Джон Сандфорд
Очите на жертвата (16)

16.

Дъждът не намаляваше — студени, полегати, блестящи в светлината на фаровете струи, които чистачките едва смогваха да избърсват. Отвратителна нощ. Половин дузина черни красавици му бяха дали тонуса, от който имаше нужда, а два виолетови яйцевидни ксанакса охлаждаха нервите му.

Може би недостатъчно. Ритмичното потропване на чистачките започваше да му действа на нервите и се наложи да си прехапе езика, за да не им се разкрещи — щрик-щрак, щрик-щрак — истинско мъчение.

Червен светофар. Видя го в последната секунда, тресна спирачките и едва не се хлъзна през кръстовището. Шофьорът в лентата до него го изгледа странно и Бекър едва се сдържа да не му се разкрещи. Вместо това, бръкна в джоба си, извади табакерата, сложи на езика си жълто правоъгълно хапче транксен и щракна капака й. Вече не се интересуваше кога какво взема — направляваха го само вътрешните сигнали, стрелкащи се из тялото му…

И се чувстваше прекрасно: през деня бе погълнал половин шепа успокоителни и те го бяха държали, както ципата на балона задържа налягането отвътре. Змията чакаше, навита на кълбо в тъмното. После, когато стана време да се види с Друз, черните красавици го измъкнаха от действието на успокоителните. Страхуваше се да кара кола с успокоителни в организма си. Обаче с черните красавици шофирането минаваше като един миг… Светлините се смениха и Бекър подкара през кръстовището, стиснал волана с всичка сила.

 

 

Двамата се бяха разбрали да се срещнат в един денонощен супермаркет на Юнивърсити авеню — място, чийто паркинг обикновено бе непрекъснато пълен. Тази нощ обаче пред супера имаше само няколко автомобила и един от тях беше синя полицейска кола от управлението в Сейнт Пол. Като я видя, Бекър едва не изпадна в паника. Да не са пипнали Друз? Как са успели? Да не би и двамата да ги е предал някой? Да не би Карло сам да е отишъл в полицията? Не, спри. Не, спри! Не, спри… спри-спри-спри…

Ето го там Друз — седнал в доджа и чака, а от стъклата му се издига лека пара. Около полицейската кола не се виждаха никакви ченгета. Сигурно са вътре. Бекър паркира от лявата страна на Карло, угаси двигателя и излезе от колата, без да сваля поглед от осветения вход на супера. Къде бяха ченгетата? Отвори задната врата на автомобила, взе лопатата и заключи. Бе облечен в дъждобран и с широкопола непромокаема шапка. Престоя навън не повече от петнадесет секунди, но от периферията на шапката му моментално протекоха цели водопади вода.

Друз отвори дясната врата на доджа и Бекър се запъти натам. Огледа внимателно потъналия в дъжда паркинг, после хвърли на задната седалка лопатата върху другата и накрая се вмъкна вътре. Карло се стресна, когато Майкъл се обърна към него. Знаеше го като красив мъж, а човекът, който седна до него, бе с изпито, посивяло лице. „Прилича — помисли си Друз — на труп от някой филм на ужасите.“ Извърна се напред и врътна стартера.

— Добре ли си? — попита го, включвайки на скорост.

— Не, не съм — отвърна Бекър.

— Ужасно, адски гадно, човече — промърмори Карло. Спря на края на паркинга и изчака, за да се вмъкне в движението. Обгорялото му лице, както винаги, не изразяваше нищо, тънките му овъглени устни приличаха на пукнатини в отдавна пресъхнало речно корито. — Да се изравят умрелите!

— Мамка им… Мамка им! — изсъска задъхано Бекър. На изток, в посоката, накъдето бяха тръгнали, небето проблесна. — Трябва!

— Не мога да се отърва от усещането за блатото — каза Друз. — Не бива да се занимаваме с този тип… Филип Джордж.

У другите хора гневът, страхът, съжалението избухваха като бензин. У Друз дори и най-бесните емоции се движеха бавно — като топла смола, променяйки се, свивайки се, потъмнявайки. В момента изпитваше гняв по свой начин, бе ядосан на Бекър, неговия приятел. Той долови това и сложи ръка на рамото му.

— Карло, съсипан съм — рече му той. Каза го бързо, задъхано, застъпвайки думите една с друга. — Полудявам, откачам. Нямам извинение за това. Не го искам. Но то е там. И Бог ми е свидетел, умирам!

