Лусинда Райли
Лавандуловата градина (17)

17

За една седмица положението в Блекмур Хол бе поовладяно. Снегът, който три дни не спря да трупа, а после се превърна в бабунеста ледена пързалка, най-накрая започна да се топи. Бяха им доставили нафтата предишния ден и Емили за първи път се събуди в почти обитаема стая, а не в криогенна камера.

Себастиан намери временна гледачка за Алекс от специализирана агенция. Емили не го бе виждала от деня на паническия й пристъп. Всъщност, мислеше си тя, докато правеше кафе, на което възнамеряваше да се наслади в леглото си, вече се чувстваше къде-къде по-спокойна. Себастиан й бе споделил колко пари ще му бъдат нужни за идните няколко месеца, и тя незабавно уреди превода по банковата му сметка. Оттогава съпругът й осезаемо се поотпусна.

— Понеже така и така сме заточени в къщата, предлагам да подходим към този принудителен отпуск като към един вид импровизиран меден месец — й бе казал той. — Мазето е заредено с вина, а хладилникът — с храна, в камината бумти огън и сме заедно. Като на курорт сме.

Сутрин се излежаваха в леглото, после обличаха дебели палта и нахлузваха гумени ботуши, след което тръгваха смело към селото за стабилна английска закуска в някое ресторантче. Често на връщане се погваха един друг със снежни топки и пристигаха у дома оживени от свежия мразовит въздух. Вечерите прекарваха сгушени пред камината с по чаша вино от избата, разговаряха и се любеха на воля.

— Невероятно красива си — казваше Себастиан, обсипвайки голото й тяло с целувки на светлината от огъня. — Безкрайно щастлив съм, че се ожених за теб.

Когато снегът започна да се топи предишната сутрин, Себастиан я заведе в близкото градче Молтън, за да презаредят поизтънелите хранителни запаси. Емили беше настояла да кара ленд ровъра на връщане, което се беше оказало ужасяващо премеждие за човек, непривикнал към шофиране по заледени пътища, да не говорим, по лявата лента на шосето.

— Важно е да се научиш, скъпа моя — уверяваше я Себастиан, докато Емили караше със скоростта на охлюв. — Все някак трябва да излизаш по време на професионалните ми ангажименти в Лондон.

Емили направи кафето и огледа доволно кухнята. Изпрала беше мръсните пердета, които преди загрозяваха прозорците, а сега ги красяха, и беше поставила ваза с цветя върху излъсканата чамова маса. В един шкаф беше намерила приказен бяло-син порцеланов сервиз, който сега украсяваше рафта над кухненската печка. Слънцето, почти напълно разтопило остатъците от леда, надничаше през прозореца, докато Емили се качваше към горния етаж с чашите кафе. Хрумна й, че със Себастиан може да поосвежат кухнята — един слой игличеножълта боя щеше да я преобрази из основи.

Шмугна се под завивките при съпруга си и му подаде топлото кафе.

— Добре ли спа? — попита я Себастиан, надигайки се върху възглавницата си, за да поеме чашата.

— Да. Май къщата започва да ми допада — отбеляза Емили. — Като някоя застаряла самотна леля е — нужни й бяха само малко грижи и любов.

— И, да не забравяме, купища пари — добави Себастиан. — А като стана дума, снегът вече се постопи, ти си намери местенцето, така че май е време да отскоча до Лондон. Ще се оправиш ли няколко дена без мен? Алекс като че ли е доволен от новата си гледачка и едва ли ще те безпокои. Може да те взема с мен, но пък ще работя плътно и няма да ми остава нито време, нито енергия за теб. Ще те отегча до смърт.

— Къде отсядаш в Лондон? — поинтересува се Емили.

— Ами обикновено нощувам в стаята за гости на един приятел. Като кибритена кутийка е, но, така или иначе, не се задържам много в нея — обясни Себастиан.

— Колко дни ще отсъстваш?

— Ако потегля утре рано сутринта, вероятно ще са ми нужни не повече от три дена. Ще се върна в петък вечерта — обеща той. — Естествено, джипът ще бъде на твое разположение, в случай че времето пак се влоши. Имам си една таратайка, с която се придвижвам до гарата. Пък следващия път може и ти да дойдеш с мен.

