Джон Сандфорд
Очите на жертвата (18)

18.

— Имам нужда от помощ — каза Даниъл. — Политическа помощ. Знаеш какви са общинските съветници понякога. Според тях гласоподавателите са глупаци, които ще ги изхвърлят от кабинета, ако не хванем тоя тип днес. И се изнервят.

— Освен това в една-две статии малко те пооплескаха — добави Лукас.

Двамата се намираха в кабинета на Даниъл, седнали под зорките погледи на политическата агитка от снимките по стената.

— Да, а ти какво друго очакваш? — каза шефът, повдигна капака на кутията за пури, надникна вътре, после с трясък я затвори. — Писането на статии е единствената работа, където сарказмът минава за интелигентност… Мамка му, Дейвънпорт! Трябва да направя нещо, независимо какво.

— Тогава заповядай денонощно наблюдение над Бекър — подсказа Лукас.

— Готово — хвана се веднага Даниъл. — Защо?

— За да го накиснем по един или друг начин. Записвай всеки, с когото разговаря, проследи го къде ходи. Ако има пръст в тази работа, значи е наел доста странен тип за убийството. Трябва да вземем заповед от съда за подслушване на телефоните му и вкъщи, и в работата. Така или ще го изчистим от всякакви подозрения, или ще го обесим.

— А ти как мислиш? — попита Даниъл с неподправено любопитство. — Той ли е?

— Не знам — сви рамене Лукас. — Бекър е единствената следа, която имаме, обаче нищо не сочи към него.

— Добре, ще уредя наблюдението — каза Куентин. — Ще подхвърля на един-двама, че сме започнали да следим заподозрян. Това може да поохлади малко треската на общинарите… Ама ще е по-добре да им осигурим малко екшън… просто така, за тръпка.

— Преди известно време говорих с един информатор и той ми каза, че наш общ познат се натъкнал на някакви телевизори, вероятно неколкостотин броя, в един вагон на гарата в Сейнт Пол. След това се видях с друг, който ми разказа, че Тери… става въпрос за Тери Милър, спомняш ли си го? Не? Та той ми рече, че Тери е взел под наем някакъв склад и работи в него. Каза още, че телевизорите били складирани там, вероятно заедно с още някои неща. Можем да дигнем ГБР, да им бутнем в ръцете разрешително за акцията, да извикаме телевизиите и медиите…

— Ще кажа на момчетата от ГБР да облекат някои от репортерите в бронирани жилетки, все ще намерят там две-три резервни — оживи се Даниъл. Действията на Групата за бързо реагиране винаги намираха място в новинарските емисии. — Да ги залисаме с малко кино.

— Няма да забравяме делото „Бекър“, а в същото време ще си подобрим имиджа — продължи Лукас. — Да, ще има малко кино и…

— Искай веднага разрешително — ентусиазирано каза Даниъл, насочил пръст към него. — Аз ще се обадя на ГБР да пратят някого да поогледа склада. На излизане се отбий до разузнаването и им дай адреса.

— Между другото, имам си нова приятелка в TV3 — подхвърли детективът. — И има нещо като задължения към мен.

— Ти ли й подхвърли тоя удар за трупа на Джордж? — попита Даниъл, хвърляйки му кос поглед.

Лукас се ухили и сви рамене:

— Може би някой се е изтървал. Но тъй като нямаме намерение да забравяме Бекър, искам да й споделя, че слизам от влака. Ще й кажа, че според мен Джордж не е Любовника и че искам да го представи така, сякаш между мен и управлението са възникнали противоречия. С една дума, лоши и добри момчета, като ролята на лошите ще се падне на управлението. Така ще разполагаме с по-добра позиция за игра, другите станции ще подхванат историята, ще ги последват останалите медии…

Двамата поговориха за възможността Любовника да е още жив, но Даниъл бе скептично настроен.

— Наистина ли мислиш, че още ходи по белия свят?

Лукас сбърчи чело:

— Да. Знам, че така възниква проблем… например защо, след като той не е Любовника, Джордж е бил убит и на всичко отгоре са се опитали да го скрият? Ето това не мога да разбера. Искам да кажа, като нищо са могли да бъдат любовници. Познават се, горе-долу на една възраст са… Не знам… Между другото, Шиърсън научил ли е нещо от оня психар? Другия приятел на Стефани?

— Мисли, че може да има нещо.

— Абе не е точно най-острият нож в миялната машина…

— Стига, Дейвънпорт — сгълча го меко Даниъл. — Не го харесваш, защото носи по-хубави костюми от твоите.

— Да, ама с ризи за голф.

