Джон Сандфорд
Очите на жертвата (6)

6.

Красотата танцуваше.

Джига. На фона на музиката, звучаща в главата му.

С подмятащ се като сляп пещерен червей пенис между краката, той подскачаше от крак на крак, а ръцете, свити в лактите, играеха нагоре-надолу като птичи криле. Смееше се от удоволствие — от нежната милувка на персийския килим по босите му стъпала, от гледката в огледалата наоколо.

Танцуваше и се въртеше, подскачаше и се смееше…

Усети влага по гърдите си и сведе поглед. По тях валеше дъжд, тупащ по кожата му с едри червени капки. Той се пипна по носа и пръстите му се обагриха в червена лепкава течност. Кръв. Струяща от ноздрите, стичаща се през устните, капеща от брадичката му и лазеща в тънка струйка по бледите му и гладки гърди към косматата туфа в чатала му. Музиката в главата му изведнъж секна.

— Кръв — изстена той. — Тече ти кръв…

С бясно тупкащо сърце Бекър клекна, бръкна под бюрото и извади куфарчето си. Знаейки, че полицията ще идва в дома му, бе сметнал за уместно да премести медикаментите си в службата. Още не ги бе върнал в медицинския шкаф. С треперещи пръсти занабира комбинацията на миниатюрната ключалка и накрая успя да я отвори. Куфарчето бе претъпкано от десетки тубички и шишенца с разноцветни капачета и етикети, повечето от тях купувани с рецепта и само няколко — на свободна продажба. С все още капещ нос, той ги заопипва.

Амобарбитал. Декстроамфетамин. Локсапин. Секобарбитал. Етотойн. Хлордиазепоксид. Амилорид. Не, не, не, не… „Трябва да си направя някаква система за ориентация с цветове — помисли си той бегло. — Като ги подредя обратно на полиците, ще ми е по-лесно. Възбуждащите по най-горните полици, успокояващите под тях, а витамините и подпомагащите — най-отдолу…“ Халоперидол. Диазепам. Хлорпромазин. Не. Къде беше? Къде? Беше сигурен, че… Аха. Ето го. Витамин К. Колко? С витамините няма проблеми — по-добре повече, отколкото по-малко. Хвърли пет хапчета в устата си, намръщи се и преглътна.

Добре. Кръвотечението и без това бавно спираше, но К-то нямаше да му навреди. Той бързо издърпа няколко салфетки от кутията на бюрото и ги притисна към носа си. И преди му бе текла кръв от носа. Нямаше никаква болка и кръвотечението бързо спираше. „Обаче — помисли си — този път взех само две и ето че пак имам кръвотечение.“ Беше ги взел, защото… Защо ги беше взел… тези метамфетамини? Имаше някаква причина, но…

Хвърли поглед към левия край на бюрото, към табакерата, чийто отворен капак сякаш го подканяше… В едно от отделенията, в специални гнезда, се гушеха три черни таблетки метамфетамин, в компанията на бутабитал, фенобарбитал, както и с криминалните представители — всички в отделни гнезда. Виждаше се и само една бледосиня таблетка киселина, четири небиещи на очи с белотата си таблетки фенциклидин и три безобидни капсулки контак.

Само три таблетки метамфетамин? Но той обикновено слагаше по седем в табакерата. Да не е сбъркал нещо и да е взел четири? Не можеше да си спомни, но се чувстваше възбуден, на нокти, бе танцувал… колко? Дълго, каза си той. Май няма да е зле да…

Глътна един фенобарбитал, за да неутрализира ефекта. Нямаше да навреди на кръвотечението. Може би… Глътна още един, после отнесе табакерата — спасителния модул, до куфарчето — кораба-майка, и старателно попълни запасите.

Кръвта още ли тече? Бекър отдръпна салфетките от лицето си. Кървавите петна впериха в него поглед, ясно очертани на фона на бялата материя, обаче кръвотечението бе спряло. Той се изправи и внимателно заобиколи дрехите си, които бе захвърлил на пода под въздействието на амфетамините. Защо ги беше взел? Трябва да помисли.

Кабинетът му бе прилежно подреден — старинно дървено бюро, настолна лампа на ъгловата масичка, цяла стена с книги, журнали и списания. На стената от едната страна на вратата бе закачена снимка с него, застанал до един ягуар Е-клас. За нещастие не бе негов, но колата бе хубава. Снимката — в сребърна рамка. От другата страна на вратата, от подобна рамка, се усмихваше Стефани. Бе облечена в бричове за езда… защо ли?… Трудно е да мисли. Стефани? Любовникът. Кой бе любовникът?

Ето това бе ключовият въпрос. Беше си помислил, че амфетамините ще му помогнат да намери отговора… Дори да го бяха сторили, той нищо не помнеше.

Седна в средата на стаята с разтворени крака.

Трябва да помисли.

