Лусинда Райли
Лавандуловата градина (8)

8

В понеделник сутринта Кони се озова пред стълбището на Уонбъро Менър — внушителна провинциална къща в покрайнините на Гилфорд, Съри. Поканиха я в стая на горния етаж с четири единични легла. Изглежда, до този момент беше заето само едното. Кони разопакова малкото си куфарче и закачи дрехите си в просторния махагонов гардероб, отчитайки факта, че съквартирантката й, която и да беше, има далеч по-бохемски подход към облеклото си. От закачалката накриво висеше вталена златиста рокля в съседство с копринени шалвари и дълъг разноцветен шал.

— Ти сигурно си Констанс — обади се провлачен глас зад нея. — Много се радвам да те видя — не ме блазнеше идеята да прекарам следващите няколко седмици само в компанията на мъже. Аз съм Вениша Бъроуз, позната по тези земи като Клодет Десали!

Констанс се обърна да поздрави момичето и остана поразена от драматичната й външност. Лъскавата й смолисточерна коса се спускаше чак до кръста й, кожата й имаше цвят на слонова кост, а огромните й зелени очи бяха подчертани с тъмни сенки в унисон с искрящото червило по устните й. Контрастът между шокиращата й красота и строгата униформа на ДОСП беше повече от очебиен. Кони не можеше да повярва, че подобна жена бе вербувана за агент; та тя винаги щеше да бие на очи, където и да е.

— Констанс Карадърс, позната по тези земи като госпожица Шапел. — Кони се усмихна и стисна протегнатата ръка на Вениша. — Знаеш ли дали се очаква да пристигнат и други жени?

— Не, когато се поинтересувах, ми отговориха, че ще сме само двете. Ще се обучаваме рамо до рамо с господата — каза Вениша, пльосна се върху своето легло и запали цигара. — Е, поне службата ни си има своите облаги. — И тя повдигна вежди, вдишвайки цигарения дим. — И двете сме напълно побъркани, да знаеш!

— Вероятно си права — съгласи се Кони и отиде пред огледалото, за да се увери, че спретнатият й кок не се е разхлабил.

— Кажи сега, теб къде те намериха? — полюбопитства Вениша.

— Работех като архивар в МИ-5. Избрали са ме заради отличния ми френски и познаването на страната.

— Познаването ми на Франция се ограничава до пийването на коктейли на терасата в Кап Фера — подсмихна се Вениша. — Е, освен това баба ми е германка, така че поназнайвам езика им. И френският ми не е за изхвърляне, или поне така разправят. Намериха ме в Блечли Парк… сигурно си чувала за мястото, щом си работила за МИ-5?

— Разбира се — потвърди Кони. — При нас се носеха легенди за кода на „Енигма“.

— Да, този случай си беше същински триумф. — Вениша отиде до прозореца и изтръска пепелта си в саксията върху перваза. — Очевидно във Франция не им достигат радистите. Добра съм в дешифрирането, затова са ми хвърлили око. Ти знаеше ли — добави тя, мятайки се надлъж върху леглото си, — че в наши дни вероятната продължителност на живота на радиста е приблизително шест седмици?

— Сериозно ли говориш?

— Е, хич не е изненадващо — провлече Вениша. — Така де, кой може да скъта радиотелеграфа в гащичките си?

Кони не можеше да повярва колко небрежно приказва Вениша за смъртната опасност, на която бе изложена.

— Не те ли е страх?

— Знам ли — отвърна Вениша. — Единствено ме интересува това, че нацистите трябва да бъдат спрени. Баща ми успя да изведе баба от Берлин точно преди началото на войната, но останалите му роднини в Германия са безследно изчезнали. Евреи са — разкри тя — и семейството ми подозира, че са ги пратили в някой от концентрационните лагери, за които се носят слухове. Така че — въздъхна Вениша — готова съм на всичко, за да им попреча. Мен ако питаш, животът ни, така или иначе, ще се превърне в ад, не пратим ли Хитлер и другарчетата му в гроба. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Единствено се ядосвам, че ме задължиха да си отрежа косата. Това вече — заяви тя и седна в леглото, разлюлявайки пищната си абаносова грива — е голяма гадост.

