Лусинда Райли
Лавандуловата градина (18)

18

Сутринта, когато слезе да си направи кафе, Емили се учуди, че завари Алекс в кухнята. Вече беше боядисал с валячето долната половина на стената зад бюфета.

— Добро утро, поспаланке — поздрави я той бодро.

Емили се изчерви от срам, съзнавайки, че се е появила пред него по нощница, плетения пуловер на Себастиан и чифт дебели вълнени чорапи. Но все пак не беше очаквала да се срещнат.

— Едва осем и половина е — каза отбранително и отиде да включи котлона.

— Знам, просто те дразня. Едно от неудобствата на това да имаш безчувствени тояги вместо крака са неволните конвулсии нощем, заради които доста будувам. Интересното е, че напоследък изпитвам странно гъделичкане, което може да говори за възвръщането на част от чувствителността. Според докторите е добър знак.

— Прекрасна новина! — Емили се облегна на мивката с лице към него. — Какви бяха първоначалните прогнози?

— Ами обичайното — отвърна Алекс небрежно. — Че нервите в гръбначния ми стълб били увредени, че не се знаело дали чувствителността в краката ми изобщо ще се възстанови, но че шансовете били минимални. Дрън-дрън, та пляс.

— Не ти ли казаха, че има поне някаква възможност да проходиш отново?

— Не, разбира се, не биха си го позволили. В лекарската професия е подсъдимо да даваш празни надежди, скъпа моя — усмихна се Алекс. — Но вместо напева на дебелата си тиква послушах съвета на чичо доктор и редовно ходех на физиотерапия в болницата, а после продължих с упражненията и вкъщи.

— Значи има вероятност да се възстановиш напълно? — попита Емили.

— Съмнява ме, но надеждата умира последна и такива ми ти работи… И така, понеже от тъмна доба се бъхтя като роб, май съм си заслужил поне една чаша кафе, не мислиш ли?

— Разбира се. — Емили заля кафето във френската преса с вряла вода и извади две чаши от шкафа.

— Както можеш да се досетиш, горната част на стената е за теб. Не съм особено обигран в катеренето по стълба — рече със самоиронична усмивка Алекс. — Добре ли спа?

— Да, благодаря. Алекс? — подхвана тя колебливо, докато чакаше кафето.

— Да, Ем? Позволяваш ли да те наричам така? Отива ти. По-галено е някак.

— Щом искаш. Мислех си как описанието на Себастиан не се припокрива с поведението ти на снощната вечеря.

— Просто давам на брат ми каквото иска — сви рамене Алекс.

— Какво искаш да кажеш с това, за бога? Да не би да твърдиш, че Себастиан „иска“ да се държиш лошо? — учуди се тя.

— Знаеш, че съпругът ти не е от любимите ми теми за разговор — поклати пръст Алекс. — Особено рано сутрин с жълта боя под ноктите.

— Затова ли постоянно лазиш по нервите на гледачките, докато не си съберат багажа? — настоя Емили.

— Ем — въздъхна Алекс, — нали се разбрахме, че няма да говорим по този въпрос. Единствено ще кажа, че тъй като не ги искам и дори нямам думата в избора им, все някак трябва да се отърва от тях, нали така? Няма как да попреча на Себастиан да ми ги води вкъщи. Както ти споменах снощи, напълно способен съм да се грижа за себе си.

— Напълно сигурен ли си, че можеш да се справяш сам?

— Не започвай и ти, моля те. — Той вдигна вежди. — Не заслужавам снизходително отношение след безупречното си представление пред теб снощи.

— Така е, но Себастиан ми повери контрола и…

— Ем — намеси се Алекс, — никой, най-малкото пък ти, няма контрол над мен. Брат ми може и да си въобразява разни неща, но както сама видя по време на краткия си престой досега, имам ужасния навик да разбивам илюзиите му.

— Алекс, опитвам се да кажа — продължи Емили, — че ако не постъпя, както знам, че би постъпил съпругът ми, и ти се случи нещо, може никога да не ми го прости.

— Давам ти дума, Ем — каза Алекс, най-накрая придобил сериозен тон. — Нищо няма да ми се случи. А сега, в името Господне, спри да се суетиш и ми сипи една чаша кафе.

 

 

След час Алекс смотолеви, че имал някаква работа, и се прибра в апартамента си. Емили довърши горната част на стената, после мацна пропуснатите местенца с върха на четката. Докато отмиваше боята от ръцете си, погледна през прозореца над мивката и видя как крехката бледозелена трева започва да наднича изпод бързо топящия се лед. След дългите дни, прекарани между стените на къщата, идеята да се поразходи наоколо и да опознае пейзажа й се стори много примамлива.

Излезе през задната врата и слънцето я приветства с ярки лъчи. Симетрично засадената градина, в която се озова, навярно изглеждаше приказно през лятото. Прекоси я и мина през дървена портичка, която водеше към овощната градина. Старите дървета стърчаха голи, сякаш отдавна простили се с живота, но замръзналите изгнили плодове по земята говореха друго.

