Лусинда Райли
Лавандуловата градина (23)

23

Кони влезе, залитайки през входната врата на Дьо ла Мартиниер, и Сара дойде да я посрещне.

— Мадам, чакахме ви. Къде изчезнахте? Какво ви се е случило? — стресна се от окаяния й вид икономката.

Без да отвърне, Кони мина покрай нея и хукна нагоре по стълбището. Като стигна до банята, напълни ваната и изтърка всяко кътче от тялото си почти до разраняване.

На входната врата се позвъни. Този път беше Фредерик.

— Налага се спешно да говоря с конта, мадам — заяви той.

— В момента спи.

И Фредерик пренебрегна думите на Сара, взе стълбите по две наведнъж и нахълта в спалнята на Едуар.

Стреснатите, лъснали от треска заради бързо инфектиращата се рана очи на Едуар се впериха в него откъм възглавниците. В първия момент не можа да установи кой от братята стои насреща му.

— Господин конт, Едуар, прощавай, че влетях така — побърза да се извини Фредерик. — Искам обаче да те предупредя, че ти и семейството ти сте в огромна опасност. Брат ми отдавна те подозира, че участваш в Съпротивата. Днес сутринта дойде в кабинета ми да ме извести, че един от хората му те е разпознал при ареста на членовете на мрежата „Психология“ в „Кафе дьо ла Пе“ снощи. Всеки момент ще се появи да ви прибере — теб, братовчедка ти и София. Едуар, трябва веднага да напуснете града — замоли го Фредерик. — Няма никакво време за губене.

Едуар се кокореше насреща му, изпаднал в пълно недоумение.

— Но… защо идваш да ме предупредиш? Защо да ти се доверявам?

— Защото нямаш друг избор и защото обичам сестра ти. Чуй ме — призова го Фредерик, приближавайки до леглото, — ненавистта ти към народа ни е напълно оправдана, но на много от нас не ни остана нищо друго, освен да се трудим за кауза, в която отдавна сме загубили вяра. Мнозина други се присъединяват към редиците ни. Едуар, и аз като теб използвах високото си положение, за да предотвратя, колкото може повече убийства. И аз си сътруднича с познатите ти бунтовници, които дават мило и драго да спасят свидните ни отечества от разруха и историята ни от тежките нацистки ботуши. Но не сега е моментът да обсъждаме тези въпроси. Трябва незабавно да станеш и да напуснеш къщата.

Едуар поклати глава.

— Не мога, Фредерик. Виж ме само, едвам мърдам. Спасете момичетата. Аз ще се набивам на очи и ще възпрепятствам бягството им.

— Фредерик! — провикна се от вратата София, опипвайки въздуха за възлюбения си. — Какво се случва?

Той се спусна към нея и я притисна в обятията си.

— Не бой се, мила моя София, ще се погрижа да си в безопасност. Опитвах се да обясня на брат ти, че домът ви е набелязан и че Гестапо ще почука на вратата всеки момент. Трябва веднага да те изведа оттук, mein Liebling^[1].

— Сара е приготвила багажа ми. Едуар я е накарал още снощи. Готови сме. Братко, ставай и се обличай — подкани го София.

— Колата ни чака долу. Мога да ви отведа, където пожелаете в Париж — обясни Фредерик. — Но трябва да побързаме.

— Фредерик, нали съзнаваш на каква опасност се излагаш, като ни съдействаш? — попита Едуар, мъчейки се да стане, но срутвайки се безпомощно върху възглавниците.

— Понякога се налага да правим жертви за любимите си хора — каза Фредерик, притискайки София към себе си.

София се отдръпна от прегръдката му и тръгна към леглото, търсейки ръката, а после и челото на Едуар.

— Имаш температура, но трябва да се напънеш! Божичко, Фредерик казва, че всеки момент ще пристигнат!

— София, отлично знаеш, че не мога да пътувам в това си състояние — заяви с възможно най-спокойния си тон Едуар. — Но, моля те, имай ми вяра, че ще намеря начин да ви открия. Тръгвайте със Сара и Констанс, а аз ще ви последвам веднага щом мога. Хайде, тръгвайте!

