Лусинда Райли
Лавандуловата градина (5)

5

В кухнята Емили внезапно се разтрепери — кой знае дали от студа в мазето, или от преживения шок.

— Ти отиди горе да си вземеш пуловер, а аз ще пробвам да запаля камината. Тази вечер позастудя — каза Себастиан. — Чуваш ли какъв вятър брули навън?

— Да. Мистралът е — съгласи се тя. — Тук винаги е хладно вечер, но не вярвам да имаме дърва.

— Моля! В къща насред гората? Имаме си всичко нужно. — Себастиан й смигна. — Ей сега се връщам.

Емили се качи на горния етаж, взе си жилетка, издърпа одеялото от леглото си и обиколи стаите, за да се увери, че кепенците на прозорците са спуснати срещу набезите на усилващия се вятър. Много местни жители изпитваха ужас от мистрала, който редовно помиташе безпощадно долината на река Рона, вясвайки се най-неочаквано и утихвайки само след минути. В района битуваха легенди, коя от коя по-небивала — включително, че вятърът събуждал злите вещици и влияел върху хормоналния баланс на жените и поведението на животните. Но Емили открай време се възхищаваше на величествената му мощ и се любуваше на свежия въздух, който донасяше със себе си.

След десетина минути Себастиан се появи в кухнята с ръчна количка — бе я натоварил с натрошени съчки от градината и с няколко стари дънера, които бе изровил от бараката.

— Дотук добре. Покажи ми къде да запаля огън.

Емили го заведе във всекидневната и не след дълго зад решетките на камината затанцува огън, който внесе уют.

— Страхотна камина — изрази Себастиан одобрението си, докато бършеше ръце в памучните си панталони. — Знаели са как се правят комини по онова време.

— Идея си нямам как се пали огън — призна си Емили. — И в двете ни къщи все прислугата се занимаваше с това, а в апартамента ми няма камина.

— Е, малка ми принцеске — ухили се Себастиан, — по нашите земи паленето на огън е ежедневие. А сега ще отворя бутилката вино, която си откраднахме от мазето, и ще проверя дали става за пиене. Освен това, ако не възразяваш, ще се поразровя из кухнята, понеже стомахът ми се бунтува от глад. Цял ден нищичко не съм хапвал, пък и съм сигурен, че твоят тумбак също е празен.

— О, ами… — Емили понечи да стане от дивана, но Себастиан не й позволи.

— Не, ти стой тук, да се посгрееш. Ще се справя и сам.

Емили се уви плътно в одеялото и омагьосана, загледа подскачащите пламъци, наслаждавайки се на талазите топлина и спокойствие, които я заливаха. Не си спомняше кога за последно се бяха грижили за нея така. Може би чак в детството, когато я гледаше любимата й бавачка. Подви крака, отпусна глава върху овехтялата копринена дамаска на дивана и затвори очи.

 

 

— Емили! — Тя усети, че я разклати леко нечия ръка. — Време е да ставаш, миличка.

Когато се събуди, срещна лешниковите очи на Себастиан:

— Почти девет е. Спиш вече два часа. Вечерята е сервирана.

Сънена и засрамена, тя седна на дивана.

— Себастиан, много извинявай.

— Не е нужно да се извиняваш. Не ти бяха останали сили. Донесох вечерята тук, понеже в кухнята е много студено. Мистралът щеше да ме отвее, докато се връщах от магазина. Хайде, заповядай — подкани я той, сочейки чинията с топли спагети „Болонезе“ върху ниската масичка пред нея. — Виното, което качихме от избата, мирише доста добре; да видим дали става за пиене. — Себастиан отпи и преглътна. После кимна одобрително. — Невероятно е. Надявам се, че не съм отворил вино, което струва неколкостотин франка, за да преглътнем непретенциозните ни спагети!

— Толкова много бутилки има долу, че не виждам нищо страшно в това да се насладим на една. — Емили взе чашата си и отпи. — Прав си, божествено е. — Последва втора глътка с пълна вилица спагети и внезапно тя осъзна какъв страхотен апетит й се бе отворил. — Много мило от твоя страна. Бива те за готвач.

