Джон Сандфорд
Очите на жертвата (12)

12.

Лукас изчака пред вратата, докато Бекър вкара колата си в гаража и мине през топлата връзка да му отвори. В жълтата светлина на външната крушка кожата му приличаше на пергамент, опъната върху лицевите му кости. Като изсушен череп, помисли си Лукас. Вътре, в меката светлина на фоайето, ефектът изчезна — Бекър беше красив. Не хубав, а именно красив.

— Влезте. Вътре къщата е малко разхвърляна…

Вътре къщата бе смайваща. Подът във фоайето бе от дъбов паркет. Вляво имаше шкаф със закачалки за дрехи, вдясно — стена с маслено платно, изобразяващо пейзаж от Британските острови: на преден план колиба със сламен покрив, а в морето зад нея — платноходки. Право напред започваше стълбище, извито надясно, постлано с тъмночервен килим. В края на фоайето имаше стъклена врата, водеща към стая, пълна с лавици книги, а вляво беше холът с ориенталски килими, половин дузина огледала и зидана камина. Хубаво и горещо. Най-малко двадесет и четири — двадесет и пет градуса. Лукас дръпна ципа на якето си и се наведе да пипне килима.

— Прекрасен е — бе лаконичният му коментар.

Тъканта бе ефирна като разбит белтък, поне три сантиметра дебела и така умело изтъкана, сякаш бе от приказките от „Хиляда и една нощ“.

Бекър изхъмка. Тези работи не го интересуваха.

— Елате да седнем в кухнята — каза той и го отведе в нещо като кухня в провинциална къща, с каменен под.

Стефани Бекър е била убита в кухнята, спомни си Лукас. На мъжа й това обаче не му правеше впечатление — той извади две керамични чаши от един дъбов шкаф и сипа по лъжица нескафе.

— Надявам се, нямате нищо против кофеина — рече той.

Гласът му бе равен, без никакви емоции, сякаш всеки ден си пиеше кафето с ченгета, подозиращи го в убийство. Сигурно знае…

— Абсолютно нищо.

Докато Бекър пълнеше чашите с вода от чешмата и ги слагаше в микровълновата фурна, Лукас се огледа. Кухнята бе също така подредена с вкус, както и останалата част от къщата — ретротапети, идеално подхождаща им дървена ламперия, каменен под. Докато останалата част от къщата приличаше на подредена галерия, човек оставаше с впечатление, че в кухнята са живели хора.

Микровълновата фурна тихо забръмча и Бекър се извърна към Лукас.

— Нищо не разбирам от готвене и кухненски работи — каза той. — Може би само малко от вина.

— Добре понасяте смъртта на жена си — отбеляза Лукас и се приближи към малка, сложена в рамка снимка, на която се виждаха четири жени, събрали се около ръчна маслобойна от XIX век. — Това да не са ваши… предци?

— Прабабата на Стефани с нейни приятелки. Седнете, господин Дейвънпорт. — Бекър кимна към барплота с няколко табуретки отпред. Микровълновата фурна звънна, той извади димящите чаши, отнесе ги до барплота и седна срещу Лукас. — Та какво казвахте?

— Смъртта на жена ви…

— Липсва ми, но честно да ви кажа, не я обичах кой знае колко. Никога не бих й посегнал — знам какво мисли полицията, онова идиотче братовчед й, ченгето — но истината е, че никой от двамата не е играл кой знае каква роля в живота на другия. Подозирах я, че има любовник, но това просто не ме интересуваше. Аз също си имах приятелки…

Той млъкна за миг и вдигна глава към Лукас да види каква ще бъде реакцията. Такава нямаше. Ченгето приемаше изневярата като нещо нормално… може би.

— И това не я безпокоеше? Приятелките ви.

Лукас отпи от кафето си. Бе вряло.

— Не мисля. Тя, разбира се, научаваше, нейните приятелки не я оставяха в неведение. Но никога не е отваряла дума за това. А бе от онези хора, които биха го направили, ако това ги интересува.

Бекър духна в кафето си.

— Тогава защо не се разведохте? — полита детективът.