Когато стигна до очертанията на тревен тенис корт, видимо занемарен от години, Емили осъзна, че къщата е разположена върху една от живописните извивки на хълмиста долинка. На хоризонта се очертаваха тъмните силуети на по-високи върхове и зъбери. Тя продължи разходката си и установи, че около имението се простират пасища, където очевидно, ако се съдеше по замръзналите изпражнения около краката й, бродят овце. Когато се изкачи върху една тревиста могилка, Емили с облекчение установи, че наистина е попаднала на красиво, макар и пустеещо кътче на света.

По-късно същия ден проведе няколко телефонни разговора с Франция. Налагаше се да отиде в имението в близките седмици. Освен че трябваше да се срещне с архитекта и строителите, държеше на всяка цена да присъства, докато работниците преместваха книгите на баща й на съхранение, преди да започнат истинските ремонтни дейности.

Докато пиеше чаша чай в кухнята, се замисли дали не е редно да върне жеста на Алекс и този път тя да го покани на вечеря. Загадката около взаимоотношенията на двамата братя и враждебността помежду им не спираха да я глождят. А нима имаше по-подходящ момент да я разнищи отсега, когато Себастиан отсъстваше?

Емили почука на вратата на апартамента му и завари Алекс пред компютъра в образцовия му кабинет.

— Прощавай, че те безпокоя, но бих искала да те поканя на вечеря. Тъкмо ще ми помогнеш да върнем бюфета на мястото му.

— С удоволствие — кимна той. — До после — добави, като й махна, очевидно погълнат в работата си.

 

 

— Много си красива тази вечер — възхити се Алекс, когато влезе в кухнята. — Тюркоазеният пуловер се връзва отлично с цвета на кожата ти.

— Благодаря — отвърна Емили, махвайки свенливо с ръка. — Дали първо да не преместим бюфета, за да разчистя кухненската маса и да сервирам на нея?

— Остави на мен.

Пред смаяния поглед на Емили Алекс премести бюфета сам-самичък, без дори да се напрегне. После подреди порцелановите съдове върху долните рафтове, докато тя се зае с горните.

— Готово! — Емили огледа кухнята със задоволство. — Не изглежда ли по-добре?

— Направо светна. Почти ми се прииска да заживея тук — усмихна се Алекс. — Бива си те за домакиня, а, Ем?

— Просто ненавиждам сивотата. Обичам край мен да е слънчево и свежо — сподели тя.

— Не се и съмнявам, след като си прекарала голяма част от живота си в Южна Франция. Та отмъкнах още една бутилка хубаво вино, понеже знам, че избата е на доизпиване, така да се каже. А, нося ти и развлекателно четиво. — Алекс извади малка книжка от страничния джоб на количката и й я подаде. — Предполагам, че са творение на твоя роднина, и реших, че ще проявиш интерес. Много са симпатични, макар и наивни.

Докато Алекс отваряше виното, Емили заоглежда любопитно вехтия тефтер с кожена подвързия. Отвори на първата изписана на френски, пожълтяла страница и се опита да разчете почерка.

— Стихотворения са — изтъкна очевидното Алекс. — Почеркът е неразбираем, нали? С часове съм се мъчил да ги разчета. Нося ти ги в напечатан вариант. — Алекс й даде няколко листа хартия. — Все едно ги е писало петгодишно дете и някои в действителност са дело на поетесата като съвсем млада. С годините обаче се развива в истински талант. Прочете ли името под всяко стихотворение?

— София дьо ла Мартиниер! — изрече на глас Емили, вперила недоумяващ поглед в Алекс. — Откъде ти изпадна тефтерът?

— Преди няколко седмици Себ взе една книга от библиотеката; на тема френски плодове, ако не ме лъже паметта. Каза, че намерил тефтера скътан зад нея, и ми постави задачата да дешифрирам написаното вътре. Знаеш ли коя е София дьо ла Мартиниер?

— Да, София е леля ми, сестрата на татко. Той не говореше много за нея, но започнах да се запознавам с историята й при последното ми посещение в имението. Била е сляпа.

— Аха! — повдигна вежди Алекс. — Това обяснява нечетливия почерк.

— Казваш, че Себастиан е открил тефтера заедно с книга за френските плодове?

— Точно така.

— Жак, старецът, който ми разказа за приятелството между баба ти и София по време на войната, каза, че Констанс е описвала с помощта на специализирана книга формите и текстурите на плодовете, за да ги рисува София. После започнала да пише и поезия. Може би Констанс е донесла и двете книги в Англия след края на войната.

— Ама че вдъхновяваща история.

— Наистина. Знаеш ли къде се намира книгата за овощните дръвчета? Ще ми бъде интересно да я разгледам.

— Не съм я виждал, откакто Себ я взе от библиотеката — заяви Алекс с неочаквано резервиран тон. — Имай предвид, че нямам достъп до горните рафтове, може и там да е.

— Ще я потърся и ако не успея да я открия, ще питам Себастиан, когато се прибере. — Емили отново се съсредоточи върху стихотворенията. — Прекрасни са. Дори е отбелязала на каква възраст е написала това. — Емили му посочи подписа. — Била е едва на девет. Става дума за нещата, които е искала да види. Толкова е… — Емили поклати глава, трогната почти до сълзи. — Толкова е тъжно.

— Това ми е любимото. — Алекс запрелиства тефтера, докато не откри стихотворението. — „Светлината зад прозореца“. В простотата си постига някак елегантно звучене, а и ми харесва как е римувано. Ем, ще ми разкажеш ли какво си научила за времето, което баба ми е прекарала във Франция? Много ми е интересно.