— Не мога да те оставя…

— Поне веднъж ме послушай, София! Бог да е с теб, любима ми сестричке, и дано се съберем скоро. — Едуар напрегна сили и я целуна по двете бузи, после направи знак на Фредерик да я изведе от стаята.

Като го оставиха сам, Едуар насочи трескавото си съзнание към съставянето на план.

Сара и Кони ги чакаха на долния етаж. Фредерик заведе жените до колата и им помогна да се качат.

Преглъщайки болката, Едуар смогна да се изправи до прозореца и изпрати колата на Фредерик с поглед.

— Къде да ви откарам? — попита Фредерик, дегизиран с шофьорска шапка.

— „Гар дьо Монпарнас“. Първо ще се отбием до къщата на сестра ми, откъдето ще си набавим нови документи за самоличност — каза Сара, единствената от трите жени, която беше в състояние да отговори.

— А после накъде? — поиска да научи Фредерик.

Кони стрелна Сара с толкова остър поглед, че икономката веднага млъкна. София не видя реакцията на приятелката си и обясни:

— Ще стигнем до семейното ни имение в Гасен.

Фредерик забеляза ужасеното изражение на Кони в огледалото за задно виждане.

— Констанс, знам, че за теб е недопустимо да се довериш на германец. Но моля те да имаш предвид, че и аз рискувам много дори с малкото помощ, която ви оказах. Най-лесно ще ми бъде да ви арестувам и трите още сега и да ви отведа направо в щабквартирата на Гестапо. Уверявам ви, че действията ми от тази сутрин няма да останат ненаказани. Нищо чудно да съм подписал смъртната си присъда.

— Така е — съгласи се Кони с разклатени от изминалите няколко часа нерви. — Прощавай, Фредерик, оценявам помощта ти.

— Макар и във вените ни да тече една и съща кръв, нямам друго общо с брата си близнак — продължи Фредерик. — Несъмнено ще заподозре, че съм допринесъл за успешното ви бягство и ще направи всичко възможно да убеди и останалите в съучастничеството ми.

Като стигнаха гарата на Монпарнас, трите слязоха от колата. Фредерик извади куфарите им от багажника.

— Успех на всички ви — прошепна той.

София понечи да го докосне, но той я възпря.

— Недей, аз съм шофьорът, забрави ли? Но кълна ти се, mein Liebling, ще те намеря. А сега тръгвайте и гледайте час по-скоро да се измъкнете от Париж.

— Обичам те, Фредерик! — каза София точно преди да се слеят с тълпите на гарата.

— И аз те обичам, скъпа ми София. С цялото си сърце — прошепна Фредерик, когато се качваше в колата.

 

 

Фалк пристигна в къщата на „Рю дьо Варен“ час след като жените тръгнаха. Никой не откликна на ударите му по вратата, затова той накара щурмоваците да я разбият. Претърсиха всяко кътче на къщата, но не откриха никого.

Псувайки, Фалк се отправи към щабквартирата, където нахълта в кабинета на брат си. Завари го да се стяга за път.

— Току-що се връщам от акция в дома на Дьо ла Мартиниер. Като че ли вдън земя са потънали. Ще каже човек, че някой ги е предупредил. Как е възможно такова нещо? — разбесня се Фалк. — Споделих подозренията си единствено с теб, братко.

Фредерик щракна закопчалката на куфара си.

— Така ли? Много учудващо наистина. Но както самият ти обичаш да казваш, в Париж дори стените имат уши.

Фалк се наведе към брат си.

— Знам, че си бил ти — за глупак ли ме вземаш?! Само ме разиграваш, а всъщност ти си предателят. И не за пръв път се издънваш. Внимавай какво правиш, големи братко — подсмихна му се презрително. — Колкото и умело да замазваш очите на останалите, мен не можеш да излъжеш.

Фредерик му отвърна с добронамерен поглед.

