Джон Сандфорд
Очите на жертвата (22)

22.

Капризите на времето вилнееха из целия щат — от канадски студ до мексиканска жега. На Друз му се струваше, че сякаш диша вода. В Западна Минесота вилнееха бури — по телевизията казаха, че бурята ще стигне и до Минеаполис още преди девет часа. От междущатската магистрала Карло виждаше далечните проблясъци в небето на северозапад. Бурята обаче още бе твърде далеч, за да се чуват и гръмотевиците.

„Мейпълууд Мол“ беше североизточният търговски център за Сейнт Пол, разположен в предградията. Ниска престъпност, висока степен на охолство. Момчета в кожени якета, подрастващи момиченца, демонстриращи без страх впитите си клинчета.

Друз обикаляше паркинга, оглеждайки пазаруващите. Търсеше жена, която да си тръгва. Някъде около четиридесетте, за да се впише в почерка. Ако я ликвидираше на подходящо място, нямаше да има нужда да я мести. „Направи го направо на паркинга, остави я там — каза си той. — Колкото по-бързо я намерят, толкова по-бързо ченгетата ще ни обърнат гръб.“

Спря на пресечката между две алеи и в светлината на фаровете му мина жена — беше с жилетка, панталон и високи токчета, стиснала чантичката си с две ръце, с решителен израз на лицето. „Малко старичка — помисли си той — и не на подходящо място.“

Карло паркира, излезе от колата и с ленива крачка се отправи към огромния универсален магазин. През паркинга бавно мина полицейска кола и той се насочи към входа. Бе обработил лицето си с грим и бе нахлупил шапка с широка периферия, така че при повече от три-четири метра едва ли можеше да се види нещо. Но ако забележеха носа… Той придърпа шапката надолу към челото си.

 

 

Друз беше обезпокоен. В началото, когато двамата съставяха плана, всичко бе изглеждало просто. Майкъл ще ликвидира Армистед, а Карло ще елиминира Стефани Бекър. Така и двамата получаваха онова, което искаха: първият — свободата, а вторият — сигурността си. И двамата щяха да имат непоклатими алибита. Ако натискът върху Бекър се окажеше непоносим, Друз щеше да извърши трето убийство. Никакъв проблем. Обаче на пътя им се изпречи Любовника…

Дали беше Джордж? Приличаше на мъжа, който се появи в хола на Бекър, но той бе увит само в хавлия, оредяващата му коса бе влажна, а чертите на лицето — разкривени от изумление. На това отгоре Карло го бе видял само за част от секундата. Не беше ли малко по-едър от Джордж? Сега, след като бе изминало толкова време, Друз вече не бе сигурен. Беше разгледал твърде много снимки на мъже, които изглеждаха горе-долу по същия начин. „Задръстен съм от информация“, помисли си той.

Бекър… Вече не бе сигурен в него. Бяха се видели след едно представление в кафенето на театъра — Майкъл бе там с жена си и цяла група лекари от университета. Застанал в периферията на групата, сам. Друз бе влязъл вътре да изпие едно питие. Забеляза красивия мъж моментално, не можеше да свали очи от него — беше толкова…

Бекър също бе очарован. Той дори направи първата крачка: Здравейте! Май ви видях на сцената преди няколко минути…

И вече по-късно, много по-късно, когато двамата станаха… приятели, нали така?… Майкъл бе казал:

— Ние сме двете страни на една и съща монета, приятелю, попаднали сме в капана на собствения си външен вид.

Но не външният им вид ги бе събрал заедно. Беше нещо друго — вкусът към насилието? Или може би още нещо?

 

 

Той застана до перилата на горния етаж и впери поглед надолу към приземния. Центърът бе пълен с пазаруващи, оглеждащи щандовете, някои все още облечени в зимни дрехи в тъмни цветове, мрачни, с подаващи се от джобовете ръкавици. Други, обикновено по-младите, реагирали веднага на топлите ветрове от Мексиканския залив и тръгнали почти по лятно облекло — с тениски под тънките якенца, бермуди за момчетата и къси панталонки за момичетата.