Докато готвеше ризотото, Емили му предаде разказа на Жак. Алекс я слушаше съсредоточено и й задаваше въпроси, когато не разбираше нещо.

— Дотук стигнахме с историята — обяви Емили, сервирайки ризотото. — Голямо съвпадение е, че след толкова години семействата ни отново са свързани.

— Да — съгласи се Алекс с вилица в ръка, — удивително е.

Долавяйки ироничната нотка в гласа му, Емили го стрелна с поглед:

— Какво искаш да кажеш с това? Ако си мислиш, че Себастиан е имал таен мотив да осъществи връзка със семейството ми, жестоко се лъжеш. По чиста случайност се срещнахме в Гасен по време на работното му посещение в департамента Вар. Разпознал ме е от снимките във вестниците. Още на първата среща ми разказа за връзката между семействата ни.

— Чудесно. В такъв случай не виждам проблем.

— Именно. Няма проблем — отсече Емили.

— Тогава да продължаваме вечерта по план, става ли? — предложи Алекс.

След пререканието обаче вечерята им далеч не протече в приятелския дух на предишната. Помежду им витаеше осезаемо напрежение. Алекс си тръгна веднага след като се нахрани, а Емили се качи в стаята си с чаша горещ шоколад.

Нямаше причина да се съмнява в мотивите на съпруга си, размишляваше тя, облегната на възглавниците с топлата чаша между дланите си. Независимо от фактите около първата им среща важното беше, че се бяха влюбили и бяха скрепили връзката си с брак.

Лежейки в леглото с откровените мечтателски стихотворения на София пред себе си, Емили се питаше защо ли баща й не обичаше да говори за по-малката си сестра. Като малка по някаква случайност бе научила за съществуването на София покрай картината, закачена на стената в парижкия кабинет на баща й. На платното бе изобразена прелестна млада дама с дълги златисти коси, усмихващи се тюркоазени очи и персийска котка в скута й.

— Коя е тя, татко? — бе полюбопитствала.

Едуар се бе замислил, преди да отговори.

— Сестра ми — леля ти София, Емили.

— Колко красива е само.

— Да, красива беше.

— Умряла ли е?

— Да.

— Как е умряла, татко?

— Не ми се говори за това, Емили. — Лицето на баща й бе притъмняло от мъка.

И май в онзи момент, спомняше си Емили, в очите му бяха блеснали сълзи.

 

 

На следващата сутрин Емили, въоръжавайки се с всичкия си кураж, се престраши да тръгне с джипа към Молтън, за да напазарува продукти за уикенда. Влакът на Себастиан щеше да пристигне на гарата в Йорк в девет вечерта и можеше да го очаква вкъщи към десет. Като го видя на вратата, Емили се хвърли в обятията му, преливаща от радост.

— Как мина? — попита я той.

— Нормално — отвърна тя, теглейки го към кухнята. — Е, одобряваш ли?

Себастиан огледа прясно боядисаното помещение.

— Да, като нова е — отбеляза доволно. — Как, за бога, успя да преместиш бюфета сама?

— Алекс ми помогна.

— Алекс ли? — Лицето на Себастиан видимо се помрачи. — Каква работа е имал тук? Нали не ти е създавал главоболия? Кажи честно.

— Не. Държа се съвсем прилично. Имам много да ти разказвам, но ще оставим приказките за утре. Гладен ли си? Направила съм супа, а и купих пресен хляб.

— Звучи чудесно — каза Себастиан и седна на масата. — Бих изпил и чаша вино, ако има.

— Има. — Емили извади бутилката, която бе донесъл Алекс предишната вечер, и му сипа чашка.

— Много е добро — похвали го той. — Едва ли си го купила от супермаркета?

— Не, Алекс го донесе. Та кажи сега — побърза да смени темата Емили, решена да не прекарва първата вечер със съпруга си в разговори за брат му — как са нещата в Лондон?

— Ами както ти докладвах по телефона, голяма каша е, но напредвам лека-полека. Днес почти цял ден подновявам връзките си с клиентите от списъка ми. Даже май ще ми се наложи да отскоча до Франция следващата седмица. Клиентът, с когото работех, когато се запознахме, още проявява интерес и мисля, че ще му намеря платно на Пикасо в едно имение близо до Маншон.

— Това е недалеч от Гасен — подскочи радостно Емили. — Какво ще кажеш да те придружа?

— Чудесна идея, но само дето ще биеш път — отивам и се връщам. Пък и нали уж вече си планирала пътуването си до Франция?

— Така е — съгласи се Емили. — Просто много ми липсва — въздъхна тя.

— Не се и съмнявам. — Себастиан взе ръката й в своята. — Първите ти дни в Англия не бяха особено безгрижни. Но, повярвай ми, скъпа, като започне да се запролетява, цялото място ще грейне. А, и да си призная, приятно е да знам, че ще ме посрещнеш вкъщи. Супата ти е превъзходна. Изглежда, през уикенда няма да вали, така че предлагам утре да си спретнем обиколка на забележителностите.

— Звучи чудесно — усмихна се Емили. — Странно е да живея тук без теб.

