Лусинда Райли
Лавандуловата градина (13)

13

Макар и да нямаше как да е сигурна, че именно Едуар бе успял да предупреди нарочените изменници за заплахата от арест, няколко дни по-късно Фалк и Фредерик дойдоха видимо афектирани на вечеря в дома му. Фалк беснееше, навярно още по-подразнен от факта, че брат му бе станал свидетел на провала му. Отнасяше се с осезаема враждебност към Фредерик. Той го превъзхождаше във всяко едно отношение и братското съперничество беше неминуемо.

Кони се питаше дали прословутата агресия на Фалк към заловените предатели не се подклаждаше от личния му комплекс за малоценност — чувството вечно да е втори.

— Съпротивата ни създава все повече и повече проблеми — изръмжа Фалк с провесен към супата си нос. — Вчера членовете й атакуваха германски конвой в Льо Ман, избивайки офицерите и задигайки оръжията им.

— Безспорно не им липсва организираност — съгласи се Фредерик.

— Повече от ясно е, че някой вътрешен човек им снася информация. Като че ли знаят точно къде и кога да нападнат. На всяка цена трябва да издирим слабото звено, братко — добави Фалк.

— Ако някой е способен, то това си ти — отвърна Фредерик.

Тази вечер Фалк си тръгна рано с оправданието, че има ангажимент в щабквартирата на Гестапо. Фактът, че бе загрижен заради проваления опит да унищожат Съпротивата и следователно обръщаше по-малко внимание на Кони, беше далеч недостатъчна компенсация за мъчителната двучасова тирада относно предстоящите му действия в тази насока. Фредерик каза, че ще поостане още малко, но когато тримата с Едуар и София се оттеглиха в гостната, Кони се извини и се качи в стаята си. Затвори вратата след себе си, омаломощена от непрестанното напрежение в лъжовния й живот. Макар да се намираше в сърцето на град, към който гледаше целият свят, никога досега не се бе чувствала по-самотна. Тъй като нацистите забраниха използването на радиоприемници още преди месеци, след като откриха, че съюзниците ги използват за връзка с тайните си агенти, а от вестниците бяха останали само пропагандните, Кони се чувстваше като в изолатор. Нямаше никаква представа за военните действия на съюзниците, както и за това, дали въжделената инвазия, която бе планирана, преди тя да дойде във Франция, изобщо се бе случила.

Едуар упорито отказваше да води разговори на подобни теми; а и често, когато слизаше за закуска, заварваше само София, тъй като Едуар вече бе излязъл. Кони беше в пълно неведение къде ходеше и с кого се виждаше. Обаче все си мислеше, че ако той бе уведомил Отдел „Еф“ за местонахождението й, колегите й щяха да опитат да се свържат някак с нея. Нямаше да оставят специално обучена агентка в такова безпомощно, инертно състояние, затворена зад налудничавата фасада на разточителство и лукс.

— О, Лоурънс — въздъхна тежко. — Колко ми е нужен съветът ти сега.

Тя се отпусна върху спалнята, потъвайки отново в горчива меланхолия, и за стотен път си зададе въпроса, дали някога ще го види отново.

 

 

С настъпването на август и със зачестяването на бомбардировките на съюзниците Кони изпита, макар и малка, надежда. В съответствие с комфорта, с който бе свикнало семейство Дьо ла Мартиниер, мазето беше обзаведено с няколко удобни легла, с газова печка за кафе и с какви ли не салонни игри за развлечение на обитателите му. Четейки книга, докато къщата се тресеше над главите им, Кони размишляваше, че ужасяващата повсеместна разруха поне говореше за неминуемостта на дългоочакваното настъпление. Лично тя подкрепяше идеята, тъй като, така или иначе, щеше да се избави от парадоксите на настоящия й живот.

 

 

Типично за Париж август се оказа дотегливо задушен, спохождан само от вял, едва доловим полъх на вятъра. Кони и София си изградиха ритуала всеки ден да излизат в градината. Както се похвали веднъж Едуар, сестра му имаше удивителна дарба на художник. Кони намираше красиво цвете или някой плод и й даваше да го подържи известно време. Докато дребните ръце на сляпото момиче изучаваха формата на предмета, Кони й го описваше с думи. После София грабваше молива и половин час по-късно в скицника й имаше идеално оформена круша или праскова.

— Как изглежда? — питаше я разпалено София. — Успяла ли съм да уловя правилно формата и текстурата?

Отговорът на Кони неизменно бе положителен.

— Да, София, успяла си.

Знойният августовски следобед с набъбнали оловносиви облаци бе на път да влуди Кони с обещанието си за живителен дъжд. София изцъка сприхаво.

— Какво има? — попита я Кони, веейки си с книга.

— Имам чувството, че седмици наред рисувам все едни и същи плодове. Не можеш ли да ми измислиш други? В имението ни в Гасен имаме овощна градина с какви ли не дървета, но не мога да си спомня какви плодове раждаха.