— В такъв случай, братко, е редно да докладваш, където трябва. А сега ще ти пожелая хубав ден и до нови срещи.

— Аррхх! — Както винаги благородническата невъзмутимост на Фредерик изкара Фалк от нерви. — Мислиш се за много важна клечка с твоите дипломи и докторати и със стратегиите, с които се стремиш да впечатлиш Фюрера ни. Но аз съм човекът, който ежедневно се поти за каузата ни.

Фредерик взе куфара си от бюрото и тръгна към вратата. Преди да я отвори, спря и се обърна към брат си с думите:

— Въпросът е не че аз се мисля за важен, братко, а че ти се имаш за маловажен.

— Ще ги издиря! — провикна се Фалк по коридора след брат си. — И оная пачавра, дето те е омагьосала, също ще я открия!

— Довиждане, Фалк! — въздъхна Фредерик, преди вратите на асансьора да го скрият.

Фалк заби юмрук с всички сили в стената.

 

 

Едуар се разбуди от неспокойния си сън. Беше тъмно като в рог и той заопипва край себе си за кибрита. Запали една клечка, колкото да погледне часовника си, и видя, че минава три; пет часа откакто бе чул щурмоваците да нахлуват в къщата над главата му. Размърда скованите си крайници и стъпалата му докоснаха отсрещната стена на тясното помещенийце.

Подземната тухлена дупка, достъпна откъм добре замаскирания капак в пода на мазето, е била изкопана от предците му по време на Френската революция, за да служи като скривалище. Имаше място само за един-двама души. Но в семейството битуваше легендата, че в една съдбовна нощ, докато Париж бил обхванат от пламъци, а аристократите най-безцеремонно били извозвани към гилотината, Арно дьо ла Мартиниер, съпругата му и двете му деца намерили укритие в малката дупка.

Едуар коленичи, запали още една кибритена клечка и я вдигна над главата си, за да види къде е ръбът на капака. После впрегна всичката си останала енергия, за да го отвори.

Набра се на ръце, изпълзя от дупката и се просна върху влажния каменен под на мазето, задъхан от болка. Завлачи се по корем до бюфета, където бяха подготвени шишета с вода за случаите, в които ползваха подземието като бомбоубежище, и жадно отпи няколко глътки. Разтреперан и подгизнал от пот, Едуар огледа раненото си рамо. Жълтеникава течност напояваше ризата му. Имаше спешна нужда от медицинска помощ, в противен случай инфекцията лека-полека щеше да отрови кръвта му. Такъв вариант обаче нямаше. Отлично знаеше, че къщата ще е под есесовско наблюдение, понеже някой можеше да се върне. Беше в капан.

Оставаше му единствено да се моли сестра му, Сара и Кони да са в безопасност.

Едуар погледна към напукания груб таван, но той се разми пред очите му. Затова затвори клепачи и потърси утеха в съня.

 

 

Кони беше благодарна, че Сара бе поела контрола. Гледаше да държи очите си затворени, докато пътуваха във вагон първа класа, за да не вижда двамата немски офицери насреща. Сара водеше любезен разговор с тях и гласът й действаше успокояващо на момичетата. София мълчеше, отправила незрящ поглед през прозореца. Пътят за Южна Франция влакът минаваше покрай индустриализираните предградия на Париж. Какво значение имаше дали ще оцелее, или ще намери смъртта си, разсъждаваше Кони. Миналата нощ бяха осквернили не само тялото, но и душата й; отнесли се бяха с нея като с животно — безполезна торба с плът и кости, годна единствено за нечовешки унижения.

Как щеше да погледне Лоурънс в очите? И всичко това за какво? Жертвала се беше, за да защити Едуар, да му предостави поне една нощ да планира бягството си. Но Едуар още беше в Париж, сам и ранен. Кой знае — може би вече бе в лапите на Фалк и се гърчеше в гестаповската щабквартира.

— Опитах се, Едуар — простена тихичко.

