Лусинда Райли
Лавандуловата градина (31)

31

По пътя към летището на Ница Емили взе решение. Нямаше да може да изтрае да се върне в Йоркшър и да чака сама в празната къща, докато Себастиан не благоволи да се прибере. Вместо това реши да кацне направо в Лондон и да го посети в галерията му. Крайно време беше да й каже истината.

Докато купуваше билетите до „Хийтроу“, се двоумеше дали да извести Себастиан за плановете си, или да го изненада. Отсъди в полза на втория вариант. Самолетът щеше да кацне в Лондон в два и половина, така че разполагаше с достатъчно време да се придвижи до галерията, преди да затворят. Щеше да му каже, че й е липсвал и е нямала търпение да го види.

Още щом се качи на борда, макар и не по-малко разочарована от поведението на съпруга си, Емили се почувства значително ободрена. Поне проявяваше инициатива, вместо просто да си стои на едно място и да оплаква проваления им брак. Настъпил беше моментът да си изясни някои неща — например защо Себастиан се държи така жестоко с брат си и каква е истинската причина да не позволява на съпругата си да го придружава в Лондон.

 

 

Като кацна на летище „Хийтроу“, Емили си хвана такси и даде на шофьора адреса на галерията — „Фулъм Роуд“. По пътя я налегнаха угризения, задето щеше да се натрапи на Себастиан без предупреждение, затова извади мобилния си и набра номера му. Механичен глас я извести, че телефонът му е изключен.

След двайсетминутно пътуване се озова пред входа на „Арте“. Плати на шофьора, извади тежката си чанта от таксито и заоглежда любопитно витрините. Изложените платна действително бяха шедьоври на съвременното изкуство, както ги бе описал Себастиан, а галерията се отличаваше с изтънчена, елегантна атмосфера. Когато отвори вратата, над главата й издрънча звънче и след няколко секунди дойде да я посрещне стройна блондинка.

— Добър ден, госпожо, ще разглеждате ли, или търсите нещо определено?

— Тук ли е собственикът? — попита я Емили с възрязък тон, навярно заради опънатите си нерви.

— Да, в офиса си е. Аз мога ли да ви бъда полезна?

— Не, благодаря. Бихте ли му предали, че е дошла да го види Емили дьо ла Мартиниер?

— Разбира се, госпожо.

Момичето се загуби зад вратата в задната част на галерията, а Емили се поразтъпка из помещението, оглеждайки изложените платна. След няколко секунди елегантен мъж на средна възраст изникна от задната врата.

— Госпожо Дьо ла Мартиниер, за мен е удоволствие да се запознаем. Поздравления за миналогодишната продажба на картината на Матис. Какво мога да направя за вас?

— Аз… — провлече недоумяващо Емили. — Вие ли сте собственикът?

— Да, Джонатан Максуел на вашите услуги. — Той протегна ръка за поздрав и Емили я стисна. Очите му я проучваха заинтересовано. — Като че ли сте изненадана? Някакъв проблем ли има?

— Вероятно съм объркала адреса — запелтечи тя. — Мислех, че Себастиан Карадърс е собственик на тази галерия?

— Себастиан ли? Не — изкиска се Джонатан. — Що за приказки ви е разправял? Себастиан е един от търговските агенти, с които работя. От време навреме излагам творби на негови художници. Само че отдавна не съм го виждал. Дочух, че е съсредоточил усилията си върху издирването на френски художници за клиентите си. Ако не ме лъже паметта, той беше открил неподписаното ви платно на Матис?

— Да. — Емили изпита известно облекчение от факта, че съпругът й беше казал поне една истина.

— Истинска мечта за всеки търговец на изкуство — коментира Джонатан. — Предполагам, търсите Себастиан?

— Точно така.

— Ще отида да намеря телефонния му номер. Имам го записан в компютъра.

— Благодаря ви. А дали случайно нямате и адреса на офиса му?

— „Офис“ е силно казано. Работи от апартамента, в който живее с приятелката си Бела — една от художничките му. — Джонатан посочи към огромно пъстроцветно платно, в което преобладаваше яркото алено на екстравагантни макове. — Имам и адреса; на него изпращам чековете на Бела, когато продам някое нейно произведение. Бих ви посъветвал първо да му се обадите, за да си уговорите среща.

Коленете й се подкосяваха, но не можеше да си позволи да рухне точно сега.

— Ако бъдете така добър да ми дадете адреса, ще се възползвам — каза тя с престорена ведрост. — Голяма почитателка съм на творбите на… Бела. Разполагате ли и с други?