— Добре — съгласи се Емили, мъчейки се да прикрие опасенията си, че Себастиан я оставя сама с непредвидимия си брат и с влакчето на ужасите, както възприемаше джипа му. — Дойде ми на ум да пребоядисам кухнята. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Така или иначе, ще трябва да отскоча до банката. Можем да си изберем боя от железарския магазин на връщане. — Себастиан се обърна да я погали по бузата. — Безценно съкровище си, Емили, да знаеш.

Себастиан отпътува за Лондон рано на следващата сутрин. Определила задачите си за деня, включително боядисването на кухнята, Емили слезе тананикайки си на долния етаж да сложи кафето. После се хвана на работа.

До обед успя да боядиса цялата издадена част при комина, но съжали, задето не помоли Себастиан да преместят грамадния кухненски бюфет, който заемаше цялата стена. Докато хапваше сандвич, чу нечия кола да минава покрай къщата. Реши, че е бил пощальонът. След като се наобядва, подхвана стената около мивката.

— Привет отново! — чу тя някой да я поздравява на френски и когато се обърна, видя Алекс в инвалидната му количка на входа на кухнята. Емили се вцепени от ужас.

— Какво правиш тук? — Заради уплахата въпросът й прозвуча неочаквано рязък.

— У дома съм си и такива ми ти работи — отвърна той непринудено. — Пък и сметнах за редно да те известя, че последната ми гледачка също си би камшика.

— О, Алекс! Какво направи този път? — Емили тръгна да слиза предпазливо по бояджийската стълба.

— Умолявам те! — затеатралничи шеговито Алекс. — Недей и ти да ме третираш като хлапак.

— А как да те третирам!? Тук съм едва от седмица, а вече втора гледачка капитулира! — тросна му се тя.

— Очевидно брат ми е успял да те привлече на своя страна — провлече печално Алекс.

— Съвсем не — отрече Емили на английски за допълнителна тежест.

— Харесва ми как произнасяш „съвсем не“ с очарователния си френски акцент — ухили се той.

— Не сменяй темата — върна се към френския Емили.

— Извинявай! — каза Алекс. — Така или иначе, гледачката офейка. Останахме си само двамцата.

— В такъв случай незабавно ще се обадя в агенция, за да ни изпратят заместничка.

— Чуй, Емили, умолявам те да не го правиш. Дай ми поне няколко дни свобода. Ще ми се да ви докажа, че съм напълно способен да се грижа сам за себе си. Ако се закълна да пазя поведение — никакво пиене, никакви наркотици, никакви гуляи в кварталната кръчма и тем подобни… — Алекс вдигна към нея отчаян поглед, — ще отложиш ли съдебната присъда? Запазваш си правото при първи признаци на неподчинение да свикаш подкрепленията. — Той поклати глава. — А аз определено нямам желание да се стига дотам.

Емили не знаеше как да реагира. Дали не беше най-разумно да се допита до съпруга си? Опасяваше се обаче, че той ще хукне презглава към къщи. А ако бизнесът му наистина се намираше в критично състояние, подобни отклонения щяха само да влошат нещата. Затова взе решение. Беше съпруга на Себастиан и сама щеше да се справи с брат му.

— Добре — съгласи се. — Имаш ли нужда от нещо? — Стъпи с един крак върху първото стъпало на стълбата с намерението да се върне към пипкавата работа с боядисването на горния ъгъл.

— За момента не, благодаря.

— Ако изникне, обади се. — Емили му обърна гръб, качи се по стълбата, топна четката в кофата с боя и продължи да мълчи.

Долу настъпи мълчание. Емили се съсредоточи върху движенията на четката.

— Свеж цвят. Добре си го подбрала — обади се след малко Алекс.

— Благодаря. Харесва ми как стои.

— На мен също. И тъй като, технически погледнато, кухнята е наполовина моя, май е добре, че ми харесва, не смяташ ли?

— Да.

Пак последва затишие. Кратко обаче.

— Може ли да помагам?

Емили се въздържа от саркастични забележки.

— Справям се и сама, благодаря.

— Ако искаш да знаеш, с валячето съм същински факир — заяви Алекс, надушвайки съмненията й.