Друз съсредоточи вниманието си върху жените. На около четиридесет. Привлекателни. Някоя, която би се харесала на убиец психопат. Такива имаше десетки — на групи по две-три и съвсем самички. Високи, ниски, дебели, слаби, стройни, намръщени, усмихнати, сериозни, само разглеждащи щандовете, такива, които плащат в брой, и други, плащащи с чек… Той несъзнателно подхвърляше ключовете във въздуха с едната ръка, хващаше ги с другата, връщаше ги обратно и после отново, и отново.

И накрая направи избора си — ала-бала-ница, турска паница…

 

 

Нанси Дънън не можеше да възприеме цените на дънките. Не можеше… и толкова. Всеки път, като влизаше тук, й се струваше, че последния път е било оптическа измама или някакъв кошмар. Двете близначки винаги успяваха да износят дънките, купени през септември, по едно и също време през пролетта. Две дванадесетгодишни хлапета, четири чифта дънки, по тридесет и два долара чифта… тя впери празен поглед в пространството и с мърдащи устни запресмята. Сто двадесет и осем долара. Божичко, откъде да ги вземе? Може би от „Виза“ все пак имаха известно чувство за хумор.

Тя вдигна дънките на светлината, оглеждайки ги за дефекти, и забеляза подчертано дамската кройка. Дванадесетгодишни, обаче бедрата им вече се закръгляха. Сигурно от хормоните в закуската им.

Покрай нея мина някакъв мъж, крачещ с безцелна походка. Имаше нещо странно в лицето му, макар че бе трудно да се определи точно какво. Бе нахлупил старомодна кафява шапка с широка периферия, която бе дръпнал силно надолу. Забеляза го между крачолите на дънките, докато ги оглеждаше — кратко щрак, когато очите им се срещнаха — после и двамата едновременно отвърнаха погледи. Нокътят й попадна на едва забележим дефект и тя се вгледа. „Набито око имаш, Дънън“, каза си тя. Сложи този чифт настрани и избра друг.

Понякога Нанси си мислеше, че е хубавка, а понякога бе сигурна, че не е. Подстригваше тъмната си коса късо, не прекаляваше с грима, поддържаше формата си с всекидневни кросове из квартала. Не си блъскаше много главата в размисли дали е красива или не, макар да претендираше за най-хубавия четиридесет и три годишен задник в квартала. Съпругът й я обичаше, тя — също, и двамата обичаха децата си.

Отнесе дънките на касата, изстена, когато видя отрязъка на „Виза“ и го пусна в чантата си.

— Ако мъжът ми го открие, ще ми извие врата — каза тя на момичето зад касовия апарат.

— Да, но… — Момичето отметна русата си коса с усмивка и с обиграни жестове сложи покупката в найлонова торбичка. — Все пак дънките са чудесни.

Нанси излезе от отдела за облекло и загледана във витрините на дамската мода, бавно се отправи към изхода. Мъжът с широкополата шапка бе зад нея на ескалатора, поел към същия изход. Тя го забеляза, но не се замисли и излезе от входа до сладкарския щанд.

Висок гимназист в кожено яке и с боядисани в бяло бакенбарди и обичка на ухото й отвори вратата. Загледа се за миг в задника й и тя се усмихна вътрешно. Когато бе в подрастваща възраст, някъде през петдесетте, също имаше момчета с бели бакенбарди, но те по-скоро биха си прерязали вените, отколкото да си закачат обичка.

Нанси прекрачи високия бордюр към паркинга, спря пред колата си и забърка в чантичката за ключовете. Мъжът с широкополата шапка мина покрай нея. Малко остана да му кимне — двамата бяха срещнали погледите си няколко пъти в магазина — но се сдържа. Отключи, отвори задната врата, хвърли пакета с дънките на задната седалка, после седна отпред и запали двигателя. Към осем щеше да си е вкъщи. Каква беше програмата на телевизията за тази вечер?

 

 

Друз бе готов, стиснал точилото в джоба си — същото, което бе използвал и при Джордж. Бе го почистил идеално и отново го бе сложил в чекмеджето в кухнята. Да е готово, когато му потрябва. Той последва жената навън, мина подир нея през паркинга, склонен да действа, оглеждайки се непрекъснато за други хора, за влизащи или излизащи фарове… С една дума, бе готов.

