Лусинда Райли
Лавандуловата градина (2)

2
Две седмици по-късно

Емили излезе през кухненската врата в осеяния с лавандула заден двор на къщата с кроасан и чаша кафе лате. Имението имаше южно изложение, затова сутрин тук бе най-слънчево. Очертаваше се разкошен пролетен ден, благоуханен и достатъчно топъл, за да остави човек горните дрехи вкъщи.

Погребението беше преди четирийсет и осем часа в Париж, където се сбогуваха с Валери под безпощаден порой. След церемонията по предсмъртна молба на майка й гостите се събраха в „Риц“ и Емили прие съболезнованията на редица благодетелни величия. Жените, повечето от тях на възрастта на покойницата, до една бяха облечени в черно и Емили ги оприличи на ято застарели врани. Скрили оределите си коси под разнородни модели ретро шапки, а провисналата кожа на лицето си — под дебел като маска слой грим, дамите куцукаха насам-натам със съсухрени от старост тела и се черпеха с шампанско.

В дните на разцвета им ги бяха величали като най-красивите и влиятелни жени в Париж. Но кръговратът на живота ги бе повлякъл със себе си, освобождавайки сцената за новото поколение играчи. Всяка от тях просто чакаше своя ред да влезе в гроба, мислеше си Емили, и вероятно на излизане от „Риц“, докато викаха такси, за да се приберат вкъщи, пред очите им минаваха печални картини. Обзета от меланхолия, опечалената дъщеря си пийна доста вино и на сутринта се събуди с махмурлук.

Но поне най-неприятната част беше минала, утешаваше се Емили, пийвайки кафе. През последните две седмици не й бе оставало много време да мисли за друго, освен за приготовленията около погребението. Съзнаваше, че дължи на майка си поне подобаващо изпращане, такова, с каквото дори самата Валери би се гордяла. Дори се озова пред изненадващо мъчителната дилема, дали да поръча тарталети или петифури за кафето, и дълго време умува дали помпозните кремави рози, които майка й обожаваше, даряваха достатъчно драматичен ефект на масата. Валери ежеседмично бе взимала подобни деликатни решения и у Емили неволно се зараждаше уважение към нея заради лекотата, с която се беше справяла.

А сега — Емили обърна лице към слънцето, любувайки се на приятната му топлина — най-накрая бе дошъл моментът да помисли за бъдещето.

Жерар Флавие — семейният нотариус, който отговаряше за правните и имуществените дела на Дьо ла Мартиниер, вече пътуваше към имението. Докато не я информира какво точно е финансовото състояние на имението, нямаше смисъл да прави планове. Емили си беше взела едномесечен отпуск, очаквайки, че нещата ще се проточат. Щеше й се да има брат или сестра, с които да сподели бремето; правните и финансовите въпроси не бяха силната й страна. Мисълта за такава голяма отговорност направо я ужасяваше.

Усети мека козина да я гъделичка по голия й глезен и погледна надолу. Срещна тъжните очи на Фру-Фру — последното оцеляло чихуахуа на майка й. Вдигна старото куче върху коленете си и го почеса зад ушенцето.

— Май останахме само двечките, Фру — каза тихо. — Ще трябва да се грижим една за друга, нали?

Усмихна се, като видя сериозното изражение в полуслепите очи на Фру-Фру. Не виждаше как щеше да гледа куче. Макар и да си мечтаеше един ден да се обгради с животинки, тесният й апартамент в Льо Маре^[1] и дългото работно време не позволяваха да се отглежда куче, което бе привикнало към топлия скут на емоционален и физически лукс.

Всъщност всеки божи ден прекарваше в грижи за животни. Емили даваше всичко за безпомощните си пациенти, които не можеха да изразят с думи как се чувстват и къде ги боли.

Жалко е, че дъщеря ми като че ли предпочита компанията на животни вместо на човешки същества…

С това любимо изказване Валери обобщаваше представата си за начина на живот, който си бе избрала дъщеря й. Когато Емили беше заявила, че възнамерява да се запише в университет по ветеринарна медицина, майка й бе отвърнала с безкрайно кисела физиономия:

— Не проумявам защо ти е да прекараш живота си в кълцане на бедни животинки и в ровене из вътрешностите им.

