Лусинда Райли
Лавандуловата градина (1)

1
Гасен, Южна Франция, пролетта на 1998 година

Натискът върху ръката й отслабна и Емили сведе поглед към майка си. Сякаш пред очите и душата на Валери, напускайки тялото й, отвеждаше със себе си и болката, разкривявала чертите й толкова дълго. Най-сетне Емили можеше да прозре зад изпитото лице и да си спомни някогашната красота на майка си.

— Напусна ни — промълви Филип, докторът.

— Да.

Чуваше приглушената му молитва, но нямаше намерение да му приглася. Вместо това загледа с печално недоумение купчината бавно посивяваща плът, единственото, което й бе останало от неизменното присъствие, властвало над живота й цели трийсет години. Някакъв инстинкт й подшушна да сръга майка си, да я събуди, понеже преходът от живот към смърт — особено за природна стихия, като Валери дьо ла Мартиниер — се оказваше твърде рязък, за да го проумее.

Не бе сигурна как би трябвало да се чувства. Все пак неведнъж мислено бе разигравала този момент през изминалите няколко седмици. Емили извърна очи от лицето на майка си и зарея поглед през отворения прозорец, където в синьото небе се носеха завъртулки от бели облачета като разбити на пяна белтъци. Отвън долиташе далечна песен на чучулига, която приветстваше пролетта.

Стана предпазливо на крака, сковани от дългите часове на нощно бдение, и отиде до прозореца. В ранния утринен пейзаж нямаше и капка от натрапчивостта, с която неизменно щеше да се пропие дневната картина. Както всяка заран природата бе нарисувала съвършено нова живопис с гальовната провинциална палитра от керемидено, зелено и тюркоазено, деликатно възвестявайки началото на младия ден. Емили отправи поглед отвъд терасата и педантично поддържаната градина към полюшващите се лозя около къщата, ширнали се, докъдето погледът стига. Непроменена векове наред, гледката покоряваше с великолепието си. Шато дьо ла Мартиниер й бе служило като убежище в детството — там намираше покой и сигурност; спокойствието му неизличимо се беше запечатало във всяка клетка на мозъка й.

А сега й принадлежеше — макар че Емили можеше единствено да гадае дали с цялото си разсипничество майка й изобщо й бе завещала пари за поддръжката му.

— Госпожице Емили, ще ви оставя, за да се сбогувате. — Гласът на доктора прекъсна мислите й. — Ще сляза на долния етаж, за да попълня необходимите документи. Моите най-искрени съболезнования! — добави Филип, поклони се почтително и излезе от стаята.

„Скърбя ли изобщо…?“ — мина й внезапно през ума.

Тя се върна край леглото и пак седна на стола, мъчейки се да открие отговори за купищата въпроси, предизвикани от смъртта на майка й, да се отърси от колебанията, да намери начин да се освободи от противоречащите си емоции, за да стигне до едно-единствено конкретно чувство. Естествено, задачата й беше непосилна. Жената в леглото — така отпусната, така безобидна в момента, колкото и парализиращо да й бе въздействала приживе — вечно щеше да гнети мислите й с мъглявостта си.

Валери бе дарила дъщеря си с живот, беше й подсигурила прехрана, дрехи на гърба и солиден покрив над главата. Никога не й беше посягала, нито пък нанасяла обиди.

Чисто и просто се държеше така, все едно че я няма.

Валери бе проявявала — Емили се замисли коя дума е най-подходяща — безразличие. Превръщайки собствената си дъщеря в безплътна сянка.

Емили опря длан върху ръката на майка си.