— Косата ти е разкошна — каза Кони, уверена, че ако някой имаше шанс да надхитри и да срази нацизма с един замах, то това беше удивителната жена пред нея.

— Как само се променя животът — отбеляза Вениша, лягайки в леглото и отпускайки глава върху дланите си. — Едва преди четири години се изживявах като дебютантка в лондонското общество. Ежедневието ми представляваше едно безкрайно парти. А виж ни сега — тя се обърна към Кони и въздъхна съзаклятнически.

— Да — съгласи се Кони. — Омъжена ли си?

— Никакъв шанс! — подсмихна се Вениша. — Още преди години взех решение да се наживея добре, преди да свия гнездо. И май действам по план. Ами ти?

— Имам съпруг. Казва се Лоурънс и е командир в Шотландската гвардия. Сега служи в Африка. Но е в неизвестност.

— Съжалявам — каза Вениша с умиление в очите. — Мътните я взели тая проклета война! Не се тревожи, мъжлето ти все ще изникне отнякъде.

— Не се и съмнявам — отвърна Кони с повече стоицизъм в гласа, отколкото в душата.

— Липсва ли ти?

— Ужасно много, но съм се научила да живея и без него — обясни Кони. — Не съм единствената жена с мъж в армията.

— Откакто го няма, да си се отдавала на amour^[1]? — усмихна й се Вениша дяволито.

— Не, за бога! За нищо на света не бих… така де… — Кони усети как страните й пламват. — Не — побърза да съкрати отговора си.

— Разбира се, че не — съгласи се Вениша. — Имаш вид на предана съпруга.

Кони се позачуди дали коментарът й беше предвиден като комплимент или по-скоро като подигравка.

— Както и да е — продължи Вениша, — аз лично съм на върха на щастието, че се задържах необвързана цели четири години. Добре се позабавлявах. А в тези тежки времена мотото ми е „Живей за момента“, защото не се знае дали няма да ти е последният. Като се има предвид в какво приключение се впускаме — Вениша смачка фаса си в саксията, — май точно с такава нагласа трябва да се будим всеки ден.

 

 

Следобед двете жени бяха привикани в просторната гостна на долния етаж, където им предложиха чай и сладкиши и ги запознаха с останалите новобранци.

— Знаеш какво е абревиатурата УСО, нали, драга моя? — прошепна Вениша в ухото на Кони. — „Удивителни Смелчаци на Орляци“! — Тя прихна да се смее в шепата си. — Чудно ми е кой ли е живял в това имение, преди да го реквизират.

— Да, прекрасно е — съгласи се Кони, обхождайки с поглед високия таван, внушителната мраморна камина и дългите прозорци в стил осемнайсети век с изглед към разкошна тераса.

— Той също.

Кони проследи погледа на Вениша до облегнатия на камината младеж, потънал в задълбочен разговор с един от обучаващите.

— Безспорно — съгласи се.

— Какво ще кажеш да отидем да се запознаем? Хайде.

Кони тръгна неохотно след Вениша, която се спря до непознатия и представи и двете.

— За мен е удоволствие, момичета. Аз съм Хенри дьо Бари — каза той на идеален френски.

Вениша се впусна в действие със завидна лекота — същинско олицетворение на женското очарование и сексапил. Двамата с Хенри моментално завързаха разговор и Кони поотстъпи назад, обзета от неудобство.

— Гледай ти, имаме си даже Мата Хари — прошепна някой със закачлив глас зад гърба й. — Джеймс Фробишър, известен също и като Мартин Кост. А вие сте…?

Кони се обърна и очите й попаднаха върху висок колкото нея мъж с оредяваща коса и очила с рогова рамка.

— Констанс Карадърс, тоест Шапел. — Тя протегна ръка и мъжът я стисна.

— Как е френският ти? — попита я дружелюбно Джеймс.