— Маман, това е естеството на професията, не причината да я практикувам. Обичам животните и искам да им помагам — бе се защитила Емили.

— Щом желаеш да се заемеш с кариера, защо не пробваш с мода? Имам една приятелка в редакцията на списание „Мари Клер“ и съм сигурна, че все нещичко ще ти намери. Естествено, като се омъжиш, ще спреш да работиш. Ще бъдеш нечия съпруга и това ще е ролята ти в живота.

Въпреки че Емили не можеше да вини Валери за остарелите й разбирания, някак й се щеше собствената й майка да изпита поне капка гордост заради постиженията на дъщеря си. Бе завършила университета с най-висок успех от целия випуск и моментално я бяха взели за стажант ветеринар в реномирана парижка клиника.

— Вероятно мама е била права, Фру — въздъхна Емили, — май наистина предпочитам да съм сред животни вместо сред хора.

Откъм входната алея се чу пращенето на чакъл под автомобилни губи, Емили остави Фру-Фру на земята и заобиколи къщата, да посрещне Жерар.

— Емили, как си? — Жерар Флавие я целуна по бузите.

— Справям се, благодаря — отвърна Емили. — Как мина пътуването?

— Взех самолет до Ница, оттам наех кола и ето ме тук — обясни Жерар, влезе през входната врата и се спря насред просторния вестибюл, потънал в сенки заради спуснатите капаци на прозорците. — Радвам се, че успях да се измъкна от Париж и да посетя едно от любимите си кътчета на Франция. Вар е божествен през пролетта.

— Стори ми се най-разумно да се срещнем тук, в имението — съгласи се Емили. — Документите на мама и татко са в бюрото в библиотеката, а предполагам, че ще ти е нужен достъп до тях.

— Точно така. — Жерар закрачи по изтъркания мраморен под и огледа с интерес влажното петно, което бе избило на тавана. — Имението се нуждае от грижовна ръка, не мислиш ли? — Той въздъхна. — И то като нас старее.

— Какво ще кажеш да отидем в кухнята? — предложи Емили. — Направила съм кафе.

— Точно това ми трябва — усмихна се Жерар и я последва по коридора към задната част на къщата.

— Заповядай, седни — покани го тя, посочвайки столовете край дългата дъбова маса, докато затопляше кафето.

— Тук май не се намират много луксозни мебели? — коментира Жерар, плъзвайки поглед из практично обзаведеното помещение.

— Не — отвърна Емили. — Но все пак тук е влизала само прислугата, за да приготвя храната за семейството ми и за гостите. Съмнява ме майка ми да е докосвала и с пръст мивката.

— Кой стопанисва имението в момента? — поинтересува се Жерар.

— Марго Дювал — икономка е тук от петнайсет години. Идва от селото всеки следобед. След смъртта на баща ми маман освободи останалите служители и престана да идва тук всяко лято. Като че ли разпускаше по-добре на яхтата под наем.

— Майка ти определено обичаше да пилее пари — каза Жерар, а Емили остави чаша кафе на масата пред него. — По нещата, които я влечаха — добави той.

— А къщата не влизаше в списъка — заяви сухо Емили.

— Вярно — съгласи се нотариусът. — Доколкото съм си имал работа с финансите й, май предпочиташе уюта на модна къща „Шанел“.

— Така си е, маман признаваше само бутиковото облекло. — Емили си взе своята чаша кафе и седна на масата срещу госта си. — Дори и болестта не я спря да посещава модните дефилета.

— Безспорно дама с характер, а и именита отгоре на всичко. Много вестници отразиха новината за смъртта й. Не че е изненадващо. Родът Дьо ла Мартиниер е един от най-прочутите във Франция.

— Знам — Емили направи гримаса. — И аз видях вестникарските заглавия. Явно се очертава да наследя цяло състояние.

— Вярно е, че семейството ти някога притежаваше несметни богатства. За жалост, Емили, много вода е изтекла от онези времена. Благородническата титла на фамилията се е запазила, но не и парите.

— Очаквах да го чуя — каза Емили с равен глас.