Друз смля информацията, не разбра нищо и подкара колата към изхода за I-94.

— Ами… Опита ли валиум или нещо такова?

— Тъпо лайно такова… — Гневът на Майкъл избухна като напалм, но въпреки това успя да го обуздае. — Ох, извинявай! Опитах всичко. Всичко. Всичко! Има само един начин.

— Опасен на…

— Ебал съм му майката! — ревна невъздържано Бекър. После отново се успокои, напрегна зрение през дъждовната завеса и гласът му прозвуча като на човек, превъзмогващ дълбок емоционален срив: — Змия. В главата ми има змия.

Друз му хвърли кос поглед. С вкаменено лице, Бекър като че ли изпадаше в транс.

— Бяхме се разбрали да не се виждаме — събра кураж да каже той. — Щото ако ни видят…

Патологът не отговори. Седнал на дясната седалка, само търкаше ръце, сякаш ги мие. Десет километра по-късно, завръщайки се отнякъде много далеч, той каза:

— Знам… И един от тях наистина носи глава на раменете си. Поканих го да изпием по едно кафе.

— Какво? — Карло изпадна в ужас и изви рязко главата си към него.

„На тоя дъската му здраво се е разхлопала — бе първата му мисъл. — Но не, гласът му прозвуча съвсем смислено и спокойно.“

— Поканих го да изпием по едно кафе — повтори Майкъл. — Срещнах го пред къщи. Оглеждаше. Лукас Дейвънпорт. Не е глупав. Но е дребнав.

— Един печен такъв? Над метър и осемдесет, прилича на бивш боксьор. Тъмнокос, с белег през веждата.

Пръстът на Друз прекоси тънката му вежда.

Бекър кимна и главата му клюмна на една страна:

— Познаваш ли го?

— Дойде в театъра на другата вечер след като ти очисти Армистед. Говореше с една от актрисите. Изглеждаха доста приятелски настроени един към друг.

— С коя актриса?

— Каси Лаш. Дето играе камериерката в… ама ти не ходиш на театър. Играе второстепенни роли. Хубава. И тоя тип май я беше харесал. Живеем в един и същи блок.

— Работите ли често заедно?

— Не. В една и съща трупа сме и се знаем, но не се имаме.

— Дали може да те държи в течение какво смята да прави Дейвънпорт?

— Не знам. Може и да разбера нещо. Обаче щом оня тип е умен, не ми се иска да насочвам вниманието му върху себе си.

— Прав си — кимна Бекър, поглеждайки към Друз. — Как й беше името? Каси?

— Каси Лаш — отвърна Карло. — Червенокоса.

 

 

Двамата пресякоха река Сейнт Кроа, навлязоха в Уисконсин, а небето над тях продължаваше да се тресе от гръмотевици и светкавици. Заваля даже още по-силно, когато стигнаха до отбивката при Хъдсън, и Друз намали, поемайки по второстепенния път. Докато стигнат до отклонението за езерото, колата вече се влачеше с петдесет километра в час.

— Каква шибана нощ — процеди Карло.

Отговори му яркият проблясък на светкавица, последван от оглушителен тътен.

— Не бих могъл да изкарам още едно денонощие — каза Бекър, когато тътенът утихна. — Надълбоко ли е?

Надълбоко? А, да, има предвид Джордж.

— Над половин метър — отвърна Друз. — По-скоро малко под метър.

— Би трябвало да стане бързо… Във всеки случай няма да ни забави много.

— Не си виждал мястото — рече Карло кисело. — Затова говориш така. Тресавище. Може и да се забавим.

Пропуснаха отбивката към бунгалото. Отминаха нататък и Друз съвсем намали, мъчейки се да види стълбчетата с рефлекторите, отбелязващи отклонението… но ги бяха пропуснали, затова изминаха още около километър и половина, усетиха се и обърнаха. По пътя си срещнаха една кола — пикап, в който, сведен над волана, се возеше сам мъж, чийто профил с шапка на главата се мерна за миг, докато се разминаваха.

Този път видяха отбивката, свърнаха по нея и бавно си запробиваха път сред храсталака. Дъждът като че ли намаляваше, а гръмотевиците и светкавиците бяха отминали на север. Бунгалото изведнъж изникна в светлината на фаровете като мираж. Друз спря пред него, угаси двигателя и каза:

— Хайде да почваме.