— А защо да се развеждаме? Разбирахме се сравнително добре, освен това имахме това — обхвана къщата с широк жест, — което не бихме могли да поддържаме, ако се разделим. А в съвместния живот с друг човек има и някои предимства. Поделяте си къщните задължения, понякога вършите работата на другия, когато него го няма… В това нямаше никаква страст, разбира се, но бяхме свикнали един с друг. Повторният брак не ме интересува… на моята възраст. Имам си работата. Тя не можеше да има деца: фалопиевите й тръби бяха безнадеждно объркани, а когато хората започнаха да прилагат инвитро, това вече не я вълнуваше. Аз също никога не съм искал деца, така че и тази възможност бе отпаднала. — Помълча за момент, сякаш обзет от спомени, и отпи от врялото кафе. — Предполагам, че останалите не са разбирали много начина, по който живеехме, но за нас той бе удобен и спокоен.

— Хм — изхъмка Лукас, също отпивайки от кафето си, и впери поглед в очите на другия.

Бекър отвърна със спокоен, несмущаван от нищо поглед и детективът разбра, че лъже. Поне за част от току-що разказаното. Нито един човек не можеше да изглежда толкова невинен, без да положи усилия за това.

— Предполагам, че всеки прокурор би наблегнал на факта, че след като не сте се интересували един от друг и че за вас няма разлика дали е жива или мъртва, смъртта й би била много… удобна. Вместо да имате половината от това… — Широкият жест на Лукас, обхванал интериора, бе точна имитация на жеста на Бекър отпреди малко. — … ще разполагате с всичко.

— Би могъл… ако е много глупав или много злобен — отвърна Бекър и му се усмихна, оголвайки едва-едва тънка черта бели зъби. — Поканих ви на кафе заради хората, които сте убили, господин Дейвънпорт. Стори ми се, че разбирате от смърт и убийства. Аз лично изучавам смъртта като учен. Изучавал съм и жертвите, и убийците. В затвора „Стилуотър“ има няколко души с доживотни присъди, които ме смятат за техен приятел. От моята изследователска работа стигнах до две заключения. Първо: убийството е глупаво нещо. В повечето случаи то излиза наяве. Ако искаш да извършиш убийство, най-лошото, което можеш да направиш, е да го планираш с някой друг човек. Създават се предпоставки за конфликти, а следователите знаят как да се възползват от тези неща… Знам как става. Не. Убийството е глупаво нещо. А убийство, планирано с още някой, е идиотизъм. Докато разводът е нещо, което е просто неприятно. Трагедия е за някои, вярно, но за двама души, които вече не се обичат, си е съвсем законна процедура.

Бекър сви рамене и отново се зае с кафето. „Както е протегнал устни към чашата, прилича на пиявица“, помисли си Лукас.

— А какво е второто заключение? — попита го той. — Казахте, че сте стигнали до две.

— А, да. — Бекър отново се усмихна, доволен вероятно, че полицаят следи мисълта му. — Да планираш и да извършиш хладнокръвно убийство… Е, само луд може да направи такова нещо. Който и да е друг, само малко разум да има, не може. Серийни убийци, платени убийци, мъже, които кроят как да убият жените си и го правят… всички са луди.

Лукас кимна:

— Съгласен съм.

— Радвам се — отвърна просто домакинът. — А аз не съм луд.

— Затова ли ме поканихте на кафе? Да ми кажете, че не сте луд?

Бекър кимна печално и каза:

— Да, май точно затова. Защото ми се стори, че ще разберете всеобхватността на това, за което говоря. Дори и да исках да убия Стефани, а аз никога не съм искал, пак нямаше да го направя. Просто съм твърде умен и разумен за това. — Пресегна се и го докосна по лакътя и през ума на Лукас мина мисълта: Тоя задник се опитва да ме сваля. Иска да му съчувствам. — Вашите колеги обикалят целия квартал и нарочно се опитват да изградят погрешна представа за мен. Усещам го по поведението на съседите. Сигурен съм, че откаченият братовчед на Стефани, наркоманчето, ви е казал, че аз съм я убил, за да взема къщата, но ако попитате приятелите й, ще разберете, че никога не съм се интересувал особено от нея. Къщата или обзавеждането…