— Чак готвач не бих се нарекъл, но поне знам да забърквам някои прости ястия. Между другото, докато спеше, обмислих как ще е най-добре да постъпиш с картината на Матис. Обадих се на един приятел от „Сотбис“ в Лондон и той ми препоръча негов познайник от Париж. Даде ми телефонния му номер, така че можеш да му звъннеш утре и да задвижиш нещата.

— Задължително ще се свържа с него, благодаря ти, Себастиан.

— Един от най-прочутите аукционери в Париж е, а и приятелят ми го препоръчва горещо. Честно да ти кажа, много ми се ще да се натрапя на срещата ви, за да разбера дали не греша — добави той усмихнато.

— Няма да се натрапваш — кимна Емили. — Кога мислиш да се връщаш в Англия?

— В края на следващата седмица, така че дотогава съм на разположение, в случай че ти потрябвам. Затънала си в задачи. Но най-важното е ти и къщата да сте в безопасност. Ако искаш, утре мога да попитам ключаря коя местна охранителна фирма би ни препоръчал за инсталацията на алармена система.

— Защо не, ще ми е от голяма помощ — благодари му Емили. — Хич ме няма в тези неща.

— Ясно. А сега — подхвана Себастиан, навивайки спагети на вилицата си — да преминем към по-вълнуващата тема за предназначението на тайното скривалище под краката ни. Хрумва ли ти нещо?

— Не — поклати глава Емили. — Опасявам се, че не съм особено наясно със семейната ни история.

— Интересно ми е най-вече дали не са го използвали по време на войната. Божичко, само за няколко минути да ме затворят долу, и ще си загубя ума. — Себастиан вдигна вежди. — Представяш ли си как би се чувствала, ако те изолират в това тясно помещение в продължение на дни, седмици и месеци даже?

— Не си представям — намръщи се Емили. — А как само ми се иска татко да беше жив, за да го попитам лично. Срам ме е, че не познавам миналото на рода си. Може пък да го опозная, докато уреждам проблемите с имението.

— Не се и съмнявам. — Себастиан стана и се зае да събира празните чинии.

— Моля те, достатъчно направи вече, остави на мен — спря го Емили. — Сигурно е време да тръгваш.

— Моля? — изгледа я потресен Себастиан. — Сериозно ли мислиш, че ще те оставя самичка през нощта, при положение че вратата не се заключва? Няма да мигна. Не, Емили, позволи ми да остана. Ще пренощувам на дивана пред камината, за мен не е проблем.

— Себастиан, нищо няма да ми се случи, не се притеснявай. Светкавицата рядко удря два пъти в един ден, нали така? Както казах и на жандарма, не ми пречи да заключа вратата на спалнята си. И бездруго имам чувството, че вече ти се качвам на главата. Моля те, тръгвай.

— Е, ако ще те притеснявам с присъствието си, разбира се, че ще си ходя.

— Не, не е това, просто ми е неудобно, задето ти отнех толкова време — побърза да отрече Емили. — Все пак почти не се познаваме.

— Няма причина да се чувстваш неудобно. Така или иначе, леглото в квартирата ми е по-твърдо и от дъска.

— Щом е така, заповядай и ти благодаря отново — предаде се Емили. — Но при условие че спиш в някоя от стаите за гости. Глупаво ще бъде да те оставя да спиш на дивана.

— Уговорихме се. — Себастиан се пресегна за ръжена. — А това ще стои до леглото ми за всеки случай.

Измиха заедно съдовете, после Емили заключи задната врата и отведе Себастиан в стаята му на горния етаж.

— Марго винаги поддържа в готовност за неочаквани гости тази спалня. Дано да ти бъде удобно.

— Ще преживея някак. — Той огледа просторната стая с изтънчената й френска мебелировка. — Благодаря, Емили, приятни сънища.

— И на теб. Лека нощ.

Себастиан пристъпи към нея. Някакъв инстинкт подтикна Емили да затвори вратата, преди той да я приближи, след което закрачи припряно по коридора към собствената си спалня и я заключи след себе си. Просна се върху леглото със странното чувство, че не й стига въздух.

