Лусинда Райли
Лавандуловата градина (25)

25
Гасен, Южна Франция, 1999 година

Жак бе пребледнял от умора.

— Стига толкова, татко. Време е да си починеш — нареди му загрижен Жан. — Хайде да те качваме горе.

— Трябва да разкажа историята… не съм приключил…

— Другият път, татко — каза Жан, помогна на баща си да стане от стола и го поведе към вратата. — Време, колкото искаш. Ще продължиш утре.

Двамата излязоха от стаята, а Емили остана загледана в огъня. В съзнанието й върлуваха мисли за Вениша, която навярно се бе влюбила в баща й едва броени дни преди да намери смъртта си. От все сърце се възхищаваше на силата и куража й.

Жан се върна и седна на металната решетка пред Емили.

— Увлекателна история, нали? — рече тихо.

— Да. Вече започвам да си мисля, че преждевременната смърт на леля ми има нещо общо с любовната й афера с Фредерик — въздъхна Емили.

— Е, и двамата знаем каква съдба са имали французойките, които са се обвързвали с врага, дори след края на войната. Мажели са ги с катран и са ги овалвали в пера или пък са ги застрелвали гневни съседи — съгласи се Жан.

— Точно в него ли е трябвало да се влюби София…? — изтръпна Емили.

— Не можем да избираме кого ще обикнем, Емили, прав ли съм?

— Ами бебето й? Дали и то е умряло? — размишляваше на глас тя.

— Кой знае? Трябва да имаме търпение, докато татко ни разкаже края на историята — каза Жан. — Но мен ако питаш, е повече от очевидно, че Фредерик е бил свестен човек. Което отново ме кара да се замисля, че не ние самите, а съдбата решава къде и кога ще се родим. Дали някой някога е излизал на кървавото бойно поле по своя собствена воля? По онова време просто не са им давали да направят своя избор независимо на чия страна са били.

— На какви мъки и лишения са били подлагани предците ни… — поклати глава Емили. — Идеята някак ме подтиква да гледам другояче на нашето съвремие.

— Така е. Слава богу, след две световни войни Западът най-накрая си взе урок. Поне за известно време — каза умислено Жан. — Но войната не гасне; в човешката ни природа е заложено вечно да се стремим към промяна и размирици. Жалко, но факт. Хубавото е, че крайните обстоятелства ни подтикват към геройство. Баща ти несъмнено е спасил живота на Констанс, като е отишъл вместо нея в кафенето да предупреди Вениша за опасността. В замяна Констанс се е подложила на най-потресаващото изтезание за една жена, за да защити благодетеля си. Но войната има две лица — въздъхна той. — Едни ги подтиква към човечност, а други — към нечовешки зверства. Вземи Фалк за пример. Могъществото опорочава.

— В такъв случай съм доволна, че не разполагам с такова — усмихна се Емили.

— Разполагаш и още как, Емили. — Жан вдигна вежди. — Спри да се подценяваш. Пред мен стои една интелигентна красива жена. И толкова ти стига, за да преуспееш в живота, но в допълнение ти имаш и щастието да си родена в уважавано влиятелно семейство. Далеч нямаш право да се чувстваш онеправдана. Става късно, а аз както винаги трябва да стана с първи петли.

— Разбира се. Прав си, Жан. Не съм онеправдана. Май чак сега започвам да оценявам преимуществата си — отбеляза тихо Емили.

— Радвам се. — Жан стана. — До утре сутрин.

— Спокойни сънища, Жан.

Двайсетина минути по-късно Емили лежеше в старото легло в малката спалня, където навярно Констанс бе спала по време на престоя си във вилата. Жан мина през общата баня, после влезе в стаята си и затвори вратата.

В един момент Емили осъзна, че Жан и баща му бяха най-близкото нещо до семейство в сегашния й живот. Отпусна се при тази мисъл и бързо се унесе в дълбок сън.

 

 

Когато слезе в кухнята сутринта, тя завари Жан в потиснато настроение.

— Дишането на баща ми сериозно се влоши и извиках лекаря. Искаш ли кафе? — предложи й той.

— Да, благодаря. Може ли да помогна с нещо?

Като видя тревогата, изписана на лицето, Жан я прегърна с една ръка.