— Слушай сега — настоя Куентин. — И двамата знаем, че Бекър не е убил нито Джордж, нито жена си… Във всеки случай не лично.

— Да. И освен това съм сигурен, че ме насади да му бъда алиби за Джордж, обаче сега… Мамка му, тази работа вече почва да ме дразни… Както и да е, Любовника е ключът. Ако е все още жив, искам да се добера до него. Може би няма да е зле да отправя нещо като призив към него. Или пък да му намекна по някакъв начин, че всеки момент ще разбера кой е и че е по-добре да се яви при мен сега. Че тъй или иначе ще го намеря и ще го пратя в „Стилуотър“ по обвинение в съучастничество в убийство първа степен.

— Не знам — отвърна Даниъл и разтри наболата от пет часа тази сутрин брада с опакото на дланта си. — Не съм много склонен за това.

— Не си склонен ли?

— Да, да, не ми се ще — изръмжа Куентин. — Обаче ти си имаш глава на раменете. Голямо момче си.

Лукас кимна. Даниъл беше политическа личност. Ако решеше да направи това обществено достояние и се окажеше, че греши, с тези недомлъвки шефът му си оставяше вратичка за измъкване. Лично той не му е нареждал нищо. Действал е на своя глава.

— Добре — кимна отново Лукас. — Можеш да кажеш на кмета, че водим наблюдение над един и притискаме Любовника…

— Кметът не е чак такъв глупак — каза Даниъл.

— Да, знам. На него просто му се иска да хвърли нещо на кучетата, за да млъкнат, а това, дето му го даваме, все пак е нещо.

— Горе-долу бива. Ще наредя на Андерсън да прати екип за наблюдение още тази вечер.

 

 

Лукас се отби през разузнаването, даде на дежурния адреса на склада на Тери Милър, после отиде в кабинета си, обади се на Карли Банкрофт, накрая се свърза с художника на отдела и получи една бърза скица. Половин час по-късно се срещна с Банкрофт в Млечния бар на Скайуей.

— Имам още нещо за теб — каза той, облизвайки шоколадовия си сладолед. — То всъщност е отчасти и за мен… в края на краищата длъжница си ми, но ще се отрази благоприятно и на твоята заплата. Искам обаче да го излъчите.

— Дай да го чуем това нещо — каза само тя.

— Всички предполагат, че именно Филип Джордж е бил любовникът на госпожа Бекър и убиецът го е премахнал, за да се предпази.

— Да, всички казват това — съгласи се тя.

— Аз обаче смятам, че не е така — рече спокойно Лукас. — Дори твърдя, че е точно обратното. Мисля, че човекът си е все още жив и здрав. Любовника.

Тя близна сладоледа си и кимна.

— Информацията е добра, ако цитираме името ти. Друго има ли?

— Трябва да намекнеш, че вече съм близо до него, че разпитвам хора, че съм му направил компютърен портрет, който разнасям нагоре-надолу и го показвам на хората. Ще го дам да го види и някой, когото ти после ще интервюираш, и хората ще разберат, че трябва да се свържат с теб. Ще ти опишат човека, но аз няма да ти дам да видиш компютърния портрет.

— Дотук добре. Какво печелиш ти от това?

— Искам от теб да представиш нещата така, сякаш имаш тази информация от трето лице. Трябва на всяка цена да използваш името ми, но няма да ме цитираш директно и да казваш, че аз съм ти дал тази информация. Ще заявиш, че отказвам да коментирам…

— Да, но това ще бъде лъжа — прекъсна го тя.

— Правилно — съгласи се Лукас. — Лъжа. Трябва да намекнеш, че имаш информацията от твой таен източник в нашия отдел, но твърдо не от мен. Подхвърли, че при нас има вътрешноведомствено различие в мненията и че ми е наредено да си държа устата затворена. После се позанимай малко с мен и кажи, че Дейвънпорт има секретни източници, за които дори останалите ченгета не знаят.

— Не мога да разбера какво означава всичко това — каза тя и между очите й се появи лека бръчка. — Ако ще скачам някъде, трябва поне да знам къде.

Лукас изяде шоколадовата обвивка на сладоледа, после на две хапки довърши ваниловата вътрешност, извърна се и хвърли клечката в кошчето зад себе си.

— Аз наистина смятам, че нашият човек е все още жив и здрав. Искам да го накарам да се почувства застрашен, но не и да съм този, от когото излиза заплахата.

Тя кимна:

— Ясно. Ще го изиграем, както казваш.

— Не е лош материал, нали? — усмихна се той.

— Тъкмо стана въпрос за материал… — Карли хвърли поглед на часовника си. — … трябва да бягам.

