Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Light Behind The Window, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветелина Тенекеджиева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лусинда Райли
Заглавие: Лавандуловата градина
Преводач: Цветелина Тенекиджиева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Бетпринт“ АД
Излязла от печат: 30.06.2014
Редактор: Юлия Шопова
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Мария Петрова
ISBN: 978-954-398-347-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18275
История
- — Добавяне
20
Сутринта Емили посрещна архитекта и бригадира. След като обиколиха цялата къща, подробно обсъждайки тънкостите около предстоящия ремонт, специалистите й представиха обновената калкулация. Емили се хвана за главата, но архитектът я увери, че работата си струва всеки сантим, като се има предвид каква стойност щеше да придобие имението след обновяването.
— Задължително ще поддържаме връзка през идните месеци — каза бригадирът Адриан. — И трябва да сте наясно, че имението ще изглежда доста окаяно при следващото ви посещение; много време ще мине, докато красивата ви къща възвърне пълния си блясък.
Когато всички си тръгнаха, Емили затвори входната врата и обиколи бавно опустелите коридори на владението си. Изненадана от обзелото я сълзливо умиление, мина през всички стаи, уверявайки ги, че предстоящата им трансформация е за добро.
По-рано се бе обадила на Жан, който я покани на вечеря, както и да пренощува във вилата. Върна се в кухнята, където бяха куфарът й и двата черни боклукчийски чувала, и извади от тях последната купчина непрегледани писма и снимки. Отвори първия пожълтял плик, който й попадна. Вътре откри снимка на Едуар като много млад — навярно около двайсетте. Бе преметнал покровителски ръка върху раменете на красиво светлокосо момиче на някакъв плаж. Емили я позна от портрета в парижкия кабинет на баща й — сестра му София. В плика намери и страница от тетрадка… Емили я разгърна и видя познатия разкривен детински почерк.
„Mon Frère…“
— Брат ми — прошепна Емили в празната кухня и се съсредоточи върху дешифрирането на нечетливия почерк. Стихотворението представляваше възхвала за Едуар и също като останалите беше подписано от София дьо ла Мартиниер — „14-годишна“.
Внезапно осъзна, че пръстите й са се вкочанили от студ, затова се прехвърли на стола до кухненската печка. Стихотворението илюстрираше с наситена образност любовта, която младата София бе изпитвала към брат си. Защо тогава Едуар никога не я бе споменавал? Каква бе причината за мълчаливата му тъга? На снимката ясно личеше привързаността между тях. Затова Емили смяташе, че сигурно е имало някаква причина.
Тя пъхна стихотворението и снимката в дамската си чанта, взе боклукчийските чували и куфара си, след което затвори вратата на имението за последно в този му вид. Докато шофираше по чакълестата алея към вилата на Жан, звънна мобилният й телефон. Като видя, че я търси Себастиан, натисна рязко спирачката и вдигна.
— Къде се загуби? Полудях от тревога! — извика в слушалката с подкладена от вълнението ярост.
— Скъпа, много извинявай. Забравих си зарядното в Йоркшър и батерията ми свърши още във вторник сутринта.
— Себастиан, това не те оправдава! Не ми казвай, че в цял Лондон няма друг телефон, от който да ми се обадиш? — избухна Емили.
— Опитах се! Набрах Блекмур Хол във вторник вечерта, но никой не отговори, а оттогава си във Франция.
— Какво ти пречеше да оставиш съобщение на мобилния ми? — попита тя разпалено.
— Емили, моля те! Позволи ми да ти обясня. Съвсем просто е. Имах номера ти единствено в мобилния ми, а нали ти казах, че батерията му падна. Така че не разполагах с номера ти, докато не се прибрах в Йоркшър днес следобед и не заредих телефона си.
— Толкова ли не се сети да звъннеш на Жерар? Той го има. — Емили се тресеше от гняв.