Бекър въздъхна. Езикът му се подаде навън и усети солен вкус. Той сведе поглед надолу и откри, че е покрит с някаква тъмна коричка. Коричка? Докосна гърдите си с пръсти. Кръв. Засъхваща кръв…

Изправи се на крака вдървено, заизкачва се по стълбите с усилие, подпирайки се с ръце на всяко стъпало, и се заклатушка по коридора към банята. Завъртя крановете, пусна водата, наведе глава над мивката, наплиска лицето си със студена вода, изправи се, огледа се в огледалото.

Лицето му бе розово, гърдите — с цвета на току-що разрязан черен дроб. „Приличам на самия дявол“, помисли си той. Мисълта му дойде съвсем естествено. Бекър знаеше всичко за дявола. Родителите му, потънали в дебрите на християнската си вяра, бяха набили мисълта дълбоко в главата му с помощта на стария и отдавна мъртъв Джонатан Едуардс.

В душите на грешниците живеят онези пъклени принципи, които с времето биха се развихрили в адски, всепоглъщащ огън, ако не бяха Божиите юзди.

„Никога не съм виждал Божиите юзди“, бе казал Бекър една неделна вечер на пастора. Тогава отнесе такъв бой, че ако беше сега, щеше да умре. Не можеше да ходи на училище цяла седмица, а в очите на родителите си не бе видял и капка жалост.

Обирайки кръвта, вдигна очи към огледалото и вперил поглед в отражението си, започна да реди думите, които още помнеше: Бог те държи над адската яма, също както някой държи паяк или подобно пъклено насекомо над огъня, отвратен от теб, силно изкушавайки се да те пусне всеки момент… Дивотии.

Но дали наистина бяха дивотии? Дали съзнанието не отиваше някъде след смъртта? Тази яма съществуваше ли? Децата, които бе виждал да умират, онази смяна на изражението в последния момент… дали не беше екстаз? Дали не виждаха нещо отвъд?

Бекър бе изучавал филмите, правени от нацистите в лагерите на смъртта, бе се взирал в лицата на обектите, подложени на смъртоносни опити, филми, които някои влиятелни германци бяха счели за нужно да запазят… Имаше ли нещо отвъд?

Рационалният му ум на учен отговаряше с „не“. Не сме нищо повече, освен одухотворена глина, няколко лопати кал със съзнание, работещо на принципа на най-обикновени химически реакции. Помнѝ, че от пръст си направен и на пръст ще станеш. Нали точно това проповядваха католиците? Доста откровено изявление за една толкова политизирана църква. Каквото и да му подсказваше рационалният ум, другата част, инстинктът, не можеше да си представи света без Красота. Той не можеше просто току-така да… да се изпари… нали?

Бекър погледна часовника си. Имаше време. С подходящия медикамент… Извърна поглед към месинговата табакера на бюрото.

Майкъл Бекър с невероятна самоувереност — малко кокаин и съвсем леко близване фенциклидин — вървеше из коридорите на университетската болница.

— Доктор Бекър… — подвикна подире му една сестра.

Доктор. Думата го изпълни със сила… или пък дали не беше от РСР-то? Понякога бе трудно да се разбере точно кое беше.

Осветлението беше приглушено, тъй като бе нощ. В ярко осветения сестрински сектор седяха три жени, прелистваха документи, проверяваха графика за лекарствата, хвърляха бегли погледи към екраните. Увиснали над главите им, шестте монитора, примигвайки с разноцветните си екранчета като стереоуредба на богаташ, непрестанно следяха състоянието на пациентите в интензивното.

Бекър погледна клипборда си. Харт, Сибил. Стая 565. Без да бърза, тръгна нататък, минавайки покрай една частна стая, от която се разнасяше здравото хъркане на пациента. Той хвърли поглед наоколо — никой не го гледаше. Влезе вътре. Пациентът спеше дълбоко, отметнал настрана глава с отворена уста. „Хърка като банциг“, помисли си Бекър. После се приближи до нощното шкафче и дръпна чекмеджето. Три кафяви шишенца с хапчета. Извади ги и се поизвърна към приглушената светлина, нахлуваща от коридора. Първото шишенце бе пенициламин, използван срещу камъни в бъбреците. Нямаше нужда от него. Върна го в чекмеджето. Параметазон. Пак за бъбреци. На третото пишеше „Хлордиазепоксид хидрохлорид 25 мг“. Отпуши шишенцето и надникна вътре. Зелено-бели капсулки. Аха. Либриум. Винаги можеше да му се наложи да го използва. Изсипа половината от съдържанието на шишенцето в дланта си, после го върна в чекмеджето. Хапчетата пъхна в джоба си.

На вратата спря и се ослуша. Човек винаги трябваше да внимава с тази работа — сестрите бяха обути с маратонки и се движеха безшумно като призраци. Обаче ако знаеш за какво да се ослушваш, винаги ще чуеш едва доловимото скръц-скръц-скръц по излъсканите плочки.

В коридора бе тихо и той излезе, забил объркан поглед в клипборда си, готов да изиграе досадна грешка, в случай че в коридора все пак се окажеше някоя сестра. Нямаше никой и той се отправи към стаята на Сибил Харт.

