Лусинда Райли
Лавандуловата градина (33)

33

Като влезе в спалнята, Емили дори не се опита да заспи; знаеше, че няма и да мигне от напрежение, понеже Себастиан можеше всеки момент да се прибере. Още на зазоряване се обади да си поръча такси, после нахвърли в куфара си каквото можа, и седна на ръба на леглото, двоумейки се дали да остави бележка на съпруга си. В крайна сметка се отказа и вместо това написа имейла си на лист хартия и го пъхна под вратата на Алекс.

Докато таксито отвеждаше Емили надалеч от Блекмур Хол, единствената й тревога оставаше Алекс; подозираше, че Себастиан за пореден път ще си го изкара на него. Но как да му помогне?

По-късно, докато самолетът се издигаше плавно в небето, отдалечавайки я от жестоката й грешка, Емили затвори очи и изчисти съзнанието си от всякакви мисли. Когато кацна в Ница, си взе стая в най-близкия до летището хотел, стовари се върху леглото и моментално заспа.

Събуди се чак на здрачаване с ужасно чувство на слабост, разтреперани крайници и безмилостен главобол заради злоупотребата с бренди предната вечер. Сети се, че не е хапвала нищичко от миналата сутрин, и по телефона си поръча хамбургер. Насили се да го изяде, после пак се отпусна в леглото, размишлявайки върху това, че в един момент се е оказала бездомна. Апартаментът й в Париж беше даден под наем чак до края на юни, а в замъка не можеше да се живее по време на ремонта.

В крайна сметка реши да пренощува в хотелската стая, а сутринта да тръгне за Гасен. Не се и съмняваше, че Жан на драго сърце щеше да я приеме във вилата за още няколко дни, докато бъдещето й се поизбистри. Не беше лоша идеята да си наеме някоя ваканционна къщичка в района — така щеше да е поне наблизо, за да следи ремонтните работи.

Усети, че избързва, и спря. Твърде рано беше да крои планове за бъдещето.

Питаше се дали Себастиан се е върнал вече в Йоркшър. Ясно й беше, че възможно най-скоро трябваше да стисне зъби и да се свърже с Жерар, за да й препоръча добър адвокат по бракоразводни дела. Поне бракът им не бе продължил толкова дълго, че да се наложат промени в личната им документация и да се ангажират по друг правен начин. Сети се за красивия диамант, който Себастиан беше купил на Бела малко след като Емили му написа чек за 20 000 лири, и за поршето, което дори не бе виждала, и й призля.

Щеше й се да притежава поне капка от спокойствието и стоицизма на Алекс във вихъра на цялата тази драма, но както той самият й бе казал веднъж, няма нищо лошо в това от време навреме да се разгневиш — така започвал оздравителният процес. А и поне докато се гневеше, не изпитваше болка, макар и да съзнаваше, че и тя рано или късно щеше да я връхлети. В момента присъстваше в изненадващо умерени дози, особено, при положение че в началото на връзката й със Себастиан сериозно се беше увлякла по него. Дори прехласнала. Макар че тогавашните й пламенни чувства едва ли можеха да се опишат като „любов“ в същия смисъл както в случая със София много отдавна в Париж, който Констанс бе описала. Не и като онзи тип издръжлива привързаност, който протичаше по-безбурно, но за сметка на това даряваше влюбените със стабилността, необходима им да преодолеят заедно житейските перипетии.

Себастиан я беше връхлетял като мистрал, помитайки я във фурията си. Но беше ли й вдъхнал увереността да бъде себе си пред него? Чак сега осъзнаваше, че бе прекарала по-голямата част от изминалата година на нокти, мъчейки се да му угоди, подтиквана от върла признателност, която често я бе заслепявала. В толкова много случаи здравият разум би я посъветвал да му се опълчи, да вдигне глава, но Себастиан го беше притъпил още в самото начало. Вечно бяха действали по негово усмотрение, а тя с готовност бе изпълнявала желанията му, склонна да се огъне, да си замълчи, да повярва на всяка негова дума.

Не, заключи Емили, не беше изживяла истинска любов.

Включи телевизора, за да разсее гнетящата тишина в стаята. Мислите й прескочиха към Алекс — дали заради брендито сподели за нехайството на майка й в онази съдбовна година?

Сега всичко й се струваше нереално; толкова много време беше таила в себе си последиците от липсата на майчина грижа. Беше дала воля на огорчението си, допускайки да избуи като бръшлян, който с годините бе впримчил в черната си хватка мислите й, сърцето й, способността й да се доверява на околните. А Алекс само за няколко седмици беше успял да я научи, че от ненавист и мрачни спомени полза няма. Можеха единствено да ти навредят.

