Лусинда Райли
Лавандуловата градина (24)

24

На сутринта Сара изказа мнение, че е най-разумно трите да се позадържат още известно време у сестра й.

— Ще пресечем реката при следващия курс — обясни тя на закуска. — Така, мадам Констанс, според новите ви документи сте икономка от Прованс. Имате ли специални предпочитания за името?

— Как ти звучи Елен Латур? — сети се Кони за едно съседче на леля си, с което често си беше играла на плажа в Сен Рафаел.

— А София ще е сестра ти — Клодин. Разбира се — сниши глас Сара, — стигнем ли до целта си, София трябва да се укрие. Твърде много местни биха я разпознали.

— Но не мислиш ли, че швабите ще почукат и на онази врата? — попита я Кони. — Фалк знае за замъка.

— Едуар ми каза, че там имало сигурно място, където можем да скрием София. Естествено, би било най-добре незабавно да напуснем страната, но маршрутът крие твърде много опасности за едно сляпо момиче. А в имението поне ще разчитаме сами на себе си. Дори тайните квартири вече не са безопасни. Гестаповците плащат солидни възнаграждения за информация относно хора, приютили бегълци като нас. Така че за всеки случай двете с вас ще променим външния си вид за снимките на личните документи. — Сара й поднесе шишето с перхидрол. — Не мислете, че вие сте най-ощетена — изкиска се икономката, като видя киселата физиономия на Кони. — Аз ще ставам червенокоска! Не бива да пренебрегваме и дрехите на госпожица София. Прекалено изтънчени са и ще привличат внимание.

Кони я изгледа учудено.

— Сара, абсолютна професионалистка си — похвали я тя. — Откъде си толкова осведомена?

— Мъжът ми беше съучастник на маките цели две години, докато гестаповците не го заловиха и разстреляха. Аз самата съм съдействала на конта в многото му рисковани мисии. Въпрос на оцеляване е. Опре ли ножът в кокал, бързо се учиш. А сега — Сара посочи тесния клозет в задната страна на къщата, където имаше и малка мивка — трябва да намокрите косата си и да нанесете перхидрола.

Кони тръгна към външната постройка с шишето в ръка и новозародило се уважение към Сара, която, макар и най-обикновена слугиня, изглежда, беше далеч по-подготвена за реакция в кризисна ситуация от нея самата.

 

 

Два дни по-късно, след като за три часа Кони забеляза най-малко три немски патрулни коли да минават по тясната уличка, Сара реши, че още същата нощ трябва да напуснат къщата.

— Не мога да застрашавам живота на сестра си повече. Вече разполагаме с документи за самоличност и е време да продължим към имението. Уредила съм всичко за тази вечер.

— Ясно — кимна Кони и погледна към кухненската маса, където София седеше с напълно безучастно изражение. Сякаш се бе затворила в собствения си свят, съвсем неподготвена по рождение и по физически дадености да се справи сама с подобни тежки обстоятелства. Кони се пресегна и стисна ръката й. — Още тази вечер потегляме към свидния ти дом, миличка — утеши я тя.

София й отвърна със сдържано кимване, самото олицетворение на отчаянието. Беше облечена в селски дрехи и бежовата вълнена жилетка като че ли подчертаваше бледнината й. Кони почти не я беше виждала да се храни, откакто пристигнаха, а няколко пъти дори я придружи до външната тоалетна да повърне. Притесняваше се, че дори след като пресекат границите на Виши, ги очакват още стотици километри, които трябва да изминат, докато стигнат до безопасното убежище. Кони с цялото си сърце се молеше София да го преживее. Здравето й видимо се влошаваше.

 

 

В десет същата вечер Кони, Сара и София се присъединиха към групичка от шестима бегълци, скупчени един до друг на брега на Сона. Кони се качи първа в очакващата ги плоскодънна лодка и подаде ръка на София. Никой не продума по време на краткото плаване до отсрещния бряг. Когато стигнаха сушата, пасажерите слязоха тихомълком и без да губят време, хукнаха през смръзналото се поле, загубвайки се в нощта.

— Дръж София за едната ръка, аз ще я хвана за другата — нареди Сара. — София, ще трябва да тичаме, защото в никакъв случай не бива да ни засичат тук.

— Но накъде тичаме? — попита шепнешком София, докато двете жени я направляваха с бърза крачка през ледената трева. — Умирам от студ, почти не си чувствам стъпалата.

Задъхана от непривичната за едрото й тяло физическа натовареност, Сара реши да не пилее въздух в приказки.

След дълго препускане Кони забеляза мъждукаща светлина в далечината.

Пред тях се открои силуетът на някаква сграда и Сара забави крачка. Оказа се, че светлинката идва от маслен фенер, който висеше на пирон върху стената на прилепения към нея хамбар.

— Тук ще се укрием, докато се развидели. — Сара отвори вратата на хамбара и взе фенера с тях.

На приглушената светлина се виждаха бали сено, наредени край дървените стени.

— Ела насам. — Сара поведе София към копа сено в дъното на хамбара и й помогна да седне отгоре, все още запъхтяна от препускането. — Поне тук е сухо и скришно.

— Ще спим в хамбар ли? — ужаси се София. — Цялата нощ?

Кони за малко да прихне в смях. Дамата пред нея цял живот бе спала върху първокачествени дюшеци с пълнеж от копринен конски косъм и пухени възглавници.

— Да, и трябва да сме благодарни — каза Сара. — Хайде, лягай, а аз хубавичко ще те завия със слама.

Като я настани възможно най-удобно в копата, Сара легна до нея.

— И вие поспете, мадам Констанс — викна тя към Кони. — Чака ни дълго и тежко пътуване. И преди да забравя, добре е да имате това, в случай че ме сполети нещо. — И тя й подаде лист хартия. — Записала съм адреса на имението на семейство Дьо ла Мартиниер. Когато пристигнете, направо отидете в избата до лозята. Едуар е предупредил Жак Беноа за нас. Лека нощ.

Кони наизусти адреса, после запали кибритена клечка и изгори листа, топлейки премръзналите си пръсти на мимолетния пламък. Зарови се в сеното, кръстоса ръце и се замоли зората да настъпи по-бързо.

 

 

Когато се събуди, сламеното легло на Сара вече беше празно. София спеше непробудно. Кони излезе от хамбара и заобиколи от едната му страна да се облекчи, а след малко Сара изникна с раздрънкана каруца зад себе си.

— Това е Пиер от съседната ферма. Имаме уговорка да ни откара до гарата в Лимож. Твърде рисковано е да се качваме на влака от по-близка гара — обясни Сара.