— И неговия номер имах само в безполезния си телефон. Умолявам те, Емили — продължи Себастиан с изнемогващ глас, — разбери, че много съжалявам. И нека изпреваря следващия ти въпрос, като ти обясня, че се опитах да намеря друго зарядно устройство в Лондон, но мобилният ми е толкова стар модел, че в нито един магазин не предлагат аксесоари за него. А просто нямах време да търся повече. Това е, просто поредица от злополучия. Поне си припомних колко ценно може да е тефтерчето с телефонни номера, макар и отживелица. Кажи ми само — добави той — каква друга причина бих имал да не се свържа с теб?
Логиката му моментално пресече бясната тирада, която беше на езика й. Прав беше — каква друга причина би имало?
— Представа си нямаш колко ме притесни. Особено след като се държа толкова… странно през уикенда — смени тона си Емили. — Дори ми минаваше през главата, че си ме изоставил. — Гневът отшумяваше, а на негово място очите й започваха да се пълнят със сълзи.
Себастиан посрещна коментара й с тихичко изкискване:
— Да съм те изоставил? Емили, женени сме едва от няколко седмици. За какъв ме вземаш? Е, признавам си, миналия уикенд не бях в особено ведро настроение. Но на всеки се случва от време навреме, не смяташ ли?
— Може да се каже. — Емили прехапа устни, позасрамена от прибързаното си заключение.
— Май милото ми братче е успяло да ти влезе под кожата? Семенцата, дето е засял, като че ли пускат корен? Аха — Емили си го представи как кима уверено, — това ще да е.
— Грешиш, Себастиан, гарантирам ти, че Алекс не е казал и дума против теб.
— Не ме лъжи, Емили, добре го познавам. — Гласът му внезапно бе придобил явна острота.
— С нищо не ми е пълнил главата — натърти Емили, решена да не се впуска в спор при първия им разговор от четири дни. — Значи вече си в Йоркшър?
— Да, вкъщи съм. При теб как вървят нещата?
— Откараха книгите и имението е в готовност за пластичната операция.
— Жалко, че не съм при теб, да ти помагам. Напоследък съм ужасно натоварен.
— Е, това е добре, нали така? — отбеляза тихо Емили.
— Не колкото ми се иска, но… А ти кога се прибираш?
— Утре.
— В такъв случай ще ти сготвя нещо апетитно за добре дошла и ще опитам да се реванширам за гафа с телефона — обеща Себастиан. — Съжалявам, Емили, но вината наистина не беше моя. Сериозно ти говоря, пробвах да се свържа с теб във вторник вечерта.
— Нека да забравим случая, става ли? — предложи тя.
— Съгласен. Ако мога да съм ти полезен с нещо оттук, сигнализирай.
— Благодаря, но засега всичко е под контрол.
— Добре, мила, дръж ме в течение.
— Ти също! — успя да се усмихне вяло Емили. — До утре.
Затвори и остана на място за момент, питайки се дали да му вярва. Баща й обичаше да казва, че много често дори най-драматичните обстоятелства имат елементарни обяснения, и Емили силно се надяваше един ден да усвои гледището му. Само че четиридневното мълчание беше посяло съмнение в мислите й.
Алекс, макар и въздържайки се от всякакви негативни или подстрекателски коментари за брат си, най-умишлено бе избягвал темата. Емили имаше вече чувството, че около Себастиан имаше факти, които брат му не желаеше да й разкрие. Запали колата и след стотина метра паркира пред входа на вилата.
Без да взима багажа си, пробва първо вратата на избата, тъй като знаеше, че Жан често работи до късно. И, естествено, го откри на работната му маса, обграден от счетоводни книги. Приветливите му кестеняви очи се набръчкаха в ъгълчетата от широката усмивка, с която я посрещна.
— Емили! Добре дошла. — Той стана, заобиколи масата и я целуна по двете бузи. — Много се радвам, че ще ни погостуваш. Стаята ти е готова и вечерята те чака. Сигурно си капнала от умора.
— Благодаря ви за гостоприемството, Жан. Къде е Жак? — Емили погледна към недобре осветеното дъно на избата, където старецът неизменно увиваше бутилки вино върху големия си тезгях.