— Хубаво. До мивката има едно. Сипи си боя.

Докато Емили го наблюдаваше тайничко, Алекс се придвижи до мивката, взе кутията с боя и изсипа нужното количество в плитката ваничка.

— Да започна ли оттук? — посочи той към небоядисания участък вляво от бюфета.

— Щом искаш — съгласи се Емили. — Жалко, че не мога да отместя бюфета.

— Мога да ти ударя едно рамо. От кръста нагоре съм по-жилав от повечето ходещи — похвали се Алекс. — Двамата все ще се справим някак.

— Добре. — Емили слезе от стълбата и започна да разчиства горните рафтове, а Алекс се зае с по-долните. После отместиха масивния бюфет от стената.

— Разкажи ми нещо за себе си — заговори я приятелски Алекс, когато Емили се върна на стълбата, а той подхвана избрания участък от стената.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами най-основното: възраст, ранг и сериен номер, ей такива работи — отвърна той с усмивка.

— На трийсет съм и родом съм от Париж. Баща ми беше доста по-възрастен от майка ми и почина, когато бях още момиче. — Емили възнамеряваше да му даде малко информация, колкото да не изглежда дръпната. — Започнах работа като ветеринар, нанесох се в апартамент в Дьо Маре, а после, малко след смъртта на майка ми, се запознах с брат ти. Това е.

— Чини ми се, че претупа нещата — изкоментира той. — Като начало пропусна да споменеш, че произхождаш от едно от най-прочутите аристократични семейства във Франция. Смъртта на майката бе отбелязана дори в „Таймс“.

— От брат ти ли разбра?

— Не, със собствени усилия — призна си той. — Направих проучване в интернет.

— Щом знаеш всичко за мен, защо ми задаваш излишни въпроси? — подразни се Емили.

— Защото ми е интересно ти самата как ще се опишеш. Все пак вече сме рода — напомни й Алекс. — А, честно казано, се разминаваш с първоначалните ми очаквания. Предвид потеклото ти съм изненадан, че не си се превърнала в стереотипната френска принцеска, бълваща самонадеяност заради фамилията си. Повечето млади жени от твоята класа не биха избрали професията на ветеринар или греша? По-скоро биха се вкопчили в някое заможно мъжленце, за да прекарат живота си в разходки от Карибите през Алпите до Сен Тропе.

— Да, току-що описа без грешка живота на майка ми — призна със свенлива усмивка Емили.

— Видя ли! — Алекс замахна триумфално с валячето. — Значи си избрала да съществуваш в пълна противоположност на майка си. Но въпросът е — той потърка брадичка, давайки си вид на мислител, — защо? Може би майка ти, драга ми Емили, е била толкова заета с външността и социалните си контакти, че не й е оставало време за теб. Заради вечното си второ място си развила ненавист към лъскавия разточителен живот. Тя е била прототипът на шикозната французойка и вероятно си се страхувала, че никога няма да покриеш високите й очаквания. Чувствала си се необичана и пренебрегвана. Следователно страдаш от комплекс за малоценност. Затова си отхвърлила семейния си статус точно както той и майка ти са отхвърлили теб, и си решила да водиш коренно различно съществувание.

На Емили й се наложи да се вкопчи в рамката на стълбата, за да не политне от нея.

— И, естествено — продължи Алекс, неудържим в проницателния си психоанализа, — когато е дошъл моментът да се спреш на професия, си избрала амплоато на грижовница, в случая ветеринарен лекар, пак за да избягаш от сянката на майка си. А що се отнася до мъжете… съмнявам се да си имала много гаджета. И тогава, не щеш ли, на сцената излиза брат ми, рицарят в блестящи доспехи, и ти хлътваш…

— Достатъчно! Престани! Как може да разправяш такива неща, без да ме познаваш? — Емили се тресеше неконтролируемо, а стълбата се олюляваше под краката и. Слезе, за да не се пребие, и отиде до Алекс. — Как смееш да ми говориш така? Нищо не знаеш за мен! Нищичко!

— Охо — ухили се Алекс, — май разбудих горделивата френска принцеса, дето се спотайва в душицата ти, и не й даваш да си покаже нослето навън.