— Знам, а и преселването в Англия беше голяма стъпка. Но както вече се разбрахме, ще е само за няколко месеца, най-многото година, докато решим къде искаме да се настаним за постоянно. Не знам защо, но през изминалите няколко седмици останах с впечатление, че ще ти е приятно да си дадеш почивка и да се грижиш единствено за съпруга си.

— Стига да е тук…

— Емили — въздъхна Себастиан и в гласа му се прокрадна лека нотка на раздразнение, — казах ти вече, че ще гледам да съм до теб, но за жалост и двамата ще трябва да се примиряваме с не съвсем идеални обстоятелства поне докато не възстановя бизнеса си.

Емили съжали, че бе реагирала така себично.

— Прав си, разбира се. А и след успешното ми представяне в кухнята може да ми дойде музата да поосвежа и някои от другите стаи в къщата? Като спалнята ни например?

— Защо не, всеки тип разкрасяване на позанемарения ни дом е добре дошло. Предупреждавам те обаче — започнеш ли, няма спиране. И все пак се радвам на ентусиазма ти. Ох, капнал съм от умора. Какво ще кажеш — дали да не си лягаме?

— Защо не отидеш да си вземеш една отпускаща вана, докато аз поразчистя тук? — предложи Емили.

— Благодаря ти — каза Себастиан и стана от масата. — Последните дни май ми дойдоха в повечко.

Себастиан се качи горе и след малко Емили чу как вехтите тръби стенат под напора на водата. Моментално изхвърча от кухнята и тръгна по коридора към апартамента на Алекс, раздирана от вина, задето още не бе казала на съпруга си, че брат му пак е останал без гледачка, но и още неготова да понесе реакцията му. Почука на вратата и Алекс попита:

— Кой е?

— Емили. Може ли да вляза?

— Отключено е.

Алекс четеше книга на стола до камината. Като я видя, се усмихна:

— Привет.

— Здрасти. Дойдох да проверя как си.

— Сама виждаш, не съм добре: пиян съм до козирката и всеки момент ще се гътна, задавен в собствената си повръщня — подметна майтапчийски Алекс. — Предполагам, вече си известила Себ, че си нямам бавачка?

— Не, още не. Грохнал е и не исках да го стресирам допълнително. Утре ще се опитам да го уверя, че не ти трябва целодневна гледачка. Ако въпреки това продължи да твърди, че ти е нужна помощ, ще му кажа, че можеш да минеш и само с прислужница. Поне така ще си спести пари.

— Ем, аз… — Алекс повдигна вежди, мъчейки се да продължи, но след малко поклати глава. — Нищо. Благодаря ти за подкрепата. За пръв път някой да се застъпи за мен в тази къща.

— Да, но от теб зависи да докажеш на Себастиан, че ти е нужна единствено домакинска помощ — натърти тя.

— Разбира се, то е ясно, че не съм особено сръчен в лъскането на подове и оправянето на легла. Обикновено не одеялото, ами аз се озовавам в калъфа. — По лицето му се изписа усмивка. — Обещавам да слушам. И отново ти благодаря за помощта. Лека нощ.

— Лека.

 

 

На следващия ден, докато двамата със Себастиан седяха в една задушевна кръчмичка, кацнала на високо възвишение, Емили поде темата за Алекс. Над съпруга й сякаш надвисна буреносен облак, след като му съобщи за напускането на последната гледачка, затова побърза да добави, че според нея Алекс може да се грижи за себе си и че трябва да му дадат шанс да им го докаже.

— Емили — подхвана с въздишка Себастиан, — колко пъти го обсъждахме вече? Много мило от твоя страна, че се опитваш да помогнеш, но според мен не си наясно колко непредвидим може да е Алекс. Ами ако пак му отпусне края с алкохола? Или пострада, когато става от количката или сяда в нея?

— Ще го заплашим, че моментално ще доведем нова гледачка, ако се случи подобно нещо. Струва ми се — продължи настоятелно Емили, — че ако разполагаше с повече свобода, нямаше да буйства толкова. А за да сме спокойни, че е в безопасност, можем да инсталираме паникбутон в главната част на къщата.

— Тоест опитваш се да ми кажеш, че ти самата си готова да се нагърбиш с отговорността за него? Понеже… — Себастиан отпи от бирата си. — … през идните няколко месеца аз лично няма да имам време да откликвам на всички негови прищевки. А от опит знам, че няма да се броят на пръсти.

— Досега не е искал нищо от мен. Даже ми помогна с боядисването на кухнята и ми сготви вечеря.

— Така ли било? Е, очевидно е впрегнал чара си, предприемайки усилена офанзива срещу теб. Извинявай, Емили — Себастиан поклати глава, — но съм го виждал хиляди пъти. Предупредих те, че е голям манипулатор. И като че ли е успял да те омагьоса. Може би иска не друг, а ти да се грижиш за него. Винаги е обичал да краде от мен — заяви нацупен като хлапак.

— Чуй се само, Себастиан! — Емили бе шокирана от детинската реакция на съпруга си. — Понякога ми се струва, че двамата сте един дол дренки. Изобщо не си прав. Знам, че нямам право да се меся в отношенията ви, но защо да не пробваме известно време? Брат ти копнее за независимост и може пък да се укроти, ако я получи. Не е ли редно поне да му дадем шанс да ни се докаже?