— Бихте могли да ги продадете и…

— И дотам ще стигна — спря го Бекър и махна с ръка, сякаш гонеше муха. — Вярно е, че къщата и обзавеждането не ме интересуват кой знае колко, но това не значи, че няма да се възползвам от тях. Тук се живее много приятно. Успехът в академичните кръгове, знаете, е въпрос на добра политика, а къщата е прекрасно място за събирания. За да впечатлиш този, който трябва да бъде впечатлен. Ще я задържа, но… се опасявам, че откаченият братовчед на Стефани ще успее да ме изгони. Ако всички съседи повярват, че аз съм я убил, просто е немислимо да остана. Можете да кажете това на Дел, когато го видите. Че ако я продам, то ще е, защото той ме е изгонил.

— Ще му кажа — кимна Лукас. — А ако останалите колеги ви създават проблеми… Имам известно влияние в управлението. Ще ги изтегля.

— Наистина ли? — изненада се Бекър. — Ще го направите ли?

— Разбира се. Не знам дали имате пръст в убийството на жена ви, но няма причина да ви тормозят незаконно. Ще видя какво може да се направи.

— Това би било чудесно — възкликна Бекър. Гласът му преливаше от благодарност, но в очите му просветна презрение. — Радвам се, че ви поканих. Интуицията ми подсказа, че ще ме разберете.

Двамата потънаха в мълчание и накрая Лукас каза:

— Била е убита тук, в кухнята. Жена ви.

— О, да… Май да — отвърна другият мъж, хвърляйки бегъл поглед наоколо.

Сбърка с реакцията, задник. Бекър сигурно знаеше много добре къде е била убита. Мислил е по това, гледал е мястото, прехвърлял е сцената в главата си — всеки би го направил, виновен или невинен, луд или нормален. И тия приказки за това, че разводът бил просто нещо неприятно. Ако наистина вярваш в това, значи си по-прост, отколкото си мислех… Лукас замълча, очаквайки продължение, но Бекър се смъкна от табуретката и изсипа остатъка от кафето си в мивката.

— Да поговорим за ония, дето си убил, Дейвънпорт. Според теб дали са отишли някъде?

Тонът му бе равен и безразличен.

— Какво искаш да кажеш? — попита го детективът. — Като например в рая ли?

— Или в ада.

Бекър се извърна към него и тонът му вече не бе безразличен.

— Не — отвърна Лукас. — Според мен не са отишли никъде. Бях католик и когато започнах работа в полицията, това ме притесняваше. Виждал съм много хора… мъртви или умиращи без никаква явна причина… не убити от мен… просто хора. Удавени хлапета, умиращи при автомобилна катастрофа, от сърдечен удар… Веднъж гледах как един пожарникар изгоря и от него падаха парчета месо… и никой не можеше да му помогне горе на стълбата… Виждал съм хората да си отиват с писъци, с викове и плач, а понякога просто лежат с изплезен език на земята, дишат тежко и мълчат… а наоколо приятели и роднини вият вместо тях. И нито веднъж не съм видял някой да наднича в отвъдното. Според мен, Майкъл, те просто угасват. Това е всичко. Мисля си, че отиват там, където отиват буквите от екрана на компютъра, като ги изтриеш. В един момент те съществуват, дори може би са водили дълбоко смислен живот, може би животът им е бил пълен с добри дела. А в следващия… Пуф! Няма ги.

— Няма ги — повтори Бекър и белите му вежди отскочиха нагоре. — И нищо не остава след тях?

— Нищо, освен една обвивка, а и тя после изгнива.

— Ха! — Бекър извърна поглед встрани, неочаквано потресен. — Колко тъжно. Да… Трябва да си лягам. Утре имам работа.

Лукас стана, допи кафето си и остави чашата на барплота.

— Питам се дали да те помоля едно нещо. Може ли да погледна в стаята, където Стефани и приятелят й са… били?

— Искаш да кажеш, спалнята й — уточни домакинът кисело. — Не виждам защо не. Както сам вече каза, килимите се изтъркаха от тия плоскостъпи ченгета… извинявай, не исках да те обидя.

Лукас се засмя неохотно, после тръгна след Бекър по дългото стълбище.