— Предполагам, си наясно, че баща ти не беше голям бизнесмен — продължи Жерар. — Беше интелектуалец, академичен ум, който не проявяваше интерес към финансовата страна на нещата. Колкото и пъти да подхващах разговори за инвестиции, планове за бъдещето, все удрях на камък. Преди двайсет години ножът не беше опрял до кокала — пари имаше. Но като прибавим към незаинтересоваността на баща ти увлечението на майка ти по изтънчените неща, богатствата се изпаряват. — Жерар въздъхна. — Съжалявам, че от мен трябва да го чуеш.

— До голяма степен го очаквах и не се чувствам онеправдана — заяви Емили. — Искам единствено да приключа с формалните въпроси и да се върна към работата си в Париж.

— Опасявам се, Емили, че положението не е толкова просто. Както ти обясних в началото, още не съм намерил време да проуча подробностите, но мога да ти кажа със сигурност, че ще си имаш работа с кредитори, и то с много. Трябва да им се плати във възможно най-кратък срок — обясни нотариусът. — Майка ти е успяла да превиши ипотечния кредит върху къщата в Париж с почти двайсет милиона франка. Висят й и още много други дългове, които ще трябва да се погасят.

— Двайсет милиона франка? — възкликна Емили потресена. — Как е възможно?

— Лесно. Когато средствата й започнаха да се изчерпват, Валери не пригоди начина си на живот към възможностите си. Харчеше пари на банката в продължение на много, много години. Моля те, Емили… — Жерар забеляза шока в очите й. — Не се стряскай. Най-спокойно ще можеш да изплатиш дълговете й, като продадеш къщата в Париж, която според мен би трябвало да ти донесе около седемдесет милиона франка, а да не забравяме и ценностите — например великолепната колекция от бижута на майка ти в банковия сейф и множеството картини и ценни предмети на изкуството в къщата. В никакъв случай не си без пукната пара, Емили, повярвай ми. Но трябва да се действа бързо, защото старостта не прощава нито на къщата, нито на вещите, а е крайно време да вземеш някои важни решения за бъдещето.

— Разбирам — пророни бавно Емили. — Извинявай, Жерар. Дъщеря съм на баща си и финансовите въпроси са ми също толкова далечни, колкото на него.

— Напълно те разбирам. Наследила си тежко бреме от родителите си и няма кой да поеме товара от раменете ти. Макар че… — Жерар вдигна вежди многозначително: — … учудва ме как изведнъж, не щеш ли, се сдоби с толкова много роднини.

— Какво имаш предвид?

— О, не се притеснявай, съвсем нормално е грабливите птици да се спуснат точно в такъв момент. Досега съм получил над двайсет писма от самозвани родственици на Дьо ла Мартиниер — четирима новопоявили се незаконни братя и сестри, твърдят, че са извънбрачни отрочета на баща ти, както и още двама братовчеди, един чичо и една жена, прислугвала през шейсетте в парижкото домакинство на родителите ти, която се кълне, че майка ти й била обещала да я впише с картина на Пикасо в предсмъртното си завещание. — Жерар се усмихна. — Съвсем типично е, но за жалост всяко искане трябва да се разследва съгласно френските закони.

— Нали не вярваш някой от тях да казва истината? — Емили го наблюдаваше с ококорени очи.

— Съмнява ме. Държа да те успокоя, че подобни явления се наблюдават при всеки широко обнародван смъртен случай, с който някога съм се занимавал. — Той сви рамене. — Остави нещата в мои ръце и не бери грижи. Бих те посъветвал да насочиш вниманието си към съдбата на имението. Както вече споменах, дълговете на майка ти спокойно могат да се погасят с продажбата на парижкото имение и на всичко, което се намира в него. Но пак остава въпросът за този внушителен имот, който, ако съдя по видяното дотук, е в доста окаяно състояние. Каквото и решение да вземеш, ще разполагаш с предостатъчно пари, но трябва да ми кажеш — обявяваш ли го за продан, или не?

Емили се загледа в далечината и въздъхна тежко:

— Откровено казано, Жерар, иска ми се просто да забравя за всичко. Да поверя решението на някой друг. А какво ще стане с лозята? Реализираме ли печалба от винарската изба? — попита го Емили.