— Пратих баща ми да запали камините във вилата. Тази вечер е мразовита, особено тук, а не искам да настива. Както знаеш, тая зима доста боледува. Старост — нерадост. — Жан въздъхна и Емили забеляза тревогата в очите му. — Ами имението — готово ли е за ремонта?
— Да, чака го ново начало — кимна Емили.
— Нямам думи да изкажа колко се радваме с татко, задето имението ще си остане у семейство Дьо ла Мартиниер. Не само спаси прехраната ни, но и дома, който толкова сме обикнали с годините. Ако трябваше да се преселваме, баща ми нямаше да го преживее — сподели умислено Жан. — А сега да вървим във вилата, да се постоплим и да пийнем по чашка винце. Тазгодишното розе е за чудо и приказ. Климатичните условия на сезона бяха като по поръчка. В интерес на истината тая големи надежди, че розето ще спечели медал в предстоящия конкурс „Винерон“. За пръв път ще ни е и много се вълнуваме.
Емили помогна на Жан да изключат лампите в избата и двамата поеха по краткия път към вилата. Когато Жан отвори вратата на кухнята, въздухът се изпълни с неустоим аромат на готвено.
— Заповядай в гостната, татко сигурно вече е отворил виното — покани я Жан.
По традиция Жак дремеше на стола пред камината. Дори Емили, която още от детство смяташе бащата на Жан за древен, забеляза колко се бе влошило здравето му.
— Дали не е по-добре да отидем в кухнята и да го оставим на спокойствие? — прошепна тя на Жан.
— Няма нужда — усмихна се той, — глух е като пън. Заповядай, седни, Емили. — Жан й посочи един стол и взе отворената бутилка вино от масата. — Опитай само.
Емили пое чашата, разклати божествената бледорозова течност около облите й стени и се наслади на наситения букет от аромати.
— Ухае много съблазнително, Жан.
— Добавих повече сира от обикновено и май добре се получи.
Емили отпи и се усмихна блажено.
— Разкошно е.
— Естествено, местната конкуренция е много сериозна, понеже напоследък се инвестира в най-новите винарски технологии. И все пак ще се постарая да не им отстъпвам. — Жан сви рамене. — Е, толкова по бизнес въпросите, по-нататък ще ги обсъждаме. Как е в Англия? Гладко ли върви брачният живот?
Странната, напрегната и студена атмосфера на Блекмур Хол й се струваше нереална в сравнение с познатата обстановка на уютната виличка.
— Всичко е наред, макар че ще ми отнеме повечко време да свикна с Англия. А и Себастиан доста отсъства по работа — отвърна откровено Емили.
— Знам, че често пътува. Даже една вечер миналата седмица забелязах непозната кола по пътя към имението. Понеже не я видях да си тръгва, като неофициален охранител след смяната на Марго тръгнах да проуча как стоят нещата. Оказа се съпругът ти.
— Сериозно ли? Себастиан е идвал миналата седмица? — Емили положи големи усилия, за да не й проличи, че е шокирана.
— Да. Ти не знаеше ли? — загледа я учуден Жан.
— Знаех, че е във Франция, а навярно е имал работа наблизо и е решил да нагледа имението — заусуква тя.
— Да, сигурно си права. Опасявам се, че го постреснах, като се появих в къщата. Заварих го обграден от купища книги в библиотеката.
— Така ли? Очевидно се е опитвал да ми помогне с подготовката им за изнасяне — каза Емили с облекчение.
— Остана два дни, но повече не ходих дотам, понеже не исках да го безпокоя. Все пак ти е съпруг и има право да отсяда в имението, когато си пожелае.
— Да — съгласи се Емили. Тайничко обаче се питаше защо, за бога, Себастиан не бе споменал, че е прекарал два дни в имението. Стомахът й отново се сви на топка. — Много съм му благодарна, че е намерил време да помогне с приготвянето на книгите — смогна да каже неубедително.