Тъй като въображението й се бе изчерпало за евентуални обекти за рисуване, Кони прие мисията.

— Ще се постарая — обеща, усещайки утешителната хладина на първите дъждовни капки върху кожата си. — Хайде на сушина. Задава се буря, слава богу — добави.

Съпроводи София до къщата и я повери на грижите на Сара, а тя самата отиде в библиотеката. Постоя малко край прозореца, заслушана в страховития тътнеж на небесата — за радост дело на природата, а не на бомбардировач, който вещае опустошение. Накрая бурята се разрази с пълна мощ, а Кони се впусна да оглежда полиците с книги на Едуар, търсейки вдъхновение за някой ненарисуван още плод.

Едуар влезе в библиотеката с необичайно напрегнато и изнурено изражение.

— Констанс — разтегна устни в скована усмивка той, — може ли да ти бъда полезен?

— Опитвам се да намеря книга с описания на плодове. На сестра ти й омръзна да рисува само портокали и лимони.

— Май се сещам за нещо подходящо… сдобих се с нея преди едва няколко седмици. — Той се протегна към една от горните полици и извади тънка книжка. — Заповядай.

— Благодаря ти — пое я Кони от ръцете му. — „История на френските плодове. Том втори“ — прочете тя на глас.

— Предполагам, ще обогати въображението ти. Макар че се съмнявам да откриеш голяма част от съдържанието й по време на война — добави потиснат Едуар.

Кони запрелиства страниците с цветни илюстрации и подробни описания.

— Истински шедьоври — удиви се откровено.

— Да, книгата е много стара. Напечатана е още през осемнайсети век. Баща ми беше купил първия том за библиотеката си в имението в Гасен — обясни Едуар. — Преди няколко седмици един познат търговец на антикварни книги най-случайно попаднал на втория том тук, в Париж. Двата тома имат огромна стойност. Не че колекционирам книги от такива подбуди. Просто изпитвам естетическа наслада.

— Наистина е прекрасна — съгласи се Кони, прокарвайки ласкаво пръсти по зелената подвързия от фин лен. — Почти двестагодишна, а е запазена като нова.

— Ще я занеса в имението следващия път, когато отида — каза Едуар. — Двата тома ще ни послужат като незаменим справочник за дърветата в овощната градина. Вземи я. Знам, че при теб е в сигурни ръце — кимна той поощрително. — А сега ме извини, Констанс, но трябва да се погрижа за нещо.

 

 

Август вече отстъпваше на септември, а София й се струваше все по-отнесена. Когато Кони й четеше, обикновено тя слушаше съсредоточено и я молеше да повтори, щом й убегнеше нещо. Но не и сега. Липсата на концентрация си личеше и върху белия лист; често, докато Кони влагаше цялото си въображение, докато описваше някоя едра синя слива например, моливът на София кръжеше безплодно над празната хартия, а мислите й се рееха надалеч.

Дори напоследък бе заменила скицника си с малко кожено тефтерче. Вдигнала очи към небето в търсене на вдъхновение, предполагаше Кони, ръцете й обхождаха краищата на страницата и отреждаха къде да кацне върхът на молива. Но ако Кони поискаше да види сътвореното, София отказваше да й го покаже.

Един необичайно хладовит септемврийски следобед, докато двете седяха в библиотеката, а в камината бумтеше първият огън за сезона, София най-внезапно рече:

— Констанс, така сполучливо ми описваш околния свят. А би ли могла да ми опишеш какво е чувството да обичаш?

Чашата с чай на Кони спря по средата на пътя си от чинийката към устните й, а очите й се стрелнаха изумено към умисленото лице на София.

— Ами — подхвана тя, отпивайки глътка чай и оставяйки чашата върху чинийката, — доста ще се затрудня. Бих казала, че за всеки е различно.

— Тогава ми опиши как ти въздейства на теб самата — прикани я София.

— Божичко, да видим… — каза Кони, преравяйки съзнанието си за подходящите думи. — Когато обикнах Лоурънс, имах чувството, че целият свят заискря. И най-сивият ден ми се струваше окъпан в слънце, обикновената разходка по възвишенията ставаше магическо приключение, и то само защото беше до мен. — Призовавайки спомена за онези вихрени дни, когато двамата с Лоурънс малко по малко се влюбваха един в друг, в гърлото й заседна буца. — Копнеех за близостта му, намирах я не за смущаваща, а за някак вълнуваща и същевременно успокоителна. Чувствах се… неуязвима, единствена и истински защитена, сякаш нищо лошо не можеше да ме застигне, щом той беше до мен. Разделяхме ли се, часовете се точеха като години. А споделените ни мигове като че ли отлитаха със скоростта на светлината. Той ми дари живот, София, аз… Прости ми. — Кони извади носна кърпичка от джоба си и избърса сълзите си.