Добрякът Алекс… за колко неща й бе отворил очите. Емили си спомни как рида в прегръдките му, извличайки утеха от топлотата на истински приятел. Интересно как се бе решила да сподели тайната си с него, при положение че не бе продумала и дума на собствения си съпруг?

Дотук, порица се Емили, преди да се впусне в още по-сериозни размисли, английската драма приключи. Време беше да прости, да забрави и да продължи напред живота си.

 

 

— Емили! Колко време не сме се виждали! — усмихна й се Жан сърдечно, като я видя да влиза във винарната.

— Не устисках повече — отвърна тя иронично. В следващия момент забеляза, че още чифт искрящи очи я наблюдават откъм тезгяха на Жак. — Здрасти, Антон — поздрави тя радостно момчето, — дошъл си да помагаш, а? Заработваш някой и друг сантим, за да си купиш още книжки може би?

— Антон ще ни погостува няколко дни, докато майка му се възстановява в болницата — обясни Жан.

— Марго? Не знаех, че е болна. Оправя ли се? — попита угрижено Емили.

— Да, съвсем скоро ще бъде като нова. — Жан й стрелна предупредителен поглед. — Междувременно обаче възнамерявам да запозная Антон с тънкостите на винарския бизнес. Баща ми е поседнал в градината. Ако искаш, иди да го поздравиш. Аз ей сега ще дойда.

Жак имаше къде-къде по-свеж вид от последната им среща преди два дни. Усмихна й се и протегна сбръчканата си ръка към нея.

— Знаех си, че скоро ще се върнеш. Няма да питам защо, Емили, но винаги съм готов да те изслушам.

— Благодаря ти, Жак. — И тя седна до него пред малката масичка. — Какво й е на Марго?

По лицето му се изписа тревога.

— Момчето в избата с Жан ли е?

— Да.

— Тогава, Емили, няма да те лъжа — тежко болна е. Едва миналата седмица се оплака от болки в корема и гърба, макар че сигурно от доста време е подозирала, че нещо не е наред. Отиде на преглед в деня, когато ти си тръгна, и лекарят я изпрати веднага в болницата. Мълчим си пред момчето, но й откриха рак на яйчниците в много напреднала фаза. Операцията е планирана за днес, но… — Жак сви скръбно рамене — … прогнозата не е обещаваща.

— О, Жак! — простена отчаяно Емили. — Точно на Марго ли трябваше да се случи?! Беше ми като майка, когато идвах тук след смъртта на баща ми.

— Да, прекрасна жена е и все още не бива да губим надежда.

— Ще отида да я посетя в болницата тези дни — обеща Емили.

— На Марго ще й бъде приятно. Ами ти как се справяш, Емили? — погледна я Жак. — Какво те чака оттук насетне? Какво смяташ да правиш?

— Точно в момента нямам представа — заяви Емили, клатейки мрачно глава.

 

 

През следващите няколко дни Емили спеше, ядеше и често отскачаше до имението. Освен това закара Антон до Ница, за да види майка си. Операцията не беше минала успешно и състоянието на Марго се влошаваше. Като остави клетото момче до леглото на болната му майка, Емили едвам сдържа сълзите си — и двамата толкова се стараеха да си бъдат опора един на друг.

След като Антон си легна на матрака в малкия кабинет на долния етаж, където го бяха настанили временно, тримата седнаха да обсъдят съдбата му, в случай че Марго не се възстановеше.

— Баща му не е жив, но има ли някакви роднини? — попита Жан.

— Май има леля в Грас — каза Жак. — Може би трябва да се свържем с нея.

— Да — съгласи се тъжно Жан, — но пък аз съм му кръстник. Дали не е редно да му предложим да остане при нас?

— Временно — да, но едно малко момче се нуждае от женски грижи — каза Жак. — Тук сме само мъже.

— Е, Антон е почти на тринайсет и несъмнено си има свое мнение по въпроса — отвърна Жан.

— Като стана дума кой къде да живее — обади се Емили, — чух, че имало една свободна виличка в района, която се дава под наем. Намира се край лозята на семейство Бурнас. Утре ще отида да я огледам. Вече говорих с госпожа Бурнас по телефона и ако съдя по думите й, къщичката е идеална за мен.

— Нали знаеш, че спокойно можеш да отседнеш при нас? — предложи Жан.

— Знам и съм ви благодарна, но е време да устроя живота си.

След като Жак си легна, Жан и Емили се заеха да разчистят масата.