— Ателието й е на същия адрес. Живее в една от онези кооперации с изглед към Темза, недалеч от Тауър Бридж. Да й завиди човек… — Джонатан срещна погледа на Емили. — Момент, ей сега ще ви донеса адреса.

Усещайки, че е на ръба на панически пристъп, Емили си пое няколко дълбоки глътки въздух и зачака напрегнато.

— Заповядайте! — каза Джонатан и й подаде лист хартия, върху който бе надраскал адрес и телефонен номер. — Както вече ви казах, най-добре е първо да се чуете по телефона.

— Разбира се. Благодаря ви за помощта.

— Няма проблем. Ето и моята визитна картичка. — Джонатан извади правоъгълно картонче от джоба на ризата си и й го подаде. — Ако има с какво да ви бъда от полза в бъдеще, не се колебайте да ме потърсите. Довиждане, госпожо Дьо ла Мартиниер.

— Довиждане. — Емили понечи да си тръгне.

— А, и още нещо. Ако видите младия господин Себастиан, предайте му, че опита ли отново да си присвои галерията ми, ще си имаме разправии — пошегува се с усмивка на уста Джонатан. — Свястно момче е, но понякога обича да поспестява от истината.

— Добре, благодаря ви.

Емили напусна галерията и погледна към листчето с адреса между разтрепераните й пръсти. За да не може да размисли, спря първото минаващо такси, даде адреса на шофьора и седна на задната седалка. Когато колата потегли, дъхът й започна да излиза на пресекулки. Взе хартиения плик от предния джоб на пътническата си чанта, извади недоядения кроасан отвътре и задиша тайничко в плика.

— Добре ли сте, госпожице? — попита я шофьорът.

— Oui! Да, благодаря ви!

— И синът ми някога получаваше панически пристъпи — продължи шофьорът, гледайки я в огледалото за задно виждане. — Дишайте дълбоко, госпожице, и ще ви мине.

— Благодаря ви. — Вниманието му я разнежи още повече и тя се просълзи.

— Нещо ви е разстроило, а?

— Да — призна си Емили с облято в сълзи на смут и отчаяние лице.

— Ето, вземете си. — Шофьорът й подаде кутия с носни кърпички през отвора в преградата помежду им. — Не се тревожете — всичко рано или късно си идва на мястото. Колко лош може да е животът на такава хубавица като вас?

 

 

След четирийсет мъчителни минути шофьорът сви в тясна павирана уличка между две високи сгради.

— Някога тук са складирали чая, който е пристигал с кораби от Индия. Не съм и предполагал, че един ден кварталът ще се превърне в привлекателно място за живеене — тези стари сгради струват милиони в наше време, сериозно. Дължите ми трийсет и шест лири, госпожице — добави гузно той.

Емили му плати и излезе от колата с омекнали колене и бясно препускащо сърце. Отиде до входа и огледа таблото с домофоните. За всеки случай провери името в листчето, после призова целия й останал кураж и натисна бутона с номер девет.

— Да?

— Здравейте, с Бела Роузман-Бойд ли разговарям?

— Да?

— Идвам от галерия „Арте“ на „Фулъм“. Проявих интерес към работата ви и Джонатан ме изпрати да разгледам други ваши творби — излъга колкото можа по-убедително Емили.

— Така ли? — отвърна гласът. — Интересно защо ли не се е обадил да ме предупреди? Не очаквах посетители.

— Казах му, че ще отскоча до ателието ви веднага… понеже утре се връщам във Франция, а държах да видя произведенията ви преди това. Разбира се, може да му се обадите, за да ви потвърди.

Емили зачака напрегнато отговора й, молейки се лъжата да е свършила работата си.

— Няма нужда, заповядайте.

Домофонът изжужа и вратата се отвори. Емили взе ретро асансьора с масивни метални врати до третия етаж и се озова в малък коридор. Вратата на апартамент номер девет я чакаше открехната. Събирайки смелост, Емили почука.

— Влезте, опитвам да се измия от боята — обади се отвътре гласът.

Емили пристъпи в обширно помещение с висок таван и грамадни прозорци с панорамен изглед към Темза. Очевидно единият край на студиото служеше като ателие на Бела, а в останалата му част бяха обособени още два къта — всекидневна с дивани и кухня.

— Привет. — Появи се поразително красиво момиче със смолисточерна коса. Пръските боя по впитите й избелели дънки и тясна тениска далеч не отнемаха от изяществото на самодивската й фигура. — Извинете, но не разбрах името ви.