Събудиха София и й помогнаха да се качи на една от балите сено в каруцата. Талигарят — съсухрен от слънцето, мълчалив французин, потегли.

— С всеки изминал ден хората стават все по-алчни — измърмори Сара. — Обясних му, че момичето, което е поверено на грижите ми, е сляпо, а той пак ми поиска куп пари. Поне ме увериха, че може да му се има доверие.

Докато копитата на коня и колелата на каруцата трополяха по пътя, Кони размишляваше колко приятно щеше да е едно такова пътешествие през сърцето на Бургундия посред лято. Макар и замръзнала сега, земята щеше да се покрие до няколко месеца с избуяли лозя. Клатиха се по черния път цели четири часа, докато фермерът не спря в покрайнините на градчето Лимож с думите:

— Тук трябва да ви оставя, по-натам не смея да навлизам.

— Благодарим ви, господине — отвърна изморено Сара.

Трите жени слязоха от талигата и тръгнаха пеша към центъра.

— Едвам се държа на краката си… започва да ми прималява — измрънка София, макар че почти изцяло се беше отпуснала в ръцете на спътничките си.

— Още малко, миличка, и ще се качим на влака, с който ще стигнем чак в Марсилия — утеши я Сара.

На гарата Сара купи билети и всички седнаха в кафенето до входа. Кони сърбаше блажено топлото си кафе и с охота дъвчеше поръчаната франзела, нищо, че бе вчерашна. София доближи чашата кафе до устните си, но я втресе и бързо я върна на масата. След като излязоха на перона, настаниха София на една пейка и Сара придърпа Кони настрана.

— София не ми харесва, Сара — каза разтревожено Кони. — От седмици е така, тоест причината не е в шока и тежкото пътуване.

— Права сте. Не в тях е проблемът — отвърна мрачно Сара. — За жалост нещата са много по-сериозни. Погледнете я — бледа е и често повръща… видяхте ли как избута кафето настрана заради силната миризма? Мадам, за какво ви говорят тези симптоми?

Нужно й беше малко време да осмисли накъде биеше Сара.

— Да не би да подозираш, че…? — Кони залепи ръка на устата си.

— Не подозирам — отвърна Сара. — Знам го. Не забравяйте, че помагам на госпожица София при много от ежедневните й процедури. Не съм я виждала да кърви от седмици.

— София е бременна? — пророни втрещено Кони.

— Да, но не разбирам кога се е случило — въздъхна Сара. — Не се сещам за случай, в който двамата да са оставали насаме достатъчно дълго, че… — Потресена, Сара не довърши изречението си. — Но изобщо не се съмнявам. Симптомите й твърдо сочат, че носи дете.

Със свито сърце Кони се досети кога точно им се бе удала такава възможност, и за неин срам тя бе отговаряла за София въпросната вечер. Но не й беше минавало дори през ума, че почтена девойка, като София, би постъпила така необмислено. Толкова невинна беше… дете още…

Не, поправи се Кони. София бе жена, водена от същите копнежи и плътски желания като всяка друга връстница на Кони. Просто всички околни, включително тя самата, се отнасяха с нея като с дете. Стомахът й се преобърна при мисълта за обстоятелствата около шокиращото разкритие — знаеше, че бащата на бебето е не кой да е, а високопоставен есесовец.

— Сара, май по-зле от това няма накъде.

— Няма — съгласи се икономката. — Сякаш не е достатъчно, че ще роди извънбрачно дете, но и излезе ли на бял свят кой е бащата… — Думите й секнаха от тревога.

— Поне засега никой друг не е узнал — вметна утешително Кони. Влакът спря на перона и двете тръгнаха към София.

— Госпожо, ще се убедите, че хората рано или късно узнават — въздъхна Сара. — И нямат навика да си държат устата затворена. Затова първата ни задача е да отведем София на безопасно място, а после ще умуваме какво да правим.

Вместо да изберат луксозната първа класа, жените се качиха в трета класа, както подхождаше на прикритието им. Пренаселеният вагон беше ужасно мръсен и смърдеше на потни тела. След дълго чакане влакът потегли от перона и Кони си отдъхна. Всяка една стъпка ги приближаваше до сигурността на убежището им.

По гарите тялото й се стягаше от напрежение. Купища германци се стичаха към Марсилия заради опасността от инвазии от юг, и пероните преливаха от швабски войници. Вагонът не се отопляваше и беше крайно неудобен, но двете й спътнички някак бяха успели да задремят. Освен постоянния страх от арест Кони я измъчваха и непоносимите картини от ужаса, който бе преживяла преди три нощи.

На гарата преди Марсилия кондукторът мина край тях с предупреждението, че във влака са се качили германци и проверяват документите за самоличност на пасажерите. Кони събуди спътничките си с обезумяло от тревога сърце. Всички пътници във вагона се подготвиха за предстоящото премеждие и въздухът се нажежи с първичен страх. Обхождайки с поглед пъстрия сбор от видимо напрегнати хора, Кони се запита колко ли от тях пътуваха нелегално като тях трите.

Един немски офицер нахлу във вагона и с гръмък глас нареди на пътниците да приготвят документите си за проверка. Сара, София и Кони се намираха на последните седалки и агонизиращото очакване като че ли продължи векове.

— Фройлайн, документите за самоличност! — озъби се германецът на Сара, която седеше на крайната седалка.

— Разбира се, мосю. — Сара му ги поднесе с любезна усмивка.

Той ги прегледа щателно, после вдигна очи към нея.

— Къде е издаден документът, фройлайн?

— В кметството на Шалон, мосю, областния град, към който принадлежи родното ми село.

Той препрочете документа и поклати глава:

— Фалшив е, фройлайн. Печатът е друг. Станете!

Сара се изправи на разтрепераните си от страх крака, а германецът извади пистолета от кобура си и го опря в корема й.

— Мосю, аз съм невинна гражданка, нищо нередно не съм сторила, моля ви…

— Aus! Вън! Веднага!

Сара ни веднъж не погледна към София и Кони, докато я извеждаха от влака под дулото на пистолета. И най-малкият сигнал, че пътуват заедно, можеше да ги въвлече в нейното положение. След няколко секунди свирката изпищя и влакът потегли.

Погледите на всички пасажери във вагона бяха приковани към мястото на Сара. Кони стисна ръката на София, за да я предупреди да не издава звук, и сви безучастно рамене пред свидетелите — арестуваната жена им беше просто съседка по седалка.

Двете слязоха на гарата в Марсилия, за да се прехвърлят на влака за Тулон. Докато чакаха на перона, Кони настани София на една пейка.

