Джон Сандфорд
Очите на жертвата (23)

23.

Над Минеаполис бе надвиснала буря, когато Лукас излезе от къщи — надвесените ниско над земята тъмни облаци се озаряваха от непрестанните проблясъци на светкавиците, дърветата се огъваха под напора на вятъра. Той пое на север, към магистрала 280, светлините от централната част на Минеаполис останаха на запад, едва мъждукащи през завесата на проливния дъжд. Бурята го свари точно преди да завие на изток — отначало по стъклото отпред затупаха тежки като разтопено олово дъждовни капки, които веднага се превърнаха в порой, а след това и в град. Ледените топчета барабаняха по покрива, отскачаха от пътя пред него, проблясвайки за миг в светлината на фаровете. Той пое на изток по I-694 и градушката изчезна, заменена от дъжд, който постепенно отслабна и накрая съвсем спря. Беше оставил фронта на бурята зад себе си.

Околните сгради пречеха на Лукас да види търговския център, но в прозорците им се отразяваха проблясъците на червените полицейски буркани. Изходът от магистралата за центъра бе блокиран. Той отби поршето по банкета и продължи напред покрай спрелите автомобили. Към колата му веднага затича едно ченге от пътната полиция и Лукас му показа картата си през прозореца.

— Дейвънпорт — каза ченгето, навело се да прочете името. — Карайте след мен. Ще ви заведа.

Полицаят затича пред него и отведе поршето пред заграждението. Улицата представляваше ад, претъпкана от хора, изсипали се от центъра в желанието си да се махнат оттук по най-бързия начин, от зяпачи, мъчещи се да минат колкото е възможно по-близо, за да видят каква е тази суматоха, а отзад и отпред непрекъснато напираше нормалното за този час на деня движение. Пътната полиция се бе отказала да го отбива и вместо това гледаше да изкара колкото е възможно повече хора от центъра. На заграждението ченгето каза нещо на останалите, те спряха движението, оставиха една пролука, през която Лукас едва се промъкна, но накрая успя да стигне до паркинга.

— Благодаря — спря за миг той до тях. — Не можах да си взема дрехи за дъжд, бурята ме завари на път… Ако имате нещо…

Ченгето кимна и му махна да продължава.

 

 

Покрай паркинга бяха наредени колите на репортерите и телевизиите — намираха се на около стотина метра от очукан кафяв шевролет. И четирите врати на колата бяха отворени, окъпани в ослепителната светлина на прожекторите. Лукас остави поршето при другите полицейски коли, слезе и закрачи към шевито.

— Дейвънпорт! Насам!

Едно от ченгетата, разговарящо с друг полицай в цивилен пуловер, му махна и Лукас се приближи.

— Джон Барбър, Мейпълууд — представи се униформеният. Имаше бледосини очи и дълга брадичка. — А това е Хауи Бърксън… Хауи, я иди да кажеш на тия хуни от телевизията, че трябва да изчакат още двадесетина минути.

Бърксън тръгна нататък, а Барбър се обърна към Лукас:

— Ела.

— Дали е той, не знаеш ли? — попита го детективът.

Барбър сви рамене:

— Един от вашите се мотае наоколо… Шиърсън. Той разправя, че почеркът бил същият. Изчакай да видиш лицето й.

Лукас отиде и погледна, после се извърна и двамата бавно обиколиха колата.

— Изглежда, той е — каза накрая мрачно. — Един обикновен имитатор не би си дал толкова труд.

— Същото каза и Шиърсън.

— А къде е той между другото? — попита Дейвънпорт и се огледа.

Барбър се ухили.

— Каза, че ние сме се справяли отлично. Чух, че отишъл да огледа ризите в магазина.

— Задник — беззлобно рече Лукас.

— И ние си казахме същото… Впрочем намерихме едно хлапе, което твърди, че видяло човека.

— Какво? — Лукас се закова на място. — Видяло го е?

— Чакай, не се надявай на кой знае какво — побърза да го охлади Барбър. — Било е на около стотина метра и не е обръщало много внимание. Видяло е колата му, но няма представа нито от марката, нито от модела. Даже и цвета не е видяло… Нищо не е разбрало. Разправя, че убиецът приличал на някакъв герой от комикс.