Изтощена, Кони потъна в дрямка, докато влакът навлизаше в равнините на френската провинция. На всяка гара усещаше как Сара се напряга с отворени на четири очи за гестаповци, алармирани за бягството им на Юг. Офицерите слязоха на гарата на Льо Ман, но макар и да останаха сами в купето, Сара не смееше да повиши глас, само шепнеше.

— Ще слезем в Амиен и ще отседнем при сестра ми, докато не се сдобием с нови документи за самоличност. Снощи Едуар се уговори с негов приятел да ни намери там, за да ни преведе през линията на Виши. Твърде рисковано е да минаваме през официален контролно-пропускателен пункт. Полковник Фалк несъмнено е сигнализирал властите да се оглеждат за три бегълки.

София насочи уплашена незрящите си очи към Сара.

— Но нали щяхме да пътуваме до имението?

— И дотам ще стигнем. — Сара взе ръката й и я потупа нежно. — Не се тревожи, миличка, всичко ще се нареди.

Няколко часа по-късно, когато вече се смрачаваше, трите жени слязоха от вагона. Сара закрачи уверено по тесните улички на градчето, сви към входната врата на една от къщите и почука.

Отвори им жена с подобно на нейното лице и приятно изненадан поглед.

— Флорънс — поздрави я Сара, — слава богу, че си вкъщи!

— Какво правиш тук! Бързо, влизай. — Флорънс огледа двете й придружителки. — Приятелките ти също.

Флорънс затвори вратата, отведе ги в малката кухничка и се засуети край тях, изваждайки на масата гарафа с вино, хляб и сирене.

— Коя е Флорънс? — попита горделиво София.

— Сестра ми, госпожице — отвърна Сара с озарени от радост очи. — В това градче съм отрасла.

Кони седна на масата с чаша вино и се заслуша в разговора на двете сестри. Тялото й още се бунтуваше заради зверствата от предишната нощ. Насили се да хапне малко хляб със сирене и си наложи да изтрие от съзнанието си грозните картини, които постоянно изникваха неканени.

Флорънс разказа как неотдавна гестаповците арестували групичка местни младежи и ги изпратили в работнически лагери в Германия като един вид разплата за взривения от Съпротивата железопътен мост в околността. Сара пък й разказа за Париж и за работодателя й — Едуар, чиято съдба в момента бе неясна.

— Поне вие ще сте в безопасност при мен тази вечер — увери ги Флорънс, потупвайки гальовно ръката на сестра си. — За всеки случай обаче ще настаним приятелките ти в таванската стая. — Погледна към София, чиято храна стоеше недокосната на масата. — Простете, госпожице Дьо ла Мартиниер, че не мога да ви предложа подходящи за дама като вас условия.

— Мадам, безкрайно сме ви благодарни, че подсигурихте покрив над главите ни. И то излагайки самата себе си на риск. Сигурна съм, че брат ми ще ви се отплати подобаващо, стига да… — Очите й плувнаха в сълзи и Сара я прегърна майчински.

— Мила ми София, познавам Едуар от семенце в утробата на майка ви. Намерил е начин да се измъкне, чувствам го ей тук. — Сара се потупа с длан по гърдите.

По-късно тя помогна на София да изкачи стръмните стълби към таванската стая, съблече я и я загърна с одеялото, сякаш беше малко момиченце.

— Спокойни сънища, миличка. — Целуна я по челото. — Лека нощ, госпожице Констанс.

Когато Сара излезе от стаята, Кони също се разсъблече, не смеейки да погледне надолу, убедена, че цялото й тяло е покрито с грозни синини, и нахлузи нощницата през глава. Легна в тясното легло, благодарна за така необходимата й отмора, и придърпа шарения юрган чак до брадичката, понеже се очертаваше мразовита декемврийска нощ.

— Добре да се наспиш, София — пожела на приятелката си.

— Ще опитам — отвърна й тя, — но ми е толкова студено, а и мисълта за Едуар не ми дава мира. О, Констанс, как ще го понеса? Загубих брат си и Фредерик в един и същи ден.

