Лусинда Райли
Лавандуловата градина (7)

7
Лондон, март 1943 година

Когато дойде на работа, Констанс Карадърс отвори обикновения кафяв пощенски плик, който намери на бюрото си, и прочете писмото. Бе покана за среща следобеда в стая 505-а във Военното министерство. Тя съблече палтото си, питайки се дали пак не я бяха объркали с някой друг. Кони се чувстваше повече от удобно като архивар — или „книжен плъх“, както наричаха архиварите галено в МИ-5 — и нямаше желание да се преквалифицира. Прекоси пълната работна стая и почука на вратата на началничката си.

— Влез.

— Простете за безпокойството, госпожице Кавендиш, но получих писмо, в което ме канят на среща във Военното министерство днес. Питах се дали не знаете за какво става въпрос.

— Нямаме работа да задаваме въпроси — кресна госпожица Кавендиш, стрелвайки й мимолетен поглед зад отрупаното с папки бюро. — Убедена съм, че ще ви разяснят ситуацията, като се явите на срещата.

— Но… — Кони прехапа долната си устна. — Надявам се, сте доволна от работата ми тук.

— Да, госпожо Карадърс, доволна съм. Съветвам ви да оставите всичките си въпроси относно посещението ви в министерството.

— Значи се налага да отида?

— Разбира се. Приключихме ли?

— Да, благодаря ви.

Кони затвори вратата след себе си, отиде до бюрото си и седна на мястото си, подразнена, задето я бяха поставили пред свършен факт.

Същия ден, докато я водеха през лабиринта от проходи в подземието на Военното министерство, откъдето водеха началото си всички военни операции на британското правителство, Кони проумя, че не отива на обикновена работна среща. Поканиха я в тясна стаичка с голи стени, където имаше маса с два стола в средата. На единия стол седеше едър мъж на средна възраст, който стана и протегна ръка за поздрав през масата.

— Добър ден, госпожо Карадърс. Аз съм господин Потър — представи се той. — Заповядайте, седнете.

— Благодаря.

— Доколкото разбирам, френският ви е перфектен. Правилно ли съм осведомен?

— Да, сър.

— Тогава, предполагам, не бихте възразили, ако проведем останалата част от разговора на френски?

— Аз… non — прие Кони, сменяйки езика.

— Споделете как се научихте да говорите отличен френски? — запита я господин Потър.

— Майка ми е французойка, а сестра й — моята леля, има къща в Сен Рафаел, където като дете прекарвах всяко лято.

— Значи питаете любов към Франция?

— Разбира се. Чувствам се колкото англичанка, толкова и французойка, въпреки че съм родена тук, в Англия — обясни тя.

С проницателните си очи господин Потър веднага забеляза гъстата й кестенява коса, кафявите й очи и масивната й галска костна структура.

— Да, несъмнено притежавате френска осанка. В досието ви пише, че сте изучавали френската култура в Сорбоната.

— Така е, живях в Париж три години. Имам много незабравими спомени оттам — добави Кони с усмивка.

— Защо решихте да се върнете в Англия, след като завършихте?

— Върнах се, за да се омъжа за любимия си от детинство.

— Разбирам — каза господин Потър. — И в момента пребивавате в Йоркшър?

— Да, семейното имение на съпруга ми се намира в Северен Йоркшър. Макар че в момента, докато работя в Уайтхол, живея в тукашния ни апартамент. Съпругът ми е в чужбина, в Северна Африка.

— Командир е в Шотландската гвардия, ако не се лъжа?

— Да — потвърди Кони. — Но в момента е в неизвестност.

— Подочух. Съчувствам ви искрено. Деца? — поинтересува се господин Потър.

— Не. Заради войната се въздържахме. — Кони въздъхна мрачно. — Бяхме женени едва от няколко седмици, когато призоваха Лоурънс на военна служба. Затова реших, вместо да плета чорапи в Йоркшър, да сляза на Юг и да съм полезна с каквото мога.

— Пламенен патриот ли сте, госпожо Карадърс?

— Да, господин Потър. — Кони вдигна вежди, изненадана от директния въпрос.

— Готова да пожертвате своя живот за родините си?

— Ако опре дотам, да.

— Носят се слухове, че сте отличен стрелец — продължи господин Потър.

Кони го погледна учудено.

— Доста преувеличено, макар и да не е лъжа — още от малка се упражнявам в стрелба в имението на съпруга ми.