Защо беше побягнала така? Себастиан навярно искаше да я целуне приятелски за лека нощ. Заби ядосано юмрук в матрака. Вече нямаше как да разбере.

 

 

След неспокойната нощ, през чиито дълги часове усещаше с всяко нервно окончание в тялото си непосредствената и дори някак интимна близост на Себастиан, който спеше едва на няколко метра от нея, Емили слезе на долния етаж, да направи кафе. Тъй като предполагаше, че гостът й е още в леглото, доста се изненада, като чу колата му отвън и го видя да влиза през задната врата.

— Добро утро — поздрави я той. — Отидох до пекарната за закуски. Не знаех какво ще ти се яде, затова взех франзели, кроасани и кифлички с шоколад. А, да не забравяме и любимия ми френски конфитюр. — Той сложи вкуснотиите на кухненската маса.

— Благодаря ти — каза Емили, имайки чувството, че не спира да повтаря тези две думички пред него. — Аз пък направих кафе.

— Ходенето за пресен хляб сутринта е едно от най-приятните ми занимания във Франция. Тази традиция отдавна е отмряла в Англия — сподели Себастиан. — Аха, ключарят се обади да каже, че ще е тук след час.

— Чувствам се като кръгла глупачка — въздъхна Емили. — Как можах да забравя да заключа задната врата вчера.

— Емили — подхвана приятелски Себастиан, отпускайки длан върху рамото й. — Живееш под огромен стрес през изминалите две седмици. Скръбта и шокът могат да ти повлияят по какви ли не начини. — Ръката върху рамото й се раздвижи и започна да го масажира. — Не се обвинявай. За радост няма последици. Просто приеми случката като урок за в бъдеще. Кажи сега какво ти се яде.

— Франзела, кроасан… няма значение.

Тя остави Себастиан да сипе кафе, после седна мълчаливо на масата, дъвчейки сънено закуската си и слушайки как англичанинът провежда разговори с охранителните фирми, които ключарят му бе препоръчал.

— Така — каза той, след като остави телефона, и надраска набързо няколко реда върху лист хартия. — Всички твърдят, че могат да инсталират подходяща за къщата алармена система, но ще трябва да направят оглед, преди да предложат окончателна цена. Искаш ли да ангажираме някого за утре?

— Да, благодаря ти. — Вдигна внезапно поглед към него. — Защо ми помагаш?

— Ама че странен въпрос — учуди се Себастиан. — Вероятно защото те харесвам, а виждам, че не ти е лесно в момента. Пък и съм убеден, че баба Констанс би настояла да помогна на внучката на Едуар. Следващият ми въпрос е ти ли ще разговаряш с парижанина, когото ми препоръчаха като експерт по изкуството, или да се заема аз?

На Емили започваше да й прилошава от непредвидената закуска.

— Май е най-добре ти да се заемеш, понеже си на „ти“ с материята.

— Добре. Според мен е добре да прегледа и останалите картини в имението. И без това няма да е зле да потърсиш второ, и дори трето мнение.

— Да. Освен това трябва да се погрижа за предметите на изкуството в парижката къща.

— Кога възнамеряваш да се прибираш в Париж?

— Скоро — въздъхна тя. — Но имаш право, най-добре е да отметна, колкото се може повече задачи, докато съм тук. В случай че реша да задържа имението, ме очаква още цял куп работа.

— Замисляш се дали да не го задържиш ли?

— Да. Макар че, като се сетя как забравих задната врата отключена, май е глупава идея да се нагърбвам с проект, който би затруднил всеки.

— Е — каза Себастиан, — имай едно наум, че съм насреща.

— Безкрайно си любезен и не знам как ще ти се отблагодаря.

Фру-Фру изскимтя пред кухненската врата, за да я пуснат навън. Емили стана и й отвори. — Несъмнено и ти си имаш своите си ангажименти.

— Така е — съгласи се той, — но тъй като по една случайност красивите картини са ми страст, няма да ми бъде трудно да ти помагам. А каква ще е присъдата на библиотеката? Искаш ли да намеря експерт по ценни книги, за да хвърли един поглед на колекцията?

