Джон Сандфорд
Очите на жертвата (10)

10.

Залата за пресконференции вонеше на цигарен дим, потни от нерви мишници и сгорещена електроника. В предната част на залата се бяха събрали двадесетина репортери, а в задната — десетина ченгета, сред които и Лукас. Ранният репортаж на Карли Банкрофт бе предизвикал тиха паника у другите телевизии. Пресконференцията бе започнала малко след десет часа.

— Въпроси?

Челото на Франк Лестър блестеше от пот. Лестър, който беше заместник-шеф на отдел „Разследване“, бутна настрана подготвеното предварително изявление и огледа залата с мрачен поглед.

— Той е в устата на вълка — промърмори Слоун в ухото на Лукас, после тикна в уста цигара „Кемъл“ и попита: — Имаш ли огънче?

Приятелят му извади от джоба си кутия кибрит, драсна клечка и я поднесе към цигарата му.

— Ако беше на мястото на Любовника, щеше ли да дойдеш?

Издухвайки с видимо задоволство гъста струя дим, Слоун поклати глава:

— Да пукна, ако го направя! Да, ама аз съм ченге. Знам какви гадни копелета сме понякога. Не съм сигурен дори дали бих споменал за Любовника…

— Относно… ъъъ… приятеля на госпожа Бекър, правили ли сте опити за гласов анализ на записите от телефонното му обаждане на 911? — попита един от репортерите.

— Ами… няма с какво да ги сравним и…

— Чувам, че го наричате Любовника…

— Лично аз не, но и аз чух — отвърна Лестър мрачно.

— Възможно ли е убиецът да преследва жени на изкуството? — подвикна друг репортер.

Работеше за една от местните радиостанции и микрофонът му приличаше на 22-калибров пистолет, насочен право в челото на Лестър.

— Не знаем — отвърна той. — Бих казал, че госпожа Бекър, така да се каже, е била в периферията на изкуствата. Но не е изключено. Все още не можем да кажем. Както вече споменах, дори не сме сигурни дали извършителят е един и същ.

— Но казахте, че…

— Възможно е.

От предната редица се обади репортер в омачкан тъмен костюм:

— Колко серийни убийци сме имали досега? През последните пет години?

— Един на година?… Не знам.

— Един? Поне шест са само…

— Исках да кажа, по една серия на година.

— Така ли ги броите?

— Не знам как вие ги броите! — излая Лестър.

— На серии — обади се друг репортер.

— Глупости! — възразиха от телевизията. — По убийци.

От задния край на залата, свил се под тежестта на огромен магнетофон, се обади репортер от друга радиостанция:

— Кога очаквате да удари отново?

— Откъде можем да знаем? — реагира Лестър с остра нотка в гласа. — Казахме ви всичко, което знаем.

— Нали вие водите следствието? — със същата острота подхвърли репортерът.

— Аз водя следствието и ако някога сте работили на пазар, по-голям от телефонна кабина, щяхте да знаете, че невинаги можем да намерим престъпника за една нощ в големия град.

Надигна се лека вълна смях и Слоун сухо забеляза:

— Тоя си отиде.

— Какво, да му е… — заекна репортерът и се спря навреме. — Какво означава това?

Телевизионният оператор зад него се смееше. Това беше добре.

— А какво означава това „да му е…“? — попита го Лестър, после се извърна и посочи една жена с очила като компактдискове: — Вие.

— Какви предпазни мерки трябва да вземат жените в Двата града^[1]?

Имаше невероятно ясна дикция, с огромни, закръглени О-та, сякаш се намираше на рецитал.

— Да не пускат у дома никого, когото не познават — отвърна Лестър, с видима мъка запазвайки самообладание. — Да си затварят прозорците…

— Кой изпя на Тройката, това бих искала да знам — викна друга репортерка някъде отзад.

Карли Банкрофт се прозя, опита се без много старание да потисне усмивка, после демонстративно заразглежда маникюра си.