После се пресегна към задната седалка, взе един найлонов дъждобран и го навлече. Бекър бе облечен в по-модерно облекло за лошо време — с качулка, като на монах.

— Вземи моята шапка — каза той на Карло, взе я от задната седалка и му я подаде.

Двамата излязоха от колата и стъпиха на твърда почва — по-скоро песъчлива, отколкото кална. Дъждът наистина бе намалял чувствително, но затова пък вятърът се бе усилил и виеше в голите клони на дърветата. От другата страна на езерото, може би на двеста-триста метра разстояние, Бекър виждаше проблясващото око на улична лампа, а под нея — жълтия правоъгълник на светещ прозорец.

— Оттук — изръмжа Друз.

Крачолите му под дъждобрана вече бяха мокри и той усети първото парване на студената вода в маратонките си. Сложил лопатата на рамо и насочил лъча на фенерчето пред себе си, поведе Бекър през къпинака към края на блатото. Почвата започна да става по-мека и най-накрая се превърна в жвакаща кал.

— Още колко… — започна Майкъл.

— Тук — прекъсна го Карло, насочвайки фенерчето в земята, и Бекър забеляза едва доловимия овал, образуван от прясно разровена пръст. — Преди да си тръгна, наритах отгоре малко боклук и листа, ама пак личи — забеляза Друз. — Обаче още две седмици и няма да можем да го намерим, дори и да знаем къде е.

— Пак ще направим така — разсеяно каза патологът. — Може да нахвърляме и малко клони.

Струйките течаха по лицето му, събираха се над веждите му, капеха от носа му и той с пръхтене ги издухваше. „Водата сякаш го разтваря и той като че се разпада като лоша магьосница“, помисли си Карло.

— Точно така — изръмжа отново той, забучи фенерчето в клоните на най-близкия храсталак и кратко каза: — Копай!

Бекър заработи трескаво, мърморейки нещо под нос, пръхтейки от стичащата се вода, ровейки пръстта като разсърден язовец. Друз се опита да му помогне — по-методично и целенасочено, но след няколко копки се отказа, за да му даде простор за действие. Гръмотевиците вече тътнеха някъде далеч на север, но дъждът изведнъж се усили, като добави няколко сантиметра вода в образувалата се дупка.

— Не мога да разбера… — каза задъхано Майкъл. — Не мога да разбера… дали водата е от дъжда… или избива… отдолу.

— По малко и от двете — отвърна Карло.

В светлината на фенерчето се появи кална буца, която изглеждаше малко по-различно, и Друз я побутна с лопатата. Желязото потъна в нещо податливо, но все пак по-твърдо от размекнатата пръст наоколо.

— Ето го май.

— Намери ли го? Чакай, дай на мен.

Бекър го бутна настрана и клекна в дупката. Хванал лопатата близо до желязото, започна да гребе пръстта трескаво, пръскайки я назад, без да гледа.

— Намерихме го — продума той едвам, дишайки тежко. Крака, после бедрото, рамото, сакото. — Намерихме го, намерихме го, намерихме го…

Друз стоеше отстрани и държеше фенерчето, докато Бекър разчистваше калта от трупа.

— Мамка му! — изсумтя той по едно време и се обърна към Карло; лицето му приличаше на восъчна маска. — Той е с главата надолу.

— Ами аз… просто го изсипах вътре — оправдавайки се, промърмори Друз.

— Няма нищо, просто трябва да го…

Бекър се опита да измъкне трупа, дърпайки го за сакото, но около него имаше още много кал и тя го държеше в прегръдките си като бетон.

— Вакуум ли се образува, що ли? — изпъшка Майкъл.

Дъждобранът и лицето му бяха изцапани, но той не обръщаше внимание. Обкрачи подаващия се от земята труп и заравяйки ръце около шията на Джордж, се опита да измъкне главата му.

— Не мога да я измъкна, мамка й! — каза той задъхано след минутка.

— Трябва да разчистим още.

— Ъхъ.

Бекър отново хвана лопатата по същия начин и започна да гребе калта около трупа, мъчейки се да освободи раменете и ръцете, потънали явно надълбоко в земята. Успя да измъкне първо лявата ръка — кожата бе бяла като вар, пръстите — твърди и восъчнобели. След това се откри част от левия крак, Майкъл се обърна към Друз и каза:

— Ела да помогнеш.

Карло клекна на ръба на дупката, протегна ръце надолу и хвана Джордж за колана.

