Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eyes of Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Очите на жертвата

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-839-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15448

История

  1. — Добавяне

3.

Бекър бе човек с две лица.

Имаше един Ежедневен Бекър, човек на науката, човекът с бялата манта, работещ делово като високоскоростна центрофуга, човекът със скалпела.

И след това идваше Красотата.

Красотата бе върхът. Красотата бе светлина. Красотата бе полет…

Красотата бе декстроамфетамин — оранжеви сърцевидни таблетки и капсулки — наполовина черни, наполовина прозрачни. Красотата бе в белите таблетки метамфетамин хидрохлорид, в блестящите черни капсулки амфетамин и зелено-черните пчелички фендиметразин. Всичко напълно законно.

Обаче Красотата беше най-вече в незаконните — с нищо небиещи на очи бели таблетки MDMA, наречени „екстаз“, както и в перфорираните квадратчета попивателна хартия със зодиакалните знаци, всеки съдържащ по една капка сладка киселина и кокаин.

Красотата беше в анаболните стероиди за тялото и синтетичния хормонален растеж за борба с годините…

Ежедневния Бекър бе мрачен и потиснат.

Бекър бе на кървавочервени капсулки кодеин — дилаудид. Нищожното съдържание на бензодиазепин притъпяваше тревогите му. И още ксанакс, либриум и клонопин, транксен и валиум, далмейн и паксипам, ативан и серакс. Молиндонът — за нерви. Всички напълно законни.

И незаконните.

Белите таблетки метакуалон, идващи от Европа. И най-вече фенциклидинът, известен още под името РСР.

Мощта.

Едно време Бекър носеше елегантна златна кутийка за лекарствата си, но тя вече не му бе достатъчна. От един антикварен магазин в Минеаполис той си купи месингова табакера, вътрешността на която обши с кадифе. Спокойно побираше сто хапчета. Храна и за двамата — и за Бекър, и за Красотата…

Красотата впери поглед в табакерата и отново преживя моментите от сутринта. Като Бекър, той бе отишъл в Дома на покойника и бе поискал да види жена си.

 

 

— Господин Бекър, наистина мисля, че обстоятелствата…

Агентът от погребалното бюро бе нервен — на лицето му се изписваше ту фалшивото топло изражение на професионалиста от неговия занаят, ту съвсем неподправена тревога. Госпожа Бекър не спадаше към най-добрите му достижения. Никак не му се искаше господин Бекър да повърне на килима.

— По дяволите, искам да я видя! — настоя сприхаво Бекър.

— Сър, трябва да ви предупредя… — Ръцете на агента не можеха да си намерят място.

Бекър втренчи в него студен поглед, поглед на пор.

— Аз съм патолог. Знам какво ще видя.

— Е, предполагам, че… — Устните на агента оформиха едно голямо О на отвращение.

 

 

Тя лежеше на сатенените възглавници в бронзовия ковчег. С леко положен върху страните й руж, усмихваше се едва доловимо. Горната част на лицето й — от основата на носа — приличаше на избеляла снимка. Всичко бе от восък, всичко лято по калъп, с нанесен върху него грим, всичко като че ли беше наред, но не съвсем. Очите определено ги нямаше. Бяха я сглобили по най-добрия възможен начин, но като се има предвид този, по който бе убита, не бяха успели да свършат кой знае каква работа…

— Божичко! — каза Бекър, протягайки ръка към ковчега.

В гърдите му се надигна тържествуваща вълна. Бе се отървал от нея.

Толкова дълго я бе мразил, гледайки я с нейните мебели и килими, стари картини в тежки инкрустирани рамки, мастилници, поставки за писалки и моливници, прашни бутилки, изкопани от отдавна изчезнали от лицето на земята места. Обгръщаше ги с гальовни пръсти, полираше ги, местеше ги от място на място, продаваше ги. Гледаше ги с влажни, кравешки очи, разтапяйки се в умиление… Можеше да говори за тях с дни, седнала с нейните префърцунени приятелчета — антикварите, на някакви древни и паянтови столове на чаша чай: Махагон на бамбукови крака, позлатена кожа, но изобщо не бихте могли да познаете какво се крие под тази невероятна полировка… е, разбира се, явно не е знаела какво притежава или й е било все едно. Бях отишла там, ужким да ми покаже една георгианска[1] масичка за чай, за която казваше, че била великолепна, а ето какво се оказа… Но ако допуснем, че…

И ето че вече я няма.