— Не, благодаря — побърза да откаже Емили през насъбралата се в главата й мъгла. — Не е спешно, понеже нямам никакво намерение да продавам книгите. Трябва да се обадя на Жерар — нотариуса. Вчера ми е оставил три гласови съобщения, но така и не се свързах с него.

— През това време аз ще отскоча до вилата за един душ и чисти дрехи. Ще се видим по-късно. И да не забравиш, че ключарят ще пристигне всеки момент — припомни й той.

— Благодаря ти, Себастиан.

 

 

Емили остави ключаря да работи по входната врата, обади се на Жерар и с капчица самодоволство му съобщи, че в имението нещата са под контрол. Уговориха си среща за следващата седмица в парижката къща на родителите й, после провери докъде бе стигнал ключарят, и отиде в библиотеката, жадувайки за спокойната й атмосфера. Поразходи се между прашните рафтове, размишлявайки какво смело начинание щеше да е преместването на хилядите книги на склад, ако решеше да продаде или да реставрира имението.

Направи й впечатление, че две книги стърчаха пред другите на рафта. Извади ги и прочете заглавията им — култивиране на дървета. Върна ги на рафта, като ги изравни с останалите, и тъкмо влизаше в кухнята, когато чу колата на Себастиан да приближава по чакълестата алея.

Той влетя през задната врата запъхтян.

— Емили! Звънях ти, но ти не вдигна! — Той прокара пръсти през косата си. — Боя се, че току-що намерих кученцето ти на пътя. Ранено е доста сериозно и трябва незабавно да го закараме на ветеринар. Сложил съм го на задната седалка в колата. Хайде, идвай.

Изтръпнала от ужас, Емили изтича до колата на Себастиан и седна до кървящото, едвам дишащо кученце. Той седна зад волана и потеглиха бързо за Ла Кроа Валмер, където, както Емили се беше сетила, имаше ветеринарен кабинет на десет минути път с кола. По бузите й се ронеха сълзи, докато милваше безжизненото телце на Фру-Фру върху коляното си.

— Тази сутрин я пуснах навън — ридаеше тя безутешно, — а като дойде ключарят, забравих да я прибера. Обикновено не се отдалечава от къщата, но сигурно е тръгнала след колата ти… и както е сляпа, ако е излязла на пътя, не е видяла, че нещо лети към нея… О, боже! Как можах да я забравя!

— Емили, Емили, успокой се. Ветеринарят ще се погрижи за нея — помъчи се да я утеши Себастиан.

Един-единствен поглед към мрачното лице на ветеринаря беше достатъчен, за да затвърди професионалната преценка на Емили.

— Много съжалявам, мадмоазел, но е получила сериозни вътрешни наранявания. Може да я оперираме, но за жалост е прекалено стара и слаба. Съветът ми е да й помогнем да си отиде безболезнено. И вие така бихте посъветвали ваш клиент, прав ли съм? — попита я тактично докторът.

— Да — печално кимна Емили. — Разбира се.

Двайсет минути по-късно след целувка за сбогом, докато ветеринарят инжектираше Фру-Фру и дребното й телце потрепери за последно, Емили излезе като покосена от клиниката и изкачи стълбището с разтреперани крака, хванала Себастиан под ръка за опора.

— Майка ми я обожаваше и обещах, че ще се грижа за нея…

— Хайде, миличка, да те заведем вкъщи — подкани я грижовно Себастиан.

По пътя към имението Емили, вцепенена от чувство за вина и силни емоции, остана безмълвна. Влязоха през кухненската врата и тя се стовари отчаяно върху най-близкия стол, опря лакти върху масата и зарови лице в тях.

— Не мога да се грижа дори за едно кученце! Майка ми беше права — безнадеждна съм! Нищо не ми се получава, нищичко! А съм единствената наследничка на такова престижно благородническо семейство! Толкова бележити родственици, включително собственият ми баща, а погледни ме само — пълен позор!