Като чу жалното й хлипане, Кони напусна собственото си легло и отиде при София.

— Направи ми малко място, ще дойда да те стопля.

София я послуша и се сгуши в отворените обятия на Кони.

— И двете трябва да вярваме, че Едуар е добре и скоро ще ни намери — каза Кони с престорена убеденост.

След малко потънаха в тревожен сън, притиснати една в друга за топлина и утеха.

 

 

Едуар видя майка си да стои над него. Беше седемгодишен, а тя го умоляваше да пийне малко вода, понеже гореше от треска.

— Маман, ти си тук! — измърмори, усмихвайки се на прекрасния й успокояващ образ. В този миг лицето й се измени, като придоби облика на Фалк, облечен в нацистка униформа и с пистолет в ръката…

Едуар се събуди облян в пот и простена, съзирайки единствено напукания таван над себе си. Умираше от жажда, остра, нетърпима жажда. Нареди на тялото си да се придвижи до бюфета, обаче то отказа да се подчини.

Изпадаше в несвяст, свестяваше се, пак губеше съзнание и накрая се примири с мисълта, че съвсем скоро ще го споходи смъртта. И щеше да я посрещне с отворени обятия. Искаше му се единствено да умре, знаейки, че драгоценната му сестричка е в безопасност.

— Мили боже — пророни с дрезгав глас, — вземи мен, нея остави… нека живее.

И ето че пак халюцинираше, навярно докато душата му се готвеше да напусне тленната си обвивка, защото този път му се яви ангел с гарванови коси, сложи хладна кърпа върху палещото му чело и накваси изсъхналите му устни. Неприятна на вкус течност бе изсипана с лъжица право в гърлото му. Той се задави, но преглътна и отново се унесе в сън. Видението не го напусна обаче. По някое време ангелът го качи върху меко легло и Едуар се поотпусна, треската като че ли започна да се разсейва.

Пак се събуди под напукания таван на мазето, който обаче поне вече не се въртеше и не се размиваше пред очите му. За пръв път му се виждаше неподвижен. Значи, помисли си горчиво Едуар, още не беше напуснал този свят, но какво го чакаше тук, освен пълна безнадеждност.

— Привижда ли ми се, или наистина се събуди? — обади се женски глас от едната му страна.

Той обърна глава и погледът му попадна върху чифт разкошни зелени очи. Бледото лице, от което надничаха, бе обрамчено с ореол от смолисточерна коса. Пред него стоеше ангелът от сънищата му. Само дето беше жена от плът и кръв, която незнайно как се бе промъкнала в мазето.

— Коя… — Едуар се прокашля, призовавайки изнемощелия си глас — … си ти?

— Зависи кое от имената ми предпочиташ. — Смарагдовите очи блещукаха закачливо. — Мога да ти предложа няколко. Официалното ми име по тези ширини е Клодет Десали, но можеш да ми викаш Вениша.

— Вениша… — Името извика далечни спомени в размитото съзнание на Едуар.

— А вие, сър, предполагам, сте Едуар, познат още като конт Дьо ла Мартиниер? Собственикът и в настоящия момент единствен обитател на тази къща?

— Да, но как ме намери? Нали…

— Дълга история. — Вениша махна безгрижно с ръка. — Ще ти я разкажа, като се посвестиш. За момента само е важно, че като те намерих, беше с единия крак в гроба. По неведом начин успях да ти спася живота със скромните си медицински познания. А това си е повод за гордост в моя случай — усмихна се широко Вениша, взе шише с вода от бюфета и го остави до него. — Пий, колкото можеш повече. Ще пробвам да стопля малко супа на газовия котлон. Но държа да те предупредя, че готварските ми умения са по-окаяни и от лекарските!

Едуар напрегна очи да съсредоточи погледа си върху грациозното тяло на младата жена, коленичила над газовия котлон, но клепачите му отново натежаха.

По-късно, като се събуди за пореден път, жената седеше на един стол до него и четеше книга.

