Джон Сандфорд
Очите на жертвата (13)

13.

Каси беше здрава и всеотдайна и се мяташе из леглото като дива. Когато свършиха, тя се просна по корем до него, а той се изтегна по гръб, усещайки как потта изстива по гърдите му.

— Господи! — обади се той след малко. — Страхотно беше. А аз малко се притеснявах.

Тя обърна глава към него.

— От какво?

— Ами… от доста време не бях го правил.

Каси се извъртя към него и подпря глава на лакътя си.

— Аха. Депресия, а?

— Нещо такова — отвърна той, леко изненадан, че му се говори за това. С Дженифър никога не бе обсъждал проблемите си. — Симптомите във всеки случай бяха налице.

Тя прелази отгоре му, протегна ръка и светна нощната лампа на тоалетката. Лукас примижа и се извърна от светлината.

— Погледни тук — каза му Каси, извърнала китките си към него.

От вътрешната страна и на двете се виждаха по две успоредни белезникави следи — като шевове от игла.

— Какви са тия глупости?

Той пое китките й в ръцете си и прокара палец по белезите.

— На какво ти приличат?

— Да не си си рязала вените?

Тя закима:

— Брей, позна от раз! Фалшив опит за самоубийство. Така поне казаха психарите. Депресия.

— Белезите не ми изглеждат фалшиви.

— И аз така мисля — отвърна тя и издърпа ръцете си. — Имаш ли някакви цигари тук?

— Не. Не знаех, че пушиш.

— Не пуша. Обаче след секс винаги ми се пуши — отвърна тя.

— Яко си се рязнала. Разкажи ми.

Каси седна в леглото, придърпа колене към гърдите си, опря брадичка на тях и впери поглед в него.

— Беше преди пет години. Но нямаше опасност. Много кръв, плюс няколко месеца ходене на консултации.

— Какво фалшиво има в това? — попита Лукас и вдигна глава на лакът.

— Тогава живеех с един тип и психарите казаха, че имал пистолет и ми е било известно къде го държи. Освен това апартаментът ни беше на седмия етаж и съм можела да скоча. Знаела съм, че приятелят ми скоро ще се върне. Затова според тях аз всъщност съм искала да остана жива, а това било просто опит да привлека внимание върху състоянието си.

— Да, но тези белези…

— Аха. Психарите са пълни с тъпотии. Могат да те посъветват как да говориш с някой друг, как да се справиш с проблемите си, но не знаят какво ти е вътре в главата и го узнават само когато и на тях им се случи същото. Можех да се гръмна, можех да скоча. Но просто не се сетих за това. Имах нещо като… ъъъ…

— Фикс идея — подсказа той.

— Точно така — усмихна му се тя. — Видя ли? Ти знаеш. В пиесите са описани толкова много убийства… и все с ножове. Само че оплесках цялата работа: трябваше да направя разрезите по дължина или в лакътя. Обаче тогава не го знаех. Можех вместо нож да използвам парче стъкло: прави по-дълбоки и по-хубави разрези, но и това не го знаех.

Лукас потрепери.

— Стъкло. Виждал съм веднъж подобно нещо. И ако и ти го бе видяла, никога нямаше да ти се иска да го направиш така.

— Ще го имам предвид — отвърна тя кисело.

— И така, ти си разряза вените…

— Да — продължи Каси. — Просто ги клъцнах, седнах на пода… кръвта течеше, аз плачех… и тогава се върна приятелят ми. Даже не се наложи да ми правят кръвопреливане в болницата. И по-добре. Точно тогава се бе вдигнала пушилката около това, че в кръвните банки имало СПИН. Макар че знае ли човек… като се чука с толкова актьори…

— Брей, ти успя да ме развеселиш… — Той сведе поглед към краката си.

— Защо не вземеш да си го топнеш в малко лизол^[1]?

— Лизол нямам, имам бензинова лампа — засмя се Лукас.

Тя също се ухили и го потупа по крака.

— А на теб как ти се е искало да го направиш? С пистолета?