След продължително мълчание Себастиан каза:

— Добре, предавам се. Щом така искаш, хубаво. Но не усещаш ли какво се случва, Емили? Успял е да те спечели на своя страна и ако откажа — аз ще изляза лошият.

— Благодаря ти. — Тя сложи помирително ръка върху неговата и я стисна леко. — Просто ми се ще вкъщи да цари мир. Особено заради теб, защото те обичам. Е, ще ни остане ли време да отскочим до Хауърд? Много ми се иска да посетя дома на сестрите Бронте.

 

 

Същата вечер, докато Себастиан се беше уединил в кабинета си пред компютъра, Емили навести Алекс, който вечеряше в своята кухня.

— Себастиан прие предложението ми.

По лицето на Алекс се изписа искрено облекчение.

— Имаш почитанията ми, чудотворке. Сериозно, Ем, благодаря ти.

— Предполагам, че до няколко дни ще успея да ти намеря домашна прислужница, но ако междувременно изникне нещо, не се колебай да ме повикаш.

— Защо не поседнеш при мен за половин час?

— Не мога, готвя вечеря за нас.

— Разбирам. Е, в такъв случай приятна вечер! — И Алекс забоде нос в собствената си вечеря.

— Благодаря ти. И на теб.

Като се върна в кухнята, Себастиан вече беше слязъл.

— Къде се губиш? Виках те.

— Отидох да нагледам Алекс, всичко е наред — обясни Емили.

— Хубаво.

По време на вечерята Себастиан беше необичайно мълчалив.

— Добре ли си, Себастиан? — попита Емили, докато раздигаше по масата. — Струваш ми се някак… разстроен. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Е, ако трябва да съм откровен, да. Ела да седнеш тук. — Себастиан потупа коляното си.

Емили го послуша и целуна нежно бузата му.

— Кажи сега.

— Така… осъзнавам, че ще прозвуча свадливо и хлапашки, но истината е, че не желая да те деля с никого.

— Какви ги говориш?

— Ами погледни какво се случва. Алекс пусна магийките си в действие и успя да те убеди, че няма нужда от гледачки. Така остава самичък, а ти все ще се чувстваш задължена да го проверяваш точно както тази вечер. Оплел те е в мрежите си, иска вниманието ти само за себе си и навярно ти пълни главата с измишльотини за жестокия си по-голям брат.

— Себастиан, лъжеш се. Алекс нито веднъж не е повдигал темата за теб — заяви твърдо Емили.

— Е, не ми е приятно, Емили. Няма как вечно да съм тук, а мога да си представя в какви задушевни игрички е способен да те въвлече. Вероятно си мислиш, че преигравам, но просто не познаваш брат ми. Като нищо ще се опита да те откъсне от мен.

— Няма как да се случи — отсече Емили, прокарвайки пръсти през косата му, — само теб обичам. Просто се опитвам да помогна.

— Знам, мила — съгласи се Себастиан. — Знам и колко глупаво звуча, но Алекс е върховният манипулатор. А не искам да унищожи прекрасните ни взаимоотношения.

— Изключено е, бъди спокоен — увери го тя.

— Май не беше добра идея да те водя тук — въздъхна Себастиан, — но предвид обстоятелствата не виждам да имаме избор.

— Знаеш, че мога — ние мажем да си позволим апартамент в Лондон, Себастиан. Така ще можем да прекарваме повече време заедно и…

— Емили, сама го каза: „Мога“. — Изражението му беше напрегнато. — Съвсем наясно съм, че заможната ми съпруга има възможност да си купи собствен остров, без това да се отрази на богатствата й, но и съпругът ти си има своето достойнство. Трябва да се справя сам, колкото и да е трудно и за двама ни. — Вдигна брадичката й с пръсти. — Разбираш ли ме?

— Да.

— Извинявай, че ти създавам грижи, но не искам хората да си мислят, че съм се оженил за парите ти.

— Знам.

— Чудесно. Към леглото?

 

 

В понеделник сутринта Себастиан замина за Лондон, откъдето щеше да продължи за Франция. Тъй като времето се оказа слънчево, Емили изрови старото колело от хамбара и тръгна към селския магазин. Опря возилото си на стената отпред, влезе вътре и се нареди на опашката от чакащи местни, за да говори с жената зад тезгяха.

— Ще позволите ли да закача това на дъската ви за обяви? — Емили й показа известието, че се търси чистачка.

Жената взе картончето, прочете го и вдигна внезапно заинтересован поглед към Емили.

— Да, цената е една лира на седмица. Значи вие сте съпругата, дето господин Карадърс си е довел от Франция?

Йоркшърският акцент на продавачката беше толкова силен, че Емили едвам разтълкува думите й. Очевидно новините се разнасяха светкавично по тези части, пък и си знаеше, че собственото й произношение е с ясен френски оттенък.

— Да. Ще ви платя за две седмици — каза Емили, ровейки за монети из чантата си.

— Тъй, тъй. — Жената кимна и взе картончето. — Не чакайте голям резултат обаче. На ваше място бих пуснала обява в местния вестник.

— Така ще направя, merci, тоест благодаря.

Емили излезе от магазина и тъкмо се насочи към велосипеда, когато чу непознат женски глас зад гърба й да я вика:

— Госпожо Карадърс?