— Господи! Констанс — простена отчаяно София, — къде ще отведат Сара? Какво ще стане с нея?

— Не знам, София — отвърна Кони, мъчейки се да запази самообладание. — Знам единствено, че нямаше как да й помогнем. Сигурна съм обаче, че Сара няма да продума и дума за нас, нито за съучастника си в Париж. Прекалено много ви обича.

— О, Констанс, тя се грижи за мен, откакто съм се родила — проплака София. — Как ще живея без нея?

— Сега аз съм до теб — утеши я Кони и потупа нежно ръката й. — Обещавам да се грижа за теб.

Когато се качиха на влака за Тулон, Кони бе раздирана от тревога. Щом така лесно бяха открили, че документът на Сара е подправен, то и техните ги грозеше такава участ. Бе чиста случайност, че провериха първо Сара, а те се бяха отървали на косъм. Докато влакът пуфтеше през Прованс към Лазурния бряг, Кони опитваше да се примири с факта, че покровителското крило на Сара вече го няма. Сега безопасността им бе изцяло в нейни ръце.

 

 

— Как сме днес? — поинтересува се Вениша, оставяйки чаша кафе до леглото на Едуар. — Млякото свърши. За жалост се изчерпаха и всички запаси от консерви в кухненския бюфет.

— По-добре съм, Вениша, благодаря ти — кимна Едуар.

Изминалите два дена беше прекарал единствено в спане и ядене с надеждата да възстанови по-бързо силите си. И наистина днес чувстваше разсъдъка си бистър, а тялото си — позаякнало.

— Браво — каза Вениша. — Време е за баня, струва ми се. Едно хубаво плацикане винаги те кара да се чувстваш по-човешки, а и ощастливява живущите край теб. — Тя сбърчи нос, нагледно демонстрирайки мисълта си.

— Смяташ ли, че е разумно да се качваме в къщата?

— Да, няма страшно. Пък и банята се намира в задната й част и си има кепенци. Всяка нощ откакто съм тук си взимам вана на свещи. Същински рай! — Вениша се протегна с усмивка на уста. — Ти си изпий кафето, а аз ще отида да напълня ваната.

След едночасов престой в топлата вода Едуар действително се почувства като нов. Вениша му донесе чисти дрехи от спалнята и смени превръзката на зарастващата му рана.

— Божичко, Едуар! — възкликна Вениша, като го видя да слиза по стълбите към мазето. — Същинска върлина си, като се изправиш. Така, май ще трябва да поизляза, иначе ще се наложи да прибегнем до котешка храна. А дори аз си имам своите граници — усмихна се тя.

— Не, нека аз — настоя Едуар.

— Не ставай глупав, Едуар. Аз имам опит в сливането с тълпата, докато вие, господин конт, за жалост се набивате на очи. Остави на мен. Ей сегинка се връщам.

Преди Едуар да успее да се възпротиви, Вениша изхвръкна навън. След двайсет минути се върна с две пресни франзели. За пръв път след злополуката Едуар се храни настървено, щастлив, че е възвърнал апетита си.

— Поддържам връзка с хората от мрежата ми, които в момента кроят план за възможно най-скорошното ти прекарване през граница — извести го Вениша. — В настроение ли си за ваканцийка в Лондон? В близък контакт сме с тамошната щабквартира на Френската армия за освобождение на Дьо Гол. Много ще се радват да им погостуваш, тъкмо ще ги просветиш за ситуацията. Стига да успеем да те доставим жив, разбира се. Жалко, че си толкова висок — добави Вениша, — с тези размери ще бъде трудно да те направим незабележим.

— А какво ще стане със сестра ми София? И с приятелката ти Констанс? — Едуар поклати глава. — Не, в никакъв случай няма да ги изоставя, за да спася собствената си кожа.

— Откровено казано, Едуар, и за сестра ти така ще е най-добре — заяви Вениша. — Гарантирам ти, че в момента си доста нагоре в черния списък на швабите. А и всички се надяваме лондонската ти ваканция да не продължи дълго; операцията по настъплението на съюзниците и навлизането им в страната продължават да са на дневен ред.

— Като се замисля сега, ще ми се да бях задържал София в Париж с мен — въздъхна Едуар.

— Е, каквото било — било — рече стоически Вениша. — Успях да изпратя съобщение до южняшките ни приятели, за да очакват сестра ти. Ще се оглеждат за нея и ще й помогнат с каквото могат.

— Благодаря ти, Вениша — каза искрено Едуар. — Изпратих ги на Юг с намерението да ги последвам в най-близко време.

— Да, ама няма как и точка по въпроса — отсече тя. — Физиономията ти е разлепена из цял Париж, Едуар. Налага се да напуснеш страната час по-скоро.

— В такъв случай се излагаш на риск, като ми помагаш.

— Не и по-голям от обичайния. — Вениша вирна вежди и се усмихна широко. — Само че дойде време да се пръждосваме, преди късметът да ни е изоставил. Утре заминаваме.

Едуар кимна мрачно.

— Надявам се, няма нужда да повтарям колко съм ти благодарен за всичко.

— Ами, „Герой“ — побърза да отговори Вениша, за да прикрие емоциите си, — носят се легенди за това, колко животи си спасил през изминалите четири години, така че за мен е чест.

 

 

Когато пристигнаха в Тулон, Кони извлачи София от вагона. От черното небе се сипеше безпощаден порой. Кони отиде до будката за билети и се приведе до решетката, за да я чуе служителят.

— Простете, господине, кога е следващият влак за Гасен?

— Утре сутринта в десет — отвърна дрезгаво служителят.

— Разбирам. А бихте ли ме упътил към хотел, където можем да прекараме нощта?

— Завивате наляво и ще го видите на ъгъла на улицата — каза служителят зад стъклото, хвърли последен пренебрежителен поглед на раздърпания й вид и затвори капачето пред лицето си.

Кони хвана София за ръка и я поведе по улицата към хотела. Докато пристигнат, и двете подгизнаха от дъжда.

Макар и запуснат, хотелът поне беше топъл. Предложиха им цена, която при нормални обстоятелства щеше да им стигне да пренощуват в „Риц“. Кони плати и съпроводи капналата, наквасена до кости София до стаята им на горния етаж. Час по-късно, след като се измиха и подсушиха, доколкото позволяваха мизерните условия, Кони настани София на маса в съседното ресторантче.

— Още малко — и сме вкъщи — утеши я Кони. — Моля те, София, хапни нещо.