Когато Даниъл бе насрочил пресконференцията, бе очаквал полицейските репортери от всекидневниците и телевизиите. Обаче убийството на Армистед бе променило всичко. „Предавам пресконференцията на Лестър — бе казал той, — за да намаля важността й.“ Обаче това не бе дало резултат — бусовете на медиите задръстиха паркинга отпред, предавайки на живо цялата пресконференция. Секретарите от кметството зяпаха медийните звезди, те пък си оправяха прическите, а самият водещ от TV3 — с лек загар, със спортно телосложение, с леко побелели слепоочия и връзка в тон със сивите му очи — дойде само за да направи няколко кадъра на фона на пресконференцията. Неговата телевизия бе извършила удара — всъщност той нямаше нищо общо с това, но славата бе негова и присъствието му придаде допълнителна тежест на събитието.

Пресконференцията бе започнала в сърдит тон, който ставаше все по-рязък. Лестър не бе пожелал да я води и всички репортери, с изключение на един, му бяха скочили. И към края й репортерката от Канал Осем се бе качила на стола си и му крещеше като бясна. Когато скочи на стола, ченгетата около нея седнаха: тя беше с много къса кожена поличка.

 

 

— Защо да не оплакнат очите? — смееше се Слоун.

Лестър бе избягал, а Слоун, Лукас и Хармън Андерсън вървяха по коридора към отдел „Убийства“.

— Отделът е пълен с перверзници — каза Андерсън и добави: — Спокойно можеше да видиш цепката на задника й, ако застанеш както трябва.

— Исусе Христе, Хармън, според мен това е сексуално престъпление трета степен — каза Лукас и двамата със Слоун избухнаха в смях.

— Знаете ли защо тв водещите имат такива прекрасни гласове? — попита ги Андерсън, сменяйки темата. — Защото там, където при нормалните хора е разположен мозъкът, при тях кънти на кухо.

По коридора срещу тях, с унила походка, се зададе Суонсън — едър, с проблясващи златни рамки на очилата.

— Изпуснах ли нещо? — попита ги той.

— Изпусна — потвърди Слоун. — Андерсън видя женски задник за първи път от трийсет години насам.

— Какво става с Бекър? — попита го Лукас.

— Нищо. Още сутринта го накарахме да се домъкне тук и го питахме дали иска адвокат, но той каза „не“. Рече ни, че ако иска такъв, ще ни уведоми. Разпитваме го какво е правил, а той отговаря, че следобеда си бил у тях и работил, а вечерта седнал да гледа телевизия. Попитахме го какво е гледал и той ни каза. Зяпал някакво борсово предаване по CNBC, а след това новините… Излязъл някъде около девет да хапне нещо. Потвърдиха това…

— А да е водил някакви телефонни разговори?

— Говорил е с някого по телефона — някакъв човек от университета, но това е било късно, далеч след убийството.

— Кой кого е потърсил? — попита Лукас.

Тримата детективи бяха наобиколили Суонсън и го слушаха с внимание.

— Оня тип му се е обадил — отвърна той.

— Може да има видео и да е записал предаванията по телевизията — предположи Андерсън.

— Той наистина има видео — каза Суонсън. — Не знам дали е записал предаванията… Тъй или иначе, имаме протокола от разпита му и, по дяволите, в него няма нищо необичайно. Не познавал Армистед, не се сещал дори дали я е виждал на сцената… Просто… просто нямаше нищо. Отпратихме го вкъщи.

— Вярваш ли му? — попита Лукас.

Суонсън сбръчка чело.

— Не знам. Когато нарочим някой човек, както в случая с Бекър, мотаем се из квартала му, разпитваме съседите, докато стане нещо, което може да свали подозрението от него. Той би се изтрепал да ни доказва, че ето, виждате ли, не съм аз. Обаче Бекър не постъпи по този начин. Беше съвсем хладнокръвен. Отговори на всички въпроси така, сякаш ги четеше по книга.

— Продължавайте с натиска — посъветва го Андерсън.

Суонсън поклати глава:

— При тоя тип това не върви. И започвам да си мисля… вярно, че е задник, но може и да е невинен.

Още продължаваха да обсъждат това, когато иззад ъгъла изникна Дженифър Кери.

— Лукас — подвикна тя.

Гласът й бе ясен, женствен, професионален.

Той я позна още преди да се обърне. Слоун, Андерсън и Суонсън се извърнаха заедно с него, после се отдалечиха, оставяйки Лукас да се приближи към нея.

— Даниъл каза, че ще говориш после — каза Дженифър.