— Аз ще бъда ей там — каза Майкъл, когато стигнаха горе, и кимна наляво, но тръгна надясно.

По средата на коридора той отвори една врата, посегна с ръка, светна лампата вътре, после отстъпи и отново се обърна към детектива:

— Ето тук.

Стефани Бекър бе спала в старомодно двойно легло с грубо скована дървена рамка. Юрганът, одеялата и чаршафите бяха струпани на купчина в долния му край и провисваха надолу, покривайки отчасти едновремешен дървен куфар. Върху него бяха струпани списания за домашна подредба, антики и изкуство. На нощното шкафче стърчеше старомоден телефон с щръкнала нагоре вилка, на която почиваше позлатена слушалка, а до него — още едно-две списания и томче от Стивън Кинг.

Вляво имаше врата. Лукас я открехна, пъхна глава вътре и погледът му обходи неголяма, но добре обзаведена баня с тоалетна масичка, вана, душ и тоалетна. На стената — две закачалки. От едната висеше рубиненочервена кърпа. По тоалетната масичка, по дръжката на казанчето, душа и закачалките имаше отпечатъци от пръсти, изцапани с пудра. Лукас се върна в спалнята и на червения килим видя още една кърпа като тази в банята.

— Тук е така, както е било… през онази нощ — каза Бекър. — От лабораторията ми казаха, че ще ми се обадят кога да почистя. Имаш ли представа кога ще стане това?

— Снимаха ли всичко?

— Струва ми се, да.

— И това ще проверя — увери го Лукас и го погледна преценяващо от срещуположния край на спалнята. — Не си го направил ти, а?

Бекър го гледаше право в очите.

— Не — отвърна той с равен глас и нетрепващ поглед.

— Е — въздъхна Лукас, — беше ми приятно.

 

 

Вън нощта бе станала направо мразовита, но студеният въздух приятно погали лицето му след жегата в къщата. Лукас бавно закрачи по тротоара, после пое вдясно към алеята, огледа се и тръгна по нея, докато се озова в задния край на къщата. Убиецът вероятно бе дошъл по същия път.

Отстрани от един прозорец просветна лъч светлина — дълга светла ивица, промъкваща се през цепката между двете пердета. Подтикнат от внезапен импулс, Лукас бутна вратата на задната ограда. Заключено. Бързо се огледа, прескочи я и предпазливо се запромъква към къщата, проучвайки земята и с очи, и с крака.

Стигнал до къщата, той залепи гръб в стената, прокрадна се бавно, странично, до осветения прозорец и предпазливо надникна вътре.

Бекър беше в кабинета, чисто гол, щураше се от единия до другия му край, конвулсивно дъвчейки, с лице, разкривено от болка, ужас или религиозен екстаз, с очи, така силно извъртени нагоре, че се виждаше само бялото им. Трепереше, въртеше се непрестанно, после изведнъж разпери ръце и се тръшна в едно кожено кресло с полуотворена уста. Цяла минута — та дори и две — не помръдна и Лукас си помисли да не би да е получил удар или нещо подобно. После ръцете и краката му плавно се раздвижиха като добре смазан механизъм — краката се притиснаха един към друг, ръцете се долепиха до тялото — и той седна в креслото така, както са сядали кралете на трона по време на официални приеми. И започна да се смее. Бекър се смееше — механично „ха-ха-ха-ха“ — и чак се давеше от смях. И очите му през цялото време си останаха обърнати навътре, към Бог.

 

 

Лукас сънуваше лицето на Бекър. Сигурно наркотици. Друго нямаше какво да бъде. И в съня си продължаваше да уверява себе си, че друго няма какво да бъде, обаче не бяха намерени никакви наркотици и Бекър, задържан съвсем леко от две безлики ченгета, се дърпаше и пищеше: Исус е с мен.

Сънят бе от онези, при които човек усеща, че сънува, но не може да се събуди. И когато будилникът го събуди малко подир един часа следобед, Лукас изпита истинско облекчение. Той се измъкна от леглото, изми се и тъкмо се канеше да си налее кафе, когато Дел потропа на вратата.

— Вече си станал — каза с безразличие той, когато Дейвънпорт му отвори.