Той смръщи вежди. Трудно му бе да повярва, че е имала любовник. Сигурно някой от ония нежни, безцветни мъже, с които е дрънкала за чайници и столове… невероятно. И какво ли са правели в леглото? Пак ли са дрънкали?

— Сър, наистина мисля, че…

Ръката на агента бе на лакътя му, готова да го подкрепи, да го утеши, но в очите му се четеше неразбиране.

— Добре съм — каза Бекър, приемайки съчувствието с прекрасното усещане за измама.

Той постоя още около минута — прав, мълчалив, забравил напълно за агента. Това бе нещо, което не му се искаше никога да забрави…

Майкъл Бекър беше красив мъж. Главата му бе голяма, русата коса — гъста и грижливо оформена, обрамчваща малки, съвършено изваяни уши. Челото му бе високо и без бръчки, веждите — тънки, почти бели пиявици, надвиснали над смайващо сини, леко вдлъбнати очи. Единствените бръчици по лицето бяха едва забележимите нишчици около тях — те обаче по-скоро подчертаваха красотата му, а не я помрачаваха, добавяйки лек щрих на мъжественост.

Носът представляваше тясна издатина с малки, деликатни ноздри. Брадичката бе квадратна, с трапчинка, кожата — бледа, но със здравословно излъчване, устните — широки и подвижни, а зад тях — равни и бели като сняг зъби.

Ако лицето на Бекър бе почти съвършено, като на кинозвезда, природата го бе надарила с тяло, почти с нищо неразличаващо се от това на обикновен мъж. Раменете тесновати, бедрата — малко по-широки от необходимото. Освен това краката му бяха като че ли малко възкъсички.

Тези недостатъци му бяха дали нещо, върху което да поработи. Бе толкова близо…

Бекър тренираше четири вечери в седмицата — половин час на „Наутилус“ и половин час на тежестите. Едната вечер за краката и трупа, другата — за ръцете и раменете. После почивка от един ден, след това отново същото, а в края на седмицата почивка от два дни.

И хапчетата, разбира се, анаболните стероиди. Не се интересуваше от силата — тя му идваше като премия. Интересуваше се само от формата. Упражненията във фитнес залата дадоха ширина на възтесните му рамене и оформиха гърдите му. Нищо не можеше да се направи с бедрата, затова пък по-широките рамене ги правеха да изглеждат по-тесни.

Краката… е, краката не можеха да се разтеглят. Но той бе намерил една малка работилничка в Ню Йорк, която правеше най-красивите полуботушки от телешка кожа в света. Кожата бе толкова мека и нежна, че понякога той с удоволствие ги потъркваше в лицето си, преди да ги обуе.

Полуботушите бяха снабдени с изкусно направени подложки, които прибавяха към ръста му два сантиметра и половина и му придаваха почти такъв вид, какъвто навярно Бог е имал намерение да придаде на идеалния мъж.

Бекър въздъхна и откри, че стои пред огледалото в банята до спалнята и шестоъгълните фаянсови плочки студенеят под босите му стъпала. Стои и се взира в красивото си лице.

Пак се е отнесъл. И колко време е минало? С лек пристъп на тревога погледна часовника си. Един и пет. Губеха му се петнадесет минути. Трябваше да помисли как да контролира тази работа. Бе взел две хапчета метобарбитал, за да притъпи нервното напрежение, а те взеха че го отнесоха… Не би трябвало да го правят, но ето че точно така бе станало и на това отгоре все по-често се случваше.

С усилие си наложи да се пъхне под душа. Пусна студената вода и дъхът му спря от шибналите гърдите му ледени иглички. Затвори очи, после се обърна и подложи гърба, насапуниса се, изплакна се и спря душа.