Бе стройна русокоса жена със съвсем малко бръчици за тридесетте си години и добре поддържано лице. Бе облечена в розова блузка под сивия костюм и сърцето му, кажи-речи, спря. Двамата с Лукас имаха двегодишна дъщеря, но не бяха женени. И живееха разделено, откакто раниха дъщеря им.

— Да. Не те видях на пресконференцията.

— Току-що пристигам. Къде ще говориш? В залата за пресконференции?

Държането й бе изцяло делово — кратки фрази, без никаква следа от каквото и да било лично отношение.

— Ами. Просто ще се навъртам наоколо… Ти как си?

— Работя с нов екип — каза тя, без да обръща внимание на въпроса. — Може ли да разговаряме вън на стълбите?

— Разбира се. Как я караш? — настоя той.

Тя сви рамене и се извърна, насочвайки се към стълбите.

— Все същото. Ще идваш ли в събота следобед?

— Не… не мисля — отвърна и тръгна подир нея, пъхнал ръце в джобовете.

— Чудесно.

— Кога можем да говорим?

— Не знам — подметна тя през рамо.

— Скоро?

— Не мисля — върна му го. — Няма да е скоро.

— Хей, почакай малко — каза той, протегна ръка, хвана я за лакътя и я извъртя към себе си.

— Я не ме пипай! — озъби се тя сърдито, издърпвайки рязко ръката си.

Лукас винаги се бе притеснявал, че жените се плашат от него, че е твърде груб дори когато не е искал да бъде такъв. Обаче тонът й го бодна болезнено. Той сложи длан на гърдите й, блъсна я леко и тя отхвръкна назад, удряйки глава в стената на коридора.

— Млъквай… — озъби се на свой ред той.

— Гадняр та…

Тя вдигна ръка и Лукас помисли, че ще му посегне, затова се дръпна назад, после разбра, че ръката й се е вдигнала, за да я предпази от негов удар. Китката й бе толкова крехка, толкова деликатна. Той вдигна ръце с длани към нея.

— Само ме чуй — помоли я с пресипнал полушепот. — Писна ми от тия лайна! Дори много. Не мога повече. И през последните няколко дни стигнах до решение. Ето го: готов съм да изоставя всякакви опити. Готов съм! Мотаеш ме от месеци насам и това ми дойде много, повече няма да го позволя. Но още не съм си тръгнал, така че ако искаш да говорим, трябва да го решиш скоро, защото, чуй ме добре и запомни: ако чакаш още малко, няма да има вече с кого да разговаряш.

Тя поклати глава — сълзите се стичаха по лицето й, но това бяха сълзи от гняв. Той се отдалечи по коридора. Един от продуцентите на TV3 влезе, видя притиснатата към стената Дженифър, после хвърли поглед на минаващия край него Лукас и отново впери поглед в нея.

— Джен, добре ли си? Джен? Какво е станало?

Излизайки на стълбите, за да се изправи срещу камерите, Лукас чу отговора на Дженифър:

— Нищо не е станало.

 

 

Всичките пет станции направиха бързи интервюта. Лукас, застанал на стълбите на кметството, преглъщайки яда към Дженифър, даде интервю на четири от тях и докато говореше, си даде сметка, че постепенно като че ли всичко изтича от него, оставяйки само студена празнота след себе си. Петото интервю даде на тротоара, облегнат на поршето си. Когато камерата угасна, той заобиколи колата и се накани да отключи вратата, оглеждайки се дали няма да види някъде Дженифър. Нямаше я. Вместо нея, към Лукас се спусна репортерът на Стар Трибюн — мъж с наднормено тегло, чиито джобове винаги бяха пълни с моркови, увити в промазана хартия.

— Искам да ми кажеш нещо — каза репортерът, подавайки му морков в желанието си да изглежда дружелюбен. — Просто между двамата. Без цитати. Нямаш търпение да започнеш лова на този тип, нали?

Лукас помисли малко, погледна към последния репортер, който вече се бе отдалечил и не можеше да ги чуе, и кимна:

— Да. Така е. Досега обаче нищо не сме направили.

— След като помете Враните, останалите може да ти изглеждат дребни риби — продължи репортерът, унищожавайки моркова на две хапки.

— Неее — отвърна Дейвънпорт. — Обаче това е… интригуващо. Умират хора.

— Ще го хванеш ли?