— Здрасти — усмихна му се тя. — Дано не възразиш, но се прокраднах до горния етаж и намерих библиотеката. Умрях от скука затворена в мазето няколко дена.

Едуар подскочи от смайване. Опита да се надигне, но жената го възпря, клатейки глава.

— Отпусни се, ако обичаш. Гарантирам ти, че никой не ме е видял, макар че къщата още е под наблюдение. Да не забравяме, че съм специално обучена за такива ситуации. При това съм една от най-добрите — обяви Вениша горделиво.

— Кажи ми коя си, моля те. И как ме намери — поиска да разбере той.

— Казах ти вече, името ми е Вениша, и ще ти разкажа всичко от игла до конец, ако обещаеш да си изпапкаш цялата супа. Като че ли се преборихме с инфекцията, но все още си слаб и трябва да подсилим организма ти. — Вениша стана, за да вземе тенекиената тенджерка, после седна на леглото до него и започна да го храни с лъжица.

— Знам — отбеляза, когато лицето на Едуар се изкриви в отвратена гримаса. — Малко е поизстинала. Одеве ти я стоплих, ама ти заспа, преди да ти я донеса.

Едуар не смогна да погълне повече от няколко лъжици, понеже стомахът му започна да се бунтува от внезапния прилив и заплаши да изригне.

— Така. — Вениша остави тенджерката на каменния под. — Не ме бива по бърсането на повръщано, затова ще я доядеш по-късно.

— Ще ми кажеш ли най-накрая как ме намери? — настоя Едуар, нетърпелив да научи как тази непозната бе съумяла да спаси живота му.

— Несъмнено ще кипнеш, като ти разкажа, но ако не те бях навестила, едва ли щеше да си жив, че да любопитстваш. По тази или по която и да било друга тема, в интерес на истината — добави шеговито. — Радист на УСО съм. Когато арестуваха голяма част от съагентите ми, издирих Кони — двете се обучавахме заедно в родното кралство — и я помолих да ми подсигури достъп до това мазе, за да предам спешно съобщение до Лондон. И трябва да си изключително щастлив, че успях, Едуар, тъй като става дума за нощта преди нахлуването в Службата за принудителен труд, в чието организиране, както по една случайност знам, си имал сериозна намеса. — Вениша вирна вежди. — Когато си тръгвах оттук, взех ключа — посочи тя към вратата на мазето, — в случай че отново ми потрябва убежище. След нощта на гестаповската акция в „Кафе дьо ла Пе“, когато, както знаеш, много агенти попаднаха зад решетките, дотърчах направо тук. Разбира се, веднага се досетих, че къщата е била щурмувана. Затова се притаих и когато патрулът се оттегли за вечеря, се прокраднах през градината, отворих вратата на мазето и те открих полумъртъв на пода.

Едуар я слушаше не особено изненадан.

— Разбирам.

— Не се муси на Кони, моля те — добави Вениша. — Просто се опитваше да свърши работата, за която са я изпратили. А и, в общи линии, като се има предвид настоящото ни положение, май ще се съгласиш, че всяко зло е за добро.

Едуар не намираше сили да разпитва повече. Рамото го измъчваше и той се поразмърда в леглото уж да се намести по-удобно.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза след малко.

— Да благодарим на Господ за йода — усмихна се Вениша — и за пълната с провизии къща над главите ни. Струва ми се, че раната ти зараства доста бързо, вероятно защото си в добра физическа форма. Качествената храна, която сте похапвали с швабските ти другарчета, явно си казва думата. Дано не възразяваш, че прерових хладилника снощи и си спретнах чуден сандвич с гъши дроб.

— Вениша, надявам се, съзнаваш, че гостите от вражеския лагер не са ми приятели — натърти Едуар.

— Много ясно. Просто те дразня — ухили му се Вениша.

— Знаеш ли — въздъхна Едуар, — причината онази нощ да се озова в кафенето беше, че приятелката ти Констанс имаше сведения за планирана гестаповска акция на въпросния адрес. Настояваше да отиде лично, за да те предупреди, но аз я разубедих. За жалост позакъснях. И вследствие на това получих куршум в рамото.