Все още непривикнала да се обръщат към нея с фамилното име на Себастиан, Емили направи няколко крачки, преди да се усети.

— Да?

— Аз съм Норма Ърскин. Дълги години бях икономка в Блекмур Хол. Подадох молба за напускане малко преди да пристигнете.

— Да, Себастиан ми каза.

— Онзи ден ми се примоли да се върна, ама аз му рекох, че не се търпи повече и че не може да ме разубеди.

Емили запечата образа на жената в съзнанието си: пухкавичка, набита, с оживени топли очи.

— Много съжалявам, че Алекс ви е разстроил така — извини се Емили.

— Хмммм — беше многозначителният отговор. — Е, доста работи не знаете за оная къща и няма точно аз да ви ги разправям — заяви Норма. — Мога единствено да кажа, че баба им сигурно се е обърнала в гроба. Задържах се, понеже й бях обещала, ама не ми останаха сили. Но да оставим тая работа настрана. Приятно ми е да се запознаем. Само се надявам да знаете в що за брак сте влязла. Няма да ви се меся повече, хубавелке.

— Наясно съм, че положението не е съвсем розово — защити се Емили.

— Още много ще има да узнавате, слушайте мен — врътна очи Норма. — Иначе свикнахте ли с живота по нашия край?

— Малко по малко, благодаря — отвърна тя учтиво.

— Елате някой път да пием по чай. Моята къща е последната вляво на излизане от селото. Ще ми бъде приятно да си побъбрим.

— Благодаря ви. Много сте любезна.

— До нови срещи тогава.

— Довиждане.

И Емили се обърна към колелото си, пропускайки да забележи състраданието в очите на Норма Ърскин.

 

 

През следващите няколко дни Емили боядиса тяхната спалня в бледорозово. Нетърпелива да подмени бодливите тежки одеяла, с които бяха спали досега, купи от Молтън пухен юрган и нови чаршафи. Свали вехтите жакардови завеси от прозорците и ги замени с ефирни муселинови, през които светлината свободно проникваше в стаята. После претърси къщата за по-свежи картини и украси стените с тях.

Същия ден вечерта отиде да провери как се справя Алекс, и да му остави номера на мобилния си, за да й звънне, в случай че изникне нещо. Заради негодуванието, което Себастиан беше изразил през уикенда, реши да избягва всякакви по-близки отношения с брат му. След като свърши с финалните щрихи в спалнята, слезе в кухнята да хапне нещо. Стационарният телефон иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Ало?

— А, здравейте. С госпожа Ърскин ли разговарям? — поинтересува се женски глас.

— Не, боя се, че вече не е на този адрес.

— Аха. А случайно Себастиан да е там?

— Не, във Франция е.

— Така ли? При това положение ще се свържа с него на мобилния му. Благодаря ви.

Емили сви рамене и се върна към вечерята си.

 

 

— Намерих ти много симпатично момиче за чистачка — обяви Емили същата седмица.

— Фантастично — усмихна й се Алекс, който седеше пред компютъра си. — Коя е?

— Казва се Джо и живее в селото със семейството си. Решила е да си даде една година почивка, преди да се запише в колеж, и да припечели малко пари.

— Е, поне не е чукнала шейсетте — оценявам разнообразието.

— Утре ще дойде да се запознаете. Моля те, дръж се прилично.

— Разбира се, Ем — съгласи се Алекс.

На компютърния екран пред него непрекъснато изникваха нови и нови прозорци.

— С какво се занимаваш?

— Търгувам.

— Търгуваш ли? На фондовата борса може би?

— Да. Но да не си обелила и дума пред брат ми. Хич няма да одобри. Най-вероятно ще ме обвини в комарджийство и ще конфискува компютъра ми. — Алекс протегна ръце във въздуха и сключи пръсти на тила си. — Пийва ли ти се чайче?

Подтикната от чувството си за вина, задето не бе припарвала до него през изминалите дни, Емили прие поканата.

— Аз ще го направя. — И тя отиде в кухнята, която както винаги блестеше от чистота. — Със захар ли го пиеш?

— С една лъжичка, благодаря.

Докато чакаше водата да заври, тя тайничко надникна в хладилника, за да се увери, че е подобаващо зареден. Остана доволна. Дотук добре… Алекс бе удържал на думата си и пазеше поведение. Емили въздъхна с облекчение и подреди две чаши, чайника, захарницата и каничка с мляко върху подноса.

— Занеси го във всекидневната — посочи Алекс. — Няма да е зле да се откъсна от този екран.

Емили тръгна натам и той я последва с количката.

— Как се научи да търгуваш на фондовата борса? — попита го тя, сипвайки чай.

— Наслуки в интерес на истината; напълно самоук съм — обясни Алекс. — Идеалното препитание е, ако си вързан вкъщи. Ако страдаш от безсъние — също; колкото и да е часът, някъде по света все има отворена борса.

— Как ти върви?

— Нещата все повече потръгват. Търгувам от почти осемнайсет месеца и отдавна съм надскочил прага, който хората от бранша наричат „късмета на начинаещия“. В началото допусках грешки, но напоследък станах доста добър.

— Пълна невежа съм в тая област — призна си Емили.

— Доволен съм, че ми позволява да размърдам мозъка си, а и започвам да вадя добри пари. А ти как я караш? — поинтересува се той.

— Не се оплаквам, благодаря.