— Ти изобщо не ме забелязваше, маман…

Емили живееше с болезненото съзнание, че родителите й са я заченали по принуда, само и само да задоволят нуждата от наследник на рода Дьо ла Мартиниер; че е резултат от изпълнението на дълг, а не на майчинско желание за рожба. А когато отгоре на всичко се беше сдобила с „наследница“ вместо с нужния син — продължител на рода, безразличието на Валери се бе задълбочило още повече. Надскочила вече детеродна възраст — Емили се бе появила с последните издихания на женската й плодовитост: на четирийсет и три — Валери се бе отдала на амплоато си на една от най-чаровните, щедри и красиви светски персони в Париж. Раждането и по-нататъшното присъствие на Емили бяха събития, не по-значими от сдобиването с поредното чихуахуа за компания на първите три. Емили я привикваха от детската стая също като кучетата и я потупваха гальовно по главата за пред гостите на маман. Само дето кучетата поне си правеха компания, размишляваше Емили, докато тя прекарваше детството си в самота.

Нямаше полза дори от това, че беше наследила осанката на Дьо ла Мартиниер вместо деликатната светлоока миньонска външност на славянските й предци по майчина линия. Беше здраво дете с гъста махагонова коса, която на всеки шест седмици подстригваха късо, с бретон, тежко надвиснал над черните й вежди, и с маслинена кожа — генетични дарове от баща й Едуар.

„Понякога като те гледам, скъпа моя, не мога да повярвам, че аз съм те родила! — обичаше да повтаря майка й при редките си посещения в детската й стая, тръгвайки за операта. — Е, поне моите очи си взела!“

На Емили често й се искаше да изтръгне тъмносините си очни ябълки от орбитите им и да ги замени с разкошните лешникови очи на баща си. Не смяташе, че подхождат на лицето й, пък и всеки път, когато погледнеше през тях в огледалото, виждаше майка си.

Редовно я спохождаше чувството, че по рождение е лишена от каквато и да било дарба, която майка й би оценила. Когато на тригодишна възраст я записаха на уроци по балет, Емили откри, че тялото й просто отказва да заема стандартните балетни пози. Докато останалите момиченца подхвърчаха из залата досущ като пеперудки, тя се бореше да демонстрира поне капка грация. Плоските й крачета предпочитаха да са здраво стъпили на земята и всеки опит да ги отлепи от нея завършваше с провал. Уроците по пиано се оказаха също загуба на време, а що се отнасяше до пеенето, то тя нямаше слух за тоновете и толкова.

Освен това тялото и не се чувстваше особено добре в момичешките рокли, в които майка й настояваше да я вижда по време на соаретата във великолепната, потънала в розови храсти градина в задния двор на парижкото им имение — обичайната сцена за прочутите партита на Валери. Скътана в най-затънтения й ъгъл, Емили прекарваше времето си, възхищавайки се на елегантната, очарователна, прелестна домакиня, която обхождаше гостите си с грациозна вещина. На светските сбирки в парижкото имение, а през лятото — и в имението в Гасен, Емили се чувстваше с вързан език и крайно неловко. В допълнение към всичко останало явно не беше наследила и социалните умения на майка си.

Иронията беше, че всеки страничен наблюдател би я нарекъл щастливка. Приказно детство, прекарано в чудна къща в Париж в семейството на френски благородници с вековно родословно дърво, съумяло при това да съхрани наследствените богатства по време на войната — за подобен живот много французойчета на нейна възраст можеха само да си мечтаят.

Поне имаше обичния си татко. Макар и не по-грижовен от майка й и отнесен по непрестанно разрастващата му се колекция от ценни книги в имението, ако Емили съумееше да привлече вниманието му, баща й я обсипваше с любовта и грижите, за които тя така копнееше.

Дъщеря му се роди, когато той вече гонеше шейсетте, Емили го загуби на четиринайсетгодишна възраст. Двамата рядко прекарваха времето си заедно, но поне знаеше от кого бе наследила затворения си характер. Едуар беше мълчалив, вглъбен в себе си човек, който намираше повече радост в книгите си и в спокойствието на имението, отколкото в непрестанния поток от познайници, обсебили дома им по покана на маман. Емили често се чудеше как изобщо двама души с толкова противоположни характери бяха успели да се влюбят един в друг. При все това Едуар като че ли боготвореше по-младата си съпруга, не се бунтуваше срещу разточителния й начин на живот, макар той самият да живееше къде-къде по-скромно и намираше повод за гордост в красотата и популярността на жена си на парижката обществена сцена.