— Е, картинката е ясна значи. Ти си се жертвал, за да спасиш моя живот, а аз спасих твоя. Квит сме — каза Вениша, кимайки. — Може ли да запаля?

— Разбира се — позволи й Едуар и Вениша извади цигара „Голоаз“. — Още ли наблюдават къщата?

— Не. Преди няколко часа патрулът се изнесе и не се е връщал. Швабите и бездруго си имат достатъчно проблеми, че да пилеят време по птички, които съвсем очевидно са отлетели от гнездото. Между другото къде е Констанс? — поинтересува се тя.

— Тръгна със сестра ми и икономката сутринта след акцията — обясни Едуар. — Пратих ги на Юг, но, както се досещаш, няма как да знам със сигурност докъде са стигнали.

— Коя е крайната им цел? — попита Вениша.

Едуар я погледна в очите.

— Предпочитам да не ти казвам.

— О, божичко! — засегна се Вениша. — Не е ли от ясно по-ясно, че сме от един отбор? Вече знам кой си. Хората от Съпротивата говорят за теб с дълбока почит, фактът, че прикритието ти е компрометирано, несъмнено ще ощети каузата ни. И държа да се извиня, че станах причина за това. Все пак задържа позицията си много дълго време и заслужаваш уважение. Сега обаче, Герой — наблегна на кодовото му име Вениша, — ще трябва да напуснеш страната възможно най-скоро. Гарантирам ти, че оглавяваш черния списък на Гестапо.

— Изключено. Сестра ми е сляпа, което я прави особено уязвима. Ако гестаповците се доберат до нея, с цел да узнаят местонахождението ми… — Едуар изтръпна. — Не ми се мисли.

— Предполагам, си ги изпратил на сигурно място?

— Нямахме много време да планираме — въздъхна Едуар, — но знаят къде да отидат.

— Е, сестра ти е в изключително надеждни ръце. Констанс беше отличничката в тренировъчния курс на УСО — отбеляза Вениша.

— Да, Констанс е забележителна жена — съгласи се Едуар. — Ами ти, Вениша? Какви планове имаш за близкото бъдеще?

— За жалост при бягството ми от секретната квартира бях принудена да оставя радиотелеграфа си. В Лондон са информирани и сега организират доставката на нов апарат. Наредено ми е да се укривам известно време. И ето ме тук, медицинска сестра за чудо и приказ — пошегува се Вениша.

Едуар я погледна с възхищение. Духът й не се беше пречупил, напук на всички перипетии.

— Храбри жени като теб са истинска благодат за мисията ни — коментира с немощен глас.

— Благодаря ви, любезни господине — запърха театрално с мигли Вениша. — Просто си върша работата. Пък и без смях закъде сме? Такъв хаос е обзел света, че всеки ден се опитвам да живея като за последно. Кой знае кога ще ми падне гилотината. В момента възприемам живота си като едно голямо приключение.

Тя му се усмихна ведро, но Едуар разпозна страданието в очите й.

— Така като те гледам, до няколко дена ще си достатъчно укрепнал, за да подхванеш кроенето на планове за бягство — каза Вениша. — Ако ми позволиш, ще впрегна моите хора да организират операция по извеждането ти от Франция. В момента обаче сме вързани тук, затова възнамерявам да се промъкна до горе за още една книжка и посещение на едното място. И теб няма да е зле да те поизмием скоро. — Вениша сбърчи нос. — Само че не ме търси за болнични процедури, като миене в леглото. Да ти донеса ли нещо, Едуар?

— Не, благодаря, Вениша. Пази се — викна й, когато тя тръгна по стълбите към къщата.

— Не бери грижа за мен — отвърна безгрижно тя.

Едуар се отпусна грохнал в леглото и благодари на Бог, че по някакво щастливо стечение на обстоятелствата тази удивителна жена се беше появила в живота му и го беше спасила.