й, наведе се, допря пръсти до челото й и промърмори:

— Хайде, хайде, излизай…

Телевизорът зад него бе настроен на TV3 и в момента вървеше някаква игра. Когато отново се извърна към Сибил, тя бе отворила очи и трескаво ги въртеше наоколо.

— Не, не. Не чакай никаква помощ, скъпа — пропя Бекър тихичко. — Отникъде няма такава.

 

 

Бекър прекара в болницата един час. Екипът го пое веднага след като излезе от фоайето.

— Има много странен израз на лицето… — изрече в чантичката си една жена, която беше от ченгетата. — Върви право към мен.

Седнала на една пейка вън, тя проследи с поглед Бекър по тротоара, забила поглед в разтвореното пред лицето й списание, изчака го да мине покрай нея и отново вдигна очи, загледана в гърба му.

— Какво му е странното? — попита шефът на екипа, докато кръгът отново се затваряше около патолога.

— Нямам представа — отвърна жената. — Като че ли току-що е правил секс или нещо такова.

— Израз, който ти е до болка познат — подхвърли едно от ченгетата на име Луис.

— Стига глупости! — скара се шефът. — Залепи се за задника му и гледай да не го стреснеш. Засега се справяме прекрасно.

Бекър повървя още малко, после изведнъж направи няколко танцови стъпки, сякаш готов да започне джига. Стори го за секунда, като че ли несъзнателно, но все пак не съвсем — усети се навреме, огледа се сконфузено и продължи нататък.

— Това пък какво беше, по дяволите? — възкликна жената.

— Да не ти показа среден пръст? — попита Луис.

— Стига! — ядосано се обади шефът. — И аз го видях, но не знам какво е. Трябваше да вземем камера, мамка му! С какво удоволствие щях да го заснема!

Екипът го проследи до дома му, където наблюдението пое друг екип. Луис, който обичаше да пуска майтапи, се върна в полицейското управление и на входа се сблъска с криминалния репортер от Канал Осем.

— Какво става, Луис? — попита го репортерът. — Работиш ли по нещо интересно?

— Има нещо такова — отвърна Луис хитроумно и наклони глава встрани. — Адски готина работа, само да можех да ти кажа…

— Изглеждаш така, сякаш се връщаш от следене — стреля напосоки репортерът. — Облечен си като нормален човек.

— Аз ли съм казал следене? — ухили се Луис.

Той обичаше репортерите. Няколко пъти го бяха показвали по телевизията.

Репортерът смръщи вежди.

— Хей, да не би да работиш по онази работа с Бекър?

Усмивката на ченгето угасна.

— Не мога да коментирам. Наистина.

— Няма да те прецакам, Луис — подхвана го репортерът. — Знаеш, че отнякъде изтича информация и целия каймак го обира TV3.

Луис обичаше репортерите…