— Майка ми е французойка, затова може да се каже, че съм двуезична.

— За жалост аз не съм имал този късмет — въздъхна Джеймс. — Посещавам интензивен курс на обучение, но не ме е толкова грижа, че може да попадна в ареста на Гестапо. Повече ме притеснява фактът, че все бъркам кога се казва vous и кога — tu!

— Сигурна съм, че не биха те изпратили на мисия, ако нямаха вяра в езиковите ти умения — успокои го Кони.

— Така си е, макар че Франция толкова е затънала в калта, че прибягват до куцо и сакато. Говори се, че арестуват агенти наляво и надясно. — Джеймс повдигна вежди. — Няма значение, всеки е на борда заради своите си умения, а аз съм се доказал като доста отракан бомбаджия. Пък с пръчка динамит няма за какво толкова да си говорим. — Той се ухили шеговито. — А в този ред на мисли: възхищавам се на жените доброволки в УСО. Работата е опасна.

— Е, не бих казала, че съм точно „доброволка“, но определено се радвам на възможността да дам своя дан за страната — отвърна сериозно Кони.

 

 

По време на вечеря в изисканата трапезария Кони опозна другите четирима агенти, с които щеше да се обучава — всички бяха представители на различни сфери от обществото и бяха привлечени заради специфичните им умения, с които можеха да допринесат за каузата. Тя си поприказва с Франсис Мон Клер и Юго Сороцки — и двамата като нея наполовина французи, с Джеймс и, разбира се, с Хенри — пилота на изтребители и сърце на компанията. Виното се лееше и Констанс се изпълваше все по-дълбоко с чувство на нереалност; като гледаше човек хората около масата, лесно можеше да оприличи сценката на най-обикновена вечеря с приятели. След като хапнаха пудинг, ръководителят на обучението капитан Беван плесна с ръце за тишина.

— Дами и господа, надявам се, че по време на тази вечеря имахте възможност да се опознаете един друг. Ще се трудите рамо до рамо през идните няколко седмици. Но се опасявам, че забавата свършва тук. Утре сутринта закуската е в шест, след което всеки от вас ще получи оценка на общото си здравословно състояние и физическата издръжливост. От следващата сутрин задължително ще пробягвате по десет километра преди закуска.

Край масата се разнесе недоволно сумтене.

— Голяма част от работата ви тук ще бъде съсредоточена върху физическата ви подготовка. Разберете, че е изключително важно да бъдете във възможно най-добра форма, преди да ви изпратим във Франция, физическата ви издръжливост може да спаси живота ви.

— Сър, убеден съм, че ако зад гърба си имам въоръжен нацист, ще бягам като вятъра — пошегува се Джеймс.

Вениша се изкиска, а капитанът се усмихна сдържано.

— Една част от вас вече са минали военно обучение, така че имат опит с тежкото физическо натоварване. Останалите, особено дамите — той погледна към Вениша и Кони, — вероятно ще се затруднят. През следващите няколко седмици ще се изправите пред най-големите предизвикателства в живота си. Но ако цените този живот, ще вложите в упражненията цялата си концентрация и енергия, които притежавате. Всяка вечер в шест часа ще излагам графика за следващия ден на дъската във фоайето. През неколкоседмичния ви престой тук ще се научите да стреляте, да взривявате динамит, да използвате морзовата азбука, да оцелявате в екстремни ситуации и да скачате с парашут. Придобитите умения ще ви подготвят за мисиите ви. Наясно сте, че агентите на УСО се сблъскват с далеч повече опасности от останалите ни съграждани, които се сражават срещу нацизма във Франция в името на изконното ни право на свобода.

Стаята беше притихнала. Внезапно отрезнели, всички бяха приковали очи в капитана.

— Но държа да отбележа, че без подкрепата на родолюбци като вас, които ясно съзнават на каква опасност се излагат, но са готови да излязат насреща й, победата няма да бъде възможна. Затова бих искал да ви благодаря от името на британското и френското правителство. А сега за желаещите има кафе и бренди в гостната. На останалите желая спокойна нощ.