— Не, просто вече е много стар и немощен. Съжалявам, Емили, но днес няма да има разкази за миналото.

— Напълно разбирам. Държа се себично — извини се тя. — Здравето на баща ти е най-важно.

— Просто ще трябва да ни навестиш много скоро, ако искаш да чуеш историята докрай. — Жан й се усмихна сърдечно. — Знаеш, че тук винаги ще те чака топло легло, докато замъкът е в ремонт.

— Следващия път може да доведа и съпруга ми — каза Емили. — Все пак става дума за миналото на баба му.

— Да. Ще ми се сърдиш ли, ако те оставя сама да си приготвиш закуска? Имам да свърша малко работа, преди да дойде докторът. Само се моля да не върнат татко в болницата. Последния път едвам издържа. Както и да е, във всеки случай ще се видим, преди да тръгнеш. — Жан кимна и излезе от кухнята.

След като закуси, Емили се качи на горния етаж да стегне скромния си багаж. В съседната стая Жак се съдираше от кашлица. Тя почука плахо на вратата му, отвори и надникна вътре.

— Може ли да вляза?

Жак вдигна ръка да я покани.

Очите на стареца бяха отворени и като го доближи, бледото му съсухрено тяло насред голямото легло й напомни за майка й малко преди да почине. Тя седна в единия ъгъл на леглото и му се усмихна.

— Просто исках да ти благодаря, задето сподели с мен историята на семейството ми през военните години. Надявам се, като се оправиш, да чуя и края й.

Жак отвори уста, но от гърлото му се изтръгна единствено дрезгаво ръмжене.

— Моля те, не се опитвай да говориш точно сега — каза грижовно Емили.

Жак стисна ръката й с разкривените си, но учудващо силни пръсти, но когато й кимна, устните му се изопнаха в таласъмско подобие на усмивка.

— Довиждане и бързо да оздравееш. — Емили се приведе над сбръчканото му чело и целуна сухата като хартия кожа.

 

 

Жан беше на горния етаж с баща си и доктора, когато стана време Емили да тръгне към летището. За да не го безпокои, му остави благодарствена бележка на кухненската маса, качи се в колата си и потегли към Ница. Глождеше я чувството, че Жак се влоши заради усилията, които положи, за да разкаже историята си. Толкова енергия и емоции бе вложил, че явно не му бяха останали сили.

 

 

Докато самолетът излиташе от Ница, Емили се молеше Жак да се възстанови, но в същото време опитваше да се примири с идеята, че можеше да не чуе края на историята. Някъде над Северна Франция Емили насочи мислите си към дома — или поне към мястото, което сега наричаше дом.

Завръщането в Блекмур Хол след двата дни, които прекара в най-близкото до сърцето й кътче на света, не бе нещо, което очакваше с нетърпение. Мразовитата сивота на английското небе и депресиращата, напрегната атмосфера в къщата изискваха специална психическа подготовка от нейна страна. Освен това й предстоеше неприятната задача да попита съпруга си защо не й беше казал за двудневното си гостуване в замъка…

Самолетът заходи за кацане, спускайки се през гъстите дъждовни облаци към притъмнялата земя, а Емили призова всичките си сили. Такъв мъж и такъв живот си бе избрала и сегашните затруднения не променяха фактите. Като се качи зад волана на ленд ровъра, се смъмри на ум. Безрадостната студена къща, обитавана от двама воюващи братя, не беше нищо в сравнение с покъртителната човешка драма от снощния разказ на Жак.

Когато наближи Блекмур Хол, тя не видя на входната алея разнебитената таратайка, с която Себастиан ходеше до гарата. Посрещна я пуста и тиха къща. Нетърпимият студ отново се бе заселил между стените й, затова Емили моментално хвърли пътническата си чанта и хукна към котелното да включи отоплението. Очевидно Себастиан не се беше прибирал най-малко няколко дни. Което й се стори странно, понеже при вчерашния им разговор й бе казал, че се обажда от къщи…

Реши, че вероятно съпругът й е забравил да пусне отоплението, понеже бе свикнал да живее без него, и сви рамене, готова за пореден път да прости. Качи се до стаята им и я завари така, както я беше оставила при заминаването си. Като слезе в кухнята да си свари чай, й направи впечатление, че преполовената бутилка мляко, която беше оставила в хладилника, си стоеше недокосната.