— Казах достатъчно!

Преди да успее да се овладее, Емили стрелна инстинктивно ръка и зашлеви Алекс. Плесницата отекна между стените на кухнята. Емили се вцепени, шокирана от постъпката си. За пръв път в живота си посягаше някому.

— Ох! — Алекс потърка с длан зачервената си буза.

— Извинявай. Не биваше да го правя — побърза да каже Емили, жестоко засрамена.

— Няма нищо, заслужих си го. — Алекс изглеждаше поусмирен. — Както винаги, прекалих. Моля те да ми простиш, Емили.

Без да каже и дума, Емили се врътна и излезе от кухнята. Стигна до фоайето и хукна по стълбите. Тръшна запъхтяна вратата на спалнята си, заключи я и се метна върху леглото.

Зарови лице в матрака и зарида. Чувстваше се разголена, изложена на показ… как имаше очи да й говори по този начин? Да си играе с нея, сякаш чувствата й бяха карти, с които можеше да я унижава?

Що за чудовище беше?

Емили покри главата си с възглавница, обмисляйки да се обади на Себастиан и да му заяви, че не може да остане в къщата, че тръгва за Лондон. Щеше да стигне до гарата с ленд ровъра, да се качи на влака и до няколко часа да е в утешителната му прегръдка.

Не и не, каза си. Бяха я предупредили за Алекс; не биваше да позволява на един манипулатор, макар и обигран, да си играе игрички с нея и да я принуждава да търчи като разсърдена хлапачка към съпруга й, който и бездруго бе затрупан с грижи. Трябваше да се справи сама, по един или друг начин… Алекс не беше нищо повече от едно отегчено момченце, което си доставяше удоволствие, провокирайки околните. А щом се очертаваше да присъства неизменно в бъдещия й съвместен живот със Себастиан, непременно трябваше да се справи с положението.

Облекчена от логиката на разсъжденията си, но и същевременно капнала от яростта, Емили потъна в сън.

Но не и преди да осъзнае, че всичко, което бе казал Алекс, си беше самата истина.

 

 

Събуди се по мръкнало дезориентирана и неотпочинала. Погледна ръчния си часовник и видя, че е малко след шест. Слезе тихомълком до долния етаж, светвайки лампите по пътя си и надявайки се, че Алекс се е върнал в апартамента си. Отвори плахо кухненската врата и й направи впечатление, че бояджийските четки бяха прилежно измити и подредени да съхнат. На фруктиерата върху масата имаше бележка.

Скъпа Емили,

Ужасно съжаляват, че те разстроих. Както обикновено, действах необмислено. Позволяваш ли да започнем на чисто? За да ти се извиня, сготвих вечеря. Заповядай в моя апартамент, когато ти е удобно.

Искрено твой

Алекс

Емили въздъхна и се стовари тежко в стола до масата, чудейки се как да откликне. Бележката очевидно приканваше към помирение. Всъщност, колкото и антипатичен да й беше, щом предстоеше да живеят под един покрив, все някак трябваше да разсеят напрежението помежду си. Освен това, размишляваше, докато си правеше чай, нищо лошо не бе казал по неин адрес. Вбесяваше я самият факт, че си бе позволил такава фамилиарност, без да са толкова близки. Едва се бяха запознали, а сякаш я познаваше от години… точно това я беше изкарало извън нерви.

А и всъщност Емили нямаше представа, дали Алекс действително беше способен да се грижи за себе си. Докато пийваше чай, взе решение, че още на следващия ден ще се свърже с агенцията и ще му уреди друга гледачка. Себастиан беше оставил номера им до телефона за всеки случай. Тази вечер обаче поне трябваше да провери как е. Нищо не я задължаваше да остане за вечеря с него. Въпросната „вечеря“ вероятно представляваше фасул от консерва върху препечена филийка.

Стационарният телефон иззвъня и Емили стана да вдигне.

— Ало, скъпа, аз съм.

— Здравей, „аз“. — Емили се усмихна, като чу гласа на съпруга си. — Как я караш? Добре ли е в Лондон?

— Натоварено е. Още не мога да се преборя с купищата документи, които с месеци събират прах върху бюрото ми. Просто исках да проверя дали всичко е под контрол вкъщи?