— Предстои да проуча и този въпрос — отвърна Жерар. — Ако решиш да продадеш имението, може да включим винарския бизнес към офертата като рентабилно предприятие.

— Да продам имението… — повтори Емили думите на Жерар. Чувайки ги с ушите си, проумяваше пред каква тежка отговорност бе изправена. — Имението принадлежи на семейството ми от двеста и петдесет години. А сега съдбата му зависи от мен. Истината е, че… — въздъхна тя. — … нямам представа, как е най-добре да постъпя.

— Предполагам. Както вече казах, неприятно е, че сама трябва да решаваш този проблем. — Жерар поклати глава състрадателно. — Но какво да се направи? Невинаги имаме правото да избираме в каква ситуация ще се озовем. Ще опитам да ти бъда полезен, Емили. Знам, че баща ти би разчитал на мен при подобни обстоятелства. Сега ще отида да се поосвежа, а после може да се разходим до лозята и да поговорим с управителя, става ли?

— Добре — отвърна мудно Емили. — Отворила съм кепенците на стаята вляво от главното стълбище. Оттам се разкрива една от най-красивите гледки от къщата. Мога да те заведа, ако желаеш?

— Не, благодаря ти. Знаеш, че неведнъж съм ви гостувал. Ще се оправя и сам.

Жерар се изправи, кимвайки на Емили, излезе от кухнята и тръгна по главното стълбище към стаята си. Поспря се на едно от стъпалата да огледа потъналия в прах избледнял портрет на почетен член на рода Дьо ла Мартиниер. Безчет френски благороднически семейства отмираха с историята им, оставяйки след себе си едва забележима линия в пясъка на времето. Чудеше се как ли би се почувствал великият Жил дьо ла Мартиниер от портрета — воин, благородник и според слуховете любовник на Мария Антоанета, — ако научеше, че бъдещето на рода му лежи върху крехките рамене на една млада жена. И то жена, която Жерар открай време намираше за странна птица.

По време на многобройните си посещения в именията на Дьо ла Мартиниер Жерар я беше запомнил като невзрачно хлапе, което поради затворения си характер не можеше да откликне подобаващо на топлото му отношение. Свито, необщително момиченце, което приемаше толкова резервирано приятелските му закачки, че изглеждаше дори навъсено. Като уважаващ себе си нотариус Жерар смяташе, че работата му не се ограничава до техническия процес на сухото счетоводство, а включва и умението да тълкува емоционалното състояние на клиентите си.

Емили дьо ла Мартиниер представляваше затворена книга.

Бе я наблюдавал по време на погребението на майка й. Лицето й си оставаше каменно. Вярно, беше се разхубавила с годините. Но дори сега, по време на разговора им на долния етаж, когато бе изправена пред загубата на втория си родител и отговорността за съдбовни решения, в изражението й не се забелязваше и капка уязвимост. Животът, който водеше в Париж, не можеше по нищо да се сравни с живота на прадедите й. Незабележително съществуване. И то, при положение че историята на родителите й и на цялото й семейство бе повече от забележителна.

Жерар продължи нагоре по стълбището, подразнен от притъпените й реакции. Нещо му убягваше… нещо оставаше недостижимо за него. А дори не знаеше как да го търси.

 

 

Докато Емили разтребваше масата, кухненската врата се отвори и на входа се появи Марго — икономката на имението. Като видя Емили, лицето й се озари от щастие.

— Госпожице Емили! — Марго я прегърна. — Не ви очаквах! Трябваше да ме предупредите. Щях да подготвя къщата за престоя ви.

— Пристигнах от Париж късно снощи — обясни Емили. — Радвам се да те видя, Марго.

Икономката отстъпи крачка назад и огледа Емили със съпричастен поглед:

— Как се чувствате?

— Ами… справям се — отвърна искрено Емили. Като видя Марго, която се бе грижила за нея, когато гостуваше в имението през летните ваканции, в гърлото й заседна бучка.

— Отслабнали сте. Храните ли се добре? — загрижено попита жената.