— Престани! — нахока сама себе си тя.

Най-вероятно Себастиан се беше прибрал вечерта, преспал бе в къщата, а на сутринта пак бе заминал за Лондон. Във всеки случай налагаше се да отскочи до магазина, защото нямаха нищо за вечеря.

Тъкмо отваряше входната врата, за да се върне в ленд ровъра, когато вехтата бричка на Себастиан се зададе по пътя. Емили спря колебливо на прага.

— Скъпа! — провикна се съпругът й, когато слизаше от колата, спусна се към нея с протегнати ръце и я прегърна. — Толкова се радвам да те видя. — Устните му намериха нейните и се впиха в тях. — Много ми липсваше.

— И ти на мен, Себастиан. Ако знаеш колко ме притесни…

— Тихо, Емили. — Себастиан опря пръст в устните й. — Важното е, че вече сме заедно.

За радост Себастиан като че ли се беше върнал към старото си „аз“ и двамата прекараха един приятен, сплотяващ уикенд. Любеха се, сутрин си поспиваха до късно, готвеха си, когато огладнееха, а в неделния следобед си направиха дълга разходка из околностите. Градината, макар и неподдържана, започваше да проявява първите признаци за настъпването на пролетта.

— Толкова работа има по имота, че не знам откъде да започна — въздъхна Себастиан, докато газеха през предната ливада на път към къщата.

— Бива ме в градинарството — похвали се Емили. — Може да се потрудя по въпроса. Поне ще си намеря занимавка за дните, когато си някъде по работа.

— Добра идея — съгласи се Себастиан на влизане в кухнята. — Пие ли ти се чай?

— Да, моля.

— Май картинката не е толкова приказна, колкото си очаквала, а? — попита я Себастиан. — А и се опасявам, че следващите няколко месеца доста ще ми се налага да отсъствам.

— В такъв случай е крайно време да ми позволиш да идвам с теб в Лондон — заяви твърдо Емили, поемайки чашата чай. — Не е полезно да се разделяме за толкова дълго, и то едва в началото на брачния ни живот. И направо е абсурдно, че не даваш шанс на съпругата си да допринася за семейния бюджет — добави тя, удивена от внезапния си наплив на смелост.

— Да, имаш право. Предлагам до няколко седмици да измислим вариант — каза Себастиан и я целуна по носа. — Ще се оглеждам за някое малко апартаментче под наем. Определено няма да допусна аристократичната ми половинка да живее в онази мизерна кибритена кутийка — усмихна й се той.

На Емили й се прищя да каже, че наистина не я е грижа къде ще живее, но тъй като най-накрая й се струваше отворен към идеята да го придружава в Лондон, реши да остави нещата така.

Същата вечер обаче събра смелост да подхване темата за неизвестената му поява във френското имение.

Бяха си легнали вече и Себастиан й отвърна с учуден поглед.

— Сериозно ли не си спомняш, че ти казах? — изкиска се той. — Нали няма да ме изненадаш с подранила деменция? Защо ми е да крия от теб?

— Себастиан, нищо не си ми споменавал — отказа да отстъпи Емили.

— Е, има ли значение, така или иначе? Аз например не очаквам да искаш от мен разрешение, за да дойдеш тук, Емили. Посещението ми в имението не беше планирано. Остана ми малко свободно време и реших да помогна с опаковането на книгите. Възразяваш ли?

— Разбира се, че не.

— Хубаво. Да заспиваме, скъпа. Сутринта трябва да хващам ранния влак.

Себастиан изгаси нощната лампа, а Емили остана будна, да умува върху стряскащото умение на съпруга й да оправдава всяко свое действие и в същото време да придава глуповато, дребнаво звучене на опасенията й.

А може би наистина се притесняваше напразно…

Тя въздъхна тихичко и затвори очи с мисълта, че и двете страни в един брак имат своите задължения и трябва да правят компромиси.