— Знам, че е бил до теб в много тежък период и ти е оказал огромна подкрепа.
— Да, така е. Виж сега какво намерих в йоркшърската къща — побърза да смени темата тя и извади хартиения плик със стихотворенията, които Алекс й беше дал. — Писала ги е леля ми — София дьо ла Мартиниер. Жак спомена, че е творяла поезия, когато ми разказваше за миналото при последната ни среща.
Емили подаде листовете на Жан и в същия момент видя, че Жак отвори едното си око.
— Прекрасни са… — промълви Жан, четейки унесено. — Татко, искаш ли да ги видиш?
— Да. — Вече и двете му очи бяха напълно отворени и Емили се зачуди дали глухотата му не е просто старческа хитрина. Жан сложи стихотворенията в треперещите ръце на Жак и двамата с Емили запазиха тишина, докато ги прочете. Когато старецът вдигна поглед, в очите му блестяха сълзи: — Какво красиво момиче беше… така трагично си отиде… ех! — Жак поклати глава покъртен.
— Жак, ще ми разкажеш ли как е починала? — попита любезно Емили. — И защо баща ми никога не говореше за нея? И защо Констанс е взела стихотворенията със себе си в Йоркшър?
— Емили — Жан я докосна по ръката, — намали темпото. Личи си, че татко е изненадан да види стихотворенията. Какво ще кажеш първо да вечеряме, тъкмо и той да посъбере мислите си.
— Разбира се — засрами се Емили. — Извинявай, Жак. Семейството ми вече го няма и се вълнувам да науча за миналото им.
— Първо ще ядем — каза Жак сериозно, а Жан му подаде бастуна и му помогна да стане от стола.
По време на вечерята Жак бе много мълчалив. Жан нарочно смени темата и заговориха за лозята и плановете му за модернизация и разширяване на дейността.
— Сигурен съм, че ако се инвестира в производството, до пет години ще реализираме добра печалба. Прекрасно ще бъде, ако мога да видя лозята и избата в подем вместо в упадък — говореше ентусиазирано той.
Докато го слушаше как въодушевено обяснява плановете си, Емили си мислеше колко привлекателен мъж продължаваше да бъде Жан; с кадифената кожа — мургава дори след дългата зима — и кестенявите коси, обрамчващи лицето му с вълнисти кичури, изглеждаше по-млад от трийсет и девет. Като тийнейджърка дори се бе поувлякла по него за известно време.
Докато Емили и Жан разчистваха масата, Жак започна да се прозява.
— Татко, да те водя ли в леглото?
— Не! — отвърна гръмко Жак. — Не ми се спи. От емоции се прозявам. Жан, сипи по чашка арманяк и ще разкажа на Емили каквото знам. За жалост — Жак издаде някакъв причудлив звук, нещо средно между ръмжене и кикот — знам всичко. Откак си тръгна, Емили, все умувам дали да не отнеса историята в гроба. — Старецът сви рамене. — Как обаче да осмислиш настоящето, ако не знаеш миналото си?
— Жак, и аз се убеждавам в същото — каза тихо Емили. — Не знам дали си спомняш, но последно ми разказа за пристигането на Констанс в Париж. Тъкмо се бе срещнала с Вениша и се бе съгласила да й помогне…
Моят брат
Край раменете ми ръката ти закрилническа,
силна, а тъй нежен, пътеводен допирът й.
Грижа неотклонна, обич искрена и вечна;
виждаш ли ме, виждаш ли, кажи?
Фигура загадъчна, геройска
като сокол над мен бранителски стои.
Книга в скута му, смълчана стая;
виждаш ли ме, виждаш ли, кажи?
Маяк спасителен си в моя ден;
сянката ти е убежище, а светлината винаги струи.
Ето ме, до теб съм, и раста;
виждаш ли ме, виждаш ли, кажи?
Някой ден ще ме оставиш;
ще намериш друг живот, нали?
Обичам те безкрай, но дали го знаеш;
виждаш ли ме, виждаш ли, кажи?