След кратка пауза Емили отговори внимателно:

— Да, всичко е под контрол.

— Алекс не ти ли е създавал проблеми?

— Не.

— И не ти пречи, че си самичка?

— Е, липсваш ми, но се оправям. Започнах с боядисването на кухнята.

— Прекрасно. В такъв случай ти желая спокойна нощ. Имаш мобилния ми, ако ти дотрябвам. Утре пак ще се чуем.

— Добре. Не се преуморявай.

— Няма начин, но поне е за добра кауза. Обичам те, мила.

— И аз те обичам.

Емили върна слушалката върху вилката и се подготви психически за срещата с Алекс. Докато вървеше по коридора към източното крило на къщата, се питаше какво ли ще открие. Вратата на апартамента беше открехната. Пое си дълбоко дъх и почука плахо.

— Влизай! В кухнята съм.

Тя бутна вратата и се озова в малко антре. Следвайки гласа на Алекс, сви вдясно и влезе във всекидневната. Потресаващият безпорядък, който си беше представяла, не можеше да е по-далеч от истината. Стените на помещението бяха боядисани в гълъбовосиво, а прозорците — покрити с бисквитени на цвят ленени пердета. Огънят бумтеше игриво в камината между две високи до тавана библиотеки, чиито обитатели бяха подредени в безупречен строй. На едната стена имаше удобен на вид модерен диван, над който бяха подредени няколко рамкирани черно-бели литографии. Два реставрирани елегантни викториански стола заграждаха камината. Над нея висеше внушително огледало с позлатена рамка, а в средата върху лъсната до съвършенство масичка за кафе имаше ваза със свежи цветя.

Толкова неочаквана беше спретнатата, изтънчено подредена стая — особено на фона на занемарената, рухваща къща, — че Емили изпита застрашително чувство на нереалност. От скрити колони се носеше деликатната мелодия на класически концерт, елегантно допълвайки уютната обстановка.

— Добре дошла в скромните ми покои — приветства я Алекс откъм вратата в отсрещния край на стаята.

— Тук е… великолепно — не се въздържа Емили. Мислеше си, че и тя самата би обзавела стаята си по същия начин.

— Благодаря ти. Теорията ми е, че ако човек е принуден да прекара целия си живот между четири стени, то поне трябва максимално да облагороди килията си. Съгласна ли си?

Емили успя единствено да кимне, преди Алекс да добави:

— Емили, ужасно съжалявам за одеве. Държах се непростимо грубо. Обещавам да не се повтаря. Не си го заслужила с нищо. Дали би било възможно да забравим за случилото се и да продължим напред?

— Да. Аз също държа да се извиня, задето те ударих.

— Напълно разбираемо е. Май много ме бива да изкарвам хората от нерви. А и, да си призная, понякога го правя целенасочено. Навярно от скука — въздъхна Алекс.

— Тоест доставя ти удоволствие да подлагаш околните на изпитание? — изстреля Емили. — Да ги изваждаш от релси? Да им прилагаш шоковата си тактика на болезнено дръзка прямота? С цел да сразиш самомнението им, да свалиш гарда им, да се сдобиеш с надмощие?

— Браво, мадам. — Алекс я гледаше с новозародило се уважение. — Е, след този пронизителен контраудар в добавка към плесницата от днес следобед бих казал, че сме квит, не мислиш ли?

Той протегна ръка.

Емили се приближи и тържествено я стисна.

— Квит.

— Видя ли сега? Вече успях да изкарам наяве скритата ти борбеност. Вместо да вдигнеш ръце, прие предизвикателството ми.

— Алекс…

— Да — прие упрека й незабавно, — край на психоатаките. Което ми напомня, че имам чудесна бутилка „Распай Ай“, предвидена за специални случаи. Желаеш ли чашка?

При спомена за виното от долината на река Рона, което често бе присъствало на семейната трапеза, усети кадифения му вкус върху небцето си.

— Да, бих пийнала малко — прие тя поканата му.