 

 

Себастиан тръгна за Лондон в шест сутринта, а Емили се помъчи да заспи отново. В крайна сметка се предаде, стана и слезе в кухнята да си направи кафе. Включи мобилния си телефон за пръв път, откакто се бе върнала в Йоркшър и прослуша съобщенията в гласовата си поща. Едното беше от Жан, който я известяваше, че Жак бил приет в болница в Ница, но антибиотичното лечение му се отразявало добре и започвал да възвръща силите си. Жан поемаше ангажимента да й се обади веднага щом баща му бъде в състояние да довърши разказа си.

Очертаваше се слънчев ден и Емили реши пак да се поразходи из градината, за да прецени откъде да почне. Важно беше да си намира работа и да се чувства полезна по време на престоя си в къщата. Още щом стъпи в градината, осъзна, че мястото се нуждае главно от здрава ръка. Дългите цветни лехи плачеха за плевене, кастрене и торене. При това окаяно състояние на овощната градина Емили осъзна, че чак напролет ще разбере дали заради тази запуснатост бе останало нещо, което можеше да се спаси.

Обезсърчена от непосилността на задачата, тя се върна в кухнята да си сипе втора доза кафе. Като видя спретнатата слънчева тераска отпред, реши там да вложи усилията си. От всяка пукнатина на древните павета надзърташе мъх, оцветявайки камъка в яркозелено. Направи списък какво да купи от местния градинарски център, който се намираше на няколко километра надолу по пътя. Уверена беше, че с малко усърдна работа и няколко нови растения можеше да превърне малката външна площ в приятно място за почивка.

 

 

Когато се върна от разходката си до градинарския център и супермаркета, Емили реши, че е време да навести Алекс. Изпитваше крайно смесени чувства към него. Допадаше й, но макар и нищо лошо да не казваше по адрес на брат си, след всяка среща с него Емили си тръгваше разстроена от неизказаното помежду им. А все пак току-що бе скрепила отношенията си със Себастиан и не искаше да ги разклаща наново.

В седем вечерта почука на вратата на Алекс.

— Влез.

Алекс вечеряше в кухнята. Посрещна я с усмивка.

— Привет, странничке.

— Здравей — отвърна смутено на поздрава му Емили. — Дойдох да проверя как си.

— Прекрасно, благодаря. Ами ти?

— И аз.

— Това е добре. Ще хапнеш ли с мен? — Алекс посочи тавичката с овчарски пай върху поставката за претопляне. — Не си знам мярката, като се развихря в кухнята.

— Не, благодаря. И аз съм си сготвила. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, няма нищо.

— Добре. Ще те оставя да се храниш на спокойствие. Ако има нещо, звънни ми на мобилния.

— Ясно.

— Лека нощ, Алекс. — Хвърли му една принудена усмивка и се обърна към вратата.

— Лека нощ, Емили — отвърна унило Алекс.

 

 

През следващите няколко дни Емили изчисти тераската, изми обраслите в мъх саксии и хвърли на боклука изтощената пръст с останките на отдавна увехнали цветя. Засади зимни теменуги с идеята до няколко седмици да разнообрази градинката с петунии, циганчета и ароматна лавандула в лехите.

Жан се бе обадил да й съобщи, че Жак отново е вкъщи и че няма търпение да продължи разказа си, затова Емили си запази билет до Франция още за следващата седмица. Един ден тя привика Джо — момичето, което беше наела за прислужница на Алекс, за да я разпита как й понася новата работа.

— Много ми харесва, госпожо Карадърс — похвали й се тя, докато двете крачеха към колелото на Джо. — Алекс е чудесен човек. И адски интелигентен. Догодина ще уча руски в университета и той ми помага с граматиката.

— Алекс говори руски? — удиви се Емили.

— О, да. И японски, и малко китайски, и испански. И френски, разбира се. — Джо въздъхна. — Жалко, че е заклещен в тая инвалидна количка и не може да излиза много. Нито веднъж не се е оплакал обаче. Ако бях на негово място, щях постоянно да хленча, госпожо Карадърс.

— Да — съгласи се Емили и махна на Джо за довиждане. Чувстваше се гузна, задето се бе държала така дръпнато с брата на съпруга си.

