Лусинда Райли
Лавандуловата градина (9)

9

— И така, Констанс, завършихте курса и сте готова да заминете за Франция. Как е настроението?

Кони се бе върнала в лондонската щабквартира на Отдел „Еф“ и сега седеше пред бюрото на Вера Аткинс.

— Чувствам се максимално подготвена — отвърна машинално Кони, напълно потискайки действителните си мисли и чувства.

След прекарания в Шотландия месец я бяха прехвърлили в Болю — поредното реквизирано имение, този път в Хемпшир, където трябваше да усъвършенства шпионските си умения. Научиха я как да различава отделните униформи на германците и на служителите на френската Милис — омразния полицейски орган на управляващото правителство във Виши — и как да вербува подбрани лица от местното население за шпионската си мрежа. Не пропуснаха да й внушат и правилото никога да не записва нищо на хартия.

— С нетърпение очаквам да започна действителната си служба — добави тя убедително.

— Прекрасно. Това да се чува — изчурулика в отговор госпожица Аткинс. — Предвидено е да ви качим на самолета при следващото пълнолуние. За ваша радост няма да се наложи да се приземите с парашут — ще кацнете на френска земя в самолет „Лизандър“.

— Благодаря. — Поне тази новина й подейства успокояващо.

— Имате няколко дни, за да си починете и да възстановите силите си. Ще отседнете във Фоули Корт — удобен пансион, който е собственост на ДОСП. Сега е моментът да подготвите по няколко писма за близките си, а докато отсъствате, аз ще ги изпращам през определен период.

— Какво да им пиша, госпожице Аткинс? — попита Кони.

— Винаги съветвам момичетата да се стремят към кратка и позитивна кореспонденция. Пишете, че сте добре и всичко е наред. Ще дойда да ви взема в деня на заминаването, но точен час ще мога да ви кажа на самата дата. Като пристигнем на летището, ще ви съобщя новото кодово име, с което ние от Отдел „Еф“ и съагентите ви ще се обръщаме към вас. Ще научите към коя мрежа ще се присъедините след кацането си във Франция. И така, Констанс, преди да си тръгнете, господин Бъкмастър би искал да ви види.

Кони последва госпожица Аткинс по коридора до кабинета на Морис Бъкмастър.

— Мила ми Констанс! — Бъкмастър скочи от стола си и отиде да я прегърне. — Готови ли сме за действие? — попита, след като се отдръпна от нея.

— Доколкото е по силите ми, да, сър — отвърна Кони.

— Така те искам. Подочух, че си била златното момиче в тренировъчния курс. Не се съмнявам, че ще бъдеш гордостта на Отдел „Еф“ — продължи възторжено ръководителят с типичния си оптимизъм.

— Ако мога да съм откровена, сър, нямам търпение да замина.

— Не ме изненадваш. Опитай да не се терзаеш много, скъпа. Снощи разговарях с агентка на УСО, която току-що се завърна от първата си мисия, и според нея най-тежката част на службата й било въртенето на педалите по няколко километра на ден. Бедрата й били станали слонски!

Кони и Бъкмастър се посмяха заедно.

— Някакви въпроси, Констанс? — попита той.

— В момента не се сещам за такива, сър. Интересува ме единствено дали имате някаква вест от Вениша? — не се стърпя Кони. — Знам, че замина преди няколко дни.

— Не — дори лицето на Бъкмастър помръкна за момент, — нищо засега. Но не мисля, че имаме повод за тревоги, на радистите често им отнема известно време, докато изпратят първото си съобщение. А и напоследък срещат малко проблеми с техниката в нейния регион. Както и да е… — Той се върна при бюрото си, отвори едно чекмедже, извади оттам малка кутийка и й я поднесе. — Подарък за късмет.

— Благодаря ви, сър.

— Отвори я — подкани я той. — На всички момичета подарявам по една такава на изпроводяк. Много е удобна, пък и винаги можеш да подкупиш някого с нея, ако изпаднеш в беда.

Кони извади от кутията малка сребриста пудриера с огледалце.

— Допада ли ти? — попита я ръководителят.

— Прекрасна е — зарадва се тя. — Благодаря ви, сър.

— Момичетата ми не бива да занемаряват външния си вид дори на оперативното поле. И така, Констанс, остана единствено да ти благодаря за изключителното усърдие. Несъмнено през идните седмици ще ме застигат новини за работата ти. Господ да ти помага и bonne chance^[1].

— Благодаря, сър. Доскоро.

Кони се обърна и излезе от стаята.

Вечерта на седемнайсети юни Вера Аткинс закара Кони от Лондон до летище „Тангмиър“ в Съсекс. Седнаха на малка масичка в дъното на хангара и Вера й подаде лист хартия.

— Ще ви помоля да отделите двайсет минути за наизустяването на всичко написано на листа. Кодовото ви име ще е „Лавандула“ и ще го използвате при всичките си контакти с нас и съагентите ви на оперативното поле, били те англичани, или французи. Ще се присъедините към мрежата „Учен“, чиято зона на действие са Париж и околностите му. Когато стигнете до Вю Бриоле, ще ви посрещнат група наши хора. Те ще се погрижат за вас и ще ви подсигурят транспорт, както и данни за връзка с организатор, радист и останалите членове на мрежата ви.