Жената спря до първата кола на паркинга — бял „Шевролет Спектръм“. Притисна пакета с коляно към колата и започна да рови в чантата си. Бяха ясно изложени на показ за всички от магазина. Ако сега предприемеше нещо, можеха да го видят. Той хвърли поглед през рамо — хора по тротоарите, пред входа, влизащи, излизащи… По дяволите!

Изведнъж се почувства пълен глупак. Ако избере жена вътре, откъде, по дяволите, да знае къде е паркирала? Спокойно можеше да е спряла колата в началото, както тази, откъдето можеше да го види целият свят. Или пък в колата да я чака син или съпруг. Трябваше да си избере жена навън. Той мина покрай Нанси Дънън, несъзнателно продължавайки да подхвърля ключовете с едната ръка и да ги лови с другата. Жената го погледна с безразличие, после отново насочи вниманието си към чантата. Без да се обръща, Карло продължи нататък, чу затръшването на вратата и паленето на двигателя…

 

 

Друз се върна при колата си, премести я в другия край, пробва едно място, видя, че от него не се вижда добре, и опита друго. Добре. Изгаси двигателя и зачака. Бе паркирал под остър ъгъл спрямо единия от страничните изходи. Хората не би трябвало да поглеждат насам, затова пък той можеше да ги гледа, като излизат.

Минаха пет минути. Нищо. След това излезе една двойка и се запъти към мястото, където бе паркирал. Подир тях, на около двадесет метра, вървеше сама жена. Двойката намери колата си — мъжът отиде до дясната врата да я отключи, после отвори багажника и сложи покупките вътре. Жената, която беше сама, стигна до колите, когато мъжът вече бе хлопнал багажника и тъкмо отваряше лявата врата. На около тридесет метра от Друз, жената стигна до колата си, отключи я и се накани да влезе в нея. Двойката обаче нещо се позабави с тръгването и тя подкара колата си почти заедно с тях. В следващите няколко секунди задните им светлини изчезнаха по посока на изхода.

Мамка му! Тази беше добра. Може би по-младичка, но щеше да свърши работа. С ниско дръпната над челото периферия, той се смъкна надолу в седалката. Хората продължаваха да влизат и да излизат през осветените врати. Ала-бала-ница, турска паница…

 

 

Келси Ром бе облечена в яркочервена блуза и джинси и обута с бели маратонки. Косата й бе дълга, червилото — тъмно. Работеше на половин работен ден в „Мейпълууд“, другата половина — в един магазин в Роузвил, а през уикендите — в Таргет. Понякога й ставаше лошо от толкова работа, краката я боляха така, че не можеше да ги свие, за да седне. Обаче нормална работа се намираше много трудно. Икономия, казваше й нейният шеф в „Мейпълууд“. Събираш банда работници на половин работен ден и не плащаш осигуровките им. И с графика е по-лесно, твърдеше. Вината не била негова — в края на краищата той не бил собственик на магазина. Просто изпълнявал заповеди.

Същото беше и на останалите две работни места. Ако не й харесвало, имало достатъчно ученици и студенти, готови да заемат мястото й. Не се искаше и кой знае какъв майсторлък. Прекарваш кода на стоката пред сканиращото устройство и на касовия апарат излиза цифра. Въвеждаш колко долара ти дават и машината ти изписва рестото. Келси Ром имаше нужда от тази работа. Две деца, и двете в прогимназия. Не че ги обичаше кой знае колко, но си бяха нейни, по това поне две мнения нямаше.

Келси вървеше с наведена глава. Винаги ходеше така. По този начин не виждаш много неприятни неща. Не видя и Друз. Тя се приближи до колата си — „Шевролет Кавалиър“ от 83-а, кафяв и очукан… климатикът не работеше, радиото бе развалено, гумите си отиваха, спирачките пищяха истерично, предната брава бе счупена…

Пъхна ключа в ключалката. Мярна мъжа в последната секунда и започна да извръща глава към него. Стоманата се вряза зад ухото й и последното нещо, което Келси Ром видя в живота си, бе осветеният вход на „Мейпълууд Мол“ и едно хлапе, облегнато на перилото отпред.

Ако някой й бе казал, че животът й ще свърши по такъв начин, тя щеше да кимне. И щеше да каже:

— Вярвам.