— Тогава откъде знаеш, че е видяло…

— Видяло жената да отива към колата си. Не й обърнало никакво внимание, просто си висяло, но минутка по-късно забелязало някакъв мъж до колата й. Изглеждало, сякаш й помага да влезе вътре. После, две минути след това… то всъщност не знае колко точно… видяло мъжа да си тръгва. А колата на жената останала. И хлапето ни каза… още преди майка му да дойде тук… как си помислило, че жената вероятно е курва, дето прави свирки по колите, или пък се занимава с наркотици. Разбираш как му работи умът, нали? И отишло просто да хвърли един поглед…

— Значи твърдо е видяло онзи тип.

— Така май излиза — отвърна Барбър.

— Заведи ме да поговоря с него.

 

 

Хлапето бе стройно, размъкнато тийнейджърче с наколенки за скейтборд на краката, ръкавици без пръсти, дълга до раменете мръсна руса коса и човек оставаше с впечатлението, че в училище май не му върви особено. На главата си бе нахлупило бейзболна шапка с дълга козирка, килната на една страна над ухото му. Майка му се бе надвесила като квачка и хвърляше ядосани погледи ту към него, ту към полицаите.

— Може ли за минутка? — попита Лукас, когато Барбър го доведе.

— Ами… сигурно, те не ми дават да мръдна никъде — отвърна хлапето и отмахна кичура коса от очите си с полузащитен жест, също както правеше Каси понякога.

— Трябва да се приберем вкъщи по някое време — обади се майка му, виждайки в лицето на Лукас нещо като началник. — Той не е…

— Това е много важно — прекъсна я детективът меко. После пак се обърна към момчето: — Дай да се поразходим малко, а?

— Може ли и аз да дойда? — попита майката.

— Разбира се — кимна неохотно Лукас. — Само ви моля да оставите момчето да разказва, става ли? Ако се опитате нещо да помогнете… то няма да е помощ.

— Добре — кимна тя енергично.

Ясно, разбираше ситуацията.

— И така, кажи какво чувство ти навя оня тип — помоли Дейвънпорт момчето, когато тръгнаха из празните коридори на магазина.

— Какво чувство ми е навял ли? — сбърчи чело хлапакът.

— Какви вибрации излъчваше? Онова ченге там, Барбър, каза, че не си могъл да го видиш ясно, но сигурно си усетил все пак нещо. Рече, че ти заприличал на някакъв герой от комикс…

— Не герой от комикс, а филмиран герой от комикс — възрази хлапето. — Гледал ли си Даркман?

— Не, не съм.

— А трябва. Страхотен филм е…

— Любимият му — изкудкудяка майка му. — Тия деца…

Лукас сложи пръст на устните си и тя тутакси млъкна, изчервявайки се.

— Разбираш ли, тоя Даркман, дето цялото му лице е прееба… ъъъ… размазано — поправи се навреме момчето, хвърляйки поглед към майка си — от ония с качулките. Опитва се да си възвърне лицето с тая кожа, дето…

— Чакай, чакай малко — спря го детективът. — Нещо не е наред с лицето му ли? На този от паркинга, искам да кажа.

— Не можах да видя чак дотам, той беше с голяма шапка. Но движенията му бяха същите като на Даркман… такива… Трябва да гледаш филма — рече хлапето сериозно, с широко отворени очи. — Даркман се движи като… не знам. Трябва да го видиш. Нещо като… Не можах да видя дали му има нещо на лицето, но той се движеше така, сякаш му има. С лице, сякаш непрекъснато обърнато настрани.

— Видя ли го да скача върху жената?

— Не. Видях я как излиза, после погледнах встрани, след това забелязах него. Той се наведе в колата й, сетне излезе и се отдалечи като Даркман. Сякаш се хлъзгаше. С тая шапка.

— Хлъзгаше?

— Аха. Така… хората ходят, нали? А тоя като че ли се хлъзгаше. Като Даркман. Трябва да гледаш филма.

— Добре. Нещо друго? Каквото и да е. Видя ли го да говори с някого, да прави танцови стъпки… изобщо какво стана след това?

— Не. Поне аз не забелязах нищо такова. Просто го видях да се отдалечава… А, да, зърнах го да подмята ключовете си, но това е всичко.