И двете обаче нямаха апетит. Мислите на Кони бяха заети със Сара, Едуар и Вениша. Опита се да си внуши колко благодарни трябва да са със София, задето поне бяха на свобода и ги чакаше топло и сухо легло тази нощ. Пък и точно за подобни ситуации я бяха обучавали, така че бе настъпил моментът да докаже колко струва.

Тя се сепна от нечий глас:

— Закъде пътувате, госпожо?

Кони се обърна към младежа на съседната маса, който ги наблюдаваше с явен интерес.

— Прибираме се вкъщи — отвърна предпазливо тя. — Живеем надолу по крайбрежието.

— Охо, за Лазурния бряг. Едва ли на земята съществува по-красиво място — рече непознатият.

— Прав сте, господине.

— Гостували сте на роднини може би? — поинтересува се мъжът.

— Да — отговори Кони, потискайки прозявката си, — и пътуването беше доста уморително.

— Всяко пътуване гъмжи от перипетии в наши дни. Аз съм агроинженер и работата ми е свързана с много странстване. — Мъжът вдигна вежди. — Без кавалер придружител ли пътувате, ако смея да попитам?

— Да, но почти стигнахме — обясни Кони, поизнервена от кръстосания разпит.

— Дръзко начинание в тези опасни времена. Особено, при положение че спътничката ви… — Младежът затвори очи в имитация на слепотата й.

Кони моментално изпадна в паника. Как й бе хрумнало да излезе сред хора с незрящата сестра на издирван от Гестапо мъж?

— Не, сестра ми не е сляпа, просто се чувства леко отпаднала. Хайде, Клодин, време е да си лягаме. Лека нощ, господине. — Нарочно остави София да се изправи сама от масата и чак в последния момент я хвана за лакътя й и я поведе към изхода.

— Кой беше този мъж? — попита уплашено София.

— Не знам, но май не е добра идея да оставаме тук, като че ли…

Кракът й тъкмо докосваше първото стъпало на стълбите за горния етаж на хотела, когато нечия ръка я стисна за рамото. Тя подскочи от страх. Бе мъжът от ресторанта.

— Мадам, знам кои сте. — Говореше тихо. — Не бойте се, няма да ви издам. Един приятел ми описа тази млада дама. — Той посочи София. — Каза ми, че се очаква да мине оттук. Помоли ме да я наглеждам и да помогна на нея и придружителките й. Забелязах ви на гарата в Марсилия и щях да ви се представя по-рано, ако не бяха арестували приятелката ви във влака. Заръчаха ми да ви изпроводя до крайната ви цел. Братът на госпожица София е мой скъп приятел — добави мъжът.

Кони не знаеше нито как да му отговори, нито как да постъпи.

— Той е герой, мадам — продължи той, гледайки я в очите.

Като чу кодовото име на Едуар, Кони кимна:

— Благодаря ви, господине. Признателни сме ви.

— Утре ще ви придружа до дома на госпожицата. Казвам се Арман, на вашите услуги. А сега ви пожелавам спокойна нощ.

— Може ли да му се доверим? — попита София, когато се пъхваше под завивките.

Ако гестаповците не щурмуват стаята им до сутринта, то — да, ще може, мислеше си Кони. Само че не каза нищо на София.

— Да. Струва ми се, че може. Брат ти има много връзки в Съпротивата и сигурно е изпратил съобщение по радиотелеграфа.

— Чудя се кога ли ще дойде при нас? — въздъхна София. — О, Констанс, все си мисля за клетата Сара. Как можем да й помогнем?

— Можем единствено да се надяваме, че след като я разпитат, ще я пуснат и тя ще ни намери. Заспивай сега, София, и бъди спокойна — утре вечер ще бъдем в безопасност.

 

 

На сутринта, след закуската с току-що опечен хляб и дори с пресен кроасан, Кони се чувстваше донякъде презаредена. Докато пиеше кафето си, Арман й кимна от отсрещния край на ресторанта, после стана и погледна ръчния си часовник.

— Приятно ми беше да се запознаем, госпожо. Тръгвам за гарата, защото ме чака път надолу по крайбрежната линия. — Усмихна им се и излезе.

Няколко минути след като той си тръгна, Кони и София поеха по улицата към гарата. Като ги видя да се задават, Арман докосна шапката си за дискретен поздрав. Кони купи два билета и настани София на една пейка на перона. През това време Арман безгрижно четеше вестник на почтително разстояние от тях. Късата композиция спря на перона и чакащите се струпаха пред вратите по крайно небритански маниер. Кони помогна на София да се качи в мотрисата и я настани до прозореца. Огледа се за Арман, но той явно бе във втория вагон.

Пътуването до Гасен продължи малко повече от два часа. Влакът минаваше покрай китните крайбрежни селца, които в разгара на лятото се радваха на чуден изглед към лазурното море. В началото на декември обаче вълните сивееха свъсено. Кони бе премръзнала до кости и потрепери при мисълта, колко хубаво би било, ако в имението бумти огън.

За щастие пътешествието им този път мина безметежно и двете слязоха на гарата в Гасен под проливен дъжд. Когато влакът потегли мудно и малката групичка пасажери се разотидоха, на перона останаха единствено те двете и една талига с магаре. След няколко минути от нищото изникна Арман, търкаляйки две колела.

Кони го изгледа потресена:

— Господине, нали се досещате, че София не може да кара велосипед? Не можем ли да използваме талигата за превоз?

— Скъпата ни магарица Шарлот кара пощата нагоре по баира към Гасен. — Арман погледна животното с умиление. — Ако не се яви навреме, някой може да заподозре нещо.

— Разбирам, господине, но пък едва ли ще каже нещо.

— Да, на Шарлот може да се разчита — съгласи се той, поразвеселен от шегата, — но за господаря й — пощальона, не мога да гарантирам. Имението е само на пет минути с колело оттук. София ще се държи за мен.

— Не! — изпадна в ужас София. — Не бих могла.

— Госпожице, налага се. Вземете това — обърна се той към Кони и й подаде малката пътническа чанта на София, за да я пъхне в предната кошница на колелото си. — И ми помогнете да качим мадмоазел.

— Моля ви, не ме карайте да го правя! — простена уплашено София.

Кони, вече вир-вода от проливния дъжд, загуби търпение:

— София, за бога, качвай се, преди всички да сме хванали пневмония!

Резкият й тон потуши негодуванието на София и двамата с Арман й помогнаха да се настани на седалката.

— Хванете ме през кръста и се дръжте здраво — инструктира я Арман, яхнал колелото пред нея. — Готова ли сте? Потегляме!