 

 

Друз я видя как изскача забързано от изхода и разбра, че се насочва към мястото, където бе паркирал. Открехна вратата, за да не изщрака после при отварянето. Жената вървеше с наведена глава право към редицата коли зад него. Прекрасно. Идеално. Той излезе и тръгна с ленива крачка покрай редицата, подхвърляйки ключовете от едната ръка в другата. По тротоара и ниската платформа пред входа на супера все още имаше хора, едно хлапе дори бе застанало отпред, но гледаше в друга посока. Май щеше да стане…

Тя се приближаваше към задната редица, без да му обръща внимание, и свърна към едно старо шеви. Друз разбра накъде върви и реши да действа, минавайки напряко между колите. „Ако ключовете са вече в ръцете й, ще закъснея.“ Той пусна своите в джоба си, стисна дръжката на точилото и ускори крачка. Все още без да вдига глава, жената спря пред колата и започна да рови в чантата си. „Като къртица — помисли си Карло. — Рови.“ Вече бе съвсем близо, виждаше лъскавия плат на ризата й, огледа се — никой…

И в следващия миг вече бе там, точилото изсвистя във въздуха, жената леко изви глава в последната секунда…

Стоманата се стовари в главата й, тя падна, удряйки се в колата — също както бе станало с преподавателя. В този случай обаче жената вдигна шум — силен, нещо като грак на врана — когато въздухът излезе от дробовете й за последен път. Друз се огледа — всичко като че ли беше наред. Хлапето пред входа се бе преместило към казана за боклук и май гледаше насам… но не мърдаше.

Той се наведе, бръкна в чантичката, извади ключовете, отключи вратата, вдигна жената и я набута в шевито. Между предните седалки имаше колона със селектор за автоматична трансмисия и тя се просна върху нея с безволевите движения на парцалена кукла. Друз се изправи, отново огледа паркинга, после се вмъкна след нея и прилепи пръсти към шията й. Не дишаше. Беше си отишла.

С отвертка той обработи очите й.

 

 

Тази вечер Бекър бе на крилете на Красотата — леко щипване от амфетамина, само топване връхчето на езика в малко киселина и… Съзнанието му работеше без усилие — обработваше проблемите като че ли безспир, сякаш разполагаше с всичкото време на света… макар че вероятно бе изминало доста… когато се прибра, навън бе все още светло… а сега бе тъмно… Откога ли?… Отново се отнесе.

Черил Кларк му се бе обадила в офиса.

Ще й се да се върне, помисли си той. Знае, че жена му вече я няма. Иска да му се докара. И му каза нещо интересно — виждала се с някакво ченге. Интересували се от любовните му похождения, от личните му навици. Помислила си, че трябва да му каже.

Може би пак ще се види с нея. Постепенно бе станала отегчителна, но бе прекарал с нея няколко нощи, които…

Съзнанието му бе като течен огън. В устата си усещаше вкуса на MDMA, чувстваше го под езика си. Какво? Още ли? Трябваше да бъде май малко по-умерен… Когато се върна — тоест върна се за толкова, колкото да разбере, че му няма нищо — намери решението на проблема със следенето. Толкова просто — било е там през цялото време. Той имаше приятел във властта, нали така?

 

 

Екипът пое Бекър още щом потегли от дома си и тръгна подир него по Хенепин авеню, излизайки на междущатската магистрала за Хенепин. Той отиде до библиотеката, паркира отпред и влезе вътре. Екипът — след него. Погледна в някаква книга от отдела за справки. После тръгна обратно към колата. Едно от ченгетата надникна да види книгата — телефонен указател за Сейнт Пол. Ченгето забеляза и на кои страници беше спрял Бекър: ако е имал време да прочете всички имена, той току-що бе открил адреса на Лукас Дейвънпорт.

Прехвърлиха Мисисипи и поеха на юг. Хубав квартал… По дяволите тези адреси в Сейнт Пол — числата нямаха нищо общо с улиците. Започват от едно и после следва някакво тяхно си броене.

„Къщата на Дейвънпорт не прави кой знае какво впечатление — помисли си той, като я намери, — освен с разположението си. Едноетажна, зидана, бели стени, голям преден двор. Хубава, не страхотна. Стефани не би й обърнала внимание.“ Прозорците светеха.

Позвъни на вратата и само секунди след това Лукас излезе.

— Офицер Дейвънпорт — кимна му Бекър, радвайки се да го види. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на полушубката. — Казахте, че ще направите нещо да не ме безпокоят. Да, но мен ме следят през цялото време.