— Разбира се, Марго! Пък и няма вероятност да се превърна във вейка. — Емили се усмихна уморено, прокарвайки длани по фигурата си.

— В прекрасна форма сте — мен не можете да ме настигнете! — Марго демонстрира собственото си пухкаво тяло и се изкиска добродушно.

Емили забеляза загубилите блясъка си сини очи и прошарената, вече русолява коса. Спомни си каква красавица беше Марго преди петнайсет години, и още повече падна духом, особено като се замисли как времето руши всичко по стремителния си път.

Вратата се отвори отново и на входа на кухнята изникна малко момченце с кльощаво телце и лице с елфически черти, в което изпъкваха дълбоките сини очи на майка му. То погледна учудено Емили, сетне се обърна свенливо към майка си:

— Маман? Да си ходя ли? — попита то Марго.

— Имате ли нещо против Антон да остане с мен, докато шетам в имението, госпожице Емили? Във великденска ваканция е, а не обичам да го оставям самичък вкъщи. Обикновено кротува и чете книжка.

— Разбира се, че не — усмихна се Емили приветливо на момчето. Марго бе загубила съпруга си при автомобилна катастрофа преди осем години и оттогава отглеждаше сина си сама. — Мисля, че за всички ни има предостатъчно място, нали?

— Да, госпожице Емили. Благодаря би — каза признателно Антон и отиде при майка си.

— Настаних Жерар Флавие — семейния нотариус, в стая на горния етаж. Ще пренощува тук, Марго — добави Емили. — Ще се поразходим до лозята, за да се срещнем с Жан и Жак.

— В такъв случай ще приготвя стаята му, докато ви няма. Да приготвя ли вечеря?

— Не, благодаря ти, ще вечеряме в селото — отвърна Емили.

— Пристигнаха няколко сметки за къщата, госпожице. Да ви ги дам ли? — попита неловко Марго.

— Да, разбира се — въздъхна Емили. — Няма кой друг да ги плаща.

— Така е. Много съжалявам, мадмоазел. Сигурно не ви е лесно самичка. Отлично знам какво е чувството — увери я състрадателно Марго.

— Благодаря ти. До после, Марго. — Емили кимна на майката и сина й и тръгна да потърси Жерар.

 

 

Същия следобед Емили придружи Жерар до избата. Лозята към имението се простираха на скромните десет хектара и от тях годишно се произвеждаха около дванайсет хиляди бутилки розе — светлочервено и бледорозово, които се продаваха главно на местни търговци, ресторанти и хотели.

В избата беше тъмно и прохладно, а ароматът на ферментиращото вино се просмукваше във въздуха през порите на масивните бъчви от руски дъб, подредени покрай стените.

Жан Беноа — управителят на избата, стана от бюрото си, да ги посрещне.

— Госпожице Емили! Радвам се да ви видя. — Жан я целуна приятелски по двете бузи. — Татко, ела да видиш кой ни е дошъл на гости!

Жак Беноа, вече надхвърлил осемдесетте и скован от ревматизъм, но седейки неизменно на мястото си край масата в избата, където прилежно увиваше всяка бутилка вино в лилава опаковъчна хартия, вдигна поглед и се усмихна топло:

— Госпожице Емили, как сте?

— Добре съм, Жак, благодаря ти. Ами ти?

— Е, какво да ви кажа, вече не гоня глиганите по чукарите като едно време с баща ви — изкиска се старецът, — но поне се будя призори.

Топлотата на поздрава им и приятелското отношение я изпълниха с искрена радост. Баща й и Жак бяха неразделни другари, а Емили и Жан, който беше осем години по-голям от нея и й се струваше много зрял, често ходеха заедно да плуват на близкия плаж в Жигаро. Понякога Емили си фантазираше, че той й е брат. Жан винаги я защитаваше и се държеше безкрайно мило с нея. Още като малък беше загубил майка си — Франческа, и Жак го бе отгледал сам.

И баща, и син, също като предците им, бяха израснали в малката колиба до избата. Сега Жан ръководеше работите по лозята, наследявайки мястото на Жак, който преди това се бе погрижил да предаде на сина си знанията си за специалните методи на смесване и ферментиране на гроздето.