Арман закриволичи по бабунестия път, а София се хвана за него като удавник за сламка. Кони пое подир тях и след няколко минути платиненорусата й коса полепна на мокри кичури по главата й. Арман отби от главния път и след няколко метра спря на тясната пътечка, за да я изчакат.

— Това беше, госпожице! Преживяхте първото си возене на колело. — Помогна на разтрепераната София да слезе от колелото и го остави на една страна на земята, ръкомахайки на Кони да последва примера му. — Оттук ще поемем пеша, понеже пътеката изобщо не е за колело — никак не е равна. Ще минем откъм задната страна на имението, през лозята и директно в избата. Хубавото е, че не засякохме жива душа по пътя от гарата — каза Арман, водейки София по разбитата, осеяна с локви пътека. — Дъждът ни беше добър съюзник.

— Пристигнахме ли вече? — попита нетърпеливо тя.

— Да, до няколко минути ще сме в избата — успокои я той.

— Слава богу — викна София, задъхана от страх и умора.

— Жак ви очаква — обяви Арман.

Самото име като че ли даде сили на София да продължи напред. Стигнаха до голяма измазана сграда и водачът им отвори високите дървени врати в центъра й. На Кони й идеше да се разплаче от облекчение, след като се скри от неумолимия дъжд.

Озоваха се в просторно помещение с приглушена светлина, което бе изпълнено с аромата на ферментиращо грозде. Стените му бяха опасани с огромни дъбови бъчви, а от страничната вратичка между две от тях изникна тъмен силует.

— София? Ти ли си? — прошепна непознат глас откъм сенките.

— Жак! — София протегна фините си, детински ръце към висок, добре сложен мъж около четирийсетте с осеяно от тънки бръчици лице с лешников загар от безпощадното слънце, който дойде да ги посрещне.

— Милата ми София, толкова се радвам да те видя невредима! — Мъжът я притисна към широките си, мускулести гърди, а София зарови лице в рамото му и зарида. Той я помилва по мократа коса и й зашептя грижовно: — Не бой се, Жак е тук. Ще се погрижа за теб.

Кони и Арман наблюдаваха мълчаливо прочувствената им среща. След малко Жак обърна поглед към тях.

— Благодаря ви, че ми я доведохте — каза той с треперещ от емоции глас. — Започвах да губя вяра, че ще пристигне жива и здрава. Някой видя ли ви на идване?

— Жак, в този дъжд и на два сантиметра пред себе си не можеш да видиш нищо — засмя се Арман. — Природата е на наша страна.

— Чудесно. Е, дами, камината е запалена и трябва час по-скоро да се измъкнете от тези подгизнали дрехи. — Жак пусна София и отиде при Арман. — Благодаря ти, приятелю. Убеден съм, че контът никога няма да забрави добрината ти.

— Моята заслуга е дребна в сравнение с тази на дамата до теб — посочи Арман към Кони.

— Къде е Сара, прислужницата на София? — запита Жак.

— Господине…

— Арестуваха я малко преди Марсилия — намеси се Арман.

— А тя коя е тогава? — присви очи към Кони мъжът.

— Доверена приятелка на конта, една от нас. Но Констанс сама ще ти обясни, като дойде на себе си — увери го Арман.

— Добре. — Жак като че ли поулегна. — Ела, София, да те водим на топло. До нови срещи — кимна той на Арман.

— Доскоро. Довиждане, мадам Констанс. Пътищата ни несъмнено пак ще се пресекат. — Арман й се усмихна лъчезарно.

— И двете сме ти дълбоко благодарни за помощта! — каза от сърце Кони. — Някъде далеч ли отиваш?

— В наше време не си задаваме такива въпроси. Имам много домове. — И той й смигна, вдигна яката на мокрото си палто чак до ушите и излезе.

— Ела насам — извика Жак Софи и я поведе към вратата между огромните бъчви, от която по тясно коридорче се стигаше до втора врата. Отвори я и ги преведе през спретната кухничка в блажената топлина на скромна всекидневна, където пламтеше дебел дънер в камината.

— Ще се кача горе, да ви донеса сухи дрехи. Онези в багажа ви ще са не по-малко подгизнали — рече Жак, кимвайки към кожената чанта, която киснеше в локвичка от дъждовна вода на пода.

— О, Констанс! — възкликна София, събличайки палтото си. — Никога не съм се чувствала толкова благодарна, когато съм пристигала някъде!

— Да, пътуването ни беше страшничко — съгласи се Кони, — но вече можеш да се отпуснеш, София.

Жак се върна с две вълнени ризи и с плетени пуловери за двете.

— Засега ще свършат работа — заяви свъсено и им подаде по хавлия, с която да избършат косите си, от които капеше вода. — Ще сваря кафе и ще приготвя нещо да хапнете, докато се преоблечете — добави той и затвори вратата след себе си.

— Чудно защо ли Жак не ни отведе направо в имението? — запита се София, докато Кони й помагаше да се съблече. — Там имам цял гардероб с чисти дрехи.

Понеже нямаше представа, къде се намира имението спрямо вилата до избата или пък, в интерес на истината, какъв изобщо беше планът, Кони просто вдигна рамене.

— Вероятно защото е сметнал за по-важно първо да се стоплим.

— Сигурно. Толкова се радвам, че сме тук. Имението е любимото ми място на цялата земя — възкликна София, закопчавайки ризата, която се спускаше чак до коленете й.

— А сега седни до огъня, да изсушиш косата си — подкани я Кони и се зае да съблича мокрите си дрехи, струпвайки ги на купчина, за да ги изстиска в умивалника, преди да ги окачи да съхнат.

Жак се върна с кафето и остави подноса върху масичката пред тях.

Докато София си дърдореше оживено с Жак и разпитваше къде са работниците от лозята, Кони седеше мълчаливо, сърбайки горещото кафе.

— За жалост, София, останах само аз. Една част от мъжете отидоха на фронта, а другите бяха изпратени на принудителен труд в швабски фабрики. Мен ме държат, защото използват шнапса, който варя, като гориво за торпедата си. Произвеждат ги със стотици в един завод на няколко километра оттук. При последното им посещение заявих, че не мога да изпълня поръчката им. Оправдах се, че са изпили всичкия шнапс и не е останал за торпедата. — Очите му просветнаха дяволито. — Естествено, лъжех.

— Но нали уж тук нямало много германци? — учуди се София. — Било безопасно?

— За жалост много неща се промениха след последното ти идване — въздъхна горчиво Жак. — И местните живеят в страх също като парижаните. Само преди няколко седмици на хиподрума „Ла Фо“ до Сен Тропе проведоха публична екзекуция. Швабите разстреляха четирима маки, чийто сподвижник е смелият ни приятел Арман. В тежки времена живеем и трябва много да внимаваме — предупреди ги той.