Имаше ли време? Разбира се — за това той винаги имаше време. Натърка лицето си с гел, прокара навлажнен с афтършейв пръст по челюстта, пръсна малко парфюм по гърдите, зад ушите и под топките, посипа гърдите, мишниците и задника си с малко пудра…

Свършил с това, той отново се погледна в огледалото. Носът му изглеждаше по-червен от обикновено. Запита се дали да не си мацне и малко грим, но се отказа. Не биваше да се показва в най-добрия си вид. Погребваше Стефани и полицията сигурно щеше да е там. Следователите бяха наблюдателни хора — представяше си как проклетият й баща щеше да си шушука непрекъснато с братовчед й, онова скапано ченге.

Следствието не го притесняваше особено. Бе мразил Стефани и някои от приятелите му сигурно го знаеха. Обаче същата нощ той беше в Сан Франциско.

Усмихна се на отражението си в огледалото, но не остана доволен от изражението и веднага го изтри. После опита още пет-шест изражения, по-подходящи за погребение. Каквито и физиономии да правеше пред огледалото, нито една от тях не биваше да се отразява на красотата му.

Бекър вирна глава и бавно пусна усмивката да се върне. Готов ли е? Не съвсем. Пръсна съвсем малко аромат за коса с едва доловим мирис на люляк и за последно я дооформи с леки докосвания на гребена. Доволен, отиде до гардероба и огледа костюмите си. Синия, реши Бекър.

 

 

Куентин Даниъл приличаше на касапин, облечен в прилични дрехи.

Един типичен германски месар на първото си причастие. С осеяното си с бръчки зачервено лице, масивна челюст и впита в гърлото му колосана бяла якичка, с преливаща над ръба й плът на врата му, щеше да изглежда прекрасно зад някой блестящ метален кантар, побутващ блюдото с показалец или забил палец в пържолата ви…

Докато погледът ви не паднеше върху очите му.

Имаше очи на ирландски йезуит — бледосини, властни. Беше ченге до мозъка на костите си, макар да бе престанал да носи пистолет преди много години, май че от деня, в който си направи първия костюм по поръчка. Затова пък носеше очила. По войнишки прости, но позлатени рамки с бифокални стъкла за работа с подчинените си, рогови рамки за очила за компютъра и сини контактни лещи за пред телевизионните камери.

Но никакъв пистолет.

 

 

Лукас бутна тежката дъбова врата и се вмъкна в кабинета на Даниъл. Бе облечен в същото кожено яке, с което бе предната вечер, но се бе избръснал и се бе преоблякъл в чиста риза, панталон цвят каки и обувки.

— Викал си ме.

Даниъл бе с компютърните си очила. Вдигна поглед, присви очи, сякаш не можа да познае посетителя, свали очилата, сложи на тяхно място позлатените и му махна да седне. „Лицето му — помисли си Лукас — е по-червено от обикновено.“

— Познаваш ли Марти Макензи? — попита Даниъл тихо, опрял длани на бюрото пред себе си.

— Аха — кимна Лукас, сядайки, и кръстоса крак върху крак. — Има кантора в Клеймор Билдинг. Неприятен тип.

— Неприятен тип — съгласи се Даниъл, сплете пръсти на корема си и впери поглед в тавана. — Още като дойдох тази сутрин на работа, се наложи да седя половин час зад това бюро с усмивка на лице и да слушам поученията на този неприятен тип. Можеш ли да се сетиш защо?

— Ранди…

— … Защото неприятният тип имал някакъв клиент, затворен в предварителното следствие, чийто задник снощи бил смлян от бой от едно от подчинените ми ченгета. И след като неприятният тип си тръгна, се обадих в болницата и говорих с един от лекарите. — Даниъл издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и извади бележник. — Счупени ребра. Счупен нос. Вероятно спукване на гръдната кост вследствие на удар с тъп предмет. — Хвърли върху бюрото бележника, който изплющя като изстрел от 22-калибров пистолет. — Боже господи, Дейвънпорт…

— Извади нож — каза Лукас. — Опита се да ме намушка. Ето, виж. — Обърна единия пеш на якето и му показа дълбокия срез в кожата.

— Не ме баламосвай — отвърна Даниъл, без да си даде труда да погледне якето. — Момчетата от разузнаването знаеха още преди седмица, че го търсиш. Ти и твоите дружки. И си почнал да го издирваш веднага след като нарязал лицето на онази пикла. Снощи си го намерил и си го сплескал от бой.