— Случайно баща ти да е подхващал темата за София и самоличността на бебето й? — поинтересува се Емили.

— Не, а и не съм го пришпорвал — отвърна Жан. — Състоянието му драстично се подобри и не желая да го разстройвам.

— Невероятен старец е — похвали го Емили. — Странно нещо е животът — в един момент си мислех, че е дошло време да се сбогуваме с баща ти, а се оказва, че май ще е с Марго. Направо ме уплаши днес в болницата. А Антон е толкова смело момче.

— Малко са като него на тази възраст — съгласи се Жан. — Жалкото е, че след смъртта на баща му много се е привързал към майка си. Татко помоли утре да го закарам до Ница, за да се види насаме с Марго. Удобно ли ще бъде ти да останеш с Антон?

— Разбира се. Заедно ще отидем да огледаме вилата. Не намираш ли ирония в това, че точно Жак отива на свиждане на смъртно болен — въздъхна тя.

— Кокалите му може и да скърцат, но е жилаво старче. Нищо чудно да ни надживее всичките.

 

 

На Емили и Антон им бяха нужни не повече от няколко секунди да решат, че ваканционната къщичка е идеална за неин временен дом, докато ремонтът не приключи. Намираше се на десетина минути път пеша от имението насред живописен океан от лозя и беше обзаведена в провансалски стил. Отопляваше се с печка на дърва, която щеше да й създава домашен уют през задаващите се зимни месеци.

— Има си даже две резервни спални — възкликна Антон, показвайки се от едната. — Ще ми позволиш ли да ти гостувам някой път, ако мама… остане задълго в болницата?

— Разбира се — усмихна му се тя, — когато поискаш. Е, каква е присъдата? Да я взема ли?

— Да! Има дори интернет — отвърна ентусиазирано момчето.

След като двете с госпожа Бурнас се споразумяха за наема, Емили заведе Антон на тържествен обяд в „Льо Пескаду“. Антон седеше на масата, подпрял брадичка, и се любуваше на приказната гледка от хълма.

— Дано не ми се наложи да напусна селцето ни — каза той натъжен. — Целият ми живот е минал тук и си ми харесва.

— Защо ти е да напускаш Гасен? — попита го Емили, докато келнерът сервираше прясно опечените им пици.

Антон обърна огромните си сини очи към нея:

— Защото на мама не й остава много. А умре ли, сигурно ще трябва да отида да живея с леля ми в Грас.

— О, Антон. — Емили протегна ръка през масата и стисна нежно китката му. — Не губи надежда, може и да оздравее.

— Не, няма. Не съм глупав, Емили. Знам, че от добро се преструвате заради мен, но истината ми говори ей оттук. — Антон се тупна с юмруче по гърдите. — Хич не харесвам леля, нито пък братовчедите. Дай им на тях футбол и да ми се подиграват, задето обичам да чета.

— Моля те, помъчи се да не мислиш за тези неща сега. А ако стане най-лошото — Емили за пръв път признаваше опасенията си пред него, — ще потърсим и ще намерим друго решение.

— Надявам се — отвърна той с тих гласец.

 

 

След няколко дни Емили се изнесе от вилата на винарите и се настани в новия си дом. Антон й помогна доброволно. Беше се превърнал в нейна сянка, особено след като Марго, чието състояние се влошаваше от ден на ден, помоли да не го водят толкова често в болницата, за да му спестят потресаващата картина. С такива дози морфин в организма си приличаше на жив труп. Вече всички бяха наясно, че е само въпрос на време.

— Имаш ли нещо против понякога да ти идвам на гости с колелото? — попита я момчето, докато Емили включваше лаптопа си, за да провери дали има интернет.

— Разбира се, че не, Антон, добре дошъл си по всяко време — усмихна му се тя. — А сега какво ще кажеш да изпием по един чай?

 

 

По-късно същата вечер, след като изпрати Антон във вилата на Жан и Жак, Емили седна пред компютъра, за да провери електронната си поща. Изпитваше ужас при мисълта, че Себастиан може да й е писал, но опасенията й се оказаха напразни. Видя писмо не от него, а от брат му.

До: [email protected]

От: [email protected]

 

Скъпа Ем,

Дано те намирам в добро здраве. И дано Франция е донесла утеха на клетата ти изтерзана душица. Надявам се, не възразяваш, че ти пиша толкова скоро, но реших да те осведомя какво се случи, след като ти замина. Ако не друго, поне може да се посмееш на воля.