— Да подмята ключовете си ли?

— Аха. Подхвърляше ги нагоре, после ето така…

Хлапето подхвърли въображаемите ключове нагоре, пристъпи една стъпка напред и с рязко движение на другата ръка ужким ги грабна от въздуха.

— Господи! — възкликна неволно Лукас. — Само веднъж ли?

— Неее, два-три пъти.

Спряха разходката пред магазина за хладно оръжие. На витрината половинметров макет на швейцарско ножче безшумно се затваряше и отваряше.

— С какво се занимаваш, моето момче? — попита Лукас. — Ходиш на училище?

— Аха.

— Имаш набито око — продължи детективът. — Някой ден може да станеш добро ченге.

Хлапето отклони поглед встрани.

— Неее, няма да стана — отвърна то, макар че майка му го сръчка. — Ченгетата се ебават с хората. Не мога да си изкарвам хляба с такова нещо.

 

 

Лукас остави хлапето на разтревожената му майка и на ченгетата от Мейпълууд и от един автомат се помъчи да се обади на Каси. Не трябваше да е на работа, но от апартамента й не се обади никой. Опита в театъра, но и оттам не вдигнаха.

— По дяволите!

Каси му трябваше. Той излезе навън и на входа завари Шиърсън и Барбър. Под мишницата си първият стискаше някакъв шарен плик, в който сигурно е имало вратовръзка. Над паркинга се сипеше дъжд, а прожекторите около колата, където жената бе намерила смъртта си, бяха изгасени.

— Гледам, че си се обзавел — почука Лукас с пръст по шарения плик.

— Хей, аз не съм тук по служба — отвърна Шиърсън.

Бе облечен в тъмно кашмирено пардесю, отдолу се виждаше перленосив костюм, бяла риза и синя вратовръзка с пръснати по нея миниатюрни коронки. На краката му светеха безукорно лъснати черни обувки. Дъхът му миришеше на „Джуси Фрут“.

— Говори ли с хлапето? — попита Барбър.

— Да — отвърна Дейвънпорт. — Утре трябва да пратим при него стенографка да снеме показанията му. Каза ми, че оня тип си подхвърлял ключовете и направил малка танцова стъпка. Искам това да се протоколира.

— Обади ни се, ако имаш други въпроси — предложи Барбър.

— Разбра ли нещо? — попита Шиърсън, вдигнал вежди.

— Не знам — сви рамене Лукас. Нямаше му и грам доверие. — Какво става с оня психар, дето се занимаваш с него?

— Грешка няма, той е Любовника — убедено каза Шиърсън. — Крие нещо. Но няма много неща, с които да се захванем. Затова смятам да си налягаме парцалите за ден-два. Докато излезе нещо ново. Обаче Даниъл ми е заповядал да го покривам като глазура сватбена торта.

— Ами хубаво… — кимна Лукас. — Е, аз трябва да хвърля още едно око на оная кола.

Барбър тръгна с него и двамата се затичаха под дъжда през паркинга, свили рамене, сякаш да избегнат капките.

— Твоят приятел има страхотен гардероб — каза полицаят, цъкайки с език.

— Да, ама един пън ще го бие на тест за интелигентност — отвърна Дейвънпорт.

Тъкмо вадеха трупа от колата и го увиваха в чаршафи. Дойде още един полицай от управлението в Мейпълууд и съобщи:

— В колата няма нищо, което да прилича на оръжие. Само опаковки от бонбони, чипс и какво ли не. Тая жена е била заровена в боклук.

— Добре — каза Лукас и се обърна към Барбър: — Ще ме държиш в течение, нали?

— Още утре сутринта ще ти пратя всичко готово. Хич не го искаме тоя клоун, дето трепе хора из нашия район.

 

 

Лукас не бе очаквал да научи кой знае колко от самото местопрестъпление. Щом убиецът няма връзка с жертвата, липсва всякакъв видим мотив или рационален метод на действие, единствената следа остават свидетелите или проследими веществени доказателства. Защото един сериен убиец може да си избере време и място или такава ситуация, която да минимализира възможността да бъде видян от свидетели. А уликите, оставени на местопрестъплението — сперма, кръв или тъкан — не помагаха никак, докато престъпникът не бъде заловен.