Той я гледа няколко секунди замислено, после бавно кимна:

— Да. В мазето имам сейф, където държа оръжието си. А пистолетите в него сякаш излъчваха някаква притегателна сила, някакъв магнетизъм ли… как да го нарека? Усещах го, където и да бях, непрекъснато ме привличаше натам. Нямаше значение къде съм. Дали в другия край на града или тук, винаги го усещах. Все ходя с пистолет, но никога не ми е хрумвало да го използвам. Привличаха ме само ония пистолети, дето бяха в сейфа.

— А слизал ли си долу? Само да им хвърлиш едно око, да допреш някой от тях до слепоочието си?

— Не. Щях да се почувствам глупаво — отвърна Лукас.

Тя отметна глава и се засмя. Смехът й обаче не бе щастлив, просто показваше разбиране.

— Според мен много самоубийства не са били извършени, защото хората ги е било страх да не изглеждат глупаво. Или защото са се питали какъв ли вид ще имат след това. Като например обесването…

Тя си стисна гърлото, облещи очи, изплези език и клюмна глава надолу.

— Господи — засмя се отново той.

Каси пак стана сериозна.

— И си мислеше, че ще те боли много или какво?

— Не. Просто не можех да се справя с това, което ставаше в главата ми, тази… тази буря. Не можех да спя, понякога имах такива шибани моменти — десет милиона мисли едновременно се блъскат в главата ми и не можех да ги спра… Лудост някаква. Като например имената на съучениците ми от училище или тези на съотборниците ми, като играех хокей, и изобщо такива неща, а побеснявах от яд, като не можех да си спомня имената на един-двама.

— Често срещано нещо — кимна Каси.

— Но през повечето време мислех за пистолетите, защото като че ли нямаше разлика дали ще съм жив или мъртъв. Все едно като ези-тура. Ези — жив, тура — мъртъв… и така се премяташ, премяташ и рано или късно стигаш и до тура.

Каси отново кимна:

— Навремето познавах един тип в Ню Йорк, който играеше руска рулетка с един револвер. Веднъж в годината завърташе онова нещо там… как се казваше…

— Барабан.

— Да. После пъхаше цевта в уста и дърпаше спусъка. И винаги около Коледа. Разправяше, че това му помагало да се държи цяла година след това.

— И какво стана с него?

— Не знам. Не ми беше чак толкова добър приятел. Последния път, като ходих в Ню Йорк, беше все още жив. Не знам как да го нарека — късмет или липса на такъв.

— Хм.

Тя отново се опъна на леглото и сложи ръце под главата си. Двамата лежаха един до друг в уютната тишина на стаята. Накрая Каси попита:

— А в главата ти не се ли е обаждало някакво гласче, което да те следи през цялото време на тия тъпотии?

— Аха. Наблюдателят. Все едно си имах критик вътре. Журналист.

Тя се изкиска:

— Никога не ми е идвало наум да правя такова сравнение, но си го имах и аз. Представях си го как ме реже с нож за хляб.

— А стига бе, с нож за хляб?

— Да, от ония с накъдрените остриета.

— Господи…

— И освен това от добра марка. „Солинген“.

— Еее, Каси…

— Както и да е, той реже, а малкото гласче отзад коментира резултатите като кореспондент на CNN или нещо такова. Със скептичен глас…

— Господи…

Той протегна ръка и я погали по корема, плъзна ръка надолу между краката й и се спря на вътрешната страна на коляното й.

— Голяма работа, а? Както и да е, радвам се, че се оправяш.

— Не съм сигурен дали изобщо се оправям.

— О, оправяш се. — Тя потупа леглото. — Ти си тук. Когато си наистина депресиран, не ти идва наум за секс. Ходих на групова терапия и там мъжете казваха точно това. Не че не можеш, просто не понасяш мисълта за усложнения. Първото нещо, което те изоставя, е сексът. А върне ли се, значи определено се оправяш.