— Ами за имението кой се грижи? Икономката къде е? Прислугата? — притесни се София.

— Никой не остана — обяви Жак. — Вратите на имението са залостени от две години насам.

— Но тогава кой ще ни обслужва, като отидем да живеем там?

— Госпожице София — Жак се пресегна и хвана ръката й, — няма да живеете в имението. Прекалено рисковано е. Ако Едуар е успял да им се изплъзне, първо там ще го потърсят. А спипат ли те, задължително ще те задържат за разпит. Все пак си била под същия покрив, докато брат ти смело е водил двойствения си живот.

— Но аз нищо не знам за делата му — закърши разтревожено ръце София. — За какво съм им?! Та аз дори не знам дали милото ми братче е още живо.

Кони си даде сметка, колко ревностно е закрилял Едуар малката си сестричка. Повсеместните лишения от последните четири години явно не бяха засегнали дома им. София бе продължила да води комфортния си живот отпреди избухването на войната. Педантичните грижи на брат й и семейното богатство бяха създали защитна обвивка около нея, която я бе опазила от заплахите на външния свят.

— София, миличка, трябва да проумееш, че никой не бива да те вижда тук. Брат ти не ти ли обясни? Не те е изпратил в имението, за да се върнеш към стария си живот. Надушат ли те швабите, моментално ще те арестуват — повтори предупреждението си Жак. — Не, изпратил те е при мен, понеже се е сетил за тайното скривалище, където ще можеш на сигурно да дочакаш края на войната. А мен ако питаш, едва ли остава още много.

— Къде се намира това скривалище? — попита боязливо София.

— Ще ти го покажа, след като се нахраните. Що се отнася до теб, Констанс — обърна се Жак към Кони, — ще живееш във вилата с мен. Ще те представяме като моя племенница, ако някой прояви любопитство.

— Не мислиш ли, че е по-разумно да продължа по моя си път оттук нататък? — предложи Кони. — Арман вероятно ще успее да ме свърже с хора от някоя местна мрежа, които да ми помогнат да се върна Англия. Честно казано…

— Но тогава кой ще се грижи за госпожица София? — ужаси се от идеята й Жак. — Все пак съм мъж, не мога да откликна на всяка нейна нужда. — Той се намести на стола засрамен. — Тъй като никой не бива да научава, че се е върнала, е изключено да извикам гледачка от селото. На никого нямам доверие.

— Констанс! Не ме оставяй самичка! — изплака София. — Не мога да се справям без чужда помощ. Знаеш го. Умолявам те, остани с мен. — И тя започна да я търси с ръце.

За пореден път стремежът й да се измъкне от затвора на семейство Дьо ла Мартиниер удряше на камък. Кони хвана ръката на София и кимна:

— Разбира се, че няма да те оставя, София.

— Благодаря ти! — успокои се приятелката й и Кони забеляза как инстинктивно покри с ръка корема си. После се обърна пак към Жак: — Тук ли е скривалището, във вилата ти?

— Не, няма как да те укрием в дома ми. Швабите ме навестяват всеки път, когато им скимне да напълнят тумбаците си с вино и торпедата си с шнапса ми. — Жак въздъхна тежко: — Нека хапнем и ще ти го покажа.

 

 

Кони гледаше с искрено доволство как София изяжда до последната лъжица ароматната яхния от фасул и зеленчуци, която Жак им бе сготвил.

— Внезапно ми се отвори голям апетит — обясни София с усмивка на уста. — Сигурно е от чистия въздух на Прованс.

После Кони й помогна да се настани пред камината.

— Толкова ми се спи, Констанс — прозя се приятелката й, — едвам държа очите си отворени.

— Затвори ги тогава — посъветва я Кони.

Като се увери, че София е заспала, Кони се върна в кухничката, да помогне на Жак с миенето на съдовете от вечеря. Жак прибра чиниите в бюфета с притъмняло от грижи лице.

— Укритието няма да е по вкуса на София, макар че се постарах да го направя удобно за живеене. Обаче в подземието е студено и почти не влиза дневна светлина. Добре поне, че София е свикнала с тъмнината — въздъхна Жак. — Всеки зрящ човек би се чувствал като заровен в гроба. Да се надяваме, че скоро ще й се види краят на войната и горкото момиче ще може да заживее постарому.

— Всички искаме да заживеем постарому — каза си на английски Кони.

— Трябва да я отведем час по-скоро долу; не исках да го споменавам пред нея, но вчера гестаповците претърсиха имението и избата. Вероятно от Париж са им пратили вест за бягството на Едуар. Няма шанс обаче да я открият — рече утешително Жак. — Ами ти, мадам? Как се стигна дотам, че помагаш на малката ни София?

— Ами…

Жак разпозна тревогата в очите й.

— Госпожо, семейството ми стопанисва избата на Дьо ла Мартиниер от двеста години. Двамата с Едуар сме израснали заедно. Беше ми като брат, какъвто винаги съм искал да имам. Възгледите ни за родината се припокриват. Не се знае колко време ще живееш под покрива ми, така че е редно да си вярваме.

— Прав си. — Кони пое дълбоко въздух и разказа историята си. Жак я изслуша спокойно, без да сваля очи от нея.

— Значи — обобщи той — пред мен стои агент с елитно обучение, чийто талант засега не е намерил приложение. Наистина е жалко — съгласи се Жак. — Но поне когато гестаповците решат да се отбият, ще съм спокоен, че си нямам работа с аматьорка. Възможно ли е да разполагат с твоя снимка?

— Не — твърдо отрече Кони. — Пък и доста съм променила външния си вид. Боядисах косата си даже.

— Хубаво. Утре ще уредя да ти направят нови документи, които да свидетелстват, че си ми племенница, дошла от Гримо, за да помагаш при бутилирането на виното и да въртиш домакинството. Съгласна ли си? — попита я Жак.

Кони се чудеше колко ли още прикрития щеше да смени, преди да напусне Франция.

— Разбира се, Жак, прави каквото сметнеш за най-добре.

— Ти си късметлийка, че спалничката до моята на горния етаж ще бъде на твое разположение — каза Жак. — Жалко, че София не може да се възползва от същите удобства, но, разбери ме, Констанс — ако гестаповците решат да ни проверят посред нощ, трудно ще успеем бързо да скрием едно сляпо момиче. А съм дал клетва пред брат й, че ще я опазя. Ето защо всички ще трябва да правим жертви.

— Разбирам те. Трябва обаче да чуеш още нещо… — Кони бе решила да му разкрие цялата истина за София. — Тя е бременна.