— Не ти ли доскучава самичка в този мавзолей?

— Намирам си работа — боядисах спалнята.

— Радвам се — кимна Алекс. — Очаквах, че ще се засичаме от време навреме.

— Просто съм заета в последно време.

— Е, какво ще кажеш да останеш за вечеря тогава? Току-що ми доставиха чуден гъши черен дроб направо от фермата.

— Много задачи ме чакат…

— Съмненията ми се потвърждават: наредил ти е да избягваш контактите с мен — отбеляза духовито Алекс.

— Не е това.

— Ясно — въздъхна той и вдигна ръце в знак на капитулация.

— Съжалявам.

— За бога, Емили — избухна Алекс, — не ти ли се струва безкрайно нелепо, че сме заточени заедно накрай света, а се храним в отделни стаи?

— Е, да — съгласи се тя.

— Добре тогава. Чакам те към седем и половина. Това ще е малката ни тайна — смигна й той.

 

 

Преди да се върне в апартамента на Алекс, Емили опита да се свърже със Себастиан. Мобилният му я прехвърли на гласова поща и тя остави съобщение, но макар и с гузна съвест, му спести факта, че отива на вечеря с брат му. Не го беше чувала, откакто той замина в понеделник сутрин.

— Заповядай, влизай! — Алекс подклаждаше огъня във всекидневната. — Току-що получих чудесна новина! Една от новооткритите петролни компании, в която инвестирах преди не знам си колко време, е попаднала на нефтено находище край бреговете на Квебек.

— Браво на теб! — поздрави го Емили.

— Благодаря! — Алекс изглеждаше истински въодушевен. — Бяло или червено? — посочи той двете бутилки вино на масичката за кафе.

— Червено, моля.

— А къде е Себастиан между другото? — попита я той, връчвайки й чашата.

— Във Франция.

— Май се превръщаш в сламена вдовица, а? Защо не го придружи?

— Предложих му — сподели Емили, настанявайки се на дивана, — но той ми обясни, че ще е прекалено ангажиран, а не искам да му преча, докато работи. Може би следващия път.

— Ясно — каза Алекс. — А замисляла ли си се как ще прекарваш времето си по йоркширските земи, освен да чакаш да се върне странстващото ти мъжле?

— Като че ли не. Засега все си намирам работа, пък и това положение е временно.

— Да, разбира се — отбеляза Алекс. — Наздраве! — И той отпи една глътка.

— Ами ти? Тук ли възнамеряваш да прекараш целия си живот? — попита Емили.

— Ако имам късмет — да. Обичам дома си, винаги съм го обичал.

— Тогава защо постоянно си бягал оттук?

— Това също е тема за един по-нататъшен разговор. — Алекс я погледна сериозно в очите. — Който предвид обстоятелствата май е най-добре да не се състои.

— Кажи ми поне защо въпреки цялата тази… враждебност помежду ви си готов да живееш под един покрив с брат ти? Какво ще стане, ако Себастиан не успее да задържи къщата? Толкова работа има по нея…

— Емили, не ме изнудвай, моля те. Предлагам да стъпим на неутрална територия. Сключихме пакт, не помниш ли?

— Прав си. Извинявай. Просто има твърде много неизвестни и понякога това положение ме затормозява.

— Е, не аз съм човекът, на когото се полага да те просветли. — Алекс се усмихна вяло. — Огладня ли вече?

След апетитно приготвения гъши черен дроб, който събуди у нея спомени за вкъщи — беше едно от любимите ястия на баща й — Емили направи кафе и отново се настаниха удобно в приятно затоплената всекидневна.

— Понякога не ти ли става самотно тук, Алекс?

— Естествено, но открай време съм си вълк единак, така че не изпитвам голяма носталгия по контактите с други хора. Като добавиш и това, че не понасям идиотите, можеш да си представиш защо не каня гости. Тоест правя ти един вид комплимент — пошегува се той. — А не би ли описала и себе си като самотница, Ем?

— Да — призна си тя. — Никога не съм имала много приятели, защото не съм се чувствала истински комфортно почти никога. Момичетата от частното училище в Париж бяха плиткоумни лигли. В университета пък фамилното ми име като че ли внушаваше страхопочитание у околните и те често ме отбягваха.

— Не помня кой беше казал, че преди да обикнеш когото и да било, първо трябва да обикнеш себе си. Явно и двамата сме се сблъскали с тоя заплетен проблем. Поне за себе си мога да твърдя това с пълна сигурност — призна си Алекс.

— Както сам изтъкна веднъж доста прозорливо, смея да твърдя, винаги съм имала чувството, че разочаровам майка си. Трудно ми беше да се „обикна“, за да използвам твоя език — сподели Емили.

— Аз пък дори родители не съм имал, така че няма с какво да се оправдая — сви рамене Алекс.

— Да, Себастиан ми разказа. Да, но не забравяй, че и животът без родители си е казал своето. Поддържаш ли връзка с майка си?

— Никаква.

— Спомняш ли си я изобщо?

— От време навреме ме спохождат разни проблясъци главно покрай някои миризми. Надуша ли марихуана например, винаги се сещам за нея. Сигурно си права: генетиката ме е накарала да посегна към наркотиците — ухили се Алекс.