Детективът поклати глава:

— Не знам. Но ще е добре, ако успеем да се доберем до любовника на Стефани Бекър. Той знае неща, за които изобщо не подозира, че знае…

— Момент — каза репортерът, измъквайки тънък бележник от джоба на спортното си сако. — Може ли да цитирам последната част? Само нея?

— Може. Но само тази част: „Приятелят на госпожа Бекър — пиши, че съм казал «приятел» — е видял убиеца. Той може и да мисли, че като се е обадил на 911, си е свършил работата. Но не е така. Един добър екип следователи може да извади от паметта му неща, за които той изобщо не подозира. Освен това не смятам, че може да го подведат под отговорност за убийство трета степен. Ако ми даде десет минути по телефона… на мен или на Слоун… Шансовете ни бързо да разгадаем този случай ще скочат почти на сто процента“.

Репортерът трескаво записваше.

— Значи искате да дойде при вас.

— Искаме да получим от него всичко, което успеем — каза Лукас, отключи вратата и я отвори. — Това не го включвай.

— Дадено.

— Любовника е единствената ни нишка и затова адски ни трябва. В този случай има нещо нередно и без неговата помощ не виждам как ще открием какво е.

 

 

Подкарал колата през града, той се сети за сцената в коридора и гневът му към Дженифър отново се върна. Тя разбираше от сцени, от драматични изпълнения, от психология. Не Дженифър беше тази, която трябваше да го моли за интервю. Тя си играеше с него и това даваше резултат. Оптимизма, приповдигнатия дух от седмица насам, вече го нямаше. Той наду газта по изхода към I-94. „Карай право към къщи и си легни — каза си той. — Премисли всичко.“ Погледът му обаче спря на указателя за изхода към Ривърсайд и без никаква причина пое по него, после сви наляво и се насочи към театралния квартал на западния бряг.

 

 

Каси Лаш клечеше на пода във фоайето на театър „Лост Ривър“. Бе облечена в джинси и тениска и се ровеше в черна найлонова торба за боклук. Лукас натисна въртящите се врати на входа и като видя, че го гледа, се спря. Тя също го фиксираше с поглед.

— Актрисата — каза Лукас и почака да адаптира очите си към приглушената светлина. — Лаш. Кати.

— Каси. Как си, Дейвънпорт? Искаш ли да ми помогнеш? Търся едно веществено доказателство.

Лукас клекна до нея. Бе твърде студено за тениска, но жената май не забелязваше. Ръцете й бяха силни, с дълги, овални мускули, стигащи до шията й. И кожата й бе загоряла, разбира се, доколкото една червенокоса жена би могла да загори — равномерно, от изкуствена светлина. И май вдига тежести, помисли той.

— Какво веществено доказателство?

— Ченгетата се мотаха цяла сутрин тук, а аз забравих да им кажа…

Тя спря да рови за миг. На бузата й се бе залепила тънка хартийка, червената й коса падаше върху очите. Отметна я назад и продължи:

— Никой не се сети да попита за оня тип, дето снощи се опита да получи гратиси. Спомняш ли си, казах ти, че касиерката се опитала да се свърже с Елизабет за това, но не могла?

— Спомням си — кимна Лукас, после се пресегна, отлепи хартийката от бузата й, показа й я и я хвърли в боклука.

— Благодаря… ъъъ…

Тя си изгуби мисълта, усмихна му се и изкривеното й зъбче блесна на светлината. Лицето й смътно напомняше на лисиче, с бързи, подвижни черти. Носът й бе напръскан с бледи лунички.

— Гратисите — подсказа й той.

— А, да. Този тип казал, че е някакъв голям критик и искал Елизабет да го включи в списъка на гратисите си. Попитах касиерките тази сутрин и те ми казаха, че снощи не са давали гратиси на никого. Който и да се е обадил, не е дошъл. Това може да се окаже важно.

Каза го със съвсем сериозен израз на лицето, внушително — истинска мис Марпъл^[2].

— Защо смяташ, че е важно?

— Защото може, ако се е познавал с Елизабет, да е отишъл до тях… Не знам, обаче не е идвал тук.

Лукас помисли, после каза:

— Права си. И списъкът с гратисите е вътре?

— Някъде тук е. На лист от тетрадка. Сигурно смачкан на топка.

— Ами тогава го изсипи — каза той, хвана торбата за дъното и изсипа съдържанието й на килима.