— Влизай. Какво става?

— По горещата линия се обадиха няколко души. Нищо особено. — Изтръска една цигара без никотин и без катран от полусмачкания си пакет и докато двамата вървяха към кухнята, извади очуканата си „Зипо“ и я запали. — Слоун говори с някаква жена на име Бюла Мюлер. Една от приятелките на Стефани. Попитал я за психолога и онази отвърнала: „Може би“.

— Но психарят отрича…

— И жена му също — добави Дел. Седна на масата в кухнята и когато Лукас въпросително вдигна кафеварката, кимна утвърдително. — Тогава Слоун си вдигнал задника, отишъл при нея и я заварил сама. Жената му казала, че мъжът й наистина имал някаква любовна връзка, но това било много отдавна и тя разбрала за нея пет минути след началото й. Оттогава не е имал нищо. Казала му също така, че още когато Слоун я посетил за първи път, след посещението му тя веднага отишла при мъжа си и го попитала. Оня отрекъл. И още отрича. Тя му вярва.

— А жената работи ли нещо? — попита Лукас и му подаде чаша кафе.

— Слоун се сетил за това и проверил — отвърна Дел. — Оказало се, че наистина работи, ако това може да се нарече работа. Била лобистка за „Форум на данъкоплатеца“ и за още две групи с консервативни интереси. Слоун казва, че имала степен по право и вероятно изкарва доста добри пари.

— Значи няма нужда от купони за храна.

— Така изглежда. Но тъй или иначе, струвало й се, че Стефани наистина има връзка. Двете никога не са говорили на тази тема, но убитата е изпускала доста прозрачни намеци. И според Мюлер не са говорели за това, защото познава мъжа, а може би и жена му, и Стефани се е страхувала каква ще бъде реакцията й. Вероятно се е страхувала Мюлер да не се уплаши или кой я знае.

— Значи казва, че не е мъжът й, но вероятно е някой, когото познава.

— Аха.

— Слоун дал ли й е някакъв списък с вероятните кандидати?

— Естествено. С двадесет и две имена. Обаче тя казва, че повечето от тях били малко вероятни. Днес Слоун проверява най-вероятните, а другите ще ги проучи утре… Обаче има и нещо, което сигурно ще те заинтересува.

Лукас вдигна вежди.

— Какво?

— Преди две-три години Бекър имал връзка. С някаква сестра. Приказвали из болницата. Слоун научил името и адреса й и отишъл да поговори с нея. Тя обаче му казала да се разкара. Изкарал си той значката, ама нали го знаеш Слоун… твърде много май обича хората.

— Хм… И мислиш, че…

— Това, което мисля, е, че ти си идеалният човек за разговор с нея — прекъсна го Дел.

— А защо не ти?

— Нямам нищо против да дойда с теб, но не изглеждам както трябва, за да го направя сам — поклати глава Дел и дългата му коса се люшна. — Приличам на Чарли Менсън^[1]. Хората не ми отварят вратите си дори и да са задници. Ти обаче… като облечеш оня ми ти сив костюм… олицетворение на самото правосъдие.

 

 

Черил Кларк не искаше да ги пусне да влязат.

— Става въпрос за убийство, госпожице Кларк — каза Лукас с хладен и служебен тон, поднесъл картата си за самоличност под носа й. — Може или да говорите с нас и шансовете след това да си тръгнем са деветдесет процента, или да откажете да говорите, като в този случай ще се наложи да се разходите с нас до управлението, където ще можете да си извикате адвокат и пак ще говорим, макар и в негово присъствие.

— Не съм длъжна да говоря.

— О, длъжна сте! — възрази Лукас. — Нямате право да отказвате да говорите. Имате право да не разкривате неща във ваш ущърб. Ако смятате, че ще разкриете тъкмо такива неща, идвате с нас до управлението, викате си адвокат, ще ви осигурим имунитет срещу съдебно преследване… и пак ще говорим. Другата алтернатива е да ви пратят в затвора за обида на съда. — Тонът му се смекчи една-две степени. — Вижте какво, не искаме да изглеждаме като досадници. Ако не сте извършили нищо престъпно, уверявам ви, че е много по-лесно просто да седнем и да проведем кратък неофициален разговор.

