Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eyes of Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Очите на жертвата

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-839-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15448

История

  1. — Добавяне

17.

Лукас натискаше газта на поршето по междуградския път, минаваше покрай отбивки за черни пътища, префучаваше край малки горички с обезлистени дървета, вдигайки довети от снощната буря листа по пътя. Денят бе сив и мрачен, с ниско надвиснали облаци. Отстрани на банкета, безформен като чувал с кокали, се бе проснал трупът на малка сърничка, блъсната вероятно снощи от кола. Стотина метра по-нататък пък колата му мина над трупа на сгазен язовец, проснат като парцалена кукла върху осовата линия.

Бе посещавал мястото на извършване на може би двеста престъпления и навсякъде бе мрачно. Дали имаше убийства сред весела и жизнерадостна обстановка? Веднъж бе присъствал на огледа на убийство, извършено в увеселителен парк. Той не беше още отворен за сезона и макар че бе предназначен за забавления, неподвижните въртележки, зазимените влакчета, пустите зали с криви огледала — всичко това придаваше на обстановката мрачен вид, сякаш се намираш в замък с призраци.

Прехвърли едно ниско възвишение и видя полицейските коли, спрени покрай пътя, заедно с обърнатата със задницата към отбивката за един черен път линейка. Мушнал единия палец в колана си, на шосето бе застанал дебел полицай, който му махна с ръка да продължи. Лукас отби на банкета, изгаси двигателя и се измъкна от колата.

Хей, ти! — насочи се към него дебелият. — Ти какво, да не мислиш, че си правя гимнастика на ръката?

Лукас извади служебната си карта от джоба и каза:

— Полицейско управление Минеаполис. Тук ли е?…

— Да, там надолу — махна ченгето към черния път, отстъпвайки назад. После опита няколко нови изражения на лицето и накрая се спря на подозрително. — Заповядаха ми да махам на колите да продължават.

— Чудесно — каза детективът меко. — Защото ако се разбере, след пет минути тук ще се съберат милиони тв камери… Тогава защо всички са паркирали около пътя?

Колегиалният тон на Лукас поотпусна ченгето.

— Ами защото казаха, че в калта сигурно са останали следи. И от лабораторията ще искат да им хвърлят едно око.

— Добър удар — кимна Дейвънпорт.

— Не вярвам да дойдат от телевизиите — вметна дебелият и от тона му не можеше да се разбере дали се радва, или не. — Старият Ди Ти рече да не пускаме никого… Ди Ти е тоя, дето командва парада тук.

— Дано да успее да го направи — каза Лукас и се отправи към черния път. — Обаче ако дойдат, гледай да не те забаламосат със сладки приказки и разни глупости.

— Ще ме забаламосат друг път! — отвърна ченгето, хвана колана с две ръце и го подръпна веднъж-дваж.

 

 

Черният път бе дълъг около двеста метра. В края му Лукас завари нервна сивокоса жена и мъж с лула в устата, седнали на тясната веранда пред бунгалото. От другата страна, отвъд храсталака, сред голяма група мъже — някои цивилни, други в униформа — се мяркаше фигурата на Суонсън.

Лукас мина покрай бунгалото и предпазливо си запроправя път през къпинака, внимавайки да не закача опънатата около него жълта лента. Малко по-нататък, клекнал в калта, един от екипа изсипваше гипс върху ясен отпечатък от обувка. Наоколо се виждаха белите петна на още няколко отливки.

— Дейвънпорт — подвикна Суонсън, докато Лукас се приближаваше.

Отстрани чакаха двама представители от Дома на покойника, облечени в евтини тъмни костюми. В краката им, обгърната в снежнобели чаршафи, стоеше носилката, очакваща товара си. Двама униформени полицаи, затънали до колене в кална дупка, внимателно изравяха тялото с лопати. Работата им бе почти на свършване, но главата все още бе заровена в пръстта. С мрачно лице, Суонсън се отдели от групата и се приближи към Лукас.

— Джордж ли е? Със сигурност?

— Да — кимна Суонсън. — Като разкопаха дупката и стъпалото му се откри, полицаите спряха да копаят и извикаха помощ. После отново започнаха и като стигнаха до таза, измъкнаха портфейла му от джоба. Онзи, дето го намери, разчете името и отново повикаха за помощ. Дрехите му също съвпадат. Той е.