Лукас, стреснат и объркан, излезе на площадката. Лицето му бе като издялано от дърво и Майкъл отстъпи.

— Какво?

— Да, следят ме — повтори Бекър и махна с ръка назад, без да се обръща. — Знам ги, че са някъде подир мен в момента. И това не е параноя. Видях вашите служители да ме следят. Млади хора, облечени като студенти и с полицейски обувки…

Лицето на Дейвънпорт изведнъж се изкриви в гримаса — заприлича на кучешка муцуна, помисли си Бекър. Лукас рязко се приближи към него, сграбчи го за реверите, повдигна го и краката му увиснаха във въздуха.

— Пусни ме… — успя да каже само Майкъл.

Наистина бе силен, но Дейвънпорт го държеше неудобно близо до себе си, а и ръцете му бяха в джобовете. Опита се да го отблъсне, но ченгето го стискаше здраво и го разтърсваше, обхванато от пристъп на ярост.

— Още веднъж да не съм те видял около къщата си! — изсъска Лукас с широко отворени, налудничави очи. — Ясно ли ти е, боклук такъв? Последния тъпанар, дето се появи наоколо, го убих! Ха си се мярнал още веднъж, ха съм те пречукал като него!

— Съжа… съжалявам — заекна Бекър.

Дейвънпорт вече не беше хладното и пресметливо ченге, дошло да огледа спалнята на Стефани. Широко отворените му очи не помръдваха от него, главата му бе издадена напред върху стегнатите мускули на шията, ръцете му бяха твърди като камък.

Лукас го пусна, блъскайки го назад.

— Изчезвай! Омитай се веднага оттук!

Бекър залитна. Вече от тротоара, на три-четири метра от площадката, той каза:

— Исках просто да не ме следите, да не ме тормозите…

— Обади се тогава на началника — отвърна Лукас студено и злобно. — А сега върви на майната си и повече да не си се доближил до къщата ми!

Дейвънпорт се прибра и затръшна вратата. Майкъл постоя на тротоара, още не можейки да повярва. Ченгето бе приятелски настроено, разбираше някои неща…

Бекър бе вече в колата си, когато избухна и неговият гняв.

Беше се държал с него като с руски мужик! Изрита го по стълбите. Изхвърли го. Той удари по волана с отворена длан. Представи си как замахва с ръка, юмрукът му се забива в носа на Дейвънпорт, кръвта потича по дървеняшкото му лице, помисли си как го рита, целейки се в топките…

— Тоя шибаняк… тоя шибаняк се държа с мен като… като… Шибаняка му с шибаняк… хубавичко ще го наредя… Шибанякът се държа с мен като с…

 

 

Докато Бекър се отдалечаваше от дома на Дейвънпорт, сподирен от екипа, един тийнейджър мина покрай колата на Келси Ром и надникна вътре. Тая да не се чука с някого? Защо е…

Беше се облегнал на перилото пред входа на супера, чакайки да му се случи нещо интересно. Не знаеше какво точно. Оня тип там… За рождения ден му бяха подарили една касета с Даркман — любимия му филм. И оня тип приличаше на Даркман… е, превръзките ги нямаше, но шапката бе същата… И нещо наистина се случи.

Видя как този тип се навежда да влезе в колата. Остана така превит само за една-две секунди, след което се измъкна, качи се в друга кола и потегли. На хлапето изобщо не му мина през ума да погледне номерата. Освен това не разбираше много от коли. Беше най-обикновено хлапе, което обича следобед да погледа Даркман след училище, да се пошляе…

Колата с жената не помръдваше. Когато другият автомобил, този с Даркман, се изгуби нанякъде, хлапакът помисли малко, после се отправи нататък между колите с ленива крачка. Каква беше тая? Дали не беше някоя курва, от онези, дето въртят свирки по задните седалки на колите? Ето нещо, което трябва да се види.

Той се приближи, надникна…

— Ооо, господи… ооо, господи… — Хлапето хукна към супера, размахвайки ужасено ръце, и малко преди да стигне до входа, писна: — Помощ… Помощ!

 

 

Лукас, още неуспокоил се от посещението на Бекър, работеше по „Друидите“, когато му се обадиха.