Емили усети, че Жерар започва да се чувства неудобно, и се върна в настоящето.

— Това е Жерар Флавие — семейният ни нотариус — представи го тя.

— Мисля, че сме се срещали и преди, господине, преди много години — каза Жак, протягайки треперещата си ръка за поздрав.

— Да, прав сте, и до ден-днешен си спомням изтънчения вкус на виното, което правите тук — усмихна се Жерар.

— Много сте любезен, господине — каза Жак, — но мен ако питате, синът ми ме е надминал в производството на съвършеното провансалско розе.

— Господин Флавие, предполагам, че ви интересуват повече финансовите показатели на избата ни, отколкото качеството на продукцията ни, прав ли съм? — попита Жан леко притеснен.

— Определено това би ми помогнало да придобия представа за финансовото състояние на бизнеса ви за целите на анализа ми — потвърди Жерар. — Боя се, че госпожица Емили ще трябва да взема някои нелеки решения.

— В такъв случай — обади се Емили — май засега няма с какво да ви бъда полезна, затова смятам да се поразходя из лозята. — Тя им кимна и без да дочака отговор, излезе.

Навън я осени неприятната мисъл, че с личните си решения щеше да застраши препитанието на семейство Беноа. Начинът им на живот се бе запазил един и същ векове наред. Личеше си, че Жан е особено напрегнат и че бе наясно с последствията при евентуална продажба. Дойдеше ли нов собственик, не беше изключено да назначи нов управител, прокуждайки Жан и Жак от дома им. Подобен прелом й се струваше абсурден — та семейство Бено бе израснало от същата тази почва, върху която тя стъпваше.

Слънцето вече се спускаше зад хоризонта. Емили крачеше по чакълестата земя между редовете крехки лози. През идните няколко седмици те щяха да избуят като бурени и да се отрупат с едри меденосладки гроздове, които щяха да се оберат в най-подходящия момент — в края на лятото, за да се превърнат в следващата винена реколта.

Обърна се към имението — на около триста метра оттук, и въздъхна отчаяно. Поруменелите му стени, боядисаните в традиционно светлосиньо кепенци на прозорците, стърчащите като стражи от двете му страни на фона на мекото пролетно небе кипариси преливаха в мекотата на залязващото слънце. С опростената й, но в същото време елегантна осанка, умишлено създадена така, че да се вписва в провинциалното си обкръжение, къщата сполучливо, макар и резервирано отразяваше благородническото потекло и на двете — както своето, така и на последната й оцеляла собственичка.

„Само ние останахме…“

Внезапно усети прилив на необяснима любов към самотната сграда. И тя като нея бе осиротяла. Приета във вътрешния кръг на семейството, но пренебрегната по отношение на изконните й нужди, и все пак запазила духа си на възвишеност дори под ударите на реалността — Емили изпитваше странна близост с този семеен паметник.

— Как да задоволя нуждите ти? — прошепна тя, като се обърна към имението. — Какво да те правя? Животът ми е другаде, аз… — Емили въздъхна и в този момент чу, че я викат.

Жерар крачеше към нея. Когато приближи, проследи погледа й.

— Красиво имение, нали? — отбеляза.

— Безспорно. Но не знам какво да го правя.

— Предлагам да се прибираме, а по пътя ще споделя как аз виждам решението на въпроса, за което обаче не гарантирам, че ще ти е от полза — каза Жерар.

— Благодаря ти.

 

 

Двайсет минути по-късно, докато слънцето се сбогуваше със света зад хълма, приютил средновековното селце Гасен, Емили слушаше внимателно Жерар:

— Лозята не достигат пълния си потенциал по отношение и на реколта, и на печалби. През изминалите няколко години в света се наблюдава бум в продажбата на розе. Светът вече не го възприема като бедното братче на бялото и на червеното вино. Стига времето да се задържи стабилно през следващите няколко седмици, Жан прогнозира изобилна реколта. Идеята ми, Емили, е, че избата поначало се стопанисваше от Дьо ла Мартиниер просто като хоби.

— Да, ясно ми е — съгласи се Емили.