 

 

Емили посрещна с радост петъка. Себастиан й беше телефонирал един-единствен път, но тя започваше да се примирява с факта, че докато отсъстваше, съпругът й е твърде погълнат в работата си, за да й звъни. Той се върна у дома във ведро настроение с новината, че е продал картина на един от новите си художници и е прибрал солидна комисиона. Емили го покани да я придружи във Франция идната седмица, за да изслуша и той остатъка от разказа на Жак, но той се оправда, че ще бъде твърде ангажиран. Що се отнасяше до Алекс, Емили увери Себастиан, че брат му се е държал подобаващо и че почти не го е срещала.

— Действително може да се грижи сам за себе си, Себастиан — допълни тя.

— Е, излиза, че ти си била права, а аз съм грешал — коментира той сепнато.

— Не това исках да кажа — защити се тя.

Бяха излезли на обновената тераска пред кухнята. Когато оскъдното йоркшърско слънце се скри зад дебел облак, Емили потрепери и стана.

— Ще отида да приготвя вечерята.

— Между другото може да ми се наложи да отида в Швейцария и да остана в Женева няколко дни. Сигурно няма да се върна за следващия уикенд — обяви Себастиан.

Емили кимна умислено.

— Мога да отскоча до Женева директно от Франция, какво ще кажеш? Колко е пътят с кола?

— Много би ми се искало, но не отивам на почивка — през цялото време ще съм по бизнес срещи.

— Ясно — въздъхна Емили, уморена от спорове, и влезе вътре, да се заеме с вечерята.

 

 

Себастиан тръгна в понеделник сутринта, а Емили остана в леглото, този път истински вбесена. Макар че полагаше големи усилия да не се оплаква и да насърчава съпруга си в разрешаването на бизнес затрудненията му, вместо да настоява за внимание, истината беше, че прекарваха все по-малко и по-малко време заедно. Как се очакваше от нея да прекарва дните си сам-самичка в проклетия Йоркшър? Грижите, които полагаше за къщата, която съвсем скоро можеше да се окаже на пазара, пък и не беше нейна, започваха да й се струват напълно безсмислено начинание.

Решението й да отбягва Алекс я обричаше на пълна самота. Емили стана от леглото с въздишка и се облече. Макар че, дори и цял ден да се разкарваше из къщата по нощница, нямаше кой да я види. Тази мисъл я депресира още повече.

В това си настроение яхна колелото и се запъти към селото за мляко и хляб — или английското подобие на хляб. Като излезе от магазина, завъртя педалите по главната улица, докато не стигна последната къща от лявата страна. Облегна колелото си върху грубата стена от йоркшърски камък, отиде до предната врата и почука. В случай че госпожа Ърскин я нямаше, просто щеше да си тръгне. Но все пак жената я бе поканила на гости, а и беше крайно време да научи още нещо за братята Карадърс и за странните им взаимоотношения.

Вратата се отвори на второто почукване и радушната усмивка на Норма Ърскин разсея моментално опасенията на Емили, че се натрапва.

— Здравей, гълъбче, чудех се кога ли ще ме навестиш. — Жената я поведе по тесен коридор. — Влизай, влизай, тъкмо турях чайника на огъня. Иди седни на масата.

— Благодаря ти. — Емили седна и огледа старомодната, но безупречно поддържана кухня. Жълтите пластмасови шкафове, готварската печка „Бейби Белинг“ и хладилникът „Електролукс“ с отличителните му заоблени ръбове бяха същински паметници на шейсетте.

— Та кажи сега, гълъбче, слушат ли те онези двамата диваци? — Норма й се усмихна шеговито.

— Да, благодаря за вниманието — отвърна любезно Емили.

— Браво на тях. И какво — спрели са да се дърлят един с друг ли? Сигур им влияеш добре. — Норма сложи чаша кафе на масичката пред Емили и седна срещу нея. — Макар че ме съмнява някой някога да ги разтърве.

— Не знам накъде точно биеш — каза Емили с неутрален тон.

— Забелязала си, то се знае, какво напрежение тегне помежду им. Човек би си казал, че след толкоз години ще загърбят свадата. Ама вече не ми се вярва нещо да ги промени.

— Факт е, че не са особено близки.