Това нападение е било почти съвършено. Почти…

Бурята бавно утихваше, докато Лукас караше на запад. Някъде далеч на юг имаше още следи от бурята, но от магистралата, по която караше, се виждаше как, включил бордовите светлини, на международното летище в Сейнт Пол каца огромен аеробус. Значи, заключи той, бурята е още далеч.

Докато стигне до апартамента на Каси, дъждът премина в едва доловим ръмеж. Той се приближи до входа и натисна звънеца, но никой не отговори. Продължи нататък и отиде до театъра, но и там прозорците бяха тъмни. По дяволите! Трябваше му.

И я намери. Седеше на стълбите пред площадката му, сложила чанта между краката си.

— Откога си тук? — попита я той, слизайки от колата. — И с какво дойде?

— С автобуса преди двайсетина минути. Щях да разбия вратата ти, ама съседката ти отсреща не ме изпуска от поглед през прозореца — ухили се Каси и кимна нататък.

В осветения прозорец се появи възрастна жена и Лукас й махна. Тя кимна в отговор и изчезна.

— Вярна ми е тя — каза детективът. — Освен това, за да ми разбиеш вратата, ти трябва боен чук… Чакай малко да вкарам колата.

Каси застана пред гаража, докато Лукас вкарваше поршето до очукания форд четири по четири.

— Анцуг и маратонки — каза тя, повдигайки чантата, докато той затваряше вратата. — Мислех си да побягаме край реката.

— В тоя дъжд?

— Според телевизионните радари, той скоро ще премине.

— Добре — каза Лукас, хвана я за лакътя и я целуна по устните. — Чу ли?

— Какво да чуя? — попита тя, озадачена от сериозния му тон.

— Още едно убийство. В Мейпълууд.

— О, не! — възкликна Каси, притискайки пръсти към устните си. — Някой любител на театъра ли пак?

Той поклати глава:

— Доколкото знам, май не. Някаква жена, работеща в търговския център. Тъкмо я проверяват, но като я гледам, явно не си пада много по театъра. И категорично не прилича на актриса.

— Господи… Искаш да кажеш, че е избрана случайно?

— Ала-бала-ница, турска паница — пропя Лукас. — И освен това искам да те помоля за нещо… после.

— Какви са тия мистерии?

— Не мога да ти кажа. Искам да си със свеж ум. Хайде да побягаме.

 

 

Каси забави леко крачката, докато Лукас, пъшкайки тежко, я настигна и без да спира, каза:

— Не бързай толкова. Стар човек съм, не забравяй.

— Шест години си по-голям от мен — отвърна тя. — На твоята възраст спокойно трябва да пробягаш маратон за по-малко от четири часа, за да си в добра форма.

— Глупости! — изръмжа той. — Ако пробягаш маратон за по-малко от шест, значи си в прекрасна форма… стига да си нормален човек във всеки случай.

— Виждаш ли, нищо ти няма — каза тя. — Говориш и бягаш.

Но все пак забави крачка и не след дълго двамата спряха пред живописна гледка, походиха в кръг, после поеха обратно.

— Трябва да мина да взема една касета — обясни Лукас. — С филм.

— С филм ли?

— Едно хлапе от търговския център видяло убиеца. Разправя, че приличал на Даркман. От филма. Гледала ли си го?

— Не. Но съм чувала за него. Май хич не струвал.

— Ще видим.

Когато стигнаха до къщата, Лукас се подпря задъхан на вратата на гаража, стиснал торбичката с касетата в ръка.

— Трябва да тичам по-често — едва издума той. — Колко според теб пробягахме?

— Някъде около пет километра. Тъкмо малко да се поизпотим.

— Никак не ми се иска да ти казвам, ама плувнах в пот още на първите двеста метра — каза той, поуспокоил дишането си.

— Тогава си вземи един душ — сниши тя глас.

Бе застанала съвсем близо до него, пъхна ръка под горнището на анцуга му и леко прокара нокти по гърдите му. Лукас потрепери и се притисна към нея.

— Имаме работа, моето момиче — каза той, потупвайки я леко с касетата по дупето.

— Е, и? Има ли разлика дали ще го гледаме сега или час по-късно?