— Емили. Сама ли сте, да не ви притеснявам? — попита Емили, нетърпелива да разбере дали Себастиан е в същия този апартамент.

— Не, сама съм — отвърна Бела. — Е, Емили, трогната съм, че си била толкова път, за да разгледаш картините ми. Бих ти предложила чай, но май свърших млякото. А и честно казано, нямам много за показване. Напоследък изпълнявам главно частни поръчки. — Художничката се усмихна, разкривайки идеалните си, искрящо бели зъби.

— Кой ти е агент? — поинтересува се Емили, минавайки на по-приятелски тон.

— Себастиан Карадърс, но едва ли си чувала за него. Както и да е, ела да разгледаш нещата ми — покани я Бела.

— Имаш ли нещо против първо да използвам тоалетната? — помоли Емили.

— Разбира се, че не. По коридора вдясно — упъти я Бела.

— Благодаря.

Емили излезе от главното помещение и тръгна по коридора. Видя три врати, всичките открехнати. Зад първата се криеше огромно неоправено легло. Емили ахна, потресена при вида на пътническата чанта на Себастиан върху стола и любимата му розова риза, небрежно хвърлена на пода. Между гънките й се подаваше дантелено дамско бельо.

Тя продължи по коридора и надникна в следващата стая — навярно склад, пълен с книги, картини, прахосмукачка и щендер с дрехи. В тази „кибритена кутийка“ действително нямаше място дори за легло, сети се с омраза за думите на Себастиан Емили. Олюлявайки се лекичко, влезе в банята, затвори вратата след себе си и я заключи. Върху полицата над мивката видя несесера с тоалетни принадлежности на съпруга си. Синята му четка за зъби лежеше самотно върху порцелана на мивката.

Емили се свлече върху тоалетната чиния, най-безцеремонно изтласквайки от съзнанието си напиращите емоции. Трябваше да разсъждава логично. Макар и да изпитваше инстинктивна нужда моментално да избяга от апартамента, съзнаваше, че сега е времето да измъкне, колкото се може повече информация направо от източника. Ако разчиташе само на разговора със Себастиан, отново щеше да получи обичайната доза лъжи и фалш. Стана, пусна водата за заблуда на противника и се върна във всекидневната.

— Виж какво — обади се Бела, — така и така нямам мляко за чай, а и по моя часовник вече е винено време. Да ти предложа чашка?

— Добре звучи, благодаря — съгласи се Емили.

— Ако искаш, можеш да се разходиш до ателието и да погледаш картините ми — покани я Бела, отправяйки се към кухнята.

Емили я послуша, но установи, че Бела е изключително надарена художничка, колкото и да се надяваше на обратното. Творбите й бяха наситени с живост и енергия, каквито не се усвояваха в школите. Очевидно беше благословена с вроден талант.

— Ела да поседнеш. — Бела потупа съседната възглавница на луксозния кожен диван. — Цял ден съм с четка в ръка и съм си заслужила почивката. Каква е присъдата ти? — Посочи платното върху статива — ярка виолетова експлозия от разцъфнали ириси. — Като художник е неизбежно да съм силно самокритична и неуверена дори, но като че ли добре се получава.

— Разкошна е — възхити се искрено Емили и седна на дивана.

— Нея обаче не мога да ти продам; възложена ми е от някакъв тип от галерия „Сити“, с който Себастиан ме запозна. Ако проявяваш интерес, мога да ти нарисувам подобна. Но да те предупредя, че се освобождавам чак след три месеца — до гуша съм затънала в работа.

— Определено съм заинтересована — увери я Емили. — На какви цени вървят картините ти?

— О, по финансовия въпрос ще трябва да се обърнеш към Себастиан. — Бела махна безгрижно с ръка. — Обикновено им вземам между пет и двайсет хиляди — в зависимост от обема на работата.

— Жалко е, че трябва да плащаш на някого да урежда сделките ти, при положение че в момента съм тук и нищо не ни пречи да се договорим без посредник — коментира Емили.

— Така е — кимна Бела. — Всички агенти до един са хищници, които се изхранват с таланта на нас, художниците, но поне в моя случай е нещо като „семеен бизнес“. Което помага.

— Извинявай, лошият ми английски си казва думата. — Емили се усмихна неискрено. — Значи Себастиан ти е роднина?

— Не точно. По-скоро ми е — как го наричахте французите? — mon amour^[1] — поясни Бела.