— Прекрасно. И бъди спокойна, няма да ти правя компания. Уверявам те, имам пълен контрол над алкохолния си прием. Въпросът е, че животът е много по-забавен с вино в кръвта, естествено, в умерени количества. Всъщност, ако погледнеш историята, открай време придружава предците ни в житейския им път. — Алекс обърна количката и се запъти към кухнята. — Дори Исус е бил възхвален, задето превърнал водата във вино. А от Средновековието, та чак до викторианската епоха е битувал навикът човек да гаврътне едно силно питие на закуска, както ние правим с кафето. Водата не е била годна за пиене — разнасяла е смъртоносния коремен тиф, после пък — бацила на Черната смърт или някой друг паразит, който разяжда стомашната лигавица. Така започнали да се квасят по цял ден и до вечерта вече се търкаляли като свине — изкиска се той.

— Май си прав — усмихна се Емили.

— Пък и какво лошо има да посмекчи човек суровата действителност от време навреме? — попита Алекс. — Реално погледнато, животът е просто изморително дълго пътуване към смъртта. Защо да не го направим максимално приятно?

Емили бе последвала домакина си в малката, но модерна ергономична кухня. Шкафовете от стъкло, неръждаема стомана и бял ламинат блестяха от чистота. Върху ниския плот в центъра на помещението стоеше отворена, но недокосната бутилка вино.

— И все пак трябва да си знаем мярката — погледна го многозначително тя.

— Така е. А именно в тази насока съм се провалял доста пъти — призна си Алекс. — Но това е в миналото. Както сама виждаш, понастоящем леко съм се вманиачил в реда. Такъв е тонът на живота ми в момента и не се оплаквам.

— И какъв е този „тон“?

— Добър въпрос. — Алекс се зае да сипва вино в две чаши. Подаде едната на Емили. — Тонът е такъв, какъвто го изсвириш. Метафората позволява доста тълкувания. Но в моя случай, като се има предвид, че прекарах, или по-скоро — пропилях младините си, без да достигна дори „до“, да не говорим за „ре“, поради причини, които ще обсъдим някой друг път, тонът на сегашния ми живот — моето „ми“, ако щеш, е овладяването на ситуацията. А към нея се причислява и околната ми среда. — Алекс отпи от чашата си. — Между другото, проявя ли дори най-беглите признаци на опиянение, можеш най-спокойно да се изплъзнеш от лапите ми, да се върнеш в музея в епохата на Едуард и повече да не ме погледнеш. Така че няма от какво да се боиш.

— Не се боя от теб, Алекс — заяви твърдо Емили.

— Хубаво. — Алекс й отправи един от проницателните си погледи и вдигна чаша за тост. — Пия за брака ви.

— Благодаря ти.

— И за новото начало с моя милост. И да си дойдем на думата — заложих на това, че си французойка и че би се съгласила по-скоро на британско гражданство, отколкото на вегетарианство. Затова съм приготвил по една сочна пържола.

— Благодаря ти.

Алекс отвори хладилника и извади на плота две мариновани говежди пържоли. Врътна се с количката към ниската печка, която вече жужеше, очевидно предварително включена, и провери температурата.

— Мога ли да помогна с нещо? — предложи Емили.

— Не, благодаря, просто се любувай на виното. Салатата е готова. Имаш ли нещо против да вечеряме тук? Трапезарията е прекалено церемониална.

— Имаш трапезария?

— Разбира се — вдигна вежди Алекс.

— Не, нямам нищо против. Как си набави храната? — поинтересува се тя.

— Не си ли чувала за доставки по домовете? — отвърна й с усмивка той. — Обаждам се в местния магазин, продиктувам им списъка си с продукти и те ми ги доставят.

— Полезна информация — каза Емили, още по-объркана от неочакваната практичност на Алекс. — А какво изобщо не можеш да правиш сам?