Лукас се отмести малко встрани, за да огледа мястото по-добре. От дупката се подаваше обуто стъпало, щръкнало нагоре като млад филиз, устремен към слънцето. Един заместник-шериф с широкопола шапка се приближи към тях и попита:

— Вие ли сте Дейвънпорт?

— Да.

— Казвам се Д. Т. Хелстръм — представи се заместникът, подавайки костеливата си ръка.

Бе слаб мъж с тъмно, обветрено лице. Ъгълчетата на устата му се набръчкаха в усмивка.

— Виждал съм ви по телевизията.

Лукас стисна ръката му и запита:

— Вие ли дойдохте пръв тук?

— Да. Семейството, дето седи на верандата…

— Видях ги — кимна детективът.

Тримата се отдръпнаха още по-встрани и Хелстръм продължи:

— Снощи видели някакви фарове тук. Напоследък имаме доста случаи на взлом из бунгалата наоколо, затова наминах да проверя. На бунгалото му нямаше нищо, но видях много следи от гуми и че някой е минавал през къпините. Рекох да проверя и… намерих гроба.

— Какво, не е ли бил скрит? — попита го Лукас.

Хелстръм се извърна към храсталака и по устните му пробяга слаба усмивка.

— Е, опитали са се, ама… като гражданчета. Наритали са малко листа и съчки отгоре. Не са се постарали кой знае колко. Сигурно са си казали, че в тоя храсталак и след такъв дъжд, една-две седмици да минат — и вече нищо няма да може да се види. И са били прави. След седмица нямаше да може да се намери нищо, дори и с три гайгерови брояча и един търсач на вода.

— Употребявате множествено число — забеляза Лукас. — Да знаете колко души са били?

— Най-вероятно двама — отвърна Хелстръм. — Оставили са следи, но снощи валя почти цяла нощ и повечето ги е отмил дъждът. Единият от тях със сигурност е бил с маратонки, защото грайферите още могат да се видят. И освен тях има и други отпечатъци, без грайфери… обаче не сме много сигурни, защото дъждът може да ги е измил.

— А колата? — попита Суонсън.

— Следите от гумите се виждат и аз ги проследих чак до пътя, но не е останал нито един отпечатък от грайфери.

— Да не са били две? — запита го Лукас.

— Вероятно — отвърна Хелстръм. — Огледах всички следи от гуми и отбелязах тия, на които да направят отливки… Не бих се заклел в съда, че са били две, но ако съм във Вегас, бих заложил и на тази вероятност.

— Говорите така, сякаш сте правили подобни неща и преди — отбеляза Дейвънпорт.

— Прекарах двадесет години в Милуоки — поклати глава Хелстръм. — Ама полицията от големите градове може да ми диша само праха. Правил съм ги, разбира се… Между другото, ще откараме трупа в Минеаполис. Имаме договор със съдебномедицинския експерт, ако се интересувате от кървища.

Суонсън се бе извърнал и гледаше към дупката. От мястото, където бяха застанали, се виждаха само самотно стърчащият крак и двамата полицаи, канещи се вече да измъкнат трупа.

— Май е добър пробив, а? — промълви той замислено, без да откъсва поглед от дупката.

— Вероятно. Обаче още не съм сигурен как ще ни помогне.

— Все пак е нещо — каза Суонсън.

— Знаете ли какво си помислих, когато го изрових в началото и кракът му щръкна от дупката? — попита ги Хелстръм. — Аре сега, ще се ритаме.

Лукас и Суонсън впериха поглед в него, после едновременно обърнаха глави към дупката, където кракът все още стърчеше нагоре.

— Господи! — изпъшка Дейвънпорт и тримата избухнаха в смях.

Точно в този момент едно от ченгетата, дърпайки здраво, извади трупа наполовина от дупката. После измъкна и останалата част — главата бавно се извърна и втренченият поглед на черните дупки в нея шибна като с камшик опънатите му нерви.

— Ааах, мамка му! — високо извика ченгето и пусна трупа.

Главата обаче не помръдна, а продължи да гледа право нагоре, към мрачното уисконсинско небе и черните, сгърчени като мъртвешки пръсти, голи клони на дърветата.