Върху лицето на Жак пробягаха една след друга цяла гама противоречиви емоции, отстъпвайки накрая място на откровен ужас.

— Как така? От кого? Едуар знае ли? — отрупа я той с въпроси, след като дойде на себе си.

— Не, и в интерес на истината София още не е споделила официално с никого. Сара — прислужницата й, сама е стигнала до това заключение. Тя я познава най-отблизо. Но опасявам се, господине, това не е най-лошата новина. — Кони си пое дълбоко въздух: — Бащата е високопоставен есесовец.

При тази последна, съкрушителна новина Жак остана безмълвен.

— Съжалявам, че от мен трябваше да го чуеш — каза Кони при вида на шокирания му вид.

— Мъничката ми София… не е за вярване. — Жак поклати глава. — А аз си мислех, че я застрашават само швабските врагове на брат й. Ако обаче се разчуе, че носи детето на есесовец, целият гняв на Франция ще се стовари върху нея. Едва преди няколко седмици една жена от селото, за която се разбра, че спи с врага, изчезна от дома си посред нощ. След няколко дена морето изхвърли пребитото й до неузнаваемост тяло. — Жак отново поклати глава. — Госпожо, по-зле от това няма накъде.

— Знам — отвърна мрачно Кони. — Но какво да сторим?

— Убедена ли си, че никой друг не е заподозрял връзката й с германеца? Или последиците?

— Да.

— Слава богу — отдъхна си Жак. — Така трябва и да остане.

— Може би тук е мястото да добавя, че Едуар веднъж ми сподели, че харесвал въпросния мъж. Че ако обстоятелствата били различни, можело дори да бъдат приятели. Фредерик ни помогна да се измъкнем от Париж. Според мен е добър човек.

— Не! — тръсна гневно глава Жак. — Той е шваба и е отговорен за издевателствата върху родината и жените ни!

— Съгласна съм, но понякога наложената ти роля в живота не отразява истинската ти същност. Нито вижданията ти. — Кони въздъхна. — Е, това е положението.

— В такъв случай трябва да вземем още по-сериозни мерки, за да укрием София. Макар че не мога дори да си помисля какви ще са последиците за клетото момиче след края на войната — призна си с тъга Жак, поклати глава и опря длан в челото си. — Разбери, че я обичам като своя плът и кръв още от бебе. Не мога да понеса мисълта, че… — Той видимо изтръпна. — Войната ни изкривява по какви ли не начини. Успя да съсипе живота и на това уязвимо, прелестно създание. Не ми е мястото да решавам съдбата й оттук нататък, но безспорно тежки дни очакват една самотна майка като нея. Силно се надявам Едуар да се изплъзне от швабските хайки и отново да поеме грижите за София в свои ръце. За момента ние двамата с теб трябва да я опазим.

 

 

По-късно същата вечер Жак отведе София в избата, където сладкият гроздов сок ферментираше в наредените грамадни дъбови бъчви, високи над шест метра.

Жак спря пред една бъчва в дъното на помещението, изкачи се по малка стълбичка до масивната й канелка, свали предната стена на бъчвата и се вмъкна вътре. Чу се местене на дъски и след малко Жак подаде глава навън.

— Качването няма да е лесно, госпожице София, но не се безпокой, ще ти помогнем. Госпожо Констанс, ако обичаш, доведи я тук и я последвай.

— В бъчвата за вино ли влизаме? — изуми се София. — Нали няма да ме принудите да се крия там седмици наред?

— Хвани Жак за ръката, той ще те издърпа нагоре — подкани я Кони и двете го последваха по стълбичката.

София изчезна в тъмните недра на бъчвата и Кони чу утешителните думи на Жак отвътре.

— А сега и ти, Констанс — отекна гласът му откъм дървеното скривалище.

Кони се качи в бъчвата и видя, че три дъски в дъното са отместени. София и Жак с фенер в ръка се виждаха откъм тъмната кухина под нея. Кони се промъкна през дупката и слезе при тях.

— Следвайте ме — каза Жак, хванал с едната ръка София, а с другата — фенера.

Кони се наведе и тръгна в тесния проход, благославяйки Господ, че София е свикнала с непрогледната тъма. Тунелът — така започваше да го възприема с всяка следваща стъпка — като че ли нямаше край. Макар и да не страдаше от клаустрофобия, тя трепереше вече от ужас, когато стигнаха до ниска вратичка, която Жак отключи. Влязоха в квадратно помещение. В едната тухлена стена бе избито малко прозорче с метална решетка. Когато очите й привикнаха към оскъдната светлина, Кони видя легло, стол и скрин в стаята. Върху грубия каменен под бе постлано дори малко килимче.

— Къде сме, Жак? — попита София, описвайки ръката му, докато той я настаняваше в стола. — Ужасно е студено и мирише отвратително на влага!

— В мазето на замъка сме — обясни Жак. — В съседство с винарската изба. Тук ще си в безопасност, София.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставите тук? В това мразовито и влажно подземие? И ще ме принудите да минавам през онзи безкраен тунел всеки път, когато реша да изляза от стаята? — Върху лицето на София бе изписана паника. — Не може да ме затворите тук, Жак, моля те!

— Госпожице София, просто трябва да внимаваме някой да не те види как влизаш в замъка, инак няма причина да не се качваш от време навреме до горния етаж при спуснати кепенци. А дори и да се разхождаш във вътрешната градина, където стената ще те пази от нежелани погледи. Но заради собствената ти безопасност поне на този етап ще трябва да останеш тук.

— Ами хигиената ми? — Гласът й показваше, че всеки момент ще изпадне в истерия. — Една дама трябва да се поддържа.

Жак отвори някаква врата и освети помещението зад нея с фенера.

— Ето тук имаш всичко необходимо.

Кони надникна и видя умивалник и тоалетна чиния. Парафиновият фенер на Жак внезапно угасна и тримата останаха в непрогледен мрак.

„Такъв е светът на София“, помисли си Кони, докато Жак се мъчеше да запали фенера. И поне в този случай — насред килията, която предстоеше на приятелката й да обитава — Кони благодареше на Бог за слепотата й.

— Не мога да стоя тук самичка — проплака София, кършейки нервно ръце. — Изключено е!

— Нямаш избор — отсече Жак с неочаквано рязък тон. — Както вече ти обещах, ще можеш да излизаш навън, но нощем трябва да си затворена тук.

— Кони! — София протегна ръце да я намери. — Моля те, не ме оставяй тук. Умолявам те! — простена тя отчаяно.