По-голямата част от отпадъците се оказа хартия, мокра от кутиите безалкохолни напитки, а някъде към дъното се виждаха хартиени филтри от кафе.

— Ммм — сбърчи нос Каси. — Май не трябваше да го правиш.

— Майната му! — отвърна Лукас. — Списъкът ни трябва.

Клекнали рамо до рамо, двамата се ровиха из боклука повече от пет минути. Според Лукас, тялото й беше едно от най-хубавите, до които някога се бе докосвал, без да иска. Всичко бе твърдо, с изключение на онова, което трябваше да е меко и изглеждаше много меко. Всеки път, като се наведеше напред, гърдите й напираха през тънката тъкан на тениската… Исусе Христе, Дейвънпорт, готов си за пийпшоу.

Той се усмихна вътрешно и взе от купчината пластмасова чашка. В нея имаше парче хартия, смачкано до размерите на стъклено топче за игра. Той го разгъна и го обърна. Най-отгоре някой бе написал „Гости“ и под него „Доналдсън Уитни, Л. А. Таймс“.

— Това ли е?

Каси го взе, погледна и кимна:

— Това е. Кели, касиерката, каза, че човекът бил от Лос Анджелис.

Лукас се изправи и коленете му изпукаха.

— Тук имате ли телефон? На някое по-тихо място?

— Има един в офиса, но вътре са още двама души… Има още един в командната будка. А какво ще правим с тоя боклук?

Тя сведе поглед към купчината на пода. Лукас, без да иска, бе стъпил на остатъците от кафе и ги бе разплескал по килима. Той също погледна надолу и смръщи вежди, сякаш чак сега виждаше купчината боклук.

— Не ме интересува! Каквото искаш.

— Мамка му, да не би аз да го направих — каза беззлобно Каси, отметна коса и се извърна. — Ела да ти покажа будката.

Поведе го по един коридор и двамата влязоха в залата на театъра. Сега, на светло, всичко изглеждаше в безпорядък. Черната боя от зидарията бетонови блокчета на стените се лющеше, креслата бяха на петна, огромното осветително тяло, висящо от тавана, бе обгърнато от паяжина всевъзможни кабели, жици, държащи се на честна дума лампи, контакти и какво ли не. Вечер обаче нищо от това не се виждаше.

Командната будка беше в задната част на залата и до нея се стигаше посредством стълбичка от две стъпала. Самата будка бе направена от шперплатови плоскости, отвън боядисани в черно, а отвътре — с нищо. Пред командния пулт стърчаха една табуретка и въртящ се стол. По пода се нижеха снопове кабели, усукани с изолирбанд. Отляво на стената бе монтиран телефон.

Каси го забеляза как се оглежда и каза:

— Пари за луксозни изпълнения няма.

— За първи път влизам в командна будка — отвърна Лукас.

Тя сви рамене:

— Повечето приличат на тази, освен ако правителството не дава повечко пари.

С кредитната си карта Лукас се обади в Лос Анджелис, докато Каси стоеше облегната на вратата, със скръстени на гърба ръце, и слушаше с интерес. Уитни го няма в офиса му, уведомиха го. Той настоя да го свържат, прехвърлиха го на друга линия и най-накрая говори с някакъв редактор, който има лошия късмет да вдигне звънящия телефон. Той му каза, че Уитни бил в отпуска.

— В Минеаполис? — попита Лукас.

— Какво да прави в шибания Минеаполис в средата на април? — викна раздразнено редакторът от другия край. — Отиде в Микронезия на подводен риболов.

— Е? — попита Каси, когато той затвори.

— Какво „е“?

— Снощи той ли се е обаждал?

— Ъъъ… благодарен съм ви за помощта, госпожице Лаш, но това е работа на полицията.

— Няма да ми кажеш? — Тя не можеше да повярва. Протегна ръка, хвана го за ръкава и го подръпна. — Хайде де!

— Не.

— Не е честно да… — Очите й бяха огромни, по-големи май не беше виждал, и отново тъмни, с лек проблясък. Тя отметна глава назад и по устните й пробяга едва доловима усмивка. — Ако ми кажеш, ще ти дам да ми видиш циците.

— Какво? — стреснато запита Лукас.

Бе изненадан и развеселен. Развеселен, отбеляза той, самопреценявайки се.

— Одеве във фоайето само дето не ме опипа, така че… кажи ми и ще ти дам да ги видиш.