— Разбрано, госпожице Аткинс.

— Редно е да би предупредя, Констанс, че напоследък комуникацията с новата ви мрежа е възпрепятствана — продължи госпожица Аткинс. — Групата във Франция вероятно е по-осведомена от мен самата към настоящия момент. Въпреки всичко съм сигурна, че с помощта на интелекта и здравия си разум ще се справите. — Госпожица Аткинс извади малко кожено куфарче на масата. — Вътре ще намерите всичко необходимо. Документи за самоличност на името на Констанс Шапел, учителка, живуща в Париж. Имате много роднини в южната част на страната, откъдето и произхождате. Това ще е оправданието ви, в случай че се наложи да пресечете линията „Виши“ на влизане или на излизане от Окупираната зона на север.

След това госпожица Аткинс й показа малко шишенце с една-единствена таблетка вътре.

— Знаете какво е това хапче. Сега ще го скриете в тока на обувката си — нареди й тя.

Кони събу специално пригодената обувка от крака си и отвори капачето на тока.

Госпожица Аткинс пусна хапчето вътре.

— Дано не се налага да го използвате.

— Дано — съгласи се Констанс, съзнавайки, че невинното наглед хапченце съдържаше смъртоносна доза цианид, която щеше да й послужи, ако я арестуваха или подложеха на изтезания.

— Дотук добре — рече ведро госпожица Аткинс, — готова ли сте?

— Да.

— Тогава да ви качваме на Лизи.

Двете тръгнаха към самолетчето, боядисано в черно, за да остане незабелязан полетът му в лунната нощ. Когато стигнаха стълбичката, госпожица Аткинс я спря. — За малко да забравя — каза тя и извади някакъв хартиен плик от джоба на сакото си. — Това е за вас.

Подаде й плика, а Кони го отвори и прочете посланието удивена.

— Добри новини, а? — коментира госпожица Аткинс.

Кони залепи длан на устата си и очите й плувнаха неочаквано в сълзи.

— Госпожице Аткинс, Лоурънс е жив! Жив е!

— Да, мила. Корабът му акостира успешно в Портсмут преди три дни. Ранен е доста сериозно в гърдите и е със счупен крак, но според докторите е в добро настроение и в момента се съвзема в болницата.

— Искате да кажете, че е тук? Лоурънс е в Англия? — Кони не повярва на ушите си.

— Да, мила, завърнал се е невредим. Прекрасна новина, нали?

Кони погледна датата на телеграмата, в която се съобщаваше, че съпругът й е бил намерен жив и че незабавно потегля за родината. Двайсети май, почти месец беше минал оттогава.

— Сметнах, че ще е добре да тръгнете с толкова хубава новина. Така ще имате стимул да се върнете жива и здрава. Време е да тръгвате, скъпа — каза припряно госпожица Аткинс и изтръгна телеграмата от ръцете на Кони. Перките на самолета се завъртяха. Вера Аткинс протегна ръка към нея. — До нови срещи, Констанс, и успех.

Зашеметена, Кони изкачи стълбите и се озова в тясната утроба на самолетчето. Зае мястото си и закопча с разтреперани пръсти колана, мъчейки се да осмисли новата информация. Съпругът й не само бе жив, ами и беше тук, бе се върнал в Англия, цял-целеничък. На едва ли повече от няколко часа път оттук.

А не я бяха уведомили…

Как са могли да не й кажат, че нейният Лоурънс е бил открит и че пътува за родината? Кони прехапа силно устни, за да спре сълзите си, опасявайки се, че ще наводни плътно прилепналите по лицето й предпазни очила.

Колкото и да я болеше, съзнаваше защо го бяха пазили в тайна. Знаеха, че ако я бяха информирали за предстоящото завръщане на Лоурънс в Англия, моментално щеше да размисли и да се откаже от опасната мисия, за която се готвеше от толкова време.

Сега обаче, докато Кони гледаше как в самолета се качват още двама души, напълно неразпознаваеми в летателните си костюми и с предпазните си очила, и затварят вратата след себе си, връщане назад нямаше. Умовете в Отдел „Еф“ се бяха възползвали до последно от трагедията в личния й живот. И най-накрая, в последния момент й бяха представили единствения реален стимул, от който се нуждаеше, за да се опази жива и да се върне на всяка цена.

— Как да го понеса? — прошепна, докато самолетът захождаше към летателната площадка под лунната светлина.

— Кони? Това ти ли си? — надвика някой рева на двигателите откъм съседната седалка. Гласът й беше познат.

— Джеймс! — провикна се тя в отговор, незнайно защо успокоена от присъствието му.

Самолетът излетя в нощното небе и двамата не успяха да разменят нито дума повече. Вместо това ръката му намери нейната и я стисна силно. Кони не можа да устои и погледна през прозорчето към катраненочерния английски пейзаж под краката й.

— Довиждане, Лоурънс, любими мой — прошепна в мрака. — Ще се върна в обятията ти възможно най-скоро, кълна се.