— Бихте ли се определили като мъжкарана?

— Не съм се замисляла досега — смотолеви Кони, чудейки се как да дава ясни отговори на подобни необичайни въпроси, — но спортовете на открито определено са ми слабост.

— И, предполагам, се радвате на крепко здраве?

— Да, имам щастието да съм здрава.

— Благодаря ви, госпожо Карадърс. — Господин Потър затвори папката пред себе си и се изправи. — Ще се свържем с вас. Всичко хубаво.

Той протегна ръка и Кони я стисна.

— И аз би благодаря. Довиждане — отвърна тя, изненадана от внезапния край на интервюто и в пълно неведение, как се е представила.

Кони излезе от задушното подземие в пролетния въздух на оживената улица. По пътя към офиса погледът й многократно попадаше върху баражните балони, надвиснали заплашително над лондонския пейзаж. Започна да я гложди въпросът, защо я бяха привикали на среща с господин на име Потър.

След три дни Кони получи втора призовка да се яви под ослепителната изкуствена светлина на стая 505-а. Отново я подложиха на кръстосан разпит: прилошаваше ли й в кола, а в самолет, кога спеше, познаваше ли добре френската железопътна мрежа, доколко беше запозната с градския план на Париж…?

Макар да не споменаваха и дума за мисията, за която я гласяха, ситуацията започваше да й се прояснява. Същата вечер тя се прибра в апартамента си в близост до площада „Слоун“ с ясното убеждение, че ако я одобрят, животът й вероятно ще се промени завинаги.

 

 

— Добре дошли отново, госпожо Карадърс. Моля, седнете.

На Кони й направи впечатление, че днес господин Потър се държи значително по-свободно с нея. Дори й се усмихваше.

— Не се съмнявам, госпожо Карадърс, че вече сте си изградили все някаква представа, защо сте тук.

— Да, предполагам, че сте се спрели на мен за изпълнението на някаква задача във Франция?

— Правилно. Навярно по време на службата си в МИ-5 сте чували за Отдел „Еф“ и Управлението за специални операции?

— През ръцете ми са минавали доста документи, да — потвърди Кони. — Но само с цел проучване на вербуваните момичета.

— И вие бяхте щателно проучена през изминалите няколко дни — заяви господин Потър. — Не изникна нищо смущаващо. Вече сме уверени, че сте подходяща да влезете в редиците на агентите ни към Управлението за специални операции (УСО). Досега обаче, госпожо Карадърс, в разговорите си избягвахме не само въпроса за доверието, което ще ви гласуват цяла Великобритания и Франция, но и проблема за съвсем осезаемата заплаха за живота ви. — Господин Потър я гледаше със сериозно изражение. — Какво е отношението ви по тях?

Вече съвсем наясно с предложението, което предстоеше да й отправят, Кони цяла седмица не беше спала, размишлявайки по същите тези въпроси и отговора си.

— Господин Потър, вярвам непоклатимо в каузата на съюзниците. И съм готова да направя всичко по силите си, за да бъда полезна на страната си. В същото време не мога да пренебрегна и факта, че досега не съм попадала в животозастрашаваща ситуация, и няма как да ви дам конкретен отговор. На двайсет и пет години съм, нямам опит в подобни дела и тепърва ми предстои да опознавам себе си и живота.

— Уважавам задълбочената ви самооценка, госпожо Карадърс, но искам да ви уверя, че неопитността ви не представлява проблем. Повечето жени, които избираме за тази изключително деликатна роля, също нямат опит с работа от такова естество. В момента си сътрудничим с продавачка, актриса, обикновена домакиня и рецепционистка в хотел. Мога да ви успокоя, че ще се постараем да ви окажем възможно най-голяма помощ и подкрепа, преди да заминете. Ще ви изпратим на интензивен тренировъчен курс, по време на който ще ви подготвят максимално добре за множеството опасни ситуации, в които може да се озовете. Уверявам ви, госпожо Карадърс, че в края на обучението и вие, и ръководителите на Управлението за специални операции (УСО) ще знаете със сигурност дали сте способна да изпълните поставените ви задачи. И така — продължи господин Потър, — ще ви попитам отново: готова ли сте да усвоите роля, която може да доведе до смъртта ви?

Кони го погледна право в очите:

— Готова съм.