— Не мисля, че…

— Млъквай! — сряза го Даниъл. — Каквото и обяснение да дадеш, ще е глупаво. Ти го знаеш, аз го знам, затова просто не го давай.

Лукас сви рамене:

— Добре…

— Полицейското управление не е някаква си шибана улична банда — продължи Даниъл. — Не можеш да правиш такива неща. Така си навличаме неприятности, и то сериозни.

— Какви например?

— Преди да дойде тук, Макензи ходил в Министерството на вътрешните работи, така че там вече знаят за какво става въпрос и аз не мога да променя нищо. Ще ми искат обяснение. А това хлапе, Ранди, може и да е задник, но по закон е малолетен. Има си назначен социален работник — някаква жена, която вече пищи до бога, че сме го скъсали от бой. Изобщо не желае да чува оправдания от рода „нападение над полицай“…

— Можем да й изпратим няколко снимки на жената, обработена от него…

— Да, да — прекъсна го Даниъл. — Това наистина може да промени малко мнението й. Якето ти също може да помогне, а ще вземем и показанията на свидетели. Обаче не знам… Ако якето ти не беше разрязано, щеше да се наложи да те отстраня от работа за неопределен период от време. — Той прокара длан по челото си, сякаш бършеше потта от него, после се завъртя на стола и се загледа навън, обърнал гръб на Лукас. — Безпокоя се за теб, Дейвънпорт. Приятелите ти също се безпокоят. Преди малко повиках Слоун и той ме лъга като пристанищен хамалин, за да ти покрие задника, докато не му казах да млъкне. И после вече си поговорихме малко…

— Тоя шибан Слоун — раздразнено каза Лукас. — Не искам да го…

— Лукас… — Даниъл отново завъртя стола към него и гневът в гласа му вече бе заменен от неподправена загриженост. — Той ти е приятел и това трябва да те радва, защото имаш нужда от всичките си приятели. Така… Ходил ли си скоро на психолог?

— Не.

— Хората дават хапчета за подобни неща. Не лекуват нищо, обаче правят живота малко по-поносим. Повярвай ми, защото вече съм го изпитал. Тази зима ще станат шест години. И живея в непрекъснат страх, че може да се повтори…

— Не знаех.

— Човек не говори за такива неща, особено ако се занимава с политика — каза Даниъл. — Защото не му се иска хората да си мислят, че шефът на полицията им е луд… Както и да е, това, което ти го имаш, се казва поляризирана депресия.

— Знам си урока — сопна се Лукас. — И на никакъв психолог няма да ходя.

Стана от стола и се заразхожда из кабинета, отправил разсеян поглед към десетината снимки на политици по стената. Повечето от тях бяха специално направени по поръчка факсимилета от вестници и всички бяха черно-бели. На жълтата стена имаше само две цветни неща: едното бе поставен в рамка гоблен с месингова плочка, на която пишеше: „На Куентин Даниъл от приятелите му от Хмонг, 1989 г.“. Второто бе календар с нарисувана на него ваза с цветя — ярки, живописни цветове, може би малко сложни за възприемане и в същото време откровени като детска рисунка. Лукас застана пред него и го заразглежда.

Даниъл го проследи със замислен поглед, помълча малко, после въздъхна и рече:

— Не казвам, че е задължително да отидеш на психолог. И те нямат отговори за всичко. Обаче искам да ти кажа като на приятел. Ти си на ръба, Лукас. Виждал съм това състояние много пъти в миналото, ще го виждам в бъдещето, виждам го и в този момент. Скапан си отвсякъде. Слоун е съгласен с мен. А също и Дел. Трябва да си постегнеш задника, преди да си навредил на себе си или на някого другиго.

— Може да си отпочина малко — опипа почвата Лукас, извръщайки се към шефа на полицията. — Да си взема отпуск…

— Няма да ти свърши кой знае каква работа — възрази Даниъл, поклащайки глава. — Хора с лоши мисли в главата трябва да бъдат непрекъснато с приятели. Така че нека ти предложа нещо друго. Ако греша, ще ми кажеш.