Себастиан се прибра няколко часа след бягството ти, вилнеейки заради някаква ужасна грешка. (Изкушавах се да отбележа, че устното самопризнание на любовницата му и дрехите му, разхвърляни из цялата й спалня, вероятно са те навели на някои смътни подозрения, но нека те успокоя, че смогнах да се въздържа — с много воля.) Поинтересува се къде си. Аз, естествено, за пореден път се престорих на неосведомен, но изказах „съмнение“, че си напуснала имението рано сутринта. Той измрънка нещо от рода на „Ще се върне като й мине“ и напусна апартамента ми с маршова стъпка. След неколкочасово затишие от коридора долетя бесен крясък, съпроводен с гневни стъпки.

Предвкусил какво следва, нахлузих психическата бронежилетка, а брат ми влетя през вратата и настоя да узнае кой е ровил в сейфа му и къде е книгата.

— Каква книга, братко мой? — попитах го аз.

— Онази, която ми зае преди много време — отвърна той.

— Аха — викам му аз, — говориш за моята книга. Ама нали уж я беше затрил? Честно казано, Себ — продължих аз в тоя дух, — напълно я бях забравил. — После свъсих театрално вежди. — Тоест през цялото време си знаел къде е била?

Ех, Емили, изражението му беше безценно. Спипал го бях намясто!

Тогава братчето ми (сериозно говоря) се хвърли да тършува из апартамента ми, обвинявайки ме, че съм му задигнал книгата. А предвид факта, че въпросната книга си е моя поначало, става дума за невъобразима наглост. И така, след като си пъхна носа по мишите дупки даже (бедничката Джо, чистачката, направо откачи, като видя цялата бъркотия след него), нашичкият възприе друг подход.

— Чуй сега, Алекс — вика ми той с онзи си дразнещо сериозен тон, който използва да замазва очите на околните, — възнамерявах да ти го кажа чак след като се уверя сто процента, но за своя изненада неотдавна научих, че книгата ти е доста ценна.

— Ти да видиш — престорих се на учуден аз. — Божичко, ама че изненада!

— Именно, да не повярва човек, но е изключително ценен артикул.

— Ех, че съм късметлия! И колко пари мога да й взема? — питам го аз.

— Около половин милион лири — вика ми той. (ХА-ХА!) Така че, ако била в мои ръце, трябвало да я пазя като очите си, понеже — и тук се привежда към мен, като да ти каже някоя велика тайна — имало начин да превърне тоя половин милион в цял!!

— Леле, майчице! — възклицавам аз. — Нима е възможно?

Тогава братчето ти се впуска в разяснения, че съществувал още един том и че в момента го издирвал. Съвсем близо бил до целта и успеел ли, можел да продаде двата тома в комплект за големи пари. Така че, съберем ли двете книги на едно място, двамцата с него — като едни образцови, неразделни братя — сме щели да си поделим печалбата.

Та слушам аз задълбочено и кимам сериозно, а накрая ту викам:

— Чудесно звучи, Себ. Само един проблем виждат. Книгата не е у мен. Нима бих откраднал от теб нещо, което така и така си е мое? А и нямам представа, къде може да е. При това положение — подхващам го аз, тикайки го деликатно в правилната посока, — чудя се кой ли я е взел?

— Емили.

— Няма кой друг да е бил — съгласявам се аз.

Тръгва той да кръстосва стаята като безумец, блъскайки си ума откъде ли женичката му е научила за стойността на книгата. В крайна сметка стига до заключението, че ако наистина я е „откраднала“ от нас, то е негов дълг — тук моментално се коригира — мой дълг да се обадя в полицията.

Аз пък реших да му изтъкна, че ако в действителност ти си я откраднала, ще е адски трудно да те обвиним, понеже от вътрешната страна на корицата е подписът на твоя баща.

Това становище го хвърли в размисъл, но не се мина много време, и по лицето му се разля видимо облекчение.

— Забравяте, Алекс, че все пак ти получи писмо от баба, в което пише, че тя ти завещава книгата.

Тук трябва да се отбележи, драга ми Ем, че доколкото си спомням, ни веднъж не съм показвал на брат ми писмото, което адвокатът на баба ми даде след смъртта й.

— Какво писмо? — учудвам се аз. — За никакво писмо не знам.

— Онова, в което баба ти завещавала книгата.

— А, да — казвам аз, почесвайки се актьорски по главата, — аз обаче май го накъсах на парченца.

Сега вече брат ми е толкова вбесен, че физиономията му прилича на същинска карикатура. Хвърля ми кръвнишки поглед — ако беше стрела, досега да съм мъртъв — и трясва вратата на апартамента ми след себе си.