— Отлично, решено е значи. Понеже сте служителка на МИ-5, вече сте подписали официалната декларация за конфиденциалност, затова няма да ви занимавам с тази част. До няколко дни очаквайте пряка връзка с Отдел „Еф“. Поздравления, госпожо Карадърс. — Господин Потър стана, като този път заобиколи масата, за да й стисне ръка, и после я изпрати до вратата. — Великобритания и Франция са ви признателни за саможертвата.

— Благодаря ви, господин Потър. Може ли да ви попитам…

— Дотук бяхме с въпросите, госпожо Карадърс. Съвсем скоро ще научите всичко, което ви интересува. Предполагам, наясно сте, че тази наша среща и бъдещата ви обвързаност с правителството трябва да останат строга тайна?

— Да.

— Успех, госпожо Карадърс. — Господин Потър се ръкува с нея още веднъж и й отвори вратата.

— Благодаря.

 

 

Още когато пристигна в офиса на следващата сутрин, й стана ясно, че госпожица Кавендиш — началничката й, вече е информирана за новото назначение.

— Подочух, че ще сменяте пейзажа — каза й тя вместо поздрав с подобие на усмивка в кървясалите си очи и й подаде хартиен плик. — Заповядайте. От вас се очаква да се явите на този адрес утре в девет сутринта. Благодаря ви за всеотдайната работа. Неприятно ми е, че ни напускате.

— На мен също.

— Убедена съм, че ще се справите с предстоящите задачи, госпожо Карадърс.

— Ще се постарая — отвърна Кони.

— Чудесно. Не предавайте доверието ми — добави госпожица Кавендиш, докато Кони се отправяше към вратата. — Аз ви препоръчах.

 

 

В девет на следващата сутрин Кони се яви на уреченото място — на „Орчард Корт“. Сградата се намираше на няколко крачки от „Бейкър стрийт“. Представи се на портиера, който кимна в отговор и отвори позлатените решетъчни врати на асансьора. Придружи я до втория етаж, отключи една от вратите по коридора и я покани да влезе.

— Госпожице, ако обичате, изчакайте тук.

За своя изненада вместо в офис Кони се озова в баня.

— Едва ли ще се забавят много, госпожице — кимна портиерът и затвори вратата след себе си.

Кони седна на ръба на катраненочерната вана, избирайки нея пред ахатовото биде, и се зачуди какво ли още я очаква. След известно време вратата се отвори.

— Последвайте ме, госпожице — извика я портиерът и я поведе по коридора към една стая, където висок светлокос мъж я чакаше седнал върху плота на бюрото си.

Когато портиерът се оттегли, непознатият протегна ръка и й се усмихна приветливо.

— Госпожо Карадърс, аз съм Морис Бъкмастър, ръководител на Отдел „Еф“. Радвам се да се запознаем. Чувал съм много хубави неща за вас.

— И аз се радвам, сър. — Кони отвърна на здравото му ръкостискане, мъчейки се да прикрие нервността си. Беше чувала името му многократно в МИ-5. Говореше се, че Хитлер бил казал по негов адрес: „Като стигна в Лондон, ще ми бъде трудно да реша кого да обеся първо — Чърчил или онзи Бъкмастър“.

— На френски или на английски предпочитате да проведем разговора си? — попита Бъкмастър.

— За мен е без значение.

— Правилен отговор — похвали я той радушно. — Е, френски ще да е. Така, сигурен съм, че нямате търпение да научите повече за функциите на Отдел „Еф“, затова ще ви прехвърля на госпожица Аткинс, която ще отговаря за вас оттук нататък. — Бъкмастър се изправи на дългите си крака и тръгна към вратата.

Кони го последва по коридора, увлечена от енергията и целеустремеността на походката му, докато не се озоваха в задимена стаичка.

— Вера — поздрави той с усмивка жената на средна възраст, която седеше зад масивно бюро, — това е Констанс Карадърс. Поверявам ти я. Констанс, запознай се с госпожица Аткинс, движещата сила зад целия Отдел „Еф“. Оставям ви и до скоро. — Бъкмастър кимна на двете жени и излезе от стаята.

— Заповядайте, седнете, мила — покани я госпожица Аткинс, вторачвайки проницателните си сини очи в нея. — С радост ви посрещаме в специалния ни екип. Тук съм да отговарям на въпросите ви и да ви обясня какво ви очаква оттук нататък. Какво сте казали на семейството си?