— Добре.

— Искам да се захванеш с убийството на Бекър. Поддържай си осведомителната мрежа, но се съсредоточи върху него. Трябва да си сред хора, Дейвънпорт. Да работиш с екип. Освен това искам някой да ме измъкне от това проклето убийство. Семейството на тази Бекър има известно влияние, а пък и вестниците много раздуват.

Лукас наклони глава и обмисли предложението.

— Дел спомена снощи за това. Казах му, че може да хвърля едно око…

— Чудесно — отвърна Даниъл.

Лукас се изправи, шефът му си сложи компютърните очила и се извърна към екрана, пълен с колонки цифри.

— Откога не си се занимавал с оперативна работа? — попита го Дейвънпорт.

Даниъл го погледна и след това вдигна очи към тавана.

— От двадесет и една години — каза той след малко.

— Нещата оттогава са се променили — продължи Лукас. — Хората вече не вярват в това кое е лошо и кое — добро. А ако вярват, смятаме ги за превъртели. Действителността се описва с една дума — алчност. Хората вярват в парите, във властта, в доброто самочувствие и кокаина. За лошите ние сме улична банда. На тях тази представа им е ясна. Ако само за секунда омекнем, те ще се нахвърлят върху нас като плъхове…

— Исусе Христе…

— Не, чакай да се доизкажа — спря го Лукас. — Не съм глупак. Дори не е необходимо да си внушавам, поне теоретично, че ще ми се разминава за такива работи като снощи. Обаче тези неща някой трябва да ги върши. Законът разполага с добри съдии и сериозни прокурори, но това не означава нищо, тъй като е игра, нямаща нищо общо с правосъдието. Онова, което аз направих, беше правосъдие. Улицата го разбира. Ни повече, ни по-малко. Направих точно това, което трябваше.

Даниъл го гледа дълго време мълчаливо, после бавно проговори:

— Не мога да заявя, че не съм съгласен с теб. Но в никакъв случай не бива да повтаряш това пред когото и да било.

 

 

Слоун се бе подпрял пред кабинета на Лукас на приземния етаж, разгръщайки страниците на забравен от някого вестник, запалил една „Кемъл“. Беше слабичък мъж с лисиче лице и пожълтели от тютюна зъби. Над очите му бе кривната кафява филцова шапка.

— Пак си разбутвал лайната — каза Лукас, приближавайки се към него.

Чувстваше главата си като напълнена с памук, а мислите си — като пръснатите му във всички посоки нишки.

Слоун се отблъсна от стената.

— Даниъл не е гъба. И това не са лайна… Значи ще работиш по него, а? По убийството на Бекър?

— Мисля по въпроса.

— Погребението на жената е днес следобед — каза Слоун. — Трябва да отидеш. И да ти кажа ли нещо? Поогледах го тоя Бекър. Не човек, а айсберг.

— Така ли?

Лукас отключи вратата, бутна я и влезе. Кабинетът му едно време е бил стаичка за портиера. В него имаше два стола, дървено бюро, два шкафа с чекмеджета, метално кошче за боклук, старомодна дъбова закачалка за дрехи, компютър IBM и телефон. Отстрани имаше метална поставка с принтер. Петното на стената отбелязваше мястото, откъдето упорито се просмукваше някаква течност с неустановен произход. Дел веднъж беше подхвърлил, че на горния етаж, малко по-нататък по коридора, се намира дамската тоалетна.

— Да, точно така — отвърна невъзмутимо Слоун, влизайки след него. Той се тръшна на стола за гости и докато Лукас окачваше якето си на закачалката, вдигна крака на ръба на бюрото. — Четох някои стари досиета и се оказа, че Бекър е работил в отдел „Криминален“ в Сайгон по време на войната във Виетнам. Помислих, че е бил някакво ченге, затова се обадих на Андерсън, а той пък се обади на неговите компютърни приятелчета във Вашингтон, така се сдобихме с военното му досие. Оказа се, че не бил ченге, а съдебномедицински експерт-патолог. Занимавал се е с аутопсии при криминални дела, в които са замесени американски войници. Издирих шефа му — някакъв тип на име Уилсън. Спомни си за Бекър. Като му се представих, първият му въпрос беше: „Какво е станало, да не е убил някого?“.