— Меко казано — въздъхна Норма и като се протегна, потупа Емили по ръката. — Пък и разбирам, че си омъжена за единия, захарче, и не щеш да му петниш името.

— Да — съгласи се Емили, — но и ти си права, атмосферата вкъщи е нетърпима. И понеже не знам на какво се дължи, няма как да ги разбера. Затова дойдох с намерението да те поразпитам. Ако знам какво поражда неразбирателството помежду им, може би ще успея да ги сдобря.

Норма проучи безмълвно лицето й.

— Работата е там, гълъбче, че ще ме принудиш да кажа някои доста неприятни неща за мъжа, дето си го взела. А не съм сигурна, че искаш да ги чуеш. Започна ли, цялата истина ще трябва да ти изпея. И няма да я захаросвам. Ще я понесеш ли, госпожо Карадърс?

— Може и да не ми е лесно — отвърна искрено Емили, — но се уморих да гадая.

— Предполагам, господин Алекс нищичко не ти е издал?

— Нищо. Отказва да говори за брат си и миналото им преди мен.

— Предано момче е, спор няма. Хубаво тогаз. — И тя плесна с длан яките си колене, преди да започне. — Дано само не правя грешка, като те просветлявам. Ама пък и не забравяй, че ти си го поиска.

— Няма — обеща Емили.

— Тъй, сигур знаеш, че майка им ги е довела тук от хипарската комуна в Америка, дето е живяла?

— Да. — Емили се съсредоточи в разшифроването на силния йоркшърски диалект.

— Имаха само осемнайсет месеца разлика и си приличаха като две капки вода, да ги изяде човек. Добре, ама още от проходилката си личеше, че по-мъничкият — господин Алекс, ще е гордостта на семейството. Четеше и пишеше преди четвъртия си рожден ден. Голям чаровник беше още от дете, все ми се лепваше в кухнята и си изкрънкваше по някое парче торта, преди вечеря даже! — Норма се изкиска с умиление. — На малко ангелче приличаше с ония големи кестеняви очи. Не ме разбирай погрешно, госпожо Карадърс, съпругът ти, и той беше сладурче, ама да не се обидиш, като ти кажа, че нямаше заложбите на по-малкия си брат. Умник беше, пък и хубавичък, но още тогава си личеше, че никога няма да настигне Алекс. Вечно се надпреварваше с него, то се знае, ама Алекс все излизаше победител, без пръста си да мръдне. — Тя въздъхна и поклати глава. — А отгоре на всичко и на баба си любимец беше.

— Ясно. На Себастиан сигурно не му е било лесно.

— Никак даже, гълъбче, а с годините все по-тежко ставаше. Лоша работа. Изпаднеше ли му на Себастиан шанс да навлече бели на главата на брат си, грабваше го. Все някой път и той трябваше да „спечели“, нали тъй? Не ще и дума — вечно Алекс беше виновен, той започнал пердаха, ама по Себастиан никога нямаше ни драскотина, ни синка.

— Ясно — повтори Емили. Макар и леко шокирана, бе проумяла ситуацията. — А Алекс отмъщаваше ли си?

— Не — отвърна с жална гримаса Норма, — ни веднъж. Баткото му беше кумир, все гледаше да му угоди, и речеше ли му Себастиан, че той е виновен, клетичкият поемаше вината без гък. Съпругът ти открай време умее да убеждава народа, че черното е бяло. — Тя поклати глава. — Нещата се поуталожиха, когато Себастиан го записаха в училище интернат, та си намираше с какво да се хвали, дойдеше ли си у дома. Ама тогава Алекс взе, че спечели академична стипендия от същото училище. Тръгна да се учи и всички знаехме, че славно бъдеще го чака. Да, ама Констанс — тогавашната госпожа Карадърс — започна да получава писма от интерната, че Алекс постоянно сгазвал лука. Никой не можеше да повярва — момчето бе душица неземна; залягаше над книгите, а не си търсеше боя. Е, как да е, след година го изключиха от училището и го пратиха у дома в немилост. Обвиняваха го, че бил запалил чисто новия гимнастически салон.

— А истина ли беше?

— Така разправяха от училищната управа, а Алекс и дума не обели по въпроса, при все че с баба му какво ли не направихме да изкопчим нещо. Аз лично имам моите си съмнения. — Госпожа Ърскин вирна вежди многозначително и Емили разтълкува намека й.