Лукас помисли.

— Това е малко смущаващо — каза най-накрая.

— Не се смущавам толкова лесно.

— Може би, обаче аз се смущавам — отвърна той.

Веждите й отскочиха нагоре.

— Ти се смущаваш? Е, това показва дълбочина, каквато не очаквах. Свириш ли на пиано?

Тя се носеше като вихър.

— Ъъъ… не.

— Хайде по-бързичко, Дейвънпорт, реши се… — Вече открито го дразнеше.

Лукас реши да я отклони от темата:

— Какво друго правиш, освен да играеш? Каза, че не ти давали големи роли.

— Аз съм една от най-добрите сервитьорки в света. Научих се в ресторанта на театъра в Ню Йорк.

— Хм.

— Е, какво ще кажеш?

— Но трябва да си държиш устата здраво затворена — понижи глас съзаклятнически той.

— Естествено. Мога да пазя тайна.

— Сигурно… Добре. Оня тип от Таймс е в Микронезия на подводен риболов. Микронезия се намира в средата на Тихия океан.

— Знам къде е, ходила съм там — отвърна тя. — Значи няма никакъв начин да е бил снощи тук.

— Няма. — Лукас се огледа. Долу в залата нямаше никой, а будката беше още по-уединена. — Е?

— Ако чакаш да ми видиш циците, има да чакаш — каза тя и скръсти ръце върху тях.

— Ха! Измъкваш се от честна сделка, така ли? — ухили се той.

— Разбира се. Когато искаш да разбереш нещо, първо опитай с коварство — в този случай нямаше да успея — и тогава направи някое странно секспредложение — спокойно му разясни тя. — Обикновено разбираш онова, което ти трябва. Научих се на тези номера от разговори с театрални агенти.

— Проклети жени — каза Лукас. — Как делнично се изразяват за начина, по който разбиват мъжките сърца.

— Изглеждаш напълно смазан — забеляза тя.

Той пристъпи към нея, без да е сигурен какво точно се кани да направи. Каквото и да бе, тя не се дръпна, но точно в този момент на сцената долу излезе някакъв човек. Лукас спря и отправи поглед натам. Без да каже дума и явно без да знае, че в будката има някой, човекът светна лампите на сцената, застана в центъра и започна да жонглира. Бе донесъл половин дузина бейзболни топки и сега те полетяха във въздуха около него в кръг — плавно, точно и безпогрешно — и веднага след това, също тъй рязко, както бе започнал жонглирането, човекът затанцува. Но не някакъв прост танц, с пристъпване от крак на крак, а с някакви невъзможни, почти гротескни движения на краката и през цялото време топките летяха около него.

Човекът бе с черно лице. Нещо му имаше на главата… Ефект от грима, от широката, намазана с боя уста и странния плосък нос?

Каси долови изписания на лицето на Лукас интерес, пристъпи зад него и прошепна в ухото му:

— Карло Друз, наш актьор. Това е един от неговите номера.

Друз започна да пее с носов акцент на чернокож от Юга и в стил уличен музикант, с нисък, треперлив баритон:

— По широката Суони-и-и да плавам аз далеч, далеч…

— В момента играем една пиеска, наречена Белолики, нещо като сатира на расизма…

Тя шепнеше, но Друз явно я чу. С резки и точно координирани движения той улови топките и замръзна на място.

— Публика ли имам? — подвикна, загледан в будката.

Лукас заръкопляска с бавни движения, а Каси отвърна:

— Само ние сме. Каси и едно ченге.

— О…

Стресна ли се? Лукас не бе сигурен. Имаше ли му нещо на лицето наистина?

— Беше чудесен, Карло — похвали го Каси.

Друз се поклони.

— Ех, що госпойца Каси не командваше парада? — изимитира той отново акцента на чернокож.

— Махаме ти се от главата — увери го тя и изведе Лукас навън.

В коридора, запътили се обратно към фоайето, детективът я попита:

— Беше ли този… как му беше името… снощи тук?

— Карло ли? Да. Поне през повечето време. Работеше по декорите. Той е най-добрият ни дърводелец. И има страхотен глас, с който може да имитира когото си пожелае.

— Добре.

— Печен тип е — добави тя. — Твърд. Като лицето си.

— Но е бил тук, така ли?

— Е, никой не го е водил на отчет, но да. Наоколо.