— Никога няма да разбера защо му е на някого да губи контрол над самия себе си. — Емили поклати глава с мрачна гримаса. — Не ми го побира умът.

— Емили, ние, наркоманите, бягаме от самите себе си. И от действителността. Всичко, което облекчава болката от живота, е добре дошло — обясни Алекс. — Тъжното е, че някои от най-интересните личности, с които съм се запознавал, са били наркозависими. Колкото по-остър ум имаш, толкова повече се замисляш върху нещата от живота; колкото повече ги предъвкваш, толкова по-безсмислено ти се струва съществуването и толкова повече ти се приисква да избягаш от целия абсурд. Важното е, че съм загърбил всичко това. Усетих се, че тръгвам по задънена улица. Спрях да се изживявам като жертва и поех нещата в свои ръце. Минаха няколко години и почти всичко си дойде на мястото.

— Не мога да си представя какво е да израснеш без майка и баща. Макар че — въздъхна Емили — като малка все си фантазирах, че съм осиновена. Че истинската ми майка е някъде по света и е можело да ме обича или поне да ме харесва. Живеех в приказно имение с всички удобства на земята, а се чувствах толкова самотна.

— Повечето хора въздишат по онова, което не могат да притежават — коментира трезво Алекс. — Осъзнаеш ли колко празно е това желание, проумееш ли, че трябва да насочиш вниманието си към нещата, които имаш, вече си тръгнал по пътя на относителното щастие. Животът е лотария, заровете са хвърлени, а на нас ни остава да извлечем максималното от жребия си.

— Ходил си на терапия май? — вдигна вежда Емили.

— Естествено! — ухили се Алекс. — Кой не е?

— Аз — похвали се тя, като се усмихна.

— Поздравления. Да ти кажа, стигнах до заключението, че и към терапията започвам да се пристрастявам, затова я прекратих. Така или иначе, до голяма степен няма ефект. Разкрива ти защо си тръгнал в грешна посока, и обикновено посочва някой друг като виновник. В което пък виждаш оправдание да си развяваш байрака. Един терапевт дори ме увери, че съм имал право да се гневя. А аз го послушах и цяла година не спрях. Чувствах се прероден — въздъхна той, — докато не осъзнах, че съм отвратил и отчуждил всички хора, на които държах.

— Аз никога не съм се гневила — провлече умислено Емили.

— Добре ти се получи, като ме шамароса в кухнята преди известно време — подсмихна се Алекс.

Емили се изчерви:

— Прав си.

— Извинявай, това беше удар под кръста, но се опитвах да кажа, че е здравословно да избухваш от време навреме. Но не и да го превърнеш в начин на живот, както се случи с мен в един момент. Голяма работа сме хората, а, Ем? — Алекс поклати глава. — Объркано, шантаво племе.

— Изглежда, добре се познаваш — отбеляза Емили, откровено възхитена.

— Пръв приятел съм си и все пак едва ли някога ще спра да си поднасям изненади. От разюздан наркоман съм се превърнал в крайно вглъбен педант, който изпада в ужас, ако, не дай си боже, нещо смути рутината му. Но май излиза, че това е единственият ми механизъм за оцеляване. Мога да контролирам само себе си. Страх ме е да си помисля дори какво ще стане, ако пак се подхлъзна, затова страня от всякакви рискове.

— Искрено се възхищавам на дисциплината ти — каза Емили емоционално. — Алекс, надявам се, не възразяваш да попитам дали си се сближавал истински с някого?

— С жена ли имаш предвид?

— Да.

— „Сближавал“ съм се физически с цял куп жени, но с никоя не се задържахме дълго. Откровено казано, Ем, не бях способен да поддържам нормална връзка.

— Но сега, когато се чувстваш уравновесен, не ти ли се иска?

Очите му се спряха върху нейните за момент.

— Ако намеря подходящия човек, да. Ще съм много щастлив.

— Е, може би ще ти пресече пътя някой ден.

— Да, може би. — Алекс погледна часовника си. — А сега възнамерявам да се проявя като пълен грубиянин и да те изритам от къщи, понеже се налага да хвърля едно око на акциите си. Минава полунощ и борсите в Далечния изток тъкмо отварят врати.

— Боже, кога е станало толкова късно? — Емили стана. — Благодаря ти за приятната компания и вкусната вечеря.

— Пак заповядай, Ем.

— Ще ти доведа Джо — чистачката, като пристигне утре. — Емили спря до вратата. — Знаеш ли, Алекс, ще ми се Себастиан да можеше да те види в тази ти светлина.

— Брат ми ме вижда в каквато светлина си поиска. А аз реагирам подобаващо. Лека нощ, Ем.

— Лека нощ.

Двайсет минути по-късно Емили лежеше в леглото си, любувайки се на преобразената стая и размишлявайки върху изминалата вечер.

Беше се почувствала истински спокойна в компанията на Алекс. Вероятно защото помежду им не съществуваха условностите на романтичната връзка. Харесваше й въздействието му върху нея. И все пак фактът, че се разбираха толкова добре, далеч нямаше да се понрави на съпруга й — макар и да не виждаше причина за това, — така че трябваше да внимава какво говори.

Емили въздъхна. Ако можеха братята да забравят миналото, каквото и да беше, и да си простят, животът в Блекмур Хол щеше да е толкова по-безгрижен.