— Защо, какво има? — попита Лукас.

— Някакъв голям удар… още не знам къде, но момчетата от ГБР ще ме заведат.

— Не звучи никак зле — каза той.

— Пълни лайна, ако питаш мен, но нали трябва да съм в кадър — отвърна тя. — Излъчваме го в десет.

 

 

Устните на Ел Кругър мърдаха беззвучно, докато вървеше по тротоара покрай езерцето на колежа с наведена глава. Пръстите й машинално премятаха черните зърна на броеницата, висяща отстрани. Лукас, който не можа да я завари в офиса й, я следваше на десетина метра разстояние, разсеяно хвърляйки по едно око на минаващите студентки, повечето от които бяха сладки и едри блондинки, сякаш извадени от германска реклама на сухо мляко. Чакаше Ел да довърши молитвата си.

Когато свърши, тя се изправи, прибра броеницата и удължи крачка, продължавайки разходката си около езерцето. Лукас забърза да я настигне, но тя се извърна и го забеляза още преди да я бе доближил.

— Откога вървиш подир мен? — попита го с усмивка.

— Пет минути. Секретарката ти ми каза, че мога да те намеря тук.

— Да не се е случило нещо?

— Не, не точно. Просто се опитвам да си проправя път през плетеницата с това дело на Бекър.

— Странен случай и става все по-странен, ако се вярва на вестниците — каза тя, но с такава възходяща интонация, че изречението заприлича на въпрос.

— Да. Вероятно си права. — Не му се искаше да коментира работата си, но продължи: — Я ми кажи нещо. Имаме човек, който убива две жени и им избожда очите. След това убива и мъж, заравя го в Уисконсин и го забелязват съвсем случайно. Някакви съседи видели фаровете на колата му и си помислили да не е крадец. После се оказва, че е заровил трупа предната нощ и се върнал обратно с единствената цел да му избоде очите…

— Не иска мъртвите да го гледат — каза Ел след кратък размисъл.

— И аз горе-долу стигнах до същото заключение — продължи Лукас. — Но освен това се чудех дали… дали е искрен. Дали все пак не ни манипулира, дали не го прави по някаква друга причина?

— Каква например?

— Да стане известен. Или нарочно се мъчи да направи така, че убийствата да изглеждат свързани.

Тя сви рамене:

— Може би, но тогава защо ще се връща да избоде очите на труп, който иска да скрие и явно не иска да бъде намерен?

— Е, точно това не мога да разбера — отчаяно отвърна той и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Значи вероятно е искрен и си има причина да го прави — вдигна тя поглед към него.

— И каква е според теб?

— Той е избол очите и на трите жертви, които е убил… поне толкова знаем, че е убил. И го е направил веднага. Убива първата жертва — Бекър, и моментално й избожда очите. Откъде е знаел тогава, че мъртвата ще го гледа, ако не й избоде очите? Това предполага…

— … че е убивал и преди и мъртвите са го гледали — викна Лукас и се плесна по челото. — Мамка му! Как не се сетих?

— Много опасен човек е, Лукас — каза Ел. — В литературата по психология на такива им викат куку.

 

 

Трескаво мислейки, Лукас караше към „Лост Ривър“. Вратата бе заключена, но вътре се виждаше някаква жена, заета с боядисване. Почука на стъклото и когато тя обърна глава, й показа служебната си карта.

— Каси тук ли е? — попита той, като му отвориха.

— В момента има репетиция — отвърна жената — и всички са на сцената.

Лукас тръгна по коридора. Лампите навсякъде светеха, хората се размотаваха по сцената или долу пред нея. Двама-трима седяха по средата на първия ред, гледаха и говореха помежду си. Половината бели бяха с черен грим, с огромни бели устни, а двамина чернокожи актьори — с набелени лица. Каси го забеляза и крадешком му махна, леко вдигайки ръка и размърдвайки пръсти. После каза нещо на режисьора и двамата се приближиха към него.

— Просто дойдох да хвърля един поглед, ако нямате нищо против — каза детективът. — Ще ви притесня ли, ако погледам малко?

— Няма какво толкова да се види — отвърна режисьорът и краищата на нацапаните му с грим устни се обърнаха надолу. — Разбира се, добре дошли сте, но няма да ви е интересно.

— Ще се забавим още час — час и нещо — вметна Каси. Зелените й очи светеха като лампички на фона на черната боя по лицето й.

— Какво ще кажеш после да хапнем някъде? Искам да кажа, ако си свободна.

— С удоволствие… след около час — рече тя и тръгна.