— А, да — уж си припомни Емили, — май мосю Джонатан ми спомена, че ти бил гадже.

— Е, чак пък гадже… — изкиска се Бела. — Но не е лъжа, че двамата си имаме нещичко от няколко години насам. Запознахме се много отдавна, по време на последната ми изложба в „Сейнт Мартине“. Отсяда при мен, когато има работа в Лондон. Не бих го нарекла сериозна връзка — добави тя. — Още вино?

— Защо не?

Бела сипа малко в чашата й и допълни своята.

— Между нас да си остане — подхвана тя после с поверителен тон, — но наскоро се ожени и предполагах, че сме дотам с игричките. Излиза обаче, че не сме. Както и да е, май се отплеснах — каза Бела и отпи глътка вино.

— Не те ли притеснява фактът, че е женен? — поинтересува се с престорен ентусиазъм Емили.

— Честно казано, личното ми кредо е, че животът е твърде кратък за сериозно обвързване. Двамата със Себ се радваме на доста сполучливи взаимоотношения. Никой не е ощетен. Той отлично знае, че и аз се срещам с други мъже. — Бела сви рамене. — Пък и не съм от най-ревнивите. Между другото съм изненадана, че реши да се ожени. Не съм го разпитвала за подробности. Дори не знам името на съпругата му, понеже нямаме навика да задълбаваме, но май е доста заможна. Няколко седмици след сватбата ми подари това разкошно диамантено колие на „Картие“. — Пръстите й инстинктивно литнаха към изящното колие с брилянт върху лебедовата й шия. — Освен това открил оригинал на Матис в къщата й, от който си докара солидна комисиона. Купи си страхотно порше и не слиза от него, когато идва в Лондон. Крайно време беше — въздъхна Бела, — с празни джобове е, откакто го познавам. Никакъв го няма с парите — каквото му попадне, всичко профуква, но пък все намира начин да оцелее.

— Да разбирам, че не си финансово зависима от него?

— И дума да не става — врътна очи Бела. — Това вече би било катастрофално! В интерес на истината може да се каже, че е точно обратното. За щастие родителите ми са състоятелни хора и могат да си позволят да ме издържат, докато преследвам творческите си амбиции. А сигурно знаеш колко трудно се преуспява в този бранш. Хубавото е, че през последните няколко месеца започнах да заработвам достатъчно с рисуването, за да не се нуждая от ежемесечния им чек. Което си е истински триумф за мен — усмихна се Бела.

— Спор няма. — Емили съзнаваше, че е достигнала личната си граница и повече нямаше сили да понесе. Време беше да доведе докрай задушевния им разговор. — В такъв случай ми се иска да подпомогна пътешествието ти към независимостта. Имам голямо желание да се сдобия с твоя картина, Бела. Предполагам, за целта ще трябва да ме свържеш със Себастиан, за да уговорим цената. Ще се виждате ли скоро?

— Късно следобед има среща с потенциален клиент, но вечерта ще си е вкъщи. Ако ми дадеш телефонния си номер, ще му кажа да ти се обади. Доколкото знам, утре се връща в ужасяващата съборетина в Йоркшър, която наследи. И при женичката. — Бела врътна очи заговорнически. — Е, добре ми идва: тъкмо ще разполагам с времето си през уикендите. Ще ти дам лист хартия да запишеш номера си.

— Добре.

— Би ли имала нещо против, ако не намесваме Джонатан Максуел и галерията в уговорката ни? Реално погледнато, е в правото си да поиска комисиона, понеже той те изпрати при мен — обясни Бела. — Ако и двете се разберем да не споменаваме нищо пред него, ще можем да ти предложим по-изгодна цена.

— Разбира се — кимна Емили, а Бела тръгна към кухнята и се разрови в едно от чекмеджетата за лист хартия.

— Заповядай.

След кратко колебание Емили написа цялото си име, телефонния номер и адреса си във Франция и остави листчето на масата. После стана от дивана.

— Беше ми изключително… интересно да се запознаем, Бела. Желая ти бляскаво бъдеще. Уверена съм, че ще пробиеш. Удава ти се.

— Благодаря — каза Бела и изпрати Емили. — И на мен ми беше приятно да се запознаем. Дано пак имаме повод за среща.

— Дано. — Нещо я подтикна да сложи ръка на рамото й. — Струваш ми се свестен човек, Бела. Грижи се за себе си.

С тези думи Емили се обърна и излезе от апартамента.