— Без да му подсказваш? — попита Лукас, намествайки се зад бюрото.

— Да. Това бяха първите думи, излезли от устата му. Каза още, че Бекър го наричали там Доктор Смърт. Май е обичал работата си малко повече, отколкото е необходимо. Освен това си падал по курвите. Уилсън каза, че е получил строго мъмрене за побой над една.

— Жесток ли?

Слоун поклати глава:

— Не знам. Било е само мъмрене… Уилсън каза, че две курви били убити, докато Бекър е бил там, но никой не е свързал името му с тях. Ченгетата търсили само сред редовните военнослужещи. Не могли да посочат никого, но не са се и старали особено. Уилсън разправя, че по това време Сайгон бил претъпкан с дезертьори, редовни и нередовни отпускари, които били непрекъснато в движение. Вика, че било направо невъзможен случай. Обаче си спомня как хората в службата говорели за убийствата и че Бекър бил… ами… човек го побивали тръпки, като го види. Тъй като в този случай били замесени американски военнослужещи, аутопсиите направил Бекър. Извършил ги или сам, или с асистенцията на виетнамски доктор, Уилсън вече не си спомнял. Но когато се върнал, заприличал му на доволен човек.

— Хм! — Принтерът тихо бръмна и отпечата някакъв телефонен номер. Лукас му хвърли бегъл поглед, после отново насочи взор към Слоун. — Дали Бекър е убил Стефани? Да наеме някого да го стори?

Слоун придърпа кошчето за боклук към стола си и с голямо внимание размачка цигарата си над него.

— Мисля, че това е една от най-големите вероятности — каза той бавно. — Ако го е направил, няма за какво. Проверихме застраховката й.

— Десет милиона долара? — вдигна вежди Лукас.

— Не. Точно обратното. Стефани тъкмо е започвала бизнес. Канела се е да продава архитектурни ценности за реставрация на стари къщи. Витражни стъкла, едновремешни дръжки за врати, такива неща. Някакъв счетоводител й казал, че може да спести пари, като купи цялата семейна застраховка чрез компанията. Така че двамата с Бекър отменили старата застраховка за живот и купили нова чрез компанията. В нея изрично е подчертано, че в първите две години от договора тя не изплаща никакви компенсации в случай на насилствена смърт, независимо дали е убийство или самоубийство.

— Е, и?

— Е, и тя изобщо няма никаква застраховка — отвърна Слоун. — Поне не такава, която Бекър би могъл да прибере. Преди около месец имала сто бона и я държала известно време…

Очите на Лукас се присвиха.

— Ако някой адвокат от защитата представи това в съда…

— Аха — кимна Слоун. — Ще пробие такава дупка, че…

— Освен това, той има и алиби.

— Желязно. Бил е в Сан Франциско.

— Господи! Дори аз да съм, ще го обявя за невинен, след като знам всичко това.

— Точно затова ни трябваш ти. Ако той стои зад тази работа, трябва да е наел убиец. Наоколо има толкова много хора, които биха го направили за пари. И ти вероятно познаваш повечето от тях. А тези, които не познаваш, сигурно са известни на твоите хора. Няма начин да не е играла голяма пара. И може би някой е започнал да харчи повечко мангизи, отколкото може да обясни, че е спечелил.

Лукас кимна:

— Ще поразпитам. Ами онзи, дето е бил с жената на Бекър? Любовникът?

— Търсим го — отвърна Слоун. — Засега безуспешно. Говорих с най-добрата приятелка на Стефани и тя ми каза, че може би е имала нещо с някого. Не знае с кого точно, но била готова да пусне клюката…

Лукас се ухили при споменаването на думата.

— Пусни я тогава на мен — каза той.

Слоун сви рамене:

— Не знам колко струва клюката й, но според нея Стефани може би се е чукала с някакъв местен психолог. Виждала ги е как си приказват по партита и се е питала дали… Точните й думи бяха, цитирам: „… не заемат едно и също пространство“, край на цитата.