 

 

По обратния път той обмисли всички „за“ и „против“, отби се в един магазин в Хъдсън и набра номера на TV3.

— Карли? Лукас Дейвънпорт се обажда.

— Какво става?

— Снощи излъчиха твой кратък репортаж за изчезването на някакъв човек, преподавател по право.

— Да. Намерили колата му на летището. Носи се слух, че бил любовникът на Стефани Бекър.

— Така е. Поне нашата теория е такава.

— Мога ли да…

— … и в момента вадят трупа му от една дупка в Уисконсин.

Какво?

Той й обясни как да стигне до мястото, изчака я да говори с шефа на новините, за да й осигури екип, после й каза още някои подробности.

— Какво ще ми струва това? — попита го тя накрая с нисък глас.

— Просто не забравяй, че имаш да ми даваш — отвърна Лукас. — Обаче още не знам какво.

 

 

Слоун беше в стаята си, когато Лукас се отби там.

— Беше ли в Уисконсин? — попита го той.

— Да — кимна Лукас. — Очите му ги няма и са яко надупчени, също като на жените. Ти говори ли със съпругата на Джордж?

— Да. Трудно й било да повярва, че мъжът й се чукал със Стефани Бекър. Каза още, че не се интересувал кой знае колко от секс и през цялото време работел.

— Хм! — изсумтя Лукас. — Прилича ми на онзи тип мъже, дето се задействат само ако срещнат подходящата жена.

— И аз си помислих същото, обаче съпругата му изглежда твърдо убедена.

— Днес ще ходиш ли пак при нея?

— Да, ще намина за малко — кимна Слоун. — Просто да проверя дали не е забравила да ми каже нещо. Разбираме се добре с нея. Когато й се обадил оня шериф от Уисконсин, при нея били някои от съседите. Брат й ще отиде да идентифицира тялото.

— Имаш ли нещо против и аз да дойда?

— Не, разбира се. Щом искаш. — Изгледа го с любопитство. — Защо? Да не си разбрал нещо?

— Искам да хвърля едно око на книгите му.

— Ами… добре. Уууф, мамка му, не ме бива да карам бързо. Ще отидем с поршето.

 

 

Филип Джордж живееше в Сейнт Пол, в квартал, населен с жители малко над средната класа, с радикално модерни къщи от метал и стъкло, построени сред безразборно пръснати високи, обрасли с лишеи брястове. Когато двамата пристигнаха, при жена му бяха дошли три съседки и Слоун я попита дали не може да поприказва с нея насаме, а Лукас — дали би му позволила да погледне библиотеката на мъжа й.

— Да, разбира се. Ето там, в кабинета. — Тя посочи към края на коридора. — Мога ли по някакъв начин…

— Не, просто искам да проверя нещо.

Съседките се преместиха в хола, Слоун и жената на Джордж останаха в кухнята, а Лукас отиде в кабинета и се огледа. Беше преустроена спалня и навсякъде имаше книги. Джордж явно не бе обичал приключенските романи, каза си детективът, внимателно оглеждайки заглавията. Имаше стотина тома, посветени на различни аспекти на правото, няколко исторически, останали му вероятно още от колежа, и дузина популярни заглавия, също от онова време. Виждаха се и няколко заглавия от типа „Направи си сам“. Обаче нито една книга за изкуство. Лукас не разбираше много от картини, но окачените по стената май бяха сложени там от професионален декоратор, нищо повече. Никакъв намек за Одийон Редон.

На връщане към хола се спря да огледа сложените в рамка снимки, окачени по стените на коридора. Джордж на среща с адвокатската колегия, поемащ съдийско чукче. Джордж, явно чувстващ се неудобно в ловни дрехи, с пушка в едната ръка и дива гъска в другата. На две от снимките — едната черно-бяла, другата цветна — Джордж, пеещ в два различни бара, с протегнати към обектива ръце и смеещи се на заден план лица. Над едната пишеше: „Конкурс за най-лош ирландски тенор «Сейнт Патрик»“. Над другата — само „Лоши тенори“.

Анет Джордж, уморена, с безизразно лице, седеше на масата в кухнята и разговаряше със Слоун, когато Лукас се върна от обиколката. Вдигна зачервените си очи към него и попита:

— Открихте ли нещо?