Аз обаче си знам, че ядосам ли го, става опасен. Тоест по-опасен от обикновено. Затова, скъпа ми Ем, предприех стъпки, които може и да ти прозвучат леко пресилени, като се има предвид фактът, че това писмо засяга не друго, а просто някаква си изчезнала книга. Е, извиках ключар. Дойде още на същия ден и укрепи бастиона ми. Сега ти пиша от защитна камера, в каквато като нищо биха помещавали дори „Мона Лиза“. Разполагам с интерком, както на външната, така и на вътрешната врата, а от ключалките и катинарите може свят да ти се завие. Звучи крайно, но държа на спокойния си сън.

Интересното е, че онзи следобед Себ тръгна нанякъде. От една страна, това беше добре, понеже улесни процеса по инсталиране на охранителната ми система, но първата лоша новина е, че досега още не е изпробвана и започвам да се чувствам като кръгъл идиот, задето хвърлих толкова пари на вятъра, а втората — опасявам се, че може да се е запътил към Франция.

Скъпа ми Ем, нямам представа, при какви обстоятелства те заварвам, нито пък къде живееш, и най-вероятно драматизирам от тревога по теб, но случайно брат ми да знае къде са складирани книгите от библиотеката ти? Не би ме учудило, ако пак се спусне да тършува. И тъй като, доколкото знам, той е организирал извозването им, а и ти е съпруг, най-вероятно ще му предоставят неограничен достъп до складовата клетка. Също така искам да ми обещаеш, че ако се появи на прага ти, няма да го посрещаш сама.

По всяка вероятност се изживявам като паникьор — и двамата сме наясно, че Себастиан не е насилник като изключим времето, когато се държа като именно такъв с моя милост, разбира се, но все пак е добре да си нащрек. Да не забравяме, че са намесени доста пари.

Остана да ти кажа само още нещо… цялата тази параноя покрай брат ми ме накара — особено в условията на домашния ми арест — да се замисля за бъдещето си. Като че ли в деня, когато те чух да четеш писмото от баба, стигнах до някои важни заключения. На драго сърце бих ти ги споделил, но не и точно в този момент. И бездруго си имаш достатъчно грижи на главата. Между другото, най-официално и в писмен вид ти „завещавам“ книгата — намериш ли и първия том, постъпи с двете, както сметнеш за добре. Уверявам те, че нямам нужда от пари — за щастие новоосиновените ми „дечица“ са изключително послушни на този етап.

Надявам се да отговориш на имейла ми, първо на първо, защото искам да съм спокоен, че си получила предупреждението ми относно Себ, но най-вече защото ми се ще да разбера как я караш.

Къщата пустее без теб.

С най-сърдечни пожелания и много любов,

Алекс Х

Потресена от това, което прочете, Емили грабна мобилния си телефон и незабавно проведе два разговора. Първо се обади в складовата база, където остави съобщение, с което ги уведомяваше, че й предстои развод и при никакви обстоятелства не бива да осигуряват достъп на съпруга й до вещи от замъка, особено до книгите от библиотеката. После се обади и на Жан и го помоли, в случай че Себастиан се появи, да казва, че не я е виждал.

— И бездруго така щях да постъпя, Емили — отвърна й той със сериозен тон.

След това тя се зае да отговори на Алекс. Благодари му сърдечно за предупреждението, извини се, че му пише с такова закъснение, и го уведоми, че още не е имала щастието да се срещне със Себастиан. Увери го, че няма търпение да изслуша плановете му за бъдещето, и му изпрати виртуална целувка.

Вече се беше стъмнило. Емили си наля чашка вино и тъй като не я свърташе на едно място, започна нервно да обикаля из къщата.

Алекс се тревожеше за нея, но и тя му отвръщаше със същото.

Дори започваше да я обзема паника.

Легна си веднага след вечеря. Новият матрак, който беше далеч по-мек от познатите й стари дюшеци с пълнеж от конски косъм, хич не й помогна да се отпусне.

Ами ако Себастиан се е върнал в Блекмур Хол и е намерил начин да се промъкне в апартамента на Алекс, независимо от всички защити?

Стига, обузда тя тревожните си мисли. Алекс беше просто братът на бившия й съпруг и тя не носеше отговорност за него.

Да, но… Емили стана от леглото и закрачи из малката спалня; повече от това беше. Липсваше й. Пък и той беше не по-малко загрижен за нея.

Емили спря намясто, внезапно споходена от думите на Жан:

Като че ли си избрала грешния брат…

Чувстваше се изтощена и емоциите й просто си играеха игрички с нея. Започваше да си въобразява разни неща.

Върна се в леглото и се насили да затвори очи.