— Хубаво. — Лукас се прозя и се протегна. — Няма да мога да се видя с повечето си хора веднага, но ще проверя каква е ситуацията.

— Ще ти пратя фотокопие на протокола.

— Засега го задръж. Не знам дали ще се заема сериозно с тази работа…

Слоун вече се бе изправил, готов да си тръгва, а Лукас се пресегна и натисна копчето на телефонния си секретар. Лентата се превъртя, чу се мелодичен електронен звук и след него глас: Обажда се Дейв от магазина за авточасти. В града има двама banditos, току-що им поправях моторите. Помислих си, че ще ти е интересно да го научиш… Имаш ми номера.

— Въпреки това ще ти го фотокопирам — каза Слоун с усмивка. — Така, за всеки случай.

 

 

Слоун излезе и Лукас остана сам, отворил жълтия си бележник в скута, вдигнал крака на бюрото и заслушан в гласовете от телефонния секретар, записвайки номера. И самонаблюдавайки се.

Главата му нещо не работеше както трябва. И така беше от месеци насам. Обаче сега, каза си той, нещо се променя. Съвсем леко утихване на бурята…

Бе изгубил приятелката си и дъщеря им. Те просто си отидоха — обикновена история и сложна в същото време. Не можеше да го приеме, но се наложи. Самосъжаляваше се и му бе писнало от това. Долавяше загрижеността на приятелите си и също му бе писнало.

Колкото и да се опитваше да се отърве от това състояние, колкото и да се съсипваше от работа, мислите винаги намираха начин да се промъкнат неканени: ако бях постъпил така, тя щеше да направи иначе и тогава двамата щяхме да постъпим еди-как си, а след това… Бе премислил всички възможни комбинации, бе ги премятал из главата си непрекъснато, бе мислил, мислил, мислил и накрая оставаше само горчилката. Двадесет пъти си казваше, че твърдо е скъсал вече с всичко, но всъщност никога не успя да го направи. И започваше отново. Писваше му все повече и повече от самия себе си…

И ето ти изведнъж Бекър. Някакъв проблясък. Интерес. Усети първото му гъделичкане, не можа да го отрече. Бекър. Прокара пръсти през косата си с удоволствие, наблюдавайки как интересът му расте като пъпка напролет. Написа в бележника си:

1. Ел

2. Погребение

Как е възможно да загубиш само с две точки в списъка? Дори и онази… как се казваше… а, да, поляризирана депресия… дори и поляризирана депресия да те е хванала за топките, спокойно можеш да се оправиш с две точки.

Лукас вдигна телефона и се обади в местния метох.

 

 

Когато пристигна там, сестра Мери Джоузеф говореше с някаква студентка. Вратата й бе отворена няколко сантиметра и от външния кабинет Лукас виждаше лявата част на набразденото й от белези лице. Ел Кругър бе най-красивото момиче в училището, където двамата бяха учили заедно. След това, когато Лукас вече го нямаше — беше се местил в други училища — лицето й било съсипано от акне. Той си спомни шока, който изживя, като я видя за първи път след толкова години на някакъв междуучилищен хокеен турнир. Бе седнала всред публиката, гледаше право в него долу на леда и с тъга в очите видя шока в неговите. Красивата руса Ел от предпубертетните му сънища… вече я нямаше. Била намерила призванието си в Църквата, каза му тя по-късно същата вечер, но Лукас не бе убеден. Призванието? Да, бе отвърнала тя. Обаче лицето й…

И ето я сега — седи в характерна за нея поза. Все пак Ел… някъде там у нея.

Студентката се засмя и скочи от мястото си. Ел също стана, студентката мина покрай Лукас и го огледа с нескрито любопитство. Той я изчака да излезе, после пристъпи в кабинета, седна на стола за гости и кръстоса крака.

Ел го гледаше, без да продума, преценявайки го, и накрая попита:

— Как си?

— Бива… — Той сви рамене, после изведнъж се ухили. — Надявах се да ми дадеш някое име в университета. Име на някой доктор, който да познава хората от факултета по патоанатомия. Човек, който знае как да си държи устата затворена.

— Уебстър Прентис — каза Ел веднага. — Той всъщност е психолог, но работи в болницата и се има с лекарите. Да ти дам ли телефона му?