Джеймс и Кони единствени отклониха поканата за кафе и се озоваха сами насред фоайето, докато колегите им се отправяха към гостната.

— Няма ли да се присъединиш към тях? — попита я Джеймс.

— Не, малко съм изморена. — Дойде й на ум да каже „зашеметена“, но се въздържа.

— Аз също.

Направиха няколко крачки към стълбището. Джеймс спря на най-долното стъпало и се обърна към нея.

— Страх ли те е? — попита я.

— Не знам какво да ти кажа.

— Защото мен ме е страх — призна си Джеймс. — Но няма начин: всеки трябва да допринесе за общото дело. Лека нощ, Констанс — въздъхна той и тръгна нагоре по стълбите.

— Лека нощ.

Кони го изпрати с поглед, докато той не се скри зад ъгъла. Внезапно я побиха тръпки, обгърна тялото си с ръце и пристъпи към един от високите прозорци, обрамчил пълната луна. Беше ли я страх? Не можеше да прецени. Навярно войната, почернила около четири години от младините й, беше притъпила емоциите й. Още откакто Лоурънс бе заминал за фронта едва няколко седмици след сватбата им, я терзаеше чувството, че животът й е попаднал на склад точно когато е трябвало да започне. Първоначално тъгата по него й се струваше непоносима. По време на пребиваването й в огромната му проветрива къща в Йоркшър в компанията единствено на свадливата му майка и на двата й стари черни лабрадора имаше прекалено много време за размисъл. Свекърва й не одобри решението й да се пренесе в Лондон, за да започне работата, която баща й беше издействал чрез познат в МИ-5, понеже го болеше да я гледа как линее насред свъсения йоркшърски пейзаж.

Много от колежките й в МИ-5 харесваха странно оживената светска атмосфера в Лондон по време на войната; офицерите в отпуск ги обсипваха с внимание и ги извеждаха по ресторанти и нощни клубове. А немалко от въпросните жени вече бяха или сгодени, или дори омъжени. А техните млади съпрузи се сражаваха някъде в чужбина, но това като че ли не ги спираше.

При Кони беше различно. Лоурънс открай време беше единственият мъж за нея — още откакто се бяха запознали на тенис парти в Йоркшър на шестгодишна възраст. Макар че имаше достатъчно ум в главата да се посвети на кариера след дипломирането си в Сорбоната и във всеки случай предпочиташе Франция пред неприветливата атмосфера на Северен Йоркшър, на драго сърце се бе съгласила да изживее живота си като най-обикновена домакиня на Блекмур Хол и като съпруга на възлюбения си Лоурънс.

Но тогава, само няколко седмици след най-светлия ден, когато беше изрекла брачната клетва в католическото параклисче на имението Блекмур, мъжът, когото бе обичала четиринайсет години, най-неочаквано й бе отнет.

Кони въздъхна. В продължение на четири дълги години бе живяла в постоянен страх, че рано или късно ще получи онази съдбовна телеграма за злата участ на съпруга й. И наистина телеграмата дойде. Работата й в МИ-5 я беше научила, че шансовете Лоурънс да е жив след два месеца в неизвестност се изпаряваха с всеки изминал ден.

Обърна се от прозореца и прекоси фоайето към стълбището. Беше се сблъскала с най-големия си страх, отваряйки онази телеграма преди няколко седмици. Без Лоурънс животът й така или иначе губеше смисъл.

Легна си, но остави нощната лампа да свети заради Вениша. Почти се съмваше, когато я чу да влиза, препъвайки се в нещо и тихо хихикайки.

— Будна ли си, Кон? — чу след малко шепота й и скърцането на старо легло.

— Да — отвърна Кони сънено.

— Леле, каква веселба изпусна! Хенри е мъж мечта, не смяташ ли?

— Много е чаровен, да.

Вениша се прозя и провлече:

— Струва ми се, че идните няколко седмици ще са доста по-забавни, отколкото си представях. Лека нощ, Кон.