— В ежедневието се справям с почти всичко, затова толкова се изнервям, когато Себ ми натрапва гледачки. Безспорно в началото бях доста зле и имах нужда от целодневни грижи. През изминалите две години обаче смогнах да се приспособя към положението си и значително заякнах от кръста нагоре, благодарение на което мога сам да се придвижвам и да се вдигам от количката — обясни Алекс. — Признавам си, случвало се е да не преценя възможностите си и да се приземя по задник на пода, но за радост подобни инциденти вече са рядкост. — Алекс прибави дресинга към салатата и я сервира на масата. — Дразни ме най-много това, че ми отнема сума ти време да върша най-обикновени действия. Ако, когато си лягам, се усетя, че съм си забравил книгата във всекидневната, трябва да се върна в количката, да се придвижа дотам и обратно и после пак да се вмъкна в леглото. Къпането и обличането също не са фасулска работа. И най-обикновеното ежедневно действие трябва да се планира като военна операция. Но тъй като човешките същества сме изключително приспособим вид, мозъкът ми се е препрограмирал спрямо необичайните условия и съм си изградил сносна рутина.

— Смяташ ли, че можеш да се справяш без гледачка?

— Емили, погледни ме. — Алекс разпери ръце. — Седя си в спретнатия ми апартамент и ти готвя вечеря. Сам-самичък. Опитвам се да го втълпя на Себастиан, но той не ще и да чуе.

— Вероятно защото го е грижа за теб и не иска да пострадаш.

Алекс въздъхна:

— Май е най-добре да сключим пакт за мълчание по въпроса за брат ми и за мотивите му. Налагаме вето върху темата и си гледаме живота.

— Не виждам как може да го критикуваш. Толкова пари е похарчил, за да ти подсигури удобно съществуване, докато той самият обитава къща, която спешно се нуждае от ремонт.

Алекс се подсмихна иронично:

— Да, както вече казах, най-добре е да избягваме темата за брат ми. А сега предлагам да се настаниш на масата, докато сервирам.

 

 

Вече клонеше към единайсет и половина, когато Емили пожела на Алекс лека нощ и отвори вратата, отправяйки се към другото крило на къщата, чиято неприветливост бе още по-очебийна в сравнение с модерния уют на апартамента. Докато изкачваше стълбището към стаята си, се почувства като Алиса, току-що завърнала се от Огледалния свят.

Отоплението в основната част на къщата беше спряло още преди часове и спалнята й беше същински хладилник. Емили се съблече възможно най-бързо и се пъхна под одеялата. Хич не й се спеше обаче — съзнанието й кипеше от въодушевление след прекия контакт с един очевидно брилянтен ум.

След като божественото южно вино й оказа успокоителния си, разпускащ ефект, двамата с Алекс се впуснаха в разговори за Париж, където той бе прекарал две години, и за любимите им френски писатели. После преминаха към музика и наука и Емили остана възхитена от всестранно развития интелект на Алекс.

Когато изказа възторга си, той просто сви рамене безстрастно:

— Едно от преимуществата на това да си без пукната пара в някоя световна столица е, че най-добрите местенца, където можеш да се скриеш от студа и да убиеш малко време, са музеите, галериите и библиотеките. Освен това съм прокълнат с фотографска памет. — И той се подсмихна на подозрителния й поглед. — Помня като слон, нищо не ми убягва. Приеми го като предупреждение, Емили.

Спомни си как след вечеря Алекс се прехвърли ловко от инвалидната количка върху дивана, добивайки вид на напълно нормален мъж, с изключение на странния ъгъл, под който стояха краката му от коленете надолу. Чак тогава й направи впечатление колко висок е всъщност, и сподели откритието си с него. Той потвърди мнението й и обясни, че бил висок точно един и деветдесет и че повечкото сантиметри му осигурявали по-голяма достъпност.

Тайничко Емили намираше Алекс за много привлекателен мъж. Всъщност доста по-симпатичен от брат му. С този си външен вид, непреодолимото си обаяние и острия като бръснач ум навярно бе покорил стотици женски сърца преди катастрофата. Парализирането на краката му определено не се бе отразило върху вродената му мъжественост. В никакъв случай не бе жертва.

Емили се помъчи да си представи, че анатемосващото описание на Себастиан съвпада с образа на увлекателния зрял мъж, с когото току-що бе вечеряла, но без резултат. После си припомни и първата им среща, когато спокойно и вещо бе й помогнал при паническия й пристъп.

Е… кой беше истинският Алекс Карадърс тогава?

Емили се зачуди какво ли му е било на съпруга й да израсне рамо до рамо с по-малкия си брат, който както Фредерик от историята на Жак вероятно го е превъзхождал във всяко едно отношение.