В много случаи, когато лятото си отиваше и идваше време Валери и Емили да се върнат в Париж, Емили умоляваше баща си да й позволи да остане.

— Татко, толкова ми харесва в провинцията при теб. И в селото има училище… може да ме запишеш там, а пък аз ще се грижа за теб, сигурно ти е много самотно в празната къща.

Едуар я погъделичкваше бащински по брадичката, но клатеше глава в знак на отказ.

— Не може, малката ми. Колкото и да те обичам, трябва да се върнеш в Париж, за да ходиш на училище и да станеш истинска дама като майка си.

— Ама, татко, не искам да се прибирам с маман, искам да остана тук с теб…

А като навърши тринайсет… Емили примига, отронвайки внезапно рукналите й сълзи, боязлива още да си спомни за момента, в който безразличието на майка й бе прераснало в пълна отчужденост. Предстоеше й да се бори с последиците през целия си живот.

— Как не те беше срам да гледаш през мен, мамо, да не те е грижа, какво се случва с мен? Собствената ти дъщеря!

Внезапно едно от очите на Валери трепна и Емили подскочи от страх, че майка й всъщност е още жива и е чула всяка една думичка. Тъй като бе привикнала да следи жизнените й показатели, Емили веднага опипа китката й за пулс, но не го намери. Станала беше свидетел на последния физически остатък от живота й, докато мускулите й се отпускаха и отстъпваха място на смъртта.

— Маман, ще се опитам да ти простя. Ще се помъча да видя нещата от твоя гледна точка, но точно в този момент не мога да кажа дали се радвам, или тъгувам заради смъртта ти. — Емили усещаше как собственото й гърло се вцепенява като един вид защитен механизъм срещу болката, която щяха да й причинят следващите думи. — Толкова те обичах, толкова се стараех да те зарадвам, да спечеля любовта и вниманието ти, да се почувствам… достойна да бъда твоя дъщеря. Господи! Какво ли не сторих! — Емили сви ръцете си в юмруци. — Та ти ми беше майка!

Звукът на собствения й глас отекваше в просторната спалня и тя се стресна, занемявайки. Впери поглед във фамилния герб, нарисуван преди двеста и петдесет години върху внушителната рамка на леглото. Боята беше поизбледняла, а двата глигана, заели бойна позиция от двете страни на вездесъщата хералдическа лилия, и изящно изписаното отдолу мото „Победата е над всичко“ едвам се различаваха.

Ненадейно я побиха тръпки, макар че в стаята бе топло. Тишината в имението бе оглушителна. Къщата, някога кипящата от живот, сега пустееше като куха раковина, приютила единствено миналото. Сведе поглед към дясната ръка на майка си, върху чийто малък пръст бе масивният пръстен с фамилния печат, представляващ умален вариант на герба. Тя бе последната жива представителка на рода Дьо ла Мартиниер.

Емили мигновено изпита бремето на вековния завет върху плещите си и горчивината от безславния завършек на една велика, благородна кръв, предадена в ръцете на бездетна трийсетгодишна стара мома. Семейството бе устояло на столетия жестокост и насилие, ала след петдесетгодишните зверства по време на Първата и Втората световна война единствено баща й бе останал да го крепи.

Поне нямаше да й се налага да търпи обичайните препирни около наследството. По силата на един остарял Наполеонов закон всички братя и сестри директно наследяваха равни части от имуществото на покойните си родители. Колко ли семейни драми се бяха разиграли заради наследници, отказали да продадат частта си? За жалост в нейния случай les héritiers en ligne directe^[1] се ограничаваха до нея самата.

Емили въздъхна. Може и да й се наложеше да продаде имението, но сериозният размисъл трябваше да почака. Сега беше време за сбогуване.

— Почивай в мир, маман.

Допря устни до посивялата коса на челото й и се прекръсти. После стана немощно от стола, излезе от стаята и затвори плътно вратата след себе си.