— Жан, който изключително ме впечатли между другото, сподели, че още от смъртта на баща ти преди петнайсет години във винарския ви бизнес не са постъпвали никакви инвестиции. Естествено, първоначалната цел на избата е била да подсигурява домашно вино за самото имение. В разцвета му, когато предшествениците ти са организирали грандиозни приеми, голяма част от продукцията са я оползотворявали домакините и гостите. Сега обаче положението е коренно различно, а избата продължава да работи с капацитета си отпреди век.

Жерар потърси някаква реакция у Емили, но не забеляза нищо подобно, затова продължи:

— Избата се нуждае от финансова инжекция, за да достигне пълния си производствен потенциал. Жан ми каза например че разполагате с достатъчно земя, за да се удвоят хектарите на лозята. Според него, ако оборудването се осъвремени, продукцията и печалбите ще скочат. Въпросът е — обобщи Жерар — дали имаш желание да съживиш лозята и имението. Става дума за мащабно реновиране, което несъмнено ще ти отнеме доста време.

Емили се заслуша в настъпилата тишина. Отникъде не подухваше дори полъх на ветрец. Спокойната атмосфера я обви като топъл, уютен шал. За пръв път след смъртта на майка й усещаше покой. Съответно далеч не беше в настроение за вземане на конкретни решения.

— Благодаря ти за помощта, Жерар. Но не смятам, че мога да ти дам отговор точно в момента. Ако ме беше попитал преди две седмици, категорично щях да ти дам картбланш за продажба. Но сега…

— Разбирам — кимна Жерар. — Не мога да ти бъда емоционален съветник, Емили, единствено финансов. Навярно ще си доволна да узнаеш, че като продадеш къщата в Париж, вещите в нея и бижутата на майка ти, според мен ще покриеш не само разходите по реставрацията на имението, но и ще се осигуриш солидно до края на живота си. Пък и тукашната библиотека не е за подценяване — добави той. — Баща ти може и да не влагаше много енергия в благосъстоянието на двете си къщи, но наследството му се помещава именно тук. През годините обогати и бездруго богатата колекция от ценни книги. По данни от счетоводните му книги може да се каже, че я е удвоил. Антикварните книги не влизат в компетенциите ми, но смея да допусна, че библиотеката е цяло богатство.

— Никога не бих я разпродала — отсече Емили, учудвайки самата себе си с такава неочаквана отбранителна реакция. — Баща ми цял живот я е събирал. Като дете прекарвах с часове в библиотеката при него.

— Разбира се, а и нямаш причина да я разпродаваш. Макар че, ако решиш да се разделиш с имението, ще ти се наложи да намериш по-просторно място от парижкия си апартамент, където да се помещава колекцията му. — Жерар се усмихна дяволито. — А сега трябва да хапна нещо. Искаш ли да вечеряме заедно в селото? Утре тръгвам рано сутринта и с твое позволение трябва да разгледам документите от бюрото на баща ти, за да не пропусна някоя важна финансова информация.

— Имаш позволението ми — обяви Емили.

— Първо ще трябва да проведа няколко телефонни разговора — поясни нотариусът с извинителен тон, — така че предлагам да се срещнем тук след половин час.

Той стана от масата и влезе в къщата. Емили се чувстваше някак странно в компанията му, макар че го познаваше от малка. Тогава се беше отнасяла към него така, както всяко дете би се отнасяло към не особено близък възрастен. Сега, когато вече помежду им не съществуваха посредници, директният разговор с него й се струваше непознато и дори неловко изживяване.

Престъпвайки прага на имението, Емили осъзна, че проблемът е в снизходителното му отношение, макар и да знаеше, че Жерар просто се опитва да й помогне. И все пак понякога погледът му излъчваше нещо, което можеше да се окачестви единствено като пренебрежение. Вероятно мислеше — и кой можеше да го вини, — че Емили не е достатъчно извисена, за да наследи мантията на последните от рода Дьо ла Мартиниер с цялата й историческа тежест. Самата тя съзнаваше до болка, че не притежава и грам от величието на прародителите си. Макар и родена в необикновено семейство, единственото й желание беше да води обикновен живот.