Той се престори на замислен и промърмори:

— Амиии… Това е сериозен аргумент и ако се приложи известно количество натиск…

— Тогава хайде да се пъхаме в банята.

 

 

Лукас, все още мокър от втория душ, навлякъл дънки и тениска, бутна касетата във видеото и включи телевизора.

— Какво търсим сега? — попита го тя.

— Искам да видя дали този Даркман няма да извика у нас някаква асоциация за някого… Просто гледай и чакай нещо да ти се избистри.

Филмът започна и Каси, седнала на пода пред телевизора и загледана в сценката, когато Даркман излита през прозореца на лабораторията си, издухан от мощна експлозия, се обади:

— Ясно ми е защо хлапето го е нарекло филмиран комикс. Пълен боклук.

— Не се ли сещаш за някого?

— Още не. — Тя се изправи. — В хладилника има ли още от оня сладолед с праскови?

— Да.

Тя отиде до кухнята, върна се, седна пак на пода и бъркайки с лъжичка в кутията, отново се съсредоточи във филма. На една сцена, където Даркман се кривеше в някакъв страхотен танц с пластмасова фуния на главата, тя смръщи вежди и поклати глава.

— Какво? — попита веднага Лукас.

— Я го върни това.

Той се подчини и рече:

— Не казвай още нищо.

— Добре. Остави го сега да си върви.

Лукас я наблюдаваше през цялото време до края на филма. Когато касетата се извъртя, тя каза:

— Боклук, обаче някои части бяха силни.

— Кажи ми сега какво видя?

Тя го загледа изпитателно, помълча малко и после каза:

— Ти май ме използваш за лакмусова хартийка, а?

— Да, да.

— Мен и хората, с които се виждам всеки ден.

— Ъхъ.

— Трябва да знаеш, че никак не ми харесва полицията да ме дебне наоколо и изобщо…

— Хайде, хайде, казвай…

Тя обърна поглед към празния екран на телевизора, сбърчи вежди замислено и промърмори:

— Даркман ми напомня за един колега от театъра. Искам да кажа, всъщност той е абсолютно различен. Телосложението му е друго, външният вид също… изобщо съвсем различен е, обаче у него има нещо като… излъчването на Даркман. На моменти се движи като него.

— Добре. Чакай малко и не мърдай.

Той изтича до гостната, намери фотокопието от картината с циклопа на Редон и се върна.

— Затвори си сега очите — нареди й. — Сега пред очите ти ще сложа един лист. Искам да го погледнеш само за секунда, не повече, след това отново да си затвориш очите. Трябва ми първото ти, мигновено впечатление… Ще си отвориш очите, като ти кажа.

— Добре.

Той поднесе фотокопието пред очите й и каза:

— Погледни.

Очите й се отвориха, но после не веднага се затвориха и след малко повече от секунда той дръпна листа и го скри зад гърба си.

— Господи — прошепна тя. — Чувствам се като Юда.

— Кой е този?

— Би могъл да бъде Карло Друз. Ти всъщност го познаваш. Видяхте се първия ден, когато дойде в театъра. Оня, дето репетираше на сцената.

— Знаех си! — извика тържествуващо Лукас. — Това е онзи шибан жонгльор, нали? Оня тип, дето го виждам все с грим. Знаех си, че съм го мяркал някъде.

— Чувствам се като…

— Стига бе! — отряза я той. — Видя на какво прилича твоята приятелка. Елизабет. А искаш ли да видиш и онази жена от Мейпълууд? Според нас, взел е отвертка и е из…

— Не, не…

— Има ли в театъра някакви негови ясни снимки? Рекламни брошури, каквото и да е там.

Каси кимна колебливо.

— Той е много плашлив човек. Никак не обича да го снимат. Понякога използва козметика, за да се прикрива, но най-добре се чувства, когато е гримиран за сцената. Така го снимат и за рекламните брошури. Изцяло гримиран. Не съм сигурна дали има някакви снимки без грим.

— Можем ли да влезем вътре?

Тя се поколеба.

— Мога да вляза в сградата, но офисът ни е заключен. А и да ти позволя да се ровиш из досиетата… Не знам.