— Нищо, госпожице Аткинс. Съпругът ми е в неизвестност след военна акция в Африка, а с родителите ми се чуваме по телефона веднъж седмично, обикновено в неделя. Днес е едва петък — усмихна се Кони.

— Родителите ви живеят в Йоркшър и нямате братя или сестри — прочете от папката пред себе си госпожица Аткинс. — Това улеснява нещата. Ще кажете на родителите си и на приятелите си, че сте били прехвърлена в ДОСП, което, както знаете, Констанс, е съкращение за Доброволчески отряд за санитарна помощ. Назначили са ви като обслужващ персонал на линейка във Франция. При никакви обстоятелства не бива да им разкривате истината.

— Разбира се, госпожице Аткинс.

— Пригответе се за скорошно отпътуване към локация извън Лондон, където ще се проведе обучителната програма. Ще останете няколко седмици и аз лично ще следя ежедневно напредъка ви по всички параметри на предстоящото задание.

— В какво ще се състои обучителната програма? — поинтересува се Кони.

— Ще усвоите всички необходими умения, госпожо Карадърс. Ще запалите ли? — предложи й кутия цигари госпожица Аткинс.

— Благодаря — Кони си взе една, а след нея и отговорничката.

— Сама ли живеете в лондонския си апартамент?

— Да.

— В такъв случай не е необходимо да променяте адреса си. Що се отнася до името ви обаче, двамата с господин Бъкмастър преценихме, че оттук нататък трябва да използвате моминското име на майка си — Шапел, ако съм запомнила правилно. Виждам, че леля ви по майчина линия, която понастоящем живее в Сен Рафаел, е баронеса Дьо Монтен?

— Да — кимна Кони.

— В такъв случай ще пренесете живота си във Франция: ще сте племенничката на леля си. Добре е да се постараете да привикнете към новото си име, колкото се може по-скоро — продължи с обясненията си госпожица Аткинс. — Е, как ви звучи Констанс Шапел?

— Идеално. Кога се очаква да замина за Франция?

— Обикновено предоставяме на агентите си най-малко осемседмичен обучителен срок, но предвид обстановката във Франция и нуждата да изпратим момичетата си по спешност, може и да е по-скоро — въздъхна госпожица Аткинс. — Всички сме дълбоко признателни на вас и съагентките ви за възхитителната ви самоотверженост. Имате ли още въпроси, мила?

— Може ли да попитам какви точно ще са задълженията ми на територията на Франция?

— Отличен въпрос — съгласи се госпожица Аткинс. — Много от вербуваните момичета като че ли очакват шпионска кариера, но не с това се занимава Отдел „Еф“. Изпращаме агенти с комуникационна и саботьорска цел. Единственият ни стремеж е да възпрепятстваме плановете на нацистите и да създаваме проблеми на нацисткия режим във Франция. УСО си сътрудничи с френските партизани — маките, и с Френската съпротива и им оказва подкрепа във всякаква насока.

— Ясно. Честно казано, предполагах, че разполагате с по-квалифицирани кадри за изпълнението на тази роля? — свъси вежди Кони.

— Не бъдете толкова убедена, Констанс — отвърна госпожица Аткинс. — Отличното владеене на френски и познаването както на Париж, така и на южните провинции в комбинация с галската ви осанка ви правят идеална за целите ни.

— Но не смятате ли, че мъжете са по-подходящи за изпълнението на подобни задачи? — беше следващият й въпрос.

— В интерес на истината това е заблуда. В наши дни всеки французин може и без провинение да бъде привикан за разпит в управлението на местната Милис^[1] или директно в щабквартирата на Гестапо. Позволено е дори при претърсването да ти свалят всичките дрехи. Далеч по-малко вероятно е обаче една жена, която пътува през Франция с влак, автобус или колело, да привлече вниманието. — Госпожица Аткинс вдигна вежди и по лицето й се изписа вяла усмивка. — А не се и съмнявам, Констанс, че с вашия привлекателен вид все ще намерите начин да се измъкнете от опасност, като впрегнете чара си. Така — погледна тя часовника си, — ако засега нямате други въпроси, предлагам да се върнете в апартамента си, да уведомите родителите си в писмо, че заминавате за Франция, а после да се насладите на последните си неизвестно докога дни цивилен живот. — Сините очи на госпожица Аткинс я огледаха преценяващо. — Според мен ще се справите блестящо, Констанс. Спокойно можете да се гордеете с постижението си — в Отдел „Еф“ има място само за най-добрите.