— Но аз наистина нямам какво да ви кажа — опита да възрази отново тя.

Очите й шареха между Лукас и Дел, който бе застанал до стълбите и с неприкрит интерес оглеждаше един мотоциклет.

— Въпреки това, бихме искали да ви зададем един-два въпроса — търпеливо настоя Дейвънпорт.

— Ами… добре, влезте — колебливо се съгласи тя и побърза да допълни: — Но на някои от тях може и да не отговоря.

 

 

Апартаментът й бе добре подреден, но безличен — приличаше почти на хотелска стая. Най-набиващата се в очи мебелировка представляваше телевизорът, обърнат към дивана. Самият диван бе тапициран с някакъв дебел зелен плат, който спокойно би могъл да бъде свален от някоя билярдна маса. През плъзгащата се врата се излизаше на миниатюрно балконче, обърнато към долината на Мисисипи.

— Моторът отпред на вашия приятел ли е? — попита Дел дружелюбно.

— Мой е — отвърна късо Черил.

— Вие карате мотор? — възкликна Дел. — А стига бе! И сигурно непрекъснато пушите трева, а?

Бе застанал до вратата към балкона и гледаше към реката. Беше облечен в блуза с дълги ръкави, дънково яке върху нея и мръсни черни джинси, с широк, обсипан със сребърни нитове колан на заклет рокер.

— Не. — Кларк, облечена в бялата сестринска униформа, седеше вдървено на дивана. Под очите й, потънали дълбоко в бледото й лице, имаше черни кръгове. Тя обърна поглед към Лукас. — Е, и?

— Само не ни будалкайте — каза Дел, без да променя обаче приятелския тон. — Моля ви. Пет пари не давам дали пушите трева или не, само не ни будалкайте.

— Аз не… — започна тя, но сви рамене и довърши: — … пуша непрекъснато.

— Не се безпокойте за това — успокои я Лукас и също седна на дивана, полуизвърнат към нея. — Имали сте връзка с Майкъл Бекър.

— Вече казах на вашия колега. Не беше нищо особено.

Ръцете й нервно оправиха яката на врата й.

— Той е подследствен за убийството на жена му — каза Лукас. — Не му е отправяно обвинение, но го проверяваме. Вие сте интелигентен човек. Това, което искаме от вас, е… една преценка.

— Питате ме дали…

— Дали би могъл да убие жена си?

Черил замълча за момент, после кимна:

— Да.

— Разкажете ни.

— Той… понякога ме биеше. С ръце. С голи ръце, но болеше. А един път дори щеше да ме удуши. Тогава си помислих, че ще умра. Но той се спря… Изпадаше в пристъпи на гняв. Сякаш нищо на света не можеше да го спре, но винаги… спираше.

— А сексът? Нещо по-необичайно, някакви перверзии?

— Не, не. Работата беше там, че почти не е имало никакъв секс. — Тя отново вдигна поглед към Лукас да провери дали й вярва или не.

— Да не е импотентен? — попита я той.

— Не беше импотентен — отвърна тя и извърна поглед към Дел, който й кимна насърчително. — Искам да кажа, понякога правехме секс, понякога — не, но сякаш не толкова сексът го вълнуваше, колкото…

— Какво?

Страхът на Кларк от тях се бе изместил някъде на заден план и тя като че ли търсеше точните думи, сякаш не по-малко заинтригувана от самите тях.

— Той изпитва нужда да държи нещата под свой контрол. Понякога ме караше да… сещате се, нали… да му правя орален секс. Но не защото това го възбуждаше, поне на мен ми се струва така, а защото му харесваше да ме кара да го правя. Той обичаше да се налага, а не да прави секс.

— Във ваше присъствие да е употребявал дрога?

— Не… ъъъ… може би малко марихуана. Но знаете ли, струва ми се, че той май употребяваше стероиди. Има много хубаво тяло… — Сведе поглед надолу. — Обаче имаше много малки тестикули.

— Малки ли?

— Много малки… кажи-речи, колкото топчета за игра — отвърна тя. — Той вдига тежести, знаете, а тези, дето вдигат тежести, понякога употребяват стероиди. При дългата им употреба тестикулите се свиват и аз веднъж го попитах, а той побесня… Именно тогава замалко да ме удуши.