— О, хайде, Каси! — замоли Лукас, протегна ръка и я погали. — Няма да гледам плановете ви за заговора. Искам само да видя една снимка и нищо повече…

— Добре — каза тя и докато вървяха към спалнята, добави: — Чувствам се като лайно, че го казвам, но в главата ми сега идват още неща… Карло не обичаше Елизабет, а и тя не го понасяше.

Навличайки бързо ризата си, Лукас попита:

— Да не се е канела да го уволни?

Каси сви рамене:

— Кой знае? Човек оставаше с впечатление, че не го харесва заради външния му вид. Защото като актьор не е лош.

Лукас замръзна на място и я загледа.

— Мислиш ли, че Друз е могъл да го направи? Способен ли е? Да убие човек?

Тя потрепери.

— От всички хора, които познавам… да, бих казала, че той е най-способен на такова нещо. Но без да влага никакво чувство. Не мога да разбера този номер с очите. Ако убие някого, той просто ще го пречука, ще се обърне и ще си тръгне.

— Хм! Интересно.

Лукас облече якето си, после бръкна в едно от чекмеджетата, извади оттам някакъв портфейл, пъхна го във вътрешния си джоб и я подкани:

— Хайде да вървим.

 

 

По пътя за натам Лукас каза:

— Когато го видях за първи път в театъра, те попитах дали е бил там, когато Армистед е била убита. И ти ми каза, че почти през целия следобед се е навъртал там.

— Да — отвърна тя и сбърчи вежди. — Навърташе се. Но там хората непрекъснато влизат и излизат. Отиват например да си вземат нещо за хапване, да изпият чашка кафе. И никой не забелязва. Театърът е само на десет минути от дома на Елизабет.

— Но си останала с впечатление, че се е навъртал…

— Аха. Обаче не мога да си спомня… На другия ден го разпита едно ченге, може би то знае.

— Да, но ако той е убил Армистед, каква е връзката с онова фалшиво обаждане за гратисите? — запита Лукас. — Ние приехме, че убиецът е телефонирал да разбере дали тя е на работа.

— Може би… глупаво ми звучи, но може би просто някой се е опитвал да се сдобие с безплатен билет, нищо повече.

— И точно това обикновено обърква всяко следствие. Да се опитваш да намериш причина за всичко… Обаче обаждането е странно. Пак си мисля, че… Не знам.

Той паркира пред един рок бар и двамата впериха погледи в тъмната сграда на театъра отсреща.

— Никак не ми харесва тази работа — каза Каси, нервно оглеждайки улицата и в двете посоки. — Тук непрекъснато влизат и излизат хора. И ако някой разбере, губя си работата. Като нищо.

— Съмнявам се — усмихна й се Лукас, но тя не хареса усмивката му. В нея се промъкваше някаква студена жестокост. — Това може да се уреди. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко нередности може да намери човек в място като това. Силно се съмнявам, че този театър би оцелял, ако някой се захване истински с него.

— Изнудване?

— Точно прилагане на законите.

— Да бе — каза Каси с отвращение. — Едва ли бих се примирила с подобно нещо.

Тя излезе от колата и тръгна пред него към театъра. Сградата тънеше в мрак, но след като отключи вратата със своя ключ, Каси за всеки случай подвикна:

— Хееей! Има ли някой тук?

Тишина.

— Насам — побутна го тя, снишила глас.

Двамата прекосиха фоайето, осветено само от уличните лампи, и тръгнаха по коридора. По едно време Каси спря, заопипва стената в тъмното, намери електрическия ключ и светна само една лампа. Лукас я последва нататък и двамата спряха пред червена дървена врата. Тя се опита да превърти топката, но се оказа заключено.

— Дай да видя — каза детективът.

Извади от джоба си тънко като писалка фенерче, клекна пред бравата, светна в цепнатината между вратата и касата, после врътна топката колкото можа и я пусна.

— Можеш ли да я отвориш?

— Дааа.

Лукас бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади сгъващия се на три кожен портфейл, отвори го, сложи го на пода и измъкна от него тънко метално острие.

— Какво правиш?