— Хвани го за раменете — подвикна той. — Готов ли си? Дърпай!

Джордж излизаше бавно от дупката — като древно изкопаемо, увиснало в ръцете на двамата, не съвсем вкочанен, но не и особено мек, с увиснала надолу глава.

— Готово — изпъшка Друз и с тежко завъртащо движение на раменете успя да търколи трупа върху земята до ръба на дупката.

Носът и устата бяха задръстени от кал, обаче едното око бе съвсем чисто. И докато дъждът отмиваше последните остатъци пръст от него, бялото на мъртвото око проблесна, вперено право в тях.

— Исусе Христе! — промълви Карло и отстъпи назад.

— Казвах ли ти аз? — изкрещя Бекър, бръкна в джоба си и извади една отвертка. — Казвах ти, казвах ти, казвах ти…

Хванал главата за косата, той започна методично да забива отвертката — най-напред в едното око, после в другото — и така десет, двадесет, тридесет пъти, яростно въртейки отвертката, крещейки при всяко забиване: Казвах ти, докато Друз най-сетне го хвана за яката и го издърпа назад, викайки:

— Стига, стига, стига…

Двамата застинаха така за миг, вперили погледи един в друг. Дъждът се лееше безспир, дишаха тежко и Карло по едно време се уплаши да не би Бекър да получи сърдечен удар, но в този момент се чу кроткият му вече глас:

— Да… и аз мисля, че стига.

Взе фенерчето от Друз, клекна до трупа и с бавно, почти нежно движение обърна главата с лицето нагоре. На мястото на очите имаше две безкръвни дупки, бързо пълнещи се с кална вода.

Бекър вдигна глава и в същия миг една далечна светкавица го освети съвсем ясно — като муха на телевизионен екран. Лицето му бе отново красиво — чисто и ясно, ангелско, с проблясващи бели зъби и лъчезарна усмивка.

— Това ще свърши работа — каза той.

После пусна главата на Джордж, леко го бутна напред и трупът бавно се хлъзна в наводнената дупка отново с главата надолу, разплисквайки калната вода.

Патологът се изправи и се завъртя под дъжда, подлагайки се на струите да го поизмият. „Но той подскача — каза си Карло, вперил изумен поглед в него. — Исусе Христе, той танцува!“ И докато Бекър бавно подскачаше от крак на крак и се въртеше, дъждът изведнъж рязко намаля и само след минута съвсем спря. Изумлението в погледа на Друз се бе сменило с уплаха и той, все още вперил очаровано-изплашени очи в него, бавно заотстъпва назад.

— Е — каза след малко Бекър, тежко задъхан, с истерична усмивка на уста, — предполагам, че трябва да зарием дупката, не съм ли прав?

 

 

Гробът се напълни бързо. Последното, което видяха от Филип Джордж, бе дясното му стъпало със смъкнат чорап, откриващ мъртвешкибледата кожа на глезена му. Друз улегна пръстта с удари на лопатата и нахвърля отгоре малко листа и съчки, след което каза с пресипнал глас:

— Хайде да се омитаме оттук.

Двамата се върнаха бързо в колата и Карло доста си поигра, докато успее да я обърне в мократа пръст пред бунгалото. С ясен и вече съвсем спокоен глас Бекър каза:

— Проверявай телефонния секретар. Три-четири пъти на ден. Обаждай се винаги от улични автомати. Когато се разбере, че Джордж наистина е изчезнал, ченгетата сигурно ще започнат да ме следят. А ако трябва аз да се свържа с теб… касетата на секретаря е единственият начин. И слушай, никога не забравяй да натиснеш тройката и да превъртиш касетата.

— Канех се да те питам за това — каза Друз, борейки се с неравностите на разкаляния черен път. — Ако превъртиш касетата, съобщенията на нея не си ли остават?…

 

 

От другата страна на езерото жълтият правоъгълник продължаваше да свети все така спокойно. Под лампиона в хола седеше жена в розов пеньоар и с ролки на главата и четеше Кънтри Ливинг. Креслото й бе обърнато към широк панорамен прозорец, гледащ към езерото, и внезапно светналите фарове на Бекър и Друз привлякоха вниманието й.

— Ричард — подвикна тя на мъжа си и се изправи, без да откъсва поглед от прозореца. — Ето че ония фарове пак се появиха… Ще се обадя на Ан. Почти сигурна съм, че тази вечер не са имали никакво намерение да идват насам.