Хлипайки като дете с приглушен от собствените й ръце глас, изля всичката мъка, насадена от тежките думи на майка й. Когато най-сетне вдигна поглед, видя Себастиан, който седеше мълчаливо на масата и я наблюдаваше.

— Боже — възкликна тя, моментално засрамена от изблика си на емоции. — Извинявай, станах за посмешище! Винаги е било така — добави през сълзи.

Себастиан стана бавно, заобиколи масата и приклекна до нея, като й предложи кърпичка.

— Емили, повярвай ми, образът, който сама си изградила за себе си и който съвсем очевидно е повлиян от гледището на майка ти, е съвършено погрешен. Ако искаш да знаеш — усмихна й се той, отмествайки кичур коса от лицето й и пъхвайки го зад ухото й, — макар и да не се познаваме добре, мисля, че ти си изключително смела, силна и интелигента жена. Да не споменаваме колко си красива.

— Красива, ха! — Емили се обърна към него с насмешка в очите. — Стига, Себастиан, оценявам опитите ти да ме утешиш, но с безочливите си лъжи звучиш снизходително. Разминала съм се с красотата!

— Предполагам, че и това си научила от майка си?

— Да, но е самата истина — отсече тя яростно.

— Е, прости ми, че се изказвам свободно, но си го помислих още като те видях. А що се отнася до убеждението ти, че във всичко се проваляш — през живота си не съм чувал по-голяма глупост. Според мен се справяш блестящо с неща, които биха накарали много хора да изпаднат в пълен смут. И то съвсем сама. Емили, чуй ме — продължи умолително Себастиан, — както и да се е отнасяла към теб майка ти, не бива да гледаш на себе си през нейните очи. Защото, мила моя, майка ти жестоко се е лъгала. Жестоко. Но времето й е изтекло и е настъпило твоето. Вече не може да те огорчава, не може. Ела тук.

Себастиан протегна ръце и я придърпа в обятията си. Притисна я плътно към себе си, а тя продължи да ридае върху рамото му.

— Обещавам ти, че всичко ще си дойде на мястото. До теб съм, ако имаш нужда от помощ.

Тя вдигна поглед към него.

— Но аз не съм ти никаква! Защо те е грижа за мен?

— Хм — подсмихна се Себастиан, — може да се каже, че изминалите дни бяха доста драматични. А и съм сигурен, че ако се бяхме запознали в Париж и бяхме излизали няколко пъти заедно, едва ли щях така уверено да изказвам мнение. Неволята си има и хубави страни. Психическите прегради падат не за седмици, а за дни. Наистина вярвам, че те разбирам. И бих искал да прекарвам повече време с теб, ако ми позволиш. — Той я хвана за раменете и повдигна брадичката й, така че да го погледне в очите. — Емили, проумявам, че всичко се случва твърде бързо, и вероятно те плаши, затова най-малко искам да те притискам. Обещавам да не го правя. Но трябва да си призная, че точно в този момент умирам от желание да те целуна.

Емили го изгледа учудено и се поусмихна.

— Да ме целунеш? Мен?

— Да. Толкова ли е изненадващо? — пошегува се невинно Себастиан. — Не се бой, няма да ти налетя. Просто държах да съм откровен с теб.

— Благодаря ти. — Емили не откъсваше поглед от него, докато обмисляше ситуацията. Накрая протегна шия напред и допря колебливо устни до неговите. — Благодаря ти за всичко, Себастиан. Толкова си мил с мен, че…

Той пое лицето й в длани и отвърна на целувката й, после ненадейно се откъсна от нея, овладявайки желанието си.

— Виж какво — прошепна тихо, преплитайки пръсти с нейните, — държа да ми кажеш, ако престъпвам някакви граници. Не искам да сметнеш, че се възползвам от положението ти. Объркана си, вероятно не знаеш какво точно чувстваш, а…

— Себастиан, всичко е наред — успокои го на свой ред Емили. — Знам какво правя. Голямо момиче съм, както сам каза. Затова, моля те, не се безпокой.

— В такъв случай млъквам.

Себастиан отново я придърпа към себе си и Емили усети как болката й бавно се разсейва от нежността му. Затова й се отдаде.