 

 

Преценката на Вениша се оказа прибързана. Тренировъчните седмици подложиха всички кандидат-агенти на крайно изпитание. Дните им минаваха в тежка физическа и умствена напрегнатост; ако не клечаха в някой окоп с динамит в ръка, се катереха по дърветата и се криеха из клоните. Учеха се как да разпознават ядливите ядки, плодовете, гъбите и листата, стреляха по мишени, а сутрините им неизменно започваха с десеткилометров пробег. Вениша, която влагаше също толкова енергия в страстната си афера с Хенри, колкото в ежедневните тренировки, и редовно се намърдваше в леглото чак към четири сутринта, обикновено пуфтеше по петите на групичката.

За своя изненада Кони покриваше изискванията на курса доста по-успешно, отколкото бе очаквала. Поначало атлетичната й фигура, резултат от дейния й живот из йоркшърския пущинак, осезаемо заякваше с всеки изминал ден. Доказваше се като най-добрия стрелец в групата си и придобиваше завидна сръчност с динамита. Последното далеч не важеше за Вениша, която замалко да ги вдигне във въздуха, изпускайки активираната си граната в окопа.

— Е, поне доказах, че мога да взривявам гранати — бе заявила, крачейки сърдито към Уенбъро Менър след случката.

— Смяташ ли, че нашата Вениша е подходяща за агент? — попита Джеймс една вечер, докато двамата с Кони пийваха кафе и бренди в гостната. — Не е от най-дискретните — подсмихна се той, кимвайки към терасата, където Вениша и Хенри се бяха награбили.

— Според мен Вениша ще се справи блестящо — защити Кони приятелката си. — Пробива си път в живота с находчивост, а както постоянно ни се напомня, деветдесет процента от успеха зависи именно от това.

— Голяма чаровница е, спор няма — съгласи се Джеймс, — и несъмнено ще отървава кожата с чар. За разлика от мен — добави той унило. — Май сме в затишие пред буря, а, Кон? И, честно казано, ми настръхват косите от ужас, особено като се сетя за скока с парашут. Коленете и бездруго ме измъчват.

— Не бери грижа — потупа го утешително по ръката Кони, — може пък да извадиш късмет и да те превозят с някоя Лизи^[2].

— Силно се надявам — призна си Джеймс. — Определено ще привлека внимание, борейки се с клоните на някое дърво, където, не се и съмнявам, ще кацна, като си знам късмета.

Единствен Джеймс от съкурсистите им не се стесняваше да изразява притесненията си за предстоящата мисия. Двамата с Кони бяха по-тихите, интелектуални членове на групата, което ги беше сближило.

— Не е ли странно в какви посоки те запраща животът понякога? — продължи разсъжденията си Джеймс, пийвайки бренди. — Ако имах избор, щях да се спра на коренно различно съществуване.

— Мисля, че това важи за по-голямата част от човечеството на този етап — отвърна Кони. — Ако не беше избухнала войната, сега щях да се разтакавам из йоркшърския пущинак, да дебелея главоломно и да раждам всяка година по един малчуган.

— Някакви новини за Лоурънс? — поинтересува се Джеймс.

— Нищо — въздъхна тя.

— Не губи надежда, Кон. — И той на свой ред я потупа по ръката. — Там се вихри абсолютен хаос. Шансът мъжът ти да е жив не отстъпва на другата възможност.

— Опитвам се — каза Кони, но в действителност имаше чувството, че всеки изминал ден беше поредната лопата пръст върху ковчега на Лоурънс. — Ако на тази проклета война някога й се види краят — подхвана, обръщайки разговора към по-неангажираща тема, — с какво ще си запълваш дните?

— Божке! — изкиска се Джеймс. — Доста чудновата ми се струва тази мисъл точно в момента. И моят живот не е по-различен от твоя: просто ще се прибера вкъщи и ще се отдам на семеен живот. Ще се оженя, ще създам следващото поколение… — Той сви рамене. — Знаеш как е.