— А някога виждали ли сте го да танцува? — попита Лукас изведнъж.

— Да танцува? Неговия танц? — Черил чак се дръпна назад. — Да не сте го следили?

— Значи сте го виждали — заключи Дейвънпорт.

Дел го гледаше с недоумение.

— Веднъж ме наби — забързано заразказва Кларк, едва не подскачайки на дивана. — Искам да кажа, нищо особено, нищо не личеше, но мен ме болеше и се разплаках, а той изведнъж се закиска и заподскача. Не можах да повярвам на очите си… ужасно приличаше на някакъв танц. Всъщност беше си точно танц. Джига.

— Боже господи! — промърмори Дел. — Джига?

Лукас кимна:

— Виждал съм го. Сигурно под влияние на някаква дрога. Виж там, приказвай с твоите хора и разбери дали не си я купува от улицата.

Дел се обърна към жената и попита:

— А защо не го разкарахте?

Тя се извърна към него и каза:

— Защото е красив.

— Красив ли?

— Красив. А аз никога не съм била с красив мъж.

Черил местеше поглед от единия на другия, търсейки разбиране. След малко Дел кимна.

 

 

Двамата си тръгнаха след десет минути.

— Тази знае и друго — каза Лукас. — Нещо скри и мисля, че може да се окаже важно.

— Аха. Но няма начин да разберем доколко е важно. — Дел се почеса по главата, извърнал поглед назад към входа на блока. — И ако я натиснем, може да се пречупи като вейка или да извика адвокат.

— Което е по-лошо.

— Аха.

Тръгнаха към колата.

— Жена ти къде е? — попита го ни в клин, ни в ръкав Лукас. — Чух, че те е оставила.

— Аха. Преди повече от година.

— Чукаш ли нещо?

— Карам я на ръка — отвърна Дел със сух смях. — Виж ме бе, човече! Такава развалина виждал ли си? През половината време съм друсан, че на това отгоре ходя и с пищов под мишница. Коя би излязла с мен? Освен може би някоя курва.

— Дааа — проточи Лукас, вперил поглед в другия. — Знаеш ли какво? Тая май те хареса. Кларк, искам да кажа. Заговорихте се там за мотори и тям подобни… Изобщо… приличате си по някои неща…

Дел поклати глава:

— Ей, човече, все още мога да сваля нещо по-хубаво.

— Да, ама не го правиш — засече го Лукас. — А и това по-хубаво няма да ни помогне да научим какво знае тази тук.

 

 

— Според мен дванадесет-тринадесет от тях са пълни откачалки, а не искаме да те безпокоим напразно — каза дежурният диспечер, подавайки на Лукас малка пачка листчета с телефонните обаждания. — Отбелязал съм ей тия. Шестима от тях изобщо отказаха да се представят. Сам виж, но според мен ще е чиста загуба на време. На други шестима трябва да се обадиш. Хора, които познавали Бекър или Армистед и казват, че имали информация за теб. Но никой от тях не мисли, че е кой знае колко спешна.

— Добре. Благодаря.

— А тази, последната, каза, че е лично.

Лукас погледна. Каси Лаш.

Отначало реши да не й се обажда. Лесно измъкване… ако не се обадиш известно време. Прибра се вкъщи, стопли си готова храна в микровълновата фурна и хапна, през цялото време усещайки присъствието на телефона с периферното си зрение. Устоя цял час, преди накрая да го вдигне.

— Не се обади — каза Каси.

— Много работа. Дай ми малко време.

— Колко време ти трябва да се обадиш? Къде живееш?

— Сейнт Пол.

— Защо не взема да дойда, а? — подхвърли тя.

— Ъъъ…

Лукас усети как за миг замръзна, но надигналият се вътрешен импулс да я отблъсне се спря на устните му. Погледът му бе вторачен в масата, отрупана с вестници и неотворена поща, книги — някои прочетени, други не, с кутии пръснати салфетки и неизмити чинии…

Той не живееше… Вегетираше.

— Знаеш ли къде е булевард „Мисисипи Ривър“?