 

 

Телефонът зазвъня точно в единадесет. Лукас се събуди с бистър ум, отпочинал и тъкмо се накани да отиде и да вдигне слушалката, когато усети тежестта от другата страна на леглото. Бе спал, сънувал и забравил…

Каси отново лежеше по корем, гола, както майка я е родила, и чаршафът едва покриваше бедрата й. Косата падаше от двете страни на главата й и слънцето, процеждащо се през щорите, игриво я галеше по чувствената извивка на гръбнака, проблясвайки чак до опашката, скрита под завивката. Той се пресегна, без да обръща внимание на телефона, който звънеше вече четвърти или пети път, и плъзна чаршафите още по-надолу по голите й крака.

— Отиди да вдигнеш телефона — каза Каси, без да помръдне, после вдигна ръка и придърпа чаршафите обратно.

Той се ухили, отправи се към кухнята и вдигна телефона на шестото позвъняване. Обаждаше се дежурната.

— Майкъл Бекър те търси и чака на линия — каза жената. — Да го свържа ли?

— Да.

Чу се изщракване, пауза и след това гласът на Бекър:

— Ало?

— Да, Дейвънпорт е на телефона.

— А, Лукас. Довечера свободен ли си? По-късничко? — Гласът на Бекър бе нисък, дружелюбен и внимателно модулиран. — Имам лекции, след това съм на вечеря, но намерих нещо в документите на жена ми, което може да се окаже интересно. Искам да го видиш.

— Не може ли по телефона?

— Ммм, защо не мръднеш насам? Някой от вас трябва да го направи така или иначе, а аз предпочитам това да си ти. Оня, другият полицай, е… малко тъпичък.

Суонсън. Изобщо не беше тъп, макар че доста затворници в „Стилуотър“ бяха допуснали същата грешка.

— Добре. В колко часа?

— Около десет?

— Добре, ще се видим в десет.

Лукас затвори и зашляпа с боси крака към спалнята. Леглото бе празно, а от банята се носеше шум на течаща вода. Каси се бе навела над мивката и си миеше зъбите с неговата четка. Той премигна изненадано, после протегна ръка и я потупа по задника.

— Здрасти — каза тя с уста, пълна с пяна, вдигнала глава към огледалото над мивката. — Ей сега съм готова. Дъхът ми беше като на динозавър. И освен това искам да се изпишкам.

— Ще изтичам долу в другата баня — каза той.

Тръгна нататък по коридора, обърна се да види дали не го е последвала, отвори едно чекмедже, извади нова четка за зъби, разкъса опаковката, измъкна я и припряно затвори чекмеджето. На устата му играеше усмивка, когато вдигна поглед и се видя в огледалото.

Върнал се обратно в спалнята, той завари завивките на купчина на пода, а самата Каси — изтегната по средата на леглото.

— Скачай тук — потупа тя леглото до себе си. — Тъкмо имаме време за едно обедно шоу, а и бездруго още не сме станали. Страхотно, нали?

 

 

След като Каси си тръгна, поръчвайки си такси, Лукас прекара останалата част от деня, мотаейки се насам-натам, без да може да се концентрира върху делото. Обади се на тоя-оня по телефона, после се разходи из града, опипа мрежата. Мина още веднъж покрай къщата на Бекър и се заприказва с един от съседите, който тъкмо почистваше двора си. Едно време Стефани имала кокер шпаньол, каза му съседът, и когато през зимата Бекър понякога го разхождал, завивал зад ъгъла и:

— Спукваше го от бой. Виждал съм го няколко пъти от прозореца.

Жена му, която се занимаваше с цветята, се обърна и каза:

— Бъди честен, разкажи му и за обувките.

— За обувките ли?

— А, да, кучето било нещо зле с бъбреците май и често се промъквало в гардероба на Бекър и му пикаело в обувките.

Лукас и съседът избухнаха едновременно в смях.

 

 

Вечерта, час преди Каси да тръгне за „Лост Ривър“, двамата отидоха да изпият по едно кафе. Седнаха един срещу друг в сепарето и тя каза:

— В крайна сметка, мисля си, че си доста ръбат за моя вкус. Но ще ми е много приятно, ако изкараме така месец-два.

Лукас кимна:

— И на мен.

 

 

В десет и пет вечерта той се качи по стълбите на Бекър. От няколко прозореца на първия етаж струеше светлина и Лукас едва се сдържа да не надникне пак. Затова побърза да натисне звънеца и Бекър му отвори вратата, облечен във виненочервен халат.