— Е — усмихна се Кони, — поне ще можеш да научиш децата си на френски. Доста си напреднал през последните няколко седмици — отбеляза тя окуражително.

— Много мило от твоя страна, Кон. Но да ти кажа, че одеве подочух как капитанът ни одумва по телефона пред Бъкмастър. И, естествено се спотаих пред вратата на кабинета — ухили се Джеймс. — Нали са ни учили винаги да се ослушваме за полезна информация? Та както и да е, капитанът се превъзнасяше по теб, описа те като „скритата лимонка“ на курса. Пълна отличничка. Отдел „Еф“ ще очаква велики дела от теб, мила моя — обобщи той накрая.

— Благодаря ти; и в училище си бях зубрачка — сподели ведро Кони. — Проблемът е, че никога не съм имала възможност за изява в реалния живот.

— Не бой се, Кон — отвърна Джеймс, — като гледам, шансът те застига.

 

 

След месец подготвителният курс приключи. Всеки агент бе привикан на дълъг, изтощителен разговор с капитана, който най-безцеремонно изтъкваше силните и слабите им страни.

— Представи се повече от задоволително, Констанс. Всички сме изключително доволни от напредъка ти — похвали я капитанът. — Единствената критика от страна на треньорите ти беше по отношение на нерешителността ти. В реалния свят животът ти може да зависи от незабавната ти реакция в дадена ситуация. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, сър.

— Ти доказа, че притежаваш добър инстинкт. Довери му се и едва ли ще съжаляваш. Изпращаме те в Шотландия заедно с останалите успешно завършили курса агенти — заяви накрая капитанът. — Там ще натрупаш още полезен опит. — Той стана и протегна ръка за поздрав. — Успех, мадам Шапел — каза с искрена усмивка.

— Благодаря ви, сър.

Малко преди Кони да затвори вратата след себе си, капитанът добави:

— И дано Господ бъде с теб.

 

 

Кони, Вениша, Джеймс и за щастие на Вениша и Хенри очевидно бяха покрили изискванията на курса и ги изпратиха в необитаем район на Шотландия, за да се обучават на партизански тактики. Далеч от цивилизацията четиримата прекарваха дните си във взривяване на мостове и управление на малки лодки, стремейки се да не ги потапят, учеха се как да боравят с германски, британски и американски оръжия, след което се упражняваха да ги товарят в камиони посред нощ. Разясниха им подробно каква роля изпълнява линията „Виши“ и защо германците са създали граница, разделяща Франция на две: окупираната северна зона и свободната южна.

Елементарните умения за оцеляване, които бяха придобили в Уонбъро Менър, намериха реално приложение в шотландския пущинак, където им се наложи да се изхранват сами дни наред. В лагера им пристигна професионален наемник, който ги научи как да убиват тихо и ефикасно.

Две седмици след началото на обучението в Шотландия Вениша неочаквано бе изтеглена от курса.

— Слава богу — каза тя, стягайки пъргаво багажа си. — Изпращат ме в Тейм Парк за бързо опресняване на радистките ми умения. Отвъд Ламанша се мъти нещо и явно имат спешна нужда от радисти. О, Кон — прегърна Вениша приятелката си, — да се надяваме, че ще се срещнем скоро пак. Ще се грижиш за моя Хенри, нали?

— Разбира се — увери я Кони, докато Вениша затваряше куфара си. — Но не се съмнявам, че бързо ще му намериш заместник.

— Да — Вениша обърна лице към Кони, — по всяка вероятност, но все пак ми беше забавно с него.

На вратата се почука.

— Госпожице Бъроуз, колата би очаква — обяви нечий глас.

— Трябва да бягам. Успех, Кон — Вениша грабна куфара си и тръгна към вратата. — Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. Моля те, не губи вяра — посъветва я Кони — и живей с мисълта, че ще преодолееш трудностите.

— Ще опитам — обеща й Вениша, отваряйки вратата. — Но не се самозалъгвам, Кон, ще си умра там, сигурна съм. — Тя сви рамене. — À bientôt^[3].