— Боя се, че не — поклати глава той. — Вашият съпруг интересуваше ли се от изкуство? Рисуване например?

— Ами… какво да ви кажа… не. Не съвсем. Може и да си е мислил да опита, но нямаше време. И май не му беше в природата.

— Да е проявявал интерес към един човек на име Одийон Редон?

— Кой? Не, никога не съм чувала това име. А, да, чакайте, не беше ли оня скулптор? Дето е създал Мислителят.

— Не, бил е художник и доколкото знам, не е правил скулптури. — Този път смутеният беше Лукас.

Тя поклати глава:

— Не…

— В коридора има две снимки. Дето вашият мъж пее на някакъв конкурс за най-лоши тенори…

— Да, той ходеше да пее всяка година — каза тя.

— Добър ли беше? Искам да кажа, истински тенор ли беше, или само така…

— О, доста добър! Навремето в колежа и двамата обичахме да пеем. Ако се е интересувал от някакъв вид изкуство, то това бе само пеенето.

— А като пеехте в колежа, каква партия точно изпълняваше той? — продължи с въпросите Лукас.

— Първи тенор. Аз бях алт и двамата пеехме в смесен хор… стояхме един до друг… Защо?

— Нищо. Просто се опитвам да добия представа. Да разбера какво е станало.

— О, господи, тези неща ги знам и мога да ви ги разкажа — промълви тя, вперила невиждащи очи в пода. — Не мога да повярвам, че той и Стефани…

— Ако това ще ви помогне малко, аз също се съмнявам — каза Лукас. — Ще ви бъда много благодарен, ако на никого не споменавате на този етап за това.

— И вие ли не вярвате? — вдигна тя обнадежден поглед към него.

— Да.

По-късно, когато двамата със Слоун си тръгнаха, тя продума:

— И сега какво ще правя? На петдесет години съм…

Едната от съседките, гледайки към Лукас така, сякаш той бе виновен за това, се обади:

— Хайде, Анет, всичко ще се оправи.

 

 

Слоун се извърна назад от тротоара — тя все още стоеше и гледаше след тях иззад остъклената врата.

— Какви бяха тия неща за изкуството и тям подобни? — обърна се той към Лукас. — И какъв беше тоя конкурс за ирландски тенори? Наистина ли мислиш, че е бил някой друг?

— Чувал ли си някога ирландски тенор? — отвърна на въпроса с въпрос Дейвънпорт.

— Не.

— А аз веднъж чух. На шествието по случай Деня на свети Патрик. Адски тънки гласове… особено пък първи тенор. Трябва някой път да ги чуеш как пеят „Моя дива ирландска роза“ или нещо подобно. А нашият човек, дето се е обадил на 911… Не виждам как е могъл да участва в конкурси за тенор. Освен ако не е имал силна настинка или нещо такова.

— Наистина май не би могъл — присви очи Слоун.

— Не би могъл. Звучи като баритон, даже отива към бас.

— И Джордж не е проявявал интерес към изкуството, нито към… оня… как му беше името?

— Редон — отвърна Лукас разсеяно. — А специалистът, с когото разговарях, каза, че трябва да разбираш от рисуване, за да се сетиш за тази картина. Не е такава, която можеш да срещнеш всеки ден. Доколкото разбрах, Джордж няма нито една книга за изкуства у тях.

Слоун отново се обърна към къщата. Анет Джордж я нямаше.

— Ами тогава, ако не е бил Джордж, значи истинският любовник си е още жив и здрав. Обаче всички смятат, че е бил той.

— Дай да помислим малко — предложи Дейвънпорт, крачейки бавно към колата. — Ако това е сериен убиец, защо ще си дава зора да заравя Джордж? При предните две убийства не го направи. Освен това, да караш труп през половината щат си е адски риск. Какво иска да скрие за Джордж?

— И защо не са го заровили същата нощ, когато са го убили, а са чакали чак другата? — добави Слоун. — Това увеличава риска още повече.

— Шибана работа! — измърмори Лукас. Двамата стигнаха до колата и той се облегна на калника й. — Започвам да се питам дали изобщо имаме представа какво става. Държим под наблюдение Бекър, защото мислим, че може да е той. Но нещо не се връзва.