— Магия — отвърна той и се усмихна. После пъхна острието в цепнатината между вратата и касата и го натисна надолу. Езикът изщрака и се прибра. — Сезам…

Офисът бе малък и неподреден, с варосани в синьо стени, метално бюро с телефон, четири стола, дъска за обяви на едната стена и метални шкафове за папки. Въздухът миришеше на нещо средно между мухъл и добре отлежал цигарен дим. Докато Лукас прибираше кожения си портфейл в джоба, Каси пристъпи към металните шкафове и дръпна едно чекмедже. Вътре, натъпкани в големи кафяви пликове, имаше стотици снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Тя извади две, погледна ги, остави ги на бюрото и промърмори:

— Трябва да е някъде тук. — После ги запрехвърля бързо, отделяйки снимките на Друз, като ги намереше. — Ето го… ето го… ето го пак.

— Много го бива да избягва обектива — забеляза Лукас.

Той измъкна няколко снимки и ги поднесе към светлината. На някои от тях Друз бе със сценичен грим, на други — с дръпната над очите шапка, на трети пък закриваше лицето си с ужким случаен жест на ръката.

— Засега тази май е най-добрата — обади се Каси, подавайки му поредната снимка.

Трол, бе първата му мисъл. Друз бе с кръгла глава, твърде голяма за тялото му. И макар че пак беше с грим, промяната на лицевата тъкан ясно си личеше — лицето му сякаш бе съшивано от отделни парчета кожа. Носът му бе къс — направо някакъв остатък.

— Тази е най-добрата — повтори Каси, прехвърляйки и останалите снимки. После погледна към друг шкаф. — Макар че…

— Какво?

— Ако успеем да отворим и този шкаф, ще видим и личните досиета. А там сигурно снимките са нормални… Обаче винаги е заключен.

— Чакай да видя.

Лукас се приближи, погледна ключалката, извади от портфейла малко и много тънко шило и отключи шкафа за по-малко от секунда.

— Брей, много бързо! — прошепна Каси с уважение.

— За такива шкафове е хубаво да имаш шперц, а не шило — отвърна той. — Иначе не съм толкова добър с шилата.

— А откъде ги имаш тия неща?

— Познавам един човек — рече разсеяно детективът. Той дръпна чекмеджето и намери папката с надпис „Друз“. Вътре имаше блокче, снимките на което някога са били осем — нормални снимки, в анфас, без грим. Две от тях бяха изрязани.

— Снимки за паспорт — каза Лукас. — И той наистина прилича на циклоп… по някакъв начин.

Приближи се до бюрото, намери ножици, отряза една снимка и я показа на Каси.

— Ъхъ — кимна тя и отново се загледа в папката, която държеше.

— Какво е това?

Вдигайки някакво листче от папката, отново го погледна и по устните й потрепна тъжна усмивка.

— Това е моето досие. С бележка от Елизабет. На нея пише, че работата ми трябва да бъде подложена на преоценка, ако финансовото състояние на театъра се влоши.

— Какво означава?…

— Канела се е да ме уволни — прекъсна го тя и по бузата й се търкулна сълза. — Шибан народ са това театралите… защо така…

С помощта на шилцето Лукас затвори шкафа. Вратата на офиса се заключваше сама, затова те само я дръпнаха. На излизане Каси изгаси лампата в коридора.

Бе задържала бележката на Армистед и когато двамата пак седнаха в колата, тя я прочете отново на светлината на плафона.

— Не мога да повярвам — промълви Каси съкрушено. — Не мога да повярвам, че може да ми скрои такова нещо.

— Е, вече я няма. Нещата са се променили — помъчи се да я успокои Лукас. — Виждал съм те да играеш… добра си.

— Но тя ми беше приятелка. — Каси размаха бележката. — Приказвахме си. Говорехме си за това, което искаме да правим… за какво ли не.

— Приятелите… понякога са различни от онова, което си мислиш за тях. Повечето ти си ги нарочваш за приятели. И за теб те са такива, каквито ти се иска да бъдат.

— Имаш ли нещо против да поседя тук и да си поплача?

— О, хайде, хайде… Ще разбиеш сърцето ми. — Той я прегърна през раменете и я целуна по челото, тя се извърна с разплакани очи към него, обви ръце около врата му и зарови лице на гърдите му. — Хайде, хайде, Каси…

Лукас я галеше по косата, а тя плачеше на гърдите му.