Сибил бе с гарвановочерна коса и тъмни влажни очи. Тя лежеше безмълвно на леглото, забила поглед в телевизора, сложен на стойка в ъгъла. В едното й ухо бе пъхната слушалка и макар че от тъпотиите по среднощните предавания понякога й идваше да крещи… не го правеше.

Защото не можеше.

Сибил Харт лежеше, без да помръдва, повдигната почти до седнало положение в леглото. Не бе точно в същинското интензивно, а на по-удобно за влизане място, където сестрите можеха да я наглеждат през половин час. Щеше да умре след около три седмици, най-много месец, от амиотрофна латерална склероза — АЛС, болестта на Лу Гериг^[1].

Заболяването бе започнало с изтръпване на краката и с нестабилна походка. Сибил се бе опитала да се пребори с това, но болестта постепенно бе завоювала краката й, властваше над червата, ръцете и накрая над гласа й. И сега, със същата жестока настъпателност, бе овладяла и лицевите й мускули, включително клепачите и веждите.

Докато АЛС прогресираше и гласът бе изчезнал, тя се бе научила да общува с помощта на компютър, снабден със специално пригоден хардуер и обикновен текстов редактор. Когато болестта й отне гласа, тя все още можеше до известна степен да управлява пръстите си и с помощта на два от тях и специален бутон пишеше бележки почти с такава лекота, с каквато и здрав човек.

Когато вече не можеше да движи и пръстите си, терапевтът й беше монтирал бутон за устата и тя пак можеше да говори. Щом изгуби и тази способност, на клепача й бе монтиран друг специален бутон. А сега и това средство за контакт изчезваше… почти бе изчезнало. Сибил Харт бе започнала да потъва във вечната тишина, примирено чакайки болестта да превземе и диафрагмата й. Когато и това станеше, тя щеше бавно да се задуши… за две или три седмици.

Но засега мозъкът й бе напълно в ред и тя още можеше да си движи очите. Водещият новините по CNN бърбореше нещо за акция на Отдела за борба с наркотиците в Калифорнийския университет.

Бекър влезе в стаята и очите на Сибил се преместиха към него.

— Сибил — каза той със спокоен, приятен глас. — Как си?

Беше я посещавал три пъти, заинтригуван от тази болест, която убиваше тялото, а оставяше мозъка жив. И при всяка от трите визити бе забелязвал постепенната разруха. Последния път тя едва успяваше да се справи с текстовия редактор. А преди няколко дни една сестра му бе казала, че сега и това не може.

— Може ли да си поговорим? — попита Бекър в мъртвилото. — Можеш ли да минеш на редактора?

Той извърна поглед към телевизора в ъгъла, но на екрана още стоеше CNN.

— Можеш ли да го промениш? — Бекър пристъпи към леглото й. Очите й го следяха. Той надникна в тях. — Ако можеш, раздвижи очите си нагоре и надолу, все едно че кимаш, а ако не можеш — наляво и надясно, все едно поклащаш глава отрицателно.

Очите й бавно се раздвижиха наляво и надясно.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го смениш?

Очите й се размърдаха нагоре и надолу.

— Отлично. Можем да разговаряме значи. Така… почакай малко.

Бекър се върна до вратата и надникна в коридора. На около тридесетина метра по-нататък се виждаше ъгълът на коридора със сектора на сестрите и зад ръба му се мяркаше бялата касинка на една от тях, свела глава към бюрото пред нея. Нямаше никой друг. Той се върна при леглото, дръпна един стол и седна пред Сибил.

— Иска ми се да ти обясня целта на моите изследвания — започна той. — Изучавам смъртта, а ти би могла да бъдеш прекрасен участник в тези изследвания.

През цялото време, докато говореше, очите на Сибил не помръднаха от него.

И когато след петнадесетина минути той си тръгна, тя премести поглед към водещия на CNN и се напрегна. Ех, само да… само да… Минаха двадесет минути, които я изтощиха, но изведнъж екранът примигна и се смени на редактора. Идеално. Сега й трябваше буквата Б.

Когато след половин час мина една от сестрите, на екрана все още се мъдреше едно-единствено Б.

— А! — възкликна сестрата. — Какво е станало?

Всички знаеха, че Сибил Харт вече не може да работи с техниката. Бяха оставили бутона на клепача й, защото съпругът й настояваше да го оставят. За морална подкрепа.

— Сигурно някакъв тик — каза сестрата, потупвайки Сибил по безчувствения крак. — Ей сега ще си включим пак телевизора.

Сибил гледаше отчаяно как Б-то от екрана изчезва, заменено от тъпата усмивка на водещия от CNN.

Четири етажа под нея, Бекър се мотаеше из лабораторията по патология, подсвирквайки си тихичко, потънал в нещо, което можеше да мине и за размисъл. Лабораторията бе хладна, позната. Мислеше си за Сибил, която умираше горе. Само да можеше да се сдобие с пациент малко по-рано, само пет минутки по-рано. Ако само можеше да разтвори умиращ пациент, да види как работи механизмът…

Бекър хвърли две капсулки в устата си. Красотата подхвана тактовете на джигата си.