— О, Констанс! — София беше стиснала ръце, а дълбоките й незрящи очи бяха премрежени от силна емоция. — Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се — Кони се опитваше да дойде на себе си.

— Така красноречиво описа чувствата си. Сега вече знам със сигурност: любов е. Констанс, моля те, трябва да споделя с някого или ще обезумея! Но не бива и думичка да проронваш пред брат ми. Заклеваш ли се да пазиш тайна?

— Ако такава е волята ти, разбира се. — С болка в сърцето Кони осъзна какво искаше да й довери приятелката й.

— Ами… — София си пое дълбоко дъх. — От няколко седмици чувствам дълбоко в себе си, че съм влюбена във Фредерик фон Вендорф. А още по-хубавото е, че и той е влюбен в мен! Ето! Казах го, благодаря на бога, казах го. — София се засмя с облекчение и бузите й поруменяха.

— О, София… — Сега Кони наистина загуби и ума, и дума.

— Знам, Констанс, знам какво ще кажеш; че любовта ни е невъзможна, забранена. Но нима не разбираш? Борих се с всички сили да я отпъдя, да проумея, че не можем да бъдем заедно, но сърцето ми е глухо за молбите ми. При Фредерик е същото. И двамата не сме способни да загърбим чувствата си. Просто не можем да живеем един без друг.

Кони я гледаше втрещено. Като се опомни, каза:

— Но нали съзнаваш, че идеята за връзка помежду ви както сега, така и за в бъдеще е налудничава? София, Фредерик е високопоставен нацист. Ако войната свърши догодина и съюзниците победят, Фредерик почти със сигурност ще бъде заплашен от доживотен арест, ако не и смъртна присъда.

— А ако спечелят те?

— Няма да спечелят. — Съзнанието на Кони отказваше дори да допусне подобни перспективи. — Какъвто и да е изходът от тази кръвожадна война, двама души от противниковите лагери за нищо на света не могат да водят съвместен живот. Напълно недопустимо е.

— Не се заблуждаваме — съгласи се София, — но Фредерик вече има план за след края на войната.

— Сериозно ли мислиш, че ще имате бъдеще заедно? — Кони беше стиснала зъби от напрежение. — Но как? Къде?

— Констанс — подхвана София, — разбери, че само защото водачът на една страна обявява диктаторски режим, принудените да му служат не са бездушни марионетки.

Кони отпусна глава в дланите си и я заклати отчаяно.

— Значи Фредерик е отрекъл да е истински застъпник на нацистката кауза; само не ми казвай, че си му повярвала, София. Този мъж има своята вина за смъртта и разрухата, почернили страните ни. От брат ти знам, че Фредерик докладва директно пред Химлер. Той…

— Не! — прекъсна я София. — И той като нас, Констанс, води лъжовен живот. Образован, културен човек е, вярващ християнин, който не одобрява методите на държавния си глава. Но какво да стори? — София въздъхна угрижено. — Разкрие ли вижданията си, скоропостижно ще влезе в гроба.

Кони не откъсваше отчаян поглед от клетата си заблудена приятелка — не само физически незряща, но и заслепена от чувствата си и от благите думи на възлюбения.

— София, умът ми не го побира. Господи! Как може да му вярваш? Нима не усещаш в какво се опитва да те въвлече този мъж? Използва те, София; в най-лошия случай е заподозрял Едуар и се мъчи да изкопчи истината от теб!

— Грешиш, Констанс! — противопостави й се буйно София. — Не познаваш Фредерик, не си чула какво ми разказва, като сме насаме. Добър човек е и му се доверявам напълно! А приключи ли войната, просто ще се скрием от света.

— Недей така, София, умолявам те, няма да намерите убежище, Фредерик ще го издирват до края на живота му. — Кони искаше да си пробие път до наивността й, да изкрещи в лицето й. — Накрая ще го открият и ще трябва да си плати прескъпо за престъпленията, които е извършил срещу човечеството.

— Ще намерим място, където можем да бъдем заедно.

София се цупеше като разглезено хлапе пред витрина на магазин за играчки. Надеждите й бяха толкова абсурдни, че Кони се чудеше да се посмее ли, или да й се развика. Реши обаче да пробва друг подход.

— София — поде приятелски, — ясно ми е, че изпитваш силни чувства към Фредерик. Но както ти самата каза, за пръв път се влюбваш. Може би след няколко седмици разсъдъкът ти ще се избистри. Може би просто си се поувлякла…

— Моля те, Констанс, не ми говори като на глупава хлапачка. Може и да съм сляпа, но съм зряла жена и знам кое чувство е истинско и кое — не. Фредерик ще замине за Германия, но след няколко седмици ще се върне за мен. Изчакай и ще видиш. А сега, ако обичаш, повикай Сара — нареди й важно. — Изморих се и искам да се кача в стаята си.

Кони излезе от стаята като ударена от гръм, за пръв път изправена пред факта, че под кротката уязвима външност на София се криеше жена, на която никога нищо не й е било отказвано.