— След като го изключиха, Алекс се принуди да посещава местното средно училище. Да си призная, аз дори не бих изпратила децата си там. Хич не му беше мястото насред оная селящина. Ама колкото и да се дразнеше, бележникът му беше пълен с шестици, нищо, че обучението не струваше. Като завърши, му предложиха място в Кеймбриджкия университет. Констанс преливаше от гордост, че златното й внуче се е измъкнало от калта с почести. Мързеланкото Себастиан, макар че получи най-качественото и скъпо образование, едва влезе да учи история на изкуството в Шефилдския университет.

Норма прекъсна разказа си за глътка кафе. Емили я изчака мълчаливо да продължи.

— Та така — подхвана пак Норма, — лятото преди началото на учебната година започна, както си му е редът. И двамата младежи вкусиха по малко от зрелостта. Алекс си беше спестил пари за кола и често ходеха с нея до кръчмата. Така му се радваше на онова старо миникупърче — спомни си тя с усмивка. — Една нощ обаче наместо возилото на Алекс пред къщата спря полицейска кола. Съобщиха ни, че момчето било попаднало в автомобилна катастрофа. Бил пиян до козирката и го прибрали в отрезвителното. Слава богу, нямало сериозно пострадали, ама и неговата кола, и чуждата били за старо желязо. Повдигнаха му обвинение за безотговорно шофиране и от Кеймбридж отказаха да го приемат заради полицейското досие.

— Ужасна история! Себастиан ми е разказвал за проблема му с алкохола — вметна Емили. — Може оттам да е започнало всичко.

— Ех, гълъбче — поклати глава Норма, — до оня момент Алекс не лизваше алкохол, ако щеше да се качва в колата. Толкова се гордееше с нея, че за нищо на света не би рискувал да я потроши. До ден-днешен се кълне във всичко свято, че само портокалов сок е пил оная нощ, ама алкохолът все някак е влязъл в организма му, нали така? Та размина му се на момчето университетът и през есента хукна към чужбина с парите, дето беше спестил като работник в местния магазин. После пет години — ни вест, ни кост.

— Да, Себастиан ми каза, че потънал вдън земя.

— Хич не го знаехме къде е. Баба му посърна от тревоги, веднъж не се свърза с нея поне да разбере, че е жив. Тогава, не щеш ли, ни се обадиха от една френска болница, че едва ли не бил с единия крак в гроба. Не съм много наясно с наркотиците, гълъбче, ама ни рекоха, че Алекс всичките ги бил изпробвал. Констанс веднага се качи на самолета и отиде да го види.

— Записала го е в частен рехабилитационен център, нали? — попита Емили.

— Да, и Алекс се върна чист, дето се вика, ама мина се, не мина време и нашичкият пак се загуби. Чак след четири години му видяхме лицето. Даже пропусна погребението на баба си. — Очите на Норма плувнаха в сълзи. Извади носна кърпа от ръкава си и си издуха носа. — Извинявай, захарче, ама като се сетя как разпитваше за него Констанс, преди да си иде… Само че никой не знаеше къде се е дянал. Та не можа клетата да се сбогува с любимия си внук. Чини ми се, че Алекс така и не си го прости. Където и по света да скиташе, баба му все си му лежеше на сърце.

— Не се и съмнявам.

— Уверяваше ни, че сума ти писма бил изпратил у дома, но ние и едно не бяхме получили, гълъбче, ни едно — въздъхна Норма. — Та след като Констанс се спомина, сигурно от мъка Алекс се позадържа вкъщи и лека-полека взе да влиза в релси. Обмисляше да учи за преподавател. Коренно се беше променил. Или по-скоро — усмихна се през сълзи Норма — върнал си бе някогашния дух. Себастиан живееше в Лондон и много се радвах, че Алекс си е у дома, да се усети мъжко присъствие в къщата. Да, ама една събота, малко след смъртта на Констанс, съпругът ти се върна от Лондон. Двамата вдигнаха кавга до небесата, те си знаят за какво, и видях Алекс да се качва в колата и да пали двигателя. Преди да успее да потегли, Себастиан се качи на седалката до него. Колата отпраши по пътя и не след дълго получавам аз обаждане от друга болница. Тоя път и двете момчета били на легло. Съпругът ти се измъкна с дребни наранявания, но Алекс сериозно пострада.