— Защо? — подкани го Слоун.

— Ако Бекър стои зад цялата тази работа, защо беше убита и Армистед? Той казва, че не я познава, а ние нямаме никакво доказателство, че лъже. Нейните приятелки също не са го виждали, защото са щели да го запомнят поне по лице. И ако убиецът е ликвидирал Джордж просто така, заради тръпката, защо го е заровил, а другите — не?

Слоун кимна и въздъхна:

— Както казваш, шибана работа.

— Но интересна — разсеяно добави Лукас.

— Я ми дай ключа — каза Слоун. — Нека да покарам тази консервена кутия.

 

 

По обратния път към кметството Лукас разправи на Слоун за мястото, където бе намерен трупът. Каза му и за подхвърлянето на шерифа: Аре сега, ще се ритаме.

— Развесели ни малко със Суонсън — довърши той.

— Не е лошо — призна Слоун. Обичаше каламбурите. — Ще се ритаме.

Пътуваха по I-94 и Лукас, седнал на дясната седалка, разсеяно плъзгаше поглед по рекламните табла край пътя и по едно време замръзна. Ритаме ли?

— Господи! — изпъшка. — Когато вземаха отпечатъци от къщата на Бекър, сетиха ли се да вземат от пода пред банята й? Пред банята, в която се влиза от спалнята й?

— Да пукна, ако знам! — изръмжа Слоун.

— За отпечатъци от крака — уточни Лукас. — Любовника, който и да е той, може да е избърсал всичко, но се басирам, че кучият син е забравил пода. И ако наистина е, може би още има възможност да намерим отпечатък от крак… Така де… Щом ще се ритаме…

 

 

Каси му дойде на гости и се захвана да готви италианска манджа. Тананикаше си в кухнята, бъркаше някакви червени сосове, движеше се с танцови стъпки между печката и мивката, с удоволствие облизваше дървената лъжица, след което отново я пъхаше в тенджерата. Бе облечена в тънък, плътно прилепнал пуловер и Лукас се завърташе от време на време около нея, пускаше ръце, галеше я по корема.

— Брей, какви мускули — каза той по едно време.

— Всяка сутрин благодаря на Бога и на Джейн Фонда…

По радиото пуснаха известно парче и тя се захвана да му дава кратък урок по танци. Нищо не стана.

— Проблемът ти е същият като на всички бели и едри мъже: страх те е да си раздрусаш задника — оплака се тя. — Никакъв танц не става, ако не си размърдаш задника.

— Чувствам се смешен, като се опитам да го раздвижа — отвърна той и плахо го разлюля.

— Вярно — каза тя, кимайки. — Наистина изглеждаш малко странно. Но можем да поработим малко и върху това и…

— Не е ли по-добре да се захвана с уроци по банджо или нещо подобно?

Докато се хранеха, телефонът иззвъня и Лукас отиде в кухнята да го вдигне.

— Обажда се Микелсън — каза заместникът на съдебномедицинския експерт. — Започнаха да стават странни неща.

— Какво открихте? — попита го нетърпеливо Лукас.

— Какво ли не! Когато е заравян в гроба, по дрехите на Джордж е имало фекалии и прясна кръв. Смесила се е с калта още преди да се съсири, което означава, че не е била съсирена, когато са го спускали в дупката.

— Което означава, че е бил убит едва снощи и…

— Всеки ще си помисли така, но ще сбърка — прекъсна го съдебномедицинският експерт. — Орбитите на очите му също са пълни с кал, но дупките в тях са направени, след като всичката кръв се е стекла чак до кръста и ръцете… С една дума, дълго време след като е бил убит.

— Но в това няма никакъв смисъл — промърмори объркано Лукас.

— С изключение на една вероятност — възрази с нескривано удоволствие експертът. — Заровили са го и след това са го изровили, за да извадят очите. В момента правим още проби, но от тъканта се вижда, че точно така е станало.

— Но защо?

— Мамка му, Лукас, аз съм доктор, а не някакъв шибан психопат! Така е било и толкоз… Има и още нещо. Хората от вашата лаборатория ми донесоха цял наръч отпечатъци от крака от къщата на Бекър.

— И?

— Нито един не съвпада. Дори не се доближава.