Лукас каза „да“. Докато го търсеше в бележника си, Ел го попита:

— Как си наистина?

Той сви рамене:

— Горе-долу същото положение.

— Виждаш ли се с дъщеря си?

— През събота, но е неприятно. На Джен не й харесва да ме вижда, а Сара вече е достатъчно голяма, за да го усеща. Може би няма да е зле да се откажа за известно време.

— Не го прави, Лукас — остро възрази Ел. — Няма да се криеш в тъмното всяка нощ. Това ще те убие.

Той закима:

— Да бе, да, да.

— Имаш ли си някоя?

— Точно сега — не.

— А трябва — каза монахинята. — Да подновиш контактите си. Какво ще кажеш да се заемеш отново с играта?

— Ами… не знам. С какво се занимаваш?

— Сталинград. Винаги можеш да използваш някой нацист.

— Може би — отвърна Лукас с безразличие.

— А за какво искаш да говориш с Уебстър Прентис? Да не работиш по нещо?

— Убили са една жена. Пребили са я от бой… Но само хвърлям едно око — отвърна Лукас.

— Прочетох във вестниците — кимна Ел. — Радвам се, че работиш по това. Имаш нужда.

Лукас отново сви рамене:

— Ще видим какво ще стане.

Тя надраска номера на листче и му го подаде.

— Благодаря — каза той и се наведе напред, готов да стане.

— Сядай! — заповяда му тя. — Няма да се измъкнеш оттук толкова лесно. Как си със съня?

— Горе-долу.

— Ама преди това трябва да се измориш, нали?

— Аха.

— Алкохол?

— Рядко. Два-три пъти скоч. Когато съм ужасно уморен, а пък не мога да заспя. Алкохолът ме приспива…

— А на сутринта добре ли се чувстващ?

— Телом — да.

— Враните здравата те обработиха — каза Ел.

„Враните“ бяха индианци — хем терористи, хем патриоти. Лукас бе участвал в избиването им. Телевизията се опита да го изкара герой, но този случай му струваше връзката с приятелката му и дъщеря им.

— Най-накрая разбра, че ако искаш да живееш така, както ти се иска, трябва да платиш с нещо. Освен това разбра, че може да умреш. А също и дъщеря ти.

— Това винаги съм го знаел — отвърна Лукас.

— Да, но не беше го почувствал. А след като не го чувстващ, значи не го и вярваш — рязко му опонира Ел.

— Не съм се притеснявал от това, че мога да умра — натърти Лукас. — Обаче загубих онова нещо, което имах с Дженифър и Сара.

— Може би то ще се върне. Дженифър никога не е казвала, че всичко е свършило.

— Да, но на такова ми прилича.

— Имате нужда от време. Всички — каза убедено Ел. — Няма да седна да ти правя терапевтични сеанси, защото няма да бъда обективна. Твърде много неща сме преживели заедно. Обаче мога да говоря с някой, който би бил безпристрастен. Мога да ти дам имената на някои добри хора.

— Знаеш много добре мнението ми за психарите — каза Лукас.

— Но мнението ти за мен не е такова.

— Както сама каза, твърде много сме преживели заедно. Но не искам никакви психари, защото знам много добре какво мисля за тях. Може би едно-две хапчета или нещо такова…

— Това, което става с теб, Лукас, не се лекува с хапчета… А само с две неща. Време или терапия.

— Избирам времето — отсече веднага той.

Тя вдигна ръце, в смисъл че с него не може да се излезе наглава, и зъбите й проблеснаха в младежка усмивка.

— Ако пак се усетиш притиснат до стената, обади ми се. Имам един приятел лекар, който ще ти предпише нещо за гълтане, без да наранява мъжкото ти достойнство с терапия.

Тя го изпрати до изхода и го загледа как се качва в колата и потегля по раззеленяващата се морава, огряна от слънцето. Лъхна я ветрец с лека топла милувка. Пролетен ветрец. Лятото идваше. Ел Кругър целуна разпятието на шията си и запремята броеницата.

Бележки

[1] От времето на крал Джордж IV. — Б.пр.