Пренебрегвайки апелите й, Жак продължи:

— Госпожо Констанс, ще ти покажа също къде е подземният вход към замъка. Хитър човек е проектирал скривалището — то има два изхода.

Жак отиде до отсрещната стена и завъртя ключето на малка вратичка. Като я отвори, пред Кони се откри просторна винарска изба. Жак я преведе до другия й край, където й показа тясно стълбище.

— Оттук се излиза направо в задната част на замъка. Стига да не отваряш кепенците в къщата, няма проблем да се качваш до кухнята за вода и храна. За нищо на света не пали огън. Намираме се в долина и пушекът ще се вижда от селото, което е разположено по хълмовете — предупреди я той.

— Разбирам — съгласи се Кони, малко или много пооблекчена от факта, че съществува по-поносим изход от подземната килия.

— Ще ви оставя да се приготвите за лягане с госпожица София. Утре ще може да я качиш в замъка, за да се изкъпе и да си вземе дрехи. Но, повтарям, в никакъв случай не бива да светвате лампи нощем. Светлината от прозорците се вижда от километри и ще ни издаде — натърти отново Жак.

— Запомних — увери го Кони.

— Мислиш ли, че ще успееш да се върнеш по същия път сама? Ще ти оставя фенера — каза Жак и се върна в тясното помещение, където София ридаеше тихо, заровила лице в дланите си.

— Да.

Когато Жак си тръгна, Кони седна на леглото до София и взе ръката й в своята.

— Мила моя София, трябва да си много смела. Пък и само нощем ще трябва да стоиш тук. Струва ми се, че е нищожна цена за безопасността ти.

— Чувствам се като в гробница! И тази смрад… — София въздъхна, отпускайки глава върху рамото на Кони. — Констанс, ще останеш ли с мен, докато заспя.

— Разбира се, миличка.

Докато я люлееше като бебе, Кони се чудеше и маеше на парадокса, който животът й бе поднесъл — бяха я изпратили във Франция като елитен агент на УСО само за да се превърне в закрилница и бавачка на разглезено дете с аристократски нрав.

 

 

Едуар и Вениша се намираха в края на гъста гора, откъдето пред тях се простираше обширно равно поле. Намираха се на няколко километра западно от Тур, макар че чувството за ориентация на Едуар се бе поразмътило след множеството крайно неудобни методи за придвижване, до които им се беше наложило да прибягнат. Все пак бяха стигнали до уреченото място и сега Едуар клечеше до Вениша, заслушан в далечното бръмчене на приближаващия се самолет. Придружителят им светна три пъти с фенерчето си, за да извести пилота, че е безопасно да кацне, и самолетът започна да захожда към тях.

— Е, Едуар, май в крайна сметка ще се измъкнеш невредим оттук. Много поздрави на мрачната ми родина — каза Вениша жизнерадостно.

— Ще й предам. Не ти ли се иска да дойдеш с мен? — попита я той. И видя искра на умиление зад куражлийския поглед в разкошните й смарагдови очи.

— В един идеален свят — с най-голямо удоволствие — кимна тя. — Не съм виждала нашите повече от година. Но, уви, светът ни далеч не е идеален. Чака ме още работа тук.

— Възможно ли е изобщо да ти се отблагодаря за грижите? — Едуар се просълзи при мисълта, че трябваше да я остави на вражеска територия. Независимо от болежките престоят в тъмното мазе и опасното им пътешествие дотук, чувството за хумор, храбростта и най-вече непреклонният дух на Вениша го бяха удивили и очаровали. — Ще ми липсваш — добави след малко.

— И ти ще ми липсваш. — На лицето й внезапно се появи широка усмивка.

— Ако по някаква случайност и двамата се измъкнем живи от тази проклета война, много бих искал да те видя отново, Вениша.

— Аз също — рече тя свенливо и неочаквано сведе глава.

— Вениша, аз… — Най-инстинктивно Едуар я взе в обятията си и я целуна страстно.

Когато самолетът кацна, тя се откъсна от прегръдката му. В очите й блещукаха сълзи. Той повдигна брадичката й:

— Бъди смела, ангел мой. Пази се, заради мен.

— След тази целувка несъмнено ще се постарая — увери го тя. — Хайде, време е да потегляш.

Хукнаха през полето към кацналия „Лизандър“, който щеше да го отведе от неговата право в нейната родина.

Едуар стъпи с един крак на стълбичката, обърна се и подаде на Вениша някакъв пакет.

— Ако ти или друг член от организацията ти намерите начин да се свържете със сестра ми в имението, моля ви, предайте й това. Така ще знае, че съм жив и здрав.

— Ще измисля нещо — обеща Вениша, прибирайки пакета в чантата си.

Едуар се изкачи по стълбичката, после се обърна, да погледне пак към нея от борда на самолета.

— Успех, ангел мой. Ще се моля скоро да те срещна отново.

Влезе вътре и малката врата се затвори след него. Вениша остана да погледа как самолетът прави маневра, набира скорост през полето и отлита към Ламанша и бащиния й дом.

— Хайде, Клодет, трябва да изчезваме — подкани я Тони — спътникът й, хвана я за ръката и я повлече през полето.

Вениша вдигна замечтан поглед към нощното небе и пълната луна, чиито сребристи лъчи превръщаха заскрежената трева в приказен килим от искряща белота. И в този момент реши, че Едуар дьо ла Мартиниер е мъжът, който най-накрая щеше да я научи да обича.

 

 

Ден след като повери пакета от Едуар на куриер, който тръгваше на Юг, Вениша се качи на влака за Париж. Когато пристигна в новата тайна квартира, тя хвърли чантата си с въздишка на облекчение и отиде в кухнята, да си свари чай.

— Добър вечер, фройлайн. Изключително ми е приятно да се запознаем най-накрая.

Вениша се врътна на пети и замръзна от ужас, разпознавайки ледовитите сивкави очи на полковник Фалк фон Вендорф.

 

 

Седмица по-късно — след мъчителен престой в гестаповската щабквартира, безпощадни разпити и зверски изтезания заради отказа й да разкрие търсената информация, изведоха Вениша на двора.

Офицерът, който трябваше да я върже за стълба, я гледаше с явно отвращение.

— Няма ли да почерпиш дамата с една последна цигарка? — попита го тя, залитайки, но с усмивка на уста.

Той запали една цигара и й я тикна в устата. Вениша дръпна няколко пъти и изпрати любовта си отвъд Ламанша, към свидното си семейство.

Офицерът се отдалечи и се прицели в сърцето й, а последната мисъл, която мина зад затворените очи на Вениша, бе за целувката от Едуар дьо ла Мартиниер.