— Това порше твое ли е? — попита той, поглеждайки през рамото му към улицата.

— Да — отвърна Лукас. — Имам си малко мои пари.

— Разбирам. — Майкъл бе истински впечатлен. Много добре знаеше колко струва поршето. — Е, заповядай.

Детективът го последва в кабинета. Бекър беше като че ли напрегнат, нервен. „Ще се опита да прави нещо“, каза си Лукас.

— Скоч?

— Разбира се.

— Имам много хубав скоч. Преди пиех само „Чивъс“, обаче преди няколко месеца Стефани… — Тук той направи пауза и помълча малко, сякаш се опитваше да извика лицето й в паметта си. — … Стефани ми купи бутилка „Гленфидих“, малцово. И повече няма да се върна към „Чивъс“.

Лукас не правеше никаква разлика между различните марки уиски. Бекър пусна няколко кубчета лед в една чаша, наля два пръста от кехлибарената течност и му подаде чашата. После погледна часовника си и на полицая му се видя странно, че се е облякъл в халат, а пък не си е свалил часовника.

— И така… Какво си намерил?

— Две неща — отвърна Бекър, настани се зад бюрото, облегна се назад с чаша в ръка и кръстоса крака. Бялата му кожа просветна под гънките на халата също като на жена във вечерна рокля.

„Нарочно го направи — помисли си Лукас. — Сигурно смята, че съм гей, и се опитва да ме свали.“ Вдигна скоча до устните си и отпи.

— Две неща — повтори Бекър. — Ето ги.

Той взе някакви цветни картончета, вързани с ластиче, и му ги подхвърли през бюрото. Дейвънпорт ги вдигна и ги обърна към себе си. Бяха билети за представления в „Лост Ривър“. Махна ластичето и ги разпери като карти — осем броя, в три различни цвята.

— Да виждаш нещо особено в тях, Лукас? — попита го Бекър, отново обръщайки се към него на малко име.

— Виждам, че са от „Лост Ривър“… Всички са за матинета… и има осем билета за три различни представления.

Майкъл безшумно му изръкопляска, после вдигна чашата си към него за поздрав.

— Знаех си, че си интелигентен мъж. Както и да е, втората жена, дето я убиха, работеше в този театър, нали? Ходих един-два пъти със Стефани на вечерните представления, но нямах представа, че тя посещава и матинетата. Затова се запитах: „Да не би любовникът й?…“.

— Ясно — каза Лукас.

Направил е връзка. И чрез нея като че ли Бекър се измъкваше.

— Намерих също така и това. — Този път се наведе напред и подаде на Лукас няколко листа хартия. Сметки от „Американ Експрес“, като няколко от редовете бяха подчертани със синя химикалка. — Подчертаните редове са за билети за „Лост Ривър“. Шест-седем пъти през последните няколко месеца… с нейната лична карта. Два от тях съвпадат и с датите на матинетата, и с цената. А след тях, в четири от датите, е приложена и по една сметка за вечеря, като всяка от тях е за не по-малко от тридесет долара. Обзалагам се, че е водила някого на вечеря. В този ресторант, казва се „Трикольор Бар“, съм ходил един-два пъти, но не и следобед.

Лукас прегледа листовете, после, без да ги сваля, вдигна поглед над ръба им към Бекър.

— Трябвало е да ги покажеш на Суонсън.

— Тоя човек не ми харесва — отвърна Бекър, вперил безизразен поглед в Лукас. — Ти обаче ми харесваш.

— Е, добре — кимна Дейвънпорт с безразличие и допи скоча си. — Ти също изглеждаш разумен човек. Патология, нали? Може би някой път ще ти се обадя за консултация за игрите ми.

— За игрите ти? — Бекър отново погледна часовника си крадешком и бързо отклони поглед встрани.

Какво става тук?

— Да, измислям игри. Знаеш, стратегически игри за исторически събития, такива неща.

— Хм — изсумтя Бекър без капка любопитство. — Интересно. Може би някой път трябва да се видим и да поговорим за това… Наистина.