— Алекс пак е карал пил, нали?

— Не, гълъбче — поклати глава Норма, — грешиш. Пиян го изкараха при първата катастрофа. Този път отсрещният шофьор бил пияният. По данни от болницата в кръвта на Алекс не се съдържал алкохол, така че в съда го оневиниха. Всичко хубаво, само дето момчето беше парализирано за цял живот. Понякога имам чувството, че трагедиите го следват по петите. Като прибрахме Алекс от болницата, съпругът ти ми даде да разбера, че лично той ще отговаря за брат си. Тук държа да знаеш, че предложих услугите си, но той ми каза, че и бездруго съм си имала предостатъчно работа.

— Защо тогава реши да напуснеш къщата? — попита Емили.

— Знам, че съпругът ти го прави с добри намерения, но откровено казано, наема гледачки, дето не мога да ги гледам. — Норма сбърчи нос с отвращение. — Господин Алекс също. Ще си каже човек, че Себастиан подбира нарочно най-неприятните. Ама случи ли се да попадне на някоя добра, с която Алекс се спогажда, все ще си намери причина да я разкара. Ясно, че в началото Алекс се нуждаеше от целодневни грижи, но вече е заякнал и се е взел в ръце. Случайно научих, че държавата отпуска на съпруга ти солидна сума като официален гледач на инвалид. Сигурно иска да я използва по предназначение или нещо такова. — Норма сви рамене.

Емили не продума, мъчейки се да осмисли това, което бе научила. Значи Себастиан получаваше пари за грижите по недееспособния си брат.

— Пак ще ти кажа, старая се да вярвам — Норма срещна виновно погледа на Емили, — старая се да вярвам, че съпругът ти прави каквото прави, за доброто на брат си. Все пак не е лъжа, че често пътуваше до Лондон. Но като се има предвид, че и бездруго бях на разположение, цялото това водене и сменяне на гледачки на никого не помагаше, най-малко пък на мен. А последната… — Тя врътна очи. — Ако господин Алекс не я беше замерил с чашата кафе, аз щях да го сторя. Вечно беше фиркана донемайкъде. Опитах да предупредя съпруга ти, ама той не щя и да чуе. Тогава взех окончателно решение да се изнеса.

— Разбирам.

— А сега — въздъхна Норма — всичко пада на твоя гръб. Съчувствам ти, миличка. Най-искрено.

Емили не знаеше как се очаква да отговори на подобно изказване.

— Благодаря ти, че ми разказа. Оценявам прямотата ти — каза накрая.

— Само дано не съм те засегнала. Просто ти предадох истинската история. И двамата са добряци по душа — притури неубедително.

В кухнята настана мълчание. Емили съзнаваше колко деликатност и такт бе използвала в разказа си Норма.

Сякаш прочела мислите й, жената добави:

— Пред очите ми са израснали. Обичам ги и двамата, независимо от поведението им.

— Да. Благодаря ти за кафето. — Емили стана от масата, внезапно споходена от чувство за отпадналост. — Време е да се прибирам.

— Разбира се. — Норма я изпрати до вратата и сложи едрата си загрубяла длан върху рамото й. — Дано не съм нагорещила ламарината още повече. — Като видя въпросителния поглед на Емили, побърза да добави: — Така де, да съм ти казала разни неща, дето е било по-добре да не научаваш.

И двете отлично знаеха какво имаше предвид.

— Мога единствено да съм ти благодарна за информацията. Имах отчаяна нужда да разбера как стоят нещата.

— Хубаво. Е, гълъбче, допие ли ти се кафенце, знаеш къде да дойдеш.

— Зная — потвърди Емили, прекрачи прага и вдигна колелото си от стената.

— Обещай ми, че ще се грижиш за Алекс. Много е уязвим. — Погледът на Норма беше повече от красноречив; сякаш умоляваше Емили да схване мисълта й.

Емили кимна в отговор, яхна колелото и потегли към Блекмур.