Лукас мина по наклонената пътека между редовете и се настани някъде към средата. Белолики представляваше силна, но ведра критика на съвременната сегрегация. Дузина парчета от пиеси бяха умело комбинирани и осъвременени с мелодии от представления от деветнадесети век. Имаше чести прекъсвания, спореха, понякога променяха реплики или хореографски решения, после пак продължаваха във водевилния стил на представлението, танцуваха стийпълчейз, свиреха на банджо.

В една от сцените двамата чернокожи играеха ролята на професионални играчи на голф, опитващи да се промъкнат в забранен за негри южняшки голф клуб. Каси, участваща в заговора и превъплътила се в ролята на красавица от южняшки колеж за бели, бе намазана с черен грим и се опитваше да сложи в ред отношенията си с чернокож радикал с бял грим.

После един едър мъжага с широкопола филцова шапка започна да обира белите минувачи в парка. И тъй като бе с черен грим, нито един от пострадалите, когато описваше случката на ченгетата, не можа да каже нищо повече от това, че е черен.

Когато и тази сценка свърши, всички спряха за малко и яростно започнаха да спорят дали тя нарушава ритъма и тръпката на пиесата. Двамата чернокожи актьори, към които се обърнаха да бъдат арбитри в спора, имаха противоположни мнения. Според единия, който като че ли държеше повече на техническия аспект при поставянето на пиеси, сценката трябваше да се махне; другият, интересуващ се, изглежда, повече от това какво влияние ще окаже представлението върху общественото мнение, настояваше сценката да остане.

Режисьорът се извърна и отправи поглед към галерията.

— На какво мнение е полицията? — подвикна той.

— Според мен сценката е силна — отвърна Лукас. — Наистина се отличава от останалата част, но казва нещо.

— Добре. Да я оставим тогава… поне засега — кимна режисьорът след кратък размисъл.

Когато накрая приключиха, Лукас седна заедно с Каси и още петима-шестима актьори в общата гримьорна и загледа как си свалят грима. Мъжът, който играеше крадеца, не беше сред тях. На излизане детективът го видя на сцената, репетиращ танца си, с който участваше в шоуто.

— Карло — само каза Каси. — Репетира човекът.

 

 

Двамата хапнаха, после отидоха у Лукас. Каси се тръшна на дивана в хола.

— Знаеш ли какво е най-лошото нещо на това да си беден? Че трябва непрекъснато да работиш. Ако си богат, по всяко време можеш да си вземеш шест седмици да се поотпуснеш малко. Точно от това имам нужда: да поседя шест седмици пред телевизора и нищо да не правя.

— И да гледаш новините — каза той. Вдигна краката й, седна на дивана и ги отпусна в скута си. — Така поне ще знаеш, че наред със сапуна, ще ти пробутат още лайна.

— Хм — изхъмка Каси. — Добре де, какво ще правим сега? Ще се занимаваме с философски разсъждения за медиите или с нещо друго? Ти какво искаш?

— Познай — отвърна Лукас.

 

 

По-късно вечерта се обади Дел.

— Съжалявам за завчера.

— Няма нищо — отвърна Лукас. — Какво става?

— Вече два пъти излизахме с Черил и тя се разприказва — отвърна той. — Непрекъснато й викам, че не ме интересува, но тя говори ли, говори.

— Какво ти казвах аз?

— Задник! — изръмжа Дел. — Всъщност като че ли започнах малко да я харесвам… Както и да е. Според нея Бекър може би взема някакви наркотици. Стимуланти, кока или нещо от този род. Разправя, че понякога се държал като откачалник. Чукал я, след това превъртал нещо, крещял, псувал, хвърчали му слюнки от устата…

— Сексоткачалка?

— Е, не точно. Сексът, доколкото разбрах, бил съвсем конвенционален, той като че ли просто губел контрол. Нахвърлял се върху й, а след това се държал с нея така, сякаш е част от мебелировката. Не искал да я чува, не искал да я вижда, не искал да се гушкат… Обикновено си носел нещо за четене, четял, след което ставал и отново започвал с изстъпленията.

— Хммм. Не е точно най-лошата история, която съм чувал.

— Утре пак ще се видим.

— Има ли някакъв начин да направим така, че Бекър да разбере, че излизаш с нея?

— Защо? — учудено попита Дел.

— Може това да го подтикне да направи нещо. Той е под наблюдение, така че за нея няма да има никаква опасност.

— Ами… да, предполагам, че нещо може да се измисли… Например да я накарам да му се обади и ужким да изтърве нещо…

— Опитай каквото искаш — каза Лукас и затвори.