— Добре.

Лукас вървеше след нея по коридора, загледан в гърба и раменете й в приглушената светлина. Изглеждаше нежна, както повечето стройни червенокоси жени, но в нея нямаше нищо крехко.

— Вдигаш тежести, нали? — попита той.

— Да, малко — отвърна тя, полуизвръщайки се. — Не ходя по състезания или нещо такова. А ти?

— Не. Имам някоя и друга тежест в мазето и по някой път се отбивам. Нищо сериозно.

— Трябва да си във форма — рече Каси и се тупна по корема. Двамата излязоха във фоайето и тя изведнъж спря, хвана го за ръкава и изохка: — Ооо, неее!

— Какво има?

— Сега я втасахме — отвърна тя.

Над купчината боклук на килима бе застанал някакъв мъж. Бе облечен в черно от глава до пети, със завързана на опашка дълга рижа коса. Ръцете му бяха на кръста и единият му крак потропваше в едва сдържан гняв. Каси се отправи към него и той вдигна глава.

— Каси? — Беше с козя брадичка и зъбите му проблеснаха на фона на брадатото му лице. — Ти ли направи това? Касиерката каза, че те е видяла да се ровиш из боклука…

— Ъъъ…

— Аз го направих — каза Лукас с рязък глас. Каси му хвърли благодарен поглед. — Полицейско разследване. Търсех информация относно убийството на Армистед снощи.

— Е, а няма ли да си го изчистите? — попита мъжът, побутвайки топка влажна хартия с носа на черния си ботуш.

— А вие кой сте? — запита го на свой ред Лукас, пристъпвайки по-близо.

— Ъъъ, това е Дейвис Уестфол — обади се Каси зад него с все още смутен глас. — Той е… ъъъ… беше… съдиректор заедно с Елизабет. Дейвис, това е лейтенант Дейвънпорт от полицията в Минеаполис. Тъкмо го развеждах наоколо.

— Много ми помогна — каза Лукас на Уестфол, кимайки към Каси. — Господин Уестфол… Смъртта на госпожица Армистед ви осигурява еднолично управление на този театър, не е ли така? Искам да кажа… вие в известен смисъл не сте ли… облагодетелстван?

— Ами… това ще го реши бордът — заекна Уестфол. Погледна Каси за подкрепа и тя кимна. — Но тъй като в този театър разделение на половете няма, според мен на мястото на Елизабет ще назначат някоя друга жена.

— Хм! — Лукас, вперил изучаващ поглед в Уестфол, го повъртя още малко на бавен огън, без да каже дума. Най-сетне продължи, не преставайки да го държи на нокти: — Нямате никакви разногласия с ръководството?

— Не. Никакви — отвърна Уестфол. Този път неговият глас издаваше смущение.

— И ще останете?

— Ами… да…

— Чудесно. Засега не бутайте боклука. От криминалната лаборатория може да проявят интерес. Ако не дойдат до… — Лукас хвърли поглед на часовника си. — … шест часа, можете да пратите някой да го помете.

— На вашите услуги — отвърна Уестфол.

От напереното му държане не бе останал и помен.

Лукас кимна и се извърна да си върви.

— Ще го изпратя — каза Каси. — И ще заключа.

— Благодаря — рече детективът с официален тон. На вратата тя прошепна:

— Благодарности. Дейвис понякога може да бъде голям задник. А пък аз съм девета дупка на кавала тук.

— Нямаш никакъв проблем — ухили се широко Лукас. — Аз също ти благодаря за списъка. Наистина може да се окаже нещо важно.

— А няма ли да ме поканиш да изляза някой път с теб? — попита го тя.

Отново го бе изненадала.

— Мммможе би — проточи той с усмивка. — Но защо…

— Ако ще го правиш, не се мотай, ако обичаш. Не мога да издържам на напрежение.

Лукас се засмя.

— Добре — отвърна и докато стъпваше на тротоара, вратата тихо изщрака зад гърба му.

Направи още една-две крачки към колата, когато чу почукването по стъклото. Извърна се и точно в този момент Каси, застанала точно пред малкото прозорче на вратата, вдигна предницата на тениската си само за миг с рязко и бързо движение.

И все пак достатъчно дълго. Много са хубави, помисли си той